НОВЕЛА VIII
Ферондо изпива някакъв прах, след което го погребват,
мислейки го за умрял; но абатът, който се забавлява с жена му,
го измъква от гроба и го вкарва в затвора, като го уверява, че е
попаднал в чистилището; след като възкръсва, Ферондо почва
да се грижи за момчето, което жена му е родила от абата.
Дългата новела, разказана от Емилия, дошла до своя край, без
да отегчи никого с продължителността си; напротив — на всички
тя се сторила твърде кратка въпреки множеството и
разнообразни случки и събития, разказани в нея; тогава
кралицата дала знак на Лаурета, ма да я подсети за своето
желание, и тя започнала така:
— Скъпи мои дами, на мен пък ми хрумна да ви разкажа една
действителна случка, която изглежда много по-невероятна,
отколкото е била всъщност; сетих се за пея, като чух как
оплаквали и погребали оня човек, смятайки го за друг. Аз пък
ще ви разкажа как един човек бил погребан жив, защото
мислели, че е умрял, и как след това самият той и мнозина
други били убедени, че не е останал жив, а е възкръснал от
гроба; и как виновникът за това, който всъщност би трябвало
да бъде съден, бил почитан като светец.
И така, имало едно време в Тоскана едно абатство[1], което
съществува и днес; както знаем, подобно на много други, и то е
разположено в уединено, отдалечено от людете място; там бил
пратен за абат един монах с най-свято поведение във всичко,
само не и по отношение на жените; ала той умеел да върши
това толкова предпазливо, че не само никой нищо не знаел,
ами дори и не го подозирали, поради което го смятали за свят
човек, строг и справедлив във всяко отношение. Случило се
така, че абатът станал доста близък с някакъв много богат
селянин, на име Ферондо, прекалено прост и недодялан човек.
Абатът поддържал тази близост, която иначе не му била
приятна, само защото понякога можел да се смее на
простотията на селянина. Посещавайки Ферондо, абатът
забелязал, че жена му е голяма красавица и се влюбил в нея
толкова пламенно, че по цял ден и по цяла нощ само за това
мислел: но той почти съвсем се отчаял, като разбрал, че мъжът
й, макар и във всичко останало да бил голям глупак и дръвник,
що се отнасяло до любовта към жена си и нейното опазване,
бил крайно разсъдлив и внимателен. Въпреки това, бидейки
досетлив, абатът успял да накара Ферондо да идва понякога с
жена си на разходка в градината на абатството; тук той се
държал най-смирено, говорел им все за блаженството на
вечния живот, за светите дела на мнозина мъже и жени в
миналото, докато един ден жената намислила да се изповяда
при него; тя поискала позволение за това от Ферондо и го
получила.
И така, като дошла при абата да се изповяда (за най-голямо
негово удоволствие), тя коленичила в краката му и преди да
каже друго, започнала така: „Отче, ако Господ ме беше дарил с
истински мъж или ако изобщо не ме беше надарил с такъв,
може би с помощта на вашите напътствия аз щях много лесно
да поема оня път, за който вие казвахте, че водел към вечния
живот; но като си помисля какъв е тоя Ферондо, колко е глупав,
мога да кажа за себе си, че съм вдовица, макар и да съм
омъжена, защото, докато той е жив, друг мъж не мога да имам;
тоя дръвник, без да има ни най-малък повод, така ме ревнува,
че животът ми с него е само мъки и печал. Та затова, преди да
пристъпя по-нататък към моята изповед, аз ви моля най-
смирено да благоволите да ме посъветвате какво да сторя,
защото, ако не бъда насочена към добродетелен живот, нищо
няма да ми помогне — ни изповед, ни добри дела.“
Тези слова отекнали приятно в душата на абата, който си рекъл,
че самата съдба му сочи пътя, за да постигне най-голямото си
желание; затова той отвърнал: „Дъще моя, аз мисля, че е много
тежко на красива и нежна жена като вас да има за мъж такъв
глупак; смятам, че е още по-тежко, ако той е ревнивец; а тъй
като при вас има и едното, и другото, лесно мога да си
представя вашата мъка, за която споменахте. Но да си кажа
право, против това не виждам друг съвет или друго средство
освен едно-единствено нещо — да изцерим Ферондо от
неговата ревнивост. Аз знам много добре как да приготвя цера,
който ще го излекува, стига да сте съгласна да запазите и тайна
каквото те ви кажа.“ Жената възкликнала: „Отче, можете да не
се съмнявате в това, защото аз по-скоро ще умра, отколкото да
кажа комуто и да било нещо, за което ще ми забраните да
говори; но как да го направим?“
Абатът отвърнал: „Ако искаме той да оздравее, трябва да го
прекараме през чистилището.“ Жената се зачудила: „Как ще
отиде там, като е все още жив?“ Абатът рекъл: „Налага се той
да умре; само така може да отиде там; а след като се намъчи
толкова, че да успее да се излекува от своята ревност, ние ще
помолим Бога е едни особени молитви да го възвърне към
живот и той ще го направи.“ Тогава жената запитала: „Значи, аз
ще трябва да остана вдовица, така ли?“ Абатът отвърнал: „Да,
временно; по през това време трябва да внимавате да не се
омъжите за друг, защото Бог няма да погледне добре на тая
работа; освен това, когато Ферондо се завърне, ще се наложи
да се приберете при него, а той ще почне да ви ревнува повече
от когато и да било.“ Жената рекла: „Съгласна съм, само и само
да може да се излекува от това зло, та да не трябва да живея
до края на дните си като в затвор; правете каквото знаете.“
Тогава абатът рекъл: „Добре, ще го направя, но каква награда
ще получа от вас за услугата?“ Жената отвърнала: „Каквото
пожелаете, отче, стига да е по силите ми; но може ли жена като
мен да направи нещо, което да приляга на човек като вас?“
Абатът казал: „Мадона, за мен вие можете да направите не
по-малко от онова, което аз се каня да сторя заради вас; както
аз се готвя да извърша нещо за ваше добро и за ваше
утешение, така и вие можете да направите нещо за мое здраве
и за спасението на моя живот.“ Жената се съгласила: „Щом е
така, готова съм.“ Тогава абатът пояснил: „И така, вие ще ми
подарите вашата любов и ще ми се отдадете, тъй като аз
изгарям и чезна от любов по вас.“
Като чула това, жената се смаяла и възкликнала: „Ах, отче,
какво искате от мен? Аз си мислех, че сте свят човек! Нима е
пристойно светите хора да искат подобни неща от жените, дето
се обръщат към тях за съвет?“ Абатът отвърнал: „Душо моя, не
се учудвайте: светостта не намалява от това, тъй като тя живее
в душата, а каквото искам от вас е телесен грях. Но това няма
значение; постъпвам така, подтикван от любов, защото вашата
хубост ме покори. Ще ви кажа, че вие повече от всяка друга
жена можете да се гордеете с вашата хубост, тъй като от нея се
възхищават светите люде, свикнали да съзерцават небесните
красоти; освен това, макар и да съм абат, аз все пак съм човек
като другите, и както виждате, още не съм остарял. Това, което
ще направите, не бива да ви тежи, напротив, сама трябва да го
желаете, защото, докато Ферондо бъде в чистилището, нощем
ще идвам при вас и ще ви доставям онова утешение, което
иначе той би трябвало да ви доставя; и никой нищо няма да
разбере, защото всички мислят, че съм такъв, за какъвто и вие
ме смятахте до преди малко. Не се отказвайте от милостта, що
ви праща господ-бог, тъй като не са никак малко жените,
жадуващи онова, което вие можете да имате и ще имате, ако се
покажете разумна и се вслушате в моя съвет. При това аз имам
много хубави, скъпи накити, за които реших, че няма да
принадлежат на никоя друга освен на вас. И така, надеждо моя
сладка, направете за мен същото, каквото и аз ще направя на
драго сърце за вас.“
Жената стояла с наведена глава, не знаела как да му откаже,
но и да се съгласи, не искала — струвало й се, че няма да е
прилично; като видял, че тя го изслушва и се колебае какво да
отговори, абатът си рекъл, че работата е опечена наполовина,
затова прибавил към предишните си слова толкова много
увещания, че още преди да завърши, успял да й втълпи, че ако
тя постъпи така, няма да има нищо нередно; затова жената му
отвърнала свенливо, че е готова да изпълни всякакво негово
нареждане, но не преди Ферондо да отиде в чистилището.
Абатът останал много доволен от това и рекъл: „Така ще
наредим работата, че веднага да попадне там; от вас искам
само да го накарате утре или други ден да ми дойде на гости.“
След тия думи той спуснал в ръката й един прекрасен пръстен
и я пуснал да си върви.
Зарадвана от подаръка, очаквайки да получи и други, жената се
върнала при своите дружки, започнала да им разказва най-
хубави неща за светостта на абата и, придружена от тях, се
прибрала у дома си. След няколко дни Ферондо отишъл в
абатството; щом го видял, абатът реч пил да го отправи веднага
към чистилището и потърсил някакъв чудодеен прах, който бил
получил някога от един принц в Изтока; принцът твърдял, че
същия прах употребявал и Стареца от планината, когато искал
да приспи някого, за да го отведе и своя рай или да го изведе
оттам, и че точи прах, погълнат в по-голямо или но малко
количество, така приспива (за по-дълго или по-кратко време, по
без никаква вреда) всеки, който го вземе, че докато му
действува, никой не би могъл да каже, че този човек е жив. И
така, докато се намирали в килията му, където все още царял
полумрак, без Ферондо да забележи, абатът отсипал в една
чаша с вино толкова прах, колкото било необходимо, за да
приспи някого за три дни, накарал го да изпие виното, а след
това го отвел в манастирския двор, където заедно с неколцина
други монаси взел да се забавлява с глупостта на селянина.
Не минало много време и прахът почнал да действува: Ферондо
изведнъж бил обзет от толкова дълбок и крепък сън, че заспал,
както стоял прав; а след като заспал, тупнал на земята. Абатът
се престорил на изплашен от станалото, накарал да му
отпуснат пояса, да донесат студена вода и да му напръскат
лицето, да приложат и много други средства за свестяване,
защото уж предполагал, че Ферондо е припаднал и изгубил
съзнание или загдето е пил, или загдето е ял нещо; ала когато и
абатът, и монасите видели, че въпреки всичко селянинът не
идва на себе си, опипали пулса му и като разбрали, че е
съвсем безчувствен, решили, че е умрял; пратили хора да
известят за случилото се жена му и неговите роднини; те дошли
веднага, пооплакали го, а после абатът наредил да го сложат
така, както бил облечен, в един гроб. Като се прибрала, жената
заявила, че няма никакво намерение да се разделя от детето,
което била родила от мъжа си; останала си в къщата и
започнала да възпитава сина си и да управлява имота, който
дотогава принадлежал на Ферондо.
През нощта абатът и един болонски монах, негов доверен
човек, който пристигнал същия ден от Болоня, станали тихо, без
да ги усети някой, извадили Ферондо от гроба и го преместили в
една пещера, където хвърляли за наказание провинилите се
монаси и където било тъмно като в рог; те съблекли дрехите на
Ферондо, нахлузили му монашеско расо, положили го върху
купчина слама и го оставили да лежи, докато дойде на себе си.
Болонският монах, когото абатът научил какво да прави, като
му заръчал да не казва никому ни думица, останал да чака
Ферондо да се съвземе. На следния ден абатът, придружен от
неколцина монаси, отишъл в дома на жената, уж да я посети; тя
го посрещнала опечалена, облечена в черно, а той я утешил с
нежни слова и й прошепнал да изпълни обещанието си. Като
видяла, че е свободна и няма кой да й пречи — ни Ферондо, ни
който и да е друг, и като зърнала още един хубав пръстен на
ръката на абата, тя отвърнала, че е готова; двамата се
разбрали той да дойде при нея през нощта.
И тъй, щом се мръкнало, абатът се преоблякъл в дрехите на
Ферондо и придружен от монаха, отишъл при жената, спал с
нея чак до сутринта, изпитвайки най-голямо удоволствие и
наслада, а после се прибрал в манастира; заради това
занимание абатът често минавал по същия път, а хората, които
понякога го срещали на отиване или на връщане, мислели, че
това е Ферондо, блуждаещ из тия краища за покаяние; и затуй
се посели какви ли не приказки между невежите и прости
селяни, които неведнъж разправяли за това и на съпругата на
Ферондо, а тя знаела много добре каква била работата.
Когато Ферондо дошъл на себе си и не можел да разбере къде
се намира, монахът от Болоня влязъл при него с няколко
пръчки, развикал се страшно и го пребил от бой. А Ферондо
пищял, плачел и току питал: „Къде съм?“ Най-сетне монахът
отвърнал: „В чистилището!“ — „Какво? — възкликнал Ферондо.
— Нима съм умрял?“ Монахът отвърнал: „Разбира се!“ Поради
това Ферондо почнал да оплаква и себе си, и жена си, и сина си
и изприказвал какви ли не глупости. Монахът му донесъл нещо
за ядене и пиене; като видял това, Ферондо се зачудил: „Виж
ти! Нима мъртъвците могат да ядат?“ Монахът рекъл: „Да, аз ти
донесох онова, което бившата ти жена изпрати днес в църквата,
за да отслужат литургия за упокоение на твоята душа; а Господ
Бог пожела да ти бъде поднесено тук.“ Тогава Ферондо казал:
„Господ здраве да й дава! Преди да умра, аз много и обичах, по
цяла нощ я държах в обятията си и я целунах — друго не
правех; вършех и друго, разбира се, когато ме обземаше
желание.“ После почувствувал силен глад и почнал да яде и
ние, но тъй като виното не му се сторило особено хубаво,
изръмжал, „Уф, Бог да я убие, че не е дала на свещеника от
киното, дето е в бъчвата до стената.“ А след като той се
нахранил, монахът отново започнал да го налага с пръчките и
здравата го натупал.
Ферондо пак се разпищял и запитал: „За бога, защо правиш
това?“ Монахът отвърнал: „Защото такава е Волята Божия: да
те бия по два пъти на ден.“ — „Защо?“ — зачудил се Ферондо.
Монахът казал: „Защото си бил ревнив, макар че си имал за
съпруга най-достойната жена в целия ваш край.“ Ферондо
изхлипал: „Горко ми! Прав си. Тя беше и най-сладката жена,
по-сладка и от медена питка, но аз не знаех, че Господ Бог
ненавижда ревнивите мъже, иначе не бих го правил.“ Тогава
монахът отвърнал: „Трябвало е да го знаеш, докато си бил на
оня свят и да се поправиш; ако някога ти се случи да се
завърнеш между живите, спомняй си какво правя с тебе сега,
та никога вече да не бъдеш ревнив.“ Ферондо се зачудил: „Нима
мъртвите отново се връщат там?“ Монахът казал: „Да, за когото
Бог отсъди.“ — „Ой! — възкликнал Ферондо. — Ако някой ден
се върна там, ще бъда най-добрият мъж на тоя свят, никога
няма да посегна да я бия, няма да й кажа лоша дума; ще й се
скарам само за това вино, дето ни го прати тая сутрин, и задето
не ни прати ни една свещ, та трябваше да ям в тая тъмница.“
Монахът забелязал: „А бе тя и свещи прати, ама те изгоряха по
време на литургията.“
Тогава Ферондо рекъл: „Ех, може би имаш право; щом е така,
ако се върна там, сигурно ще й позволя да прави каквото си
иска. Ами я ми кажи, кой си ти, дето ме биеш така?“ Монахът
отвърнал: „И аз съм мъртвец, бях от Сардиния; и понеже на
времето хвалих много един мой господар, задето беше ревнив,
Господ Бог ми наложи това наказание: да ти нося да ядеш и да
пиеш, а после да те бия, докато Бог отсъди друго и за теб, и за
мен.“ Ферондо запитал: „Има ли тук някой друг освен нас
двамата?“ Монахът казал: „Разбира се, те са хиляди, само че ти
не можеш ни да ги видиш, ни да ги чуеш, нито пък те — теб.“
После Ферондо се сетил: „А далеч ли се намираме от нашия
край?“ — „Уха! — отвърнал монахът. — Много, много далеч, чак
на другия край на света, че и оттатък!“ Тогава Ферондо се
затюхкал: „Гледай ти! Ама че работа! Та това е много далеч,
струва ми се, отвъд света!“
Ферондо прекарал там почти цели десет месеца, водейки
такива и подобни на тях разговори; носели му храна, но и бой
ядял, а през това време абатът посещавал твърде често и
успешно красавицата и се забавлявал с нея от приятно по-
приятно. Но нали се случват и нещастия, станало така, че
жената забременяла и щом разбрала това, обадила на абата;
затова и двамата решили, че е време Ферондо да напусне
чистилището и да се върне на тоя свят, да се прибере при нея,
а тя да му каже, че е забременяла от него.
Впрочем още на следната нощ абатът заповядал да извикат на
затворения Ферондо с променен глас следното: „Утеши се,
Ферондо, защото Бог е благоволил да се върнеш на земята;
като се върнеш, жена ти ще роди син, когото ти ще наречеш
Бенедето, защото Господ те дарява с тая милост заради
молитвите на твоя приятел, светия абат, и на жена ти, както и от
обич към свети Бенедикт.“ Като чул това, Ферондо много се
зарадвал и рекъл: „Виж, това ми харесва! Да възнагради Господ
за тая работа и бога, и абата, и свети Бенедикт, и моята сладка,
медена, сирна жена!“ Абатът сложил във виното, което му
пращал, от същия прах, ама съвсем малко, колкото той да
заспи за четири часа; заповядал да го преоблекат в неговите
дрехи, а после тихомълком двамата с монаха го преместили в
гроба, където бил погребан отначало.
На следния ден призори Ферондо се събудил, забелязал, че
през някаква пролука в гроба прониква светлина, каквато той не
бил виждал цели десет месеца, сторило му се, че е жив и
веднага се развикал: „Отворете! Отпорете!“ Заедно с: това
почнал силно да натиска с глава капака, поотместил го малко и
понеже капакът не бил кой знае колко тежък, Ферондо се
понапъпал и го повдигнал; и същото време монасите, които
току-що били прочели утринната си молитва, изтичали натам,
познали гласа на Ферондо, пилели го, че се измъква от
гробницата, наплашили се от необичайното събитие и хукнали
презглава прано при абата.
А той се престорил, че току-що е довършил своите молитви,
изправил се и рекъл: „Чеда мои, не се бойте, вземете кръста и
светената вода и елате с мен да видим заедно какво е
благоволило да ни разкрие Божието всемогъщество.“ Така и
направили. В това време Ферондо вече успял да се измъкне от
гробницата, бледен като платно, понеже прекарал толкова
време, без да зърне небето; щом съзрял абата, той побързал
да се хвърли в краката му и изхлипал: „Отче, както ми бе
открито, вашите молитви, а така също и молитвите на свети
Бенедикт и на моята съпруга, са помогнали да се избавя от
мъките на чистилището и са ме възвърнали към живота, за
което моля всевишния да ви дари с дълъг живот и с всичко
най-добро нине и во веки веков.“ Абатът отвърнал: „Слава на
всемогъществото Божие! Хайде, синко, след като Бог отново те
върна при нас, иди и утеши жена си, която, откакто ти напусна
земния живот, по цял ден плачеше. И отсега нататък бъди
приятел и слуга на бога.“ Ферондо отвърнал: „Отче, същото ми
казаха и отвъд затова оставете на мен: щом я зърна, веднага
ще почна да я целувам — толкова много я обичам.“
Като останал сам с монасите, абатът изразил голямото си
изумление от станалото и наредил най-смирено да изпеят
„Господи помилуй.“ Ферондо се върнал в селото си, но всички
бягали, щом го зърнели, както човек бяга от най-страшните
неща; а той ги викал и твърдял, че е възкръснал. Жена му
също се страхувала от него; но след това хората се
поуспокоили, уверили се, че наистина е жив и почнали да го
разпитват за какво ли не; а той сякаш бил станал по-мъдър и
отговарял на всички, съобщавал им вести за душите на техните
близки, после съчинил какви ли не басни за устройството на
чистилището и разказал пред всички за откровението, което
получил чрез устата на архангел Гавраила, преди да възкръсне.
Така той се прибрал в къщи при своята съпруга, започнал
отново да управлява имота си, а жена му — както той си
въобразявал — забременяла от него; за щастие станало така,
че за полагаемото се време (според глупците, разбира се, които
са убедени, че жената носи детето точно девет месеца) тя
родила момче, което било наречено Бенедето Феронди.
Завръщането на Ферондо и неговите разкази (тъй като почти
всички били убедени, че той е възкръснал) увеличили
безкрайно много славата за светостта на абата. А Ферондо,
след като изял такъв бой заради своята ревност, се излекувал
от нея, и както абатът обещал на жена му, престанал да я
ревнува; жената останала доволна, заживяла с него най-честно,
но щом можела да нареди никой да не я забележи, срещала се
на драго сърце и с абата, който така добре и така старателно й
помогнал, когато била в най-голяма нужда.
Бележки
[1] Абатство — 1. Католически манастир с принадлежащите му
имоти и области; 2. Звание и длъжност на абат.
НОВЕЛА IX
Джилета Нарбонска успява да изцери френския крал от една
фистула и срещу това пожелава да я омъжат за Белтрамо дьо
Русийон; но след като се оженва за нея против волята си, обзет
от негодувание, той заминава за Флоренция; там ухажва
някаква девойка, ала вместо с нея спи с Джилета, която ражда
от него две момчета; след това той обиква Джилета и я
признава за своя съпруга.
.
След като Лаурета привършила своята новела, оставало да
разказват още само кралицата и Дионео; но понеже не искала
да наруши неговата привилегия, кралицата, без да чака
подкана от дружината си, започнала весело така:
— След като чухме новелата на Лаурета, кой би могъл да
разкаже друга, която така да ни хареса? Имахме поне щастие,
че не бе първа, защото след нея нямаше да бъдат много
новелите, дето щяха да ни се понравят; страхувам се, че ще
стане същото и с тия, които предстоят да бъдат разказани до
края на днешния ден. Все пак аз ще ви кажа една новела
(хубава, или не), която ми се стори подходяща за предложената
тема.
Във Френското кралство живял благородник на име Изнардо,
граф дьо Русийон, който бил с разклатено здраве и затова
държал непрекъснато край себе си един лекар, на име
магистър Джерардо Нарбонски. Споменатият граф имал един-
единствен невръстен син, който се казвал Белтрамо; той бил
много красив и мил и се възпитавал заедно с други деца на
неговата възраст; между тях била и дъщерята на лекаря, на
име Джилета, която се влюбила пламенно, много по-горещо,
отколкото подобавало на нейните години, в тоя Белтрамо.
Когато баща му умрял и Белтрамо бил взет под опека от краля,
наложило се момчето да замине за Париж, а Джилета останала
много огорчена от тая работа. Скоро след това починал и
нейният баща и тя само чакала да й се представи удобен
случай, за да прескочи до Париж и види своя Белтрамо; но тъй
като близките й я пазели най-зорко, защото била много богата и
била сама, тя все не успявала да измисли подходяща причина.
Тя пораснала, станала мома за женене, но пали не можела да
забрави Белтрамо, отказвала на мнозина, за които близките й
искали да я омъжат, без да обясни защо постъпва по тоя начин.
Не щеш ли, случило се така, че по същото време, когато тя
изгаряла повече от когато и да било от любов по Белтрамо
(понеже разправяли, че той бил станал прекрасен момък), до
нея стигнала вест, че френският крал се измъчва много от една
фистула, останала на гърдите му след някакъв цирей, който на
времето не могли да излекуват както трябва; тая фистула била
не само много досадна, ами му причинявала и голяма болка;
какви ли не лекари се опитвали да я изцерят, но никой не
успял: вместо да намалее, болката се увеличавала и кралят
толкова се отчаял, че не търсел повече от никого ни съвет, ни
помощ.
Но Джилета много се зарадвала, като узнала за това, защото
решила, че тоя случай може не само да й послужи за
основателна причина да отиде до Париж, ами — ако болестта
се окаже каквато тя предполагала — може и да й помогне
Белтрамо да стане неин съпруг. И тъй като била научила много
неща от своя баща, тя приготвила един прах от някакви билки,
дето знаела, че лекуват болестта, от която предполагала, че
страда кралят, възседнала коня си и отишла в Париж. Когато
стигнала там, не предприела нищо, преди да успее да види
Белтрамо; едва тогава тя се явила пред краля и го помолила да
благоволи да й покаже болното място. Като я видял такава
мила и привлекателна хубавица, кралят не можал да и откаже и
й го показал. Щом видяла фистулата, Джилета тозчас се
обнадеждила, че ще успее да го изцери и рекла: „Господарю
мой, стига да ви е угодно, аз се надявам, че с Божия помощ, без
да ви мъча и без да ви карам да страдате, ще успея да ви
излекувам за една седмица.“ Кралят се присмял в себе си на
нейните думи и отвърнал: „Как така едно младо момиче ще
успее да стори онова, което не знаеха и не съумяха да
постигнат най-добрите лекари в света?“ После той й благодарил
за нейните добри намерения, заявявайки, че е решил да не
прибягва повече към съветите на лекарите; тогава момичето
възразило: „Господарю, вие нямате доверие в моето изкуство,
защото съм млада и съм жена, но аз искам да ви напомня, че
ще ви лекувам не с моите знания, а с Божия помощ и с науката
на магистър Джерардо Нарбонски, който е мой баща и докато
беше жив, се славеше като голям лекар.“
Тогава кралят си рекъл: „Възможно е това момиче наистина да
е пратено от бога; защо да ме опитам на какво е способна, след
като самата тя обещава да ме изцери за кратко време, без да
ми причинява никакво безпокойство?“ И като се съгласил да
опита, той рекъл: „Благородна госпожице, ами ако, противно на
нашите собствени намерения, вие не успеете да ни излекувате,
какво мислите, че трябва да последва за вас?“ — „Господарю
мой — отвърнала девойката, — наредете да ме поставят под
стража и ако не успея да ви излекувам за една седмица,
заповядайте да ме изгорят на клада. Но ако ви излекувам,
какво ще получа за награда?“ Кралят казал: „Както виждам, вие
още не сте омъжена; ако изпълните обещанието си, ние ще се
погрижим да ви омъжим добре за някой високопоставен човек.“
Момичето рекло: „Господарю, на драго сърце ще се съглася да
ме омъжите, но аз искам да се омъжа за човека, за когото аз
пожелая, и няма да искам от вас нито някой от вашите синове,
нито пък друг член на кралския дом.“ Кралят тозчас обещал да
изпълни нейното желание.
Джилета се заела с лечението и много скоро, още преди срока,
успяла да изцери краля. Като се почувствувал здрав, кралят
казал: „Вие наистина заслужихте да получите мъж.“ А момичето
отвърнало: „В такъв случай, господарю, аз съм заслужила
Белтрамо дьо Росийон, когото залюбих още от детските си
години и винаги съм обичала най-пламенно.“ Кралят си
помислил, че да я омъжи за тоя младеж, ще бъде твърде
много, но тъй като вече бил обещал и не искал да пристъпя
дадената дума, наредил да го повикат и му казал следното:
„Белтрамо, вие пораснахте и възмъжахте; нашето желание е да
се завърнете и да почнете да управлявате вашето графство,
като отведете там една девойка, която ние решихме да стане
ваша съпруга.“ Белтрамо запитал: „Господарю, коя е тази
девойка?“ А кралят отвърнал: „Същата, която успя да
възстанови нашето здраве със своето лекарство.“
Белтрамо я бил виждал, познавал я и макар тя да му се видяла
наистина прекрасна, знаейки, че не е от род, подходящ за
неговото знатно потекло, отвърнал с негодувание: „Господарю,
нима искате да ме накарате да се оженя за знахарка? Бог да ми
е на помощ, ако някога взема за съпруга такава жена.“ Кралят
казал: „Значи, вие искате да нарушим честната си дума, дадена
на девойката, която възстанови нашето здраве и която за
награда пожела да станете неин съпруг?“ Белтрамо възкликнал:
„Господарю, вие можете да ми отнемете всичко, що
притежавам, и да ме подарите като ваш васал на когото ви е
угодно, но аз в едно мога да ви уверя: че никога, ама никога,
няма да бъда доволен от подобен брак.“ Кралят натъртил: „Ще
бъдете, ще бъдете, защото девойката е умна и красива, а освен
това много ви обича; по тия причини ние се надяваме, че
животът ви с нея ще бъде много по-приятен, отколкото с която и
да е друга дама от по-знатно потекло.“
Белтрамо млъкнал, а кралят се разпоредил да направят големи
приготовления, за да отпразнуват сватбата. Като настъпил
определеният за това ден, Белтрамо, макар и мимо волята си,
се оженил в присъствието на краля за девойката, която го
обичала най-много от всичко на света. След като направил това
и обмислил как да постъпи по-нататък, под предлог, че уж искал
да се прибере в графството си и там да консумира брака, той
се сбогувал с краля, възседнал коня си и потеглил не към
графството, а към Тоскана. Щом дошъл тук, научил, че
флорентинците са във война със Сиена и решил да застане на
тяхна страна; те го приели радостно с големи почести,
направили го капитан на отряд, дали му добра заплата, той
останал на служба при тях и служил доста дълго време.
А младоженката, не особено доволна от сполетялата я участ,
надявайки се все пак, че с доброто си поведение ще успее да го
накара да се прибере в графството, отишла в Русийон, където
всички я посрещнали като тяхна господарка. Поради
продължителното отсъствие на графа всичко било запуснато и
занемарено, но тъй като Пила умна жена, тя положила най-
големи грижи и старание да приведе всичко в ред, от което
нейните поданици останали много доволни, привързали се към
нея и я обикнали най-сърдечно, порицавайки същевременно
графа, задето не бил доволен, че именно тя му станала
съпруга.
След като сложила ред в графството, тя уведомила за това
графа чрез двама придворни благородници и помолила да му
предадат, че ако той не се прибира в графството заради нея,
трябва да й съобщи и тя е готова да се махне, за да не му
пречи; ала графът отговорил най-сурово: „Нека прави каквото
нека! Що се отнася до мен, няма да се върна при пея, докато не
видя на пръста й ей този пръстен, а в ръцете й дете, заченато
от мен.“ Той притежавал един много драгоценен пръстен, от
който никога не се разделял, защото, както го уверявали,
пръстенът притежавал чудодейна сила. Двамата придворни
схванали жестокостта на поставеното от него условие,
състоящо се от тия две почти неизпълними неща, и като
видели, че техните думи не са в състояние да го отклонят от
намеренията му, завърнали се при дамата и предали неговия
отговор; обзета от дълбока горест, след дълги размишления тя
решила да опита дали пък не е възможно да изпълни и двете
условия и къде би могло да стане това, та да накара мъжа си
да се прибере при нея. След като обмислила какво да прави,
свикала неколцина от най-старите и най-видни люде на
графството, разказала им от игла да конец и с най-затрогващи
слова всичко, каквото била направила от любов към графа, и
обяснила какво излязло от цялата работа; накрая заявила, че
няма никакви намерения, заради нейното пребиваване тук,
графът да живее във вечно изгнание; напротив, тя имала
намерение да прекара остатъка от живота си в поклонения и
милосърдни дела за спасение на собствената си душа, затова
ги помолила да поемат в свои ръце управлението и грижата за
графството, а на графа да кажат, че е напуснала неговите
владения и си е отишла, за да не се върне никога вече в
Русийон.
Докато тя говорела, добрите хора пролели не малко сълзи,
после го ударили на молба да промени решението си и да
остане, но нищо не помогнало. След като призовала над тях
Божията закрила, тя взела със себе си доста пари и
скъпоценности и придружена от един братовчед и една слугиня
— и тримата преоблечени като поклонници, — тръгнала на път,
без никому да каже къде отива; спряла чак като пристигнала
във Флоренция и тук отседнала в една малка
странноприемница, чиято стопанка била добра бедна вдовица;
графинята заживяла скромно като поклонница, изпълнена с
желанието да чуе новини за своя съпруг.
Случило се така, че още на следния ден тя видяла Белтрамо да
минава на кон край странноприемницата начело на своя отряд
и макар да го познала много добре, запитала стопанката кой е
този човек. Добрата жена отвърнала: „Един благородник,
чужденец, казва се граф Белтрамо и е много мил и любезен
човек, в града всички го обичат; влюбил се е безумно в една
наша съседка, благородно, но бедно момиче. Тя е безкрайно
честна, ала бедна и затова още не се е омъжила; живее заедно
с майка си, която е добра и разумна жена; ако не беше тя,
дъщеря й може би щеше да склони да направи нещо в угода на
графа.“
Графинята запомнила дума по дума каквото чула, проучила
всички обстоятелства до най-малките подробности и обмислила
как да постъпи; като научила как се казват и къде живеят
майката и дъщерята, в която бил влюбен графът, един ден тя
отишла да ги посети, уж като поклонница; щом влязла,
разбрала, че майката и дъщерята са твърде бедни; поздравила
ги, а на майката казала, че би искала да си поприказва с нея,
когато й бъде удобно.
Благородната жена станала и отвърнала, че е готова да я
изслуша; отвела я в друга стая и я поканила да седне, а
графинята рекла: „Мадона, доколкото виждам, и вие като мен
не сте галеница на съдбата, но стига да пожелаете, бихте могли
да доставите утешение и на себе си, и на мен.“ Жената
отвърнала, че най-много от всичко иска да получи утеха, ала по
честен начин. Тогава графинята продължила: „Необходима ми е
вашата честна дума, та да има на какво да разчитам; имайте
предвид, че ако ме измамите, ще навредите и на себе си, и на
мен.“ — „Бъдете спокойна — възкликнала благородната дама,
— кажете ми всичко, каквото искате, защото аз никога не ще ви
измамя.“ Тогава графинята, започвайки от деня, когато за пръв
път се влюбила, й обяснила коя с, разказала й патилата си, и то
с такива затрогващи слова, че благородната дама й повярвала
(още повече, че била чула някои работи от други хора) и се
съжалила над нея.
След като разказала злочестата си съдба, графинята
продължила: „И така, покрай другите мои беди, вие узнахте и
ония две неща, дето би трябвало да притежавам, ако искам да
си възвърна мъжа; и ако е вярно това, което чух, сиреч, че моят
съпруг, графът, е безумно влюбен във вашата дъщеря, то вие
сте единственото човешко същество, дето би могло да ми
помогне да се сдобия и с двете неща, за които споменах.“
Благородната дама казала: „Мадона, не знам дали графът
наистина обича дъщеря ми, въпреки че я ухажва най-открито,
ала какво бих могла да направя аз, за да ви помогна в това?“ —
„Мадона — отвърнала графинята, — всичко ще ви обясня, но
най-напред бих желала да ви кажа какво възнамерявам да
сторя за вае; ако ми окажете тази услуга. Виждам, че дъщеря
ви е красива, че й е време да се омъжи; както научих, пък и
доколкото виждам, струва ми се, че единствено липсата на
зестра ви пречи да я задомите добре и ви принуждава да я
държите в къщи. В замяна на услугата, която ще ми направите,
аз имам намерение да й дам такава зестра, каквато вие
сметнете, че е необходима, за да я омъжите достойно — както й
прилича.“
Това предложение се харесало на жената, която наистина била
изпаднала в нужда, но все пак, бидейки с благороден дух, тя
възразила: „Мадона, обяснете ми с какво бих могла да ви
помогна; ако ми се стори пристойно, ще го направя на драго
сърце, пък вие после ще постъпите по съвест.“ Графинята
пояснила: „Чрез някое доверено вам лице вие ще трябва да
съобщите на моя съпруг, графа, че дъщеря ви е готова да
изпълни всяко негово желание, стига да се увери, че той
наистина я обича така, както показва пред хората; но че тя
никога не ще му повярва, ако той не й прати преди това
пръстена, дето носи на ръката си и на който, както била чувала
да казват, той държи особено много. Ако той даде пръстена, вие
ще го предадете на мен, а после ще пратите някой да го
уведоми, че дъщеря ви е готова да изпълни желанието му, и ще
го поканите да дойде скришом в тая къща; след което, без той
да усети, ще направите така, че аз да легна до него вместо
дъщеря ви. Дано даде Бог да забременея; тогава с неговия
пръстен на моята ръка и е роденото от него дете в скута отново
ще го имам край себе си и благодарение на вас ще мога да
заживея с него така, както трябва жена да живее с мъжа си.“
Трудна се сторила тая работа на благородната дама, която се
бояла да не опетни името на дъщеря си; но като поразмислила,
решила, че ако помогне на клетата жена да си възвърне мъжа,
ще стори голяма добрина, че ако се заеме с това дело, ще
подпомогне едно благородно начинание; затова, имайки
доверие в добрите и честни намерения на графинята, тя не
само и обещала да извърши каквото искала от нея, ами след
няколко дни, действувайки скрито и предпазливо съгласно
получените наставления, получила пръстена, който графът
пратил (макар и да съжалявал твърде много за това); а после
по най-изкусен начин наредила графинята да спи с него вместо
нейната дъщери.
По Божие благоволение, още при първите им сношения, които
графът търсел с най-голяма страст, графинята, както се
изяснило впоследствие, заченала две отрочета от мъжки пол. И
не само веднъж, а на няколко пъти благородната жена помагала
на графинята да се среща със своя съпруг; тя вършела всичко
толкова скрито, че никой нищо не узнал и графът бил убеден,
че се люби с оная, която обича, а не със собствената си
съпруга. Всяка сутрин, преди да си отиде, той й подарявал
много и най-хубави скъпоценности, а графинята ги скътвала
най-грижливо. Когато разбрала, че е бременна, тя решила да
освободи благородната жена от това задължение и рекла:
„Мадона, благодарение на Бога и на вас получих каквото
желаех; дойде време да ви се отплатя за всичко, та да мога да
си отида.“ Благородната дама изразила своето задоволство,
задето графинята е постигнала желанието си, по добавила, че
ако е помагала, вършела го е не с надеждата да получи някаква
награда, а защото била убедена, че е длъжна да постъпи така,
за да извърши едно добро дело. Графинята отвърнала:
„Мадона, пашите слова ме радват; но и аз от своя страна искам
да ни дам каквото пожелаете не като награда, а за да извърша
добро дело, и съм убедена, че трябва да постъпя точно така.“
Тогава, подтиквана от нуждата, в която била изпаднала,
изчервявайки се от срам, благородната дама й поискала сто
лири, за да може да задоми дъщеря си.
Графинята оценила нейната скромност и свенливост и след
като и изслушала, дала й петстотин лири; към тях прибавила и
много прекрасни скъпоценности, които стрували сигурно най-
малко още толкова; благородната дама останала безкрайно
доволна и благодарила най-сърдечно на графинята, която си
тръгнала и се прибрала в своята странноприемница.
За да накара Белтрамо да престане да идва у тях и да праща
послания и подаръци, благородната дама отишла с дъщеря си
при свои близки на село. След известно време Белтрамо
напуснал Флоренция и се прибрал в графството, тъй като
неговите хора му съобщили, че графинята е изчезнала, и го
викали да се върне.
Щом научила, че графът е заминал, за да се завърне в
графството си, графинята много се зарадвала, но останала във
Флоренция, докато дойде време за раждане; тя родила две
момчета, които приличали много на баща си и които наредила
да гледат най-грижливо и старателно. Когато решила, че е
настъпило вече време да изпълни каквото била намислила,
тръгнала на път и пристигнала в Монпелие, без някой да я
познае; тук си починала няколко дни, поразпитала това-онова за
графа и къде може да го намери; научавайки, че той имал
намерение на велика задушница да устрои голямо празненство
за дамите и рицарите в Русийон, тя отишла там облечена в
дрехите на поклонница, с които напуснала графството.
Като й казали, че дамите и рицарите са се събрали в двореца
на графа и се готвят да седнат на трапезата, тя, без да смени
дрехите си, влязла в залата с двете дечица на ръце, пробила си
път сред множеството, стигнала до графа, хвърлила се в
краката му, заплакала и казала: „Господарю мой, това съм аз,
твоята нещастна съпруга, която дълго време се скита немила-
недрага по света, за да ти даде възможност да се прибереш у
дома. Заклевам те в Името Господне да изпълниш сега
условието, което ти някога ми постави посредством двамината
благородници, които бях пратила при теб; погледни, в ръцете си
държа не едно, а две дечица от теб, ето и твоя пръстен. Поради
това дошло е време съгласно обещанието ти да ме признаеш
за своя съпруга.“
Графът съвсем се объркал, щом чул тия думи, познал
пръстена, познал и децата, които приличали твърде много на
него, но все пак възразил: „Как стана така?“ Тогава за най-
голямо изумление на графа и на всички присъствуващи
графинята разказала всичко от игла до конец. Графът се
убедил, че тя говори самата истина, оценил нейния ум и
нейното постоянство, трогнал се от двете хубави дечица и за да
изпълни дадената дума и удовлетвори рицарите и дамите,
които почнали да го молят да я приеме и зачита като своя
законна съпруга, прекършил упоритата си жестокост: помолил
графинята да стане, прегърнал и, целунал я и я признал за
своя законна съпруга, като признал и децата. После наредил да
я облекат и подходящи за нейния сан дрехи и за най-голяма
радост на всички присъствуващи и на всички спои васали,
които узнали за станалото, устроил голямо празненство не само
тоя ден, ами и през следващите; оттогава той я почитал като
своя съпруга и жена и винаги я обичал и уважавал много.
НОВЕЛА X
Алибек става пустинница, а монахът Рустико я научава как да
вкарва дявола в пъкъла; като се прибира у дома си, тя се
омъжва за Неербал.
Дионео видял, че кралицата е завършила своята новела, която
той изслушал с най-голямо внимание, и тъй като било ясно, че
оставало само той да разкаже нещо, засмял се и без да чака
нареждане, започнал:
— Прелестни дами, предполагам, че никой не ви е разказвал
как вкарват дявола в пъкъла; именно това възнамерявам да ви
обясня сега, без да се отклонявам кой знае колко от темата,
върху която разсъждавахте целия днешен ден; вярвам, че
научавайки това, вие хем ще съумеете да спасите вашите
души, хем ще разберете, че макар и да предпочита светлите
дворци и разкошните покои пред бедните колиби, все пак Амур
не пропуска да прояви от време ма време силата си и в
непроходимите лесове, непристъпните планини и пустинните
пещери, от което пък следва да заключим, че всичко е
подчинено на властта му.
Но за да не бъда голословен, ще кажа, че много отдавна в град
Капса в Берберия живял голям богаташ; той имал няколко деца,
между които и дъщеря, на име Алибек, красива и мила девойка;
тя не била християнка, но тъй като чувала мнозина от живущите
в града християни да възхваляват християнската вяра и
служенето на бога, веднъж запитала едного от тях по какъв
начин човек може да служи най-добре и най-леко на бога. А той
отвърнал, че най-добре служат Богу ония, дето бягат колкото се
може по-далеч от мирските работи, като например людете,
които се били уединили и усамотили в пустинята Тебаида.
Момичето било твърде наивно и младо — нямало повече от
четиринадесет години, и на следната утрин, подтиквано не от
разума си, а от някаква Детинска прищявка, без да се обади
никому, се отправило тайно съвсем само към пустинята
Тебаида; Алибек доста се поизмъчила, но преди да й е минало
желанието, успяла да се добере след няколко дни до пустинята;
забелязала в далечината някаква колиба, запътила се натам и
като наближила, видяла, че на прага седи някакъв свят мъж;
той останал много учуден, като я видял, и запитал какво търси
на това място. Тя отвърнала, че Бог я вдъхновил да тръгне
насам, за да му служи, и че търси някого, който да я научи как
най-добре може да служи на господа.
Като я видял толкова млада и красива, почтеният човек се
побоял да не би дяволът да го въведе в изкушение, ако я
остави при себе си, затова похвалил доброто й намерение, дал
й да се нахрани с корени, диви ябълки и фурми и да се напие с
вода, а после й казал: „Дъще моя, недалеч оттук живее един
свят човек, той може да те научи много по-добре, отколкото аз
на това, което искаш; иди при него.“ След това й показал
накъде да върви; Алибек отишла при тоя човек, той й дал
същите напътствия и тя продължила по-нататък; стигнала до
килията на един млад отшелник, много набожен и добър човек,
на име Рустико, и се обърнала към него със същия въпрос,
който задавала и на другите.
Но за да подложи на по-голямо изпитание своята твърдост, той
не я отпратил, както направили другите, ами я оставил при
себе си, в своята килия; като се стъмнило, направил й легло от
палмови клонки в един ъгъл на килията и я поканил да си
легне. Но след като направил това, изкушенията не закъснели
да се нахвърлят срещу неговата непоколебимост; разбирайки,
че се е лъгал в своята непоколебимост, и то много, той не
оказал кой знае каква съпротива, почнал да се оттегля и скоро
се предал: оставил настрана всички свети помисли, молитви и
самобичувания, замислил се за красотата и младостта на
девойката, а след това седнал да размишлява как да се държи
с пея и с какви средства да си послужи, та тя да не разбере, че
той се стреми да получи каквото ще й поиска, подтикван от
сладострастие. Затова най-напред я подпитал за това-онова,
убедил се, че тя още не познавала какво нещо е мъж и
наистина е такава наивна, каквато изглеждала; а после
намислил по какъв начин — уж, че ще служат Богу — да я
склони да изпълни неговото желание. Най-напред изрекъл
много слова, за да й докаже колко голям враг е дяволът на
нашия господ-бог, след което й дал да разбере, че няма по-
добър начин да се служи Богу от това, дяволът да бъде вкаран
в пъкъла, на който Бог го е осъдил. Девойката го запитала как
става това, а Рустико отвърнал: „Скоро ще узнаеш всичко;
прави каквото видиш, че прани аз.“
Той почнал да смъква малкото дрехи, които били на гърба му, и
скоро останал съвсем гол; същото направила и девойката; той
коленичил като за молитва, а на нея казал да коленичи срещу
него. Докато стоял така и я гледал каква е хубавица, желанието
му се разпалило още по-силно от преди и плътта му се
възбунтувала; щом забелязала това, Алибек останала изумена
и запитала: „Рустико, какво е това, дето виждам, че се подава
от тебе и което аз не притежавам?“ Рустико отвърнал: „Дъще
моя, това е дяволът, за който ти говорих; виж само как ме кара
да страдам, та едва издържам.“
Девойката казала: „Слава Богу, значи аз съм по-добре от теб,
защото, както виждам, нямам тоя дявол.“ Рустико се обадил:
„Така е, но в замяна на това пък притежаваш друго, каквото аз
нямам.“ Алибек възкликнала: „Ами какво е то?“ Рустико
отговорил: „Ти носиш у себе си пъкъла; аз съм убеден, че Бог те
е пратил тук за спасението на душата ми, защото, ако тоя дявол
продължава да ми досажда и ако ти се смилиш над мен
дотолкова, че да разрешиш да го напъхам отново в пъкъла, на
мен ще доставиш най-голяма утеха, а на Господа Бога голяма
радост и услуга, стига, разбира се, да си дошла за целта, която
спомена.“ Наивната девойка отвърнала: „Отче мой, щом аз нося
пъкъла у себе си, извършете това, когато ви е угодно!“ Рустико
възкликнал: „Бъди благословена, дъще моя! Щом е така, хайде
да го вкараме там, ама така, че после да ме остави на мира!“
След тия думи той повел момичето към една постеля и показал
какво трябва да направят, за да тикнат в затвора това проклето
от Бога същество.
Девойката, която никога преди това не била вкарвала никакъв
дявол в пъкъла, отначало усетила лека болка, поради което
казала на Рустико: „Отче, този дявол трябва наистина да е
много лош, същински враг господен, щом не друг, а самият
пъкъл изпитва болка, когато го напъхват в него!“ Рустико я
успокоил: „Дъще, всеки път няма да е така, не се тревожи.“ А за
да не се случи подобно нещо, преди да станат от постелята, те
го вкарали там шест пъти и така му избили всякаква гордост от
главата, че той се укротил на драго сърце.
Впоследствие, когато гордостта му често се възвръщала (а
девойката била винаги готова да я укроти), тази игра започнала
да й харесва все повече и тя казала на Рустико: „Убедих се, че
имаха право ония почтени люде в Капса, като разправяха, че да
служиш на бога, е безкрайно приятна работа. Истина ти казвам,
аз не помня никога да съм вършила друго нещо, което да ми е
доставяло такова удоволствие и утеха, както вкарването на
дявола в пъкъла. Затова смятам, че всеки, който се занимава с
друго, вместо да служи Богу, е истинско животно.“
Затова тя често отивала при Рустико и му казвала: „Отче, аз
съм дошла тук да служа на господа, а не да безделнича, хайде
да напъхаме дявола в пъкъла!“ Докато вършели тая работа,
понякога тя го питала: „Рустико, не мога да разбера защо
дяволът бяга от пъкъла; защото, ако влизаше със същото
удоволствие, с което пъкълът го приема и го държи, той никога
не би искал да излезе оттам.“
След като девойката често приканвала Рустико и го
насърчавала да служат по тоя начин на бога, тя така го
изсмукала, че когато всеки друг на негово място би се изпотил,
него почвали да го побиват студени тръпки; затова почнал да
увещава момичето, че дяволът трябва да бъде наказван и
вкарван в пъкъла само тогава, когато надига глава от гордост.
„А ние — рекъл той — с Божия помощ така го наредихме, че
сега се моли Богу да бъде оставен на мира.“
Така за известно време той накарал девойката да не го
безпокои; ала като видяла, че Рустико престанал да я приканва
да вкарват дявола в пъкъла, един ден тя се оплакала: „Рустико,
твоят дявол бе наказан и не те безпокои повече, но моят пъкъл
не ме оставя на спокойствие; затова няма да направиш лошо,
ако с помощта на твоя дявол укротиш беса на моя пъкъл, както
аз е моя пъкъл помогнах да избием гордостта от главата на
твоя дявол.“ Но Рустико, който се хранел само е корени, треви
и вода, не можел да отвръща както трябва на нейните покани,
затова казал, че за укротяваното на тоя пъкъл ще са
необходими множество дяволи, ала той ще направи каквото му
е по силите; задоволявал я от време на време, но толкова
нарядко, че било все едно да хвърлиш зърно боб и устата на
лъв; поради което девойката си помислила, че по служи на Бога
както би искала и почнала да негодува и роптае.
Мо докато ставала тая разправия между дявола на Рустико и
пъкъла ма Алибек по причина на чрезмерното желание на
единия и липсата на достатъчно сили у другия, случило се така,
че в Капса избухнал ножар, по време на който изгорели в
собствения си дом и бащата на Ллибек, и неговите деца, и
цялото му семейство; и тъй Алибек останала единствена
наследница на неговия имот. Поради това някакъв младеж, на
име Неербал, който бил пропилял по разгулен и весел живот
цялото си имущество, като научил, че тя е жива, тръгнал да я
търси; намерил я и преди съдът да сложи ръка на имотите на
нейния баща, като на човек, умрял, без да остави наследници,
я закарал обратно в Капса, за най-голяма радост на Рустико, но
за голямо нейно съжаление, оженил се за нея и двамата заедно
наследили голямото богатство. Когато жените запитали Алибек
(а тя още не се била съчетала с Неербал) по какъв начин е
служила на Бога в пустинята, тя отвърнала. че помагала да
вкарват дявола в пъкъла и че Неербал е сторил голям грях,
като я лишил от тая й служба.
Жените я запитали: „А как се вкарва дяволът в пъкъла?“
Девойката им пояснила и с думи, и с действия. Тогава те
прихнали да се смеят (и продължават да се смеят и до ден-
днешен) и отвърнали: „Не тъжи, дъще, не тъжи, защото и тук
хората вършат много добре тая работа! Неербал ще ти помогне
да служиш добре на бога, не се безпокой.“
Тръгнали тия приказки из града от уста на уста и накрая се
превърнали в народна поговорка; тя гласи, че най-приятната
услуга, която човек може да направи Богу, е да вкара дявола в
пъкъла; тази поговорка прехвърлила морето, стигнала и до нас
и е много известна.
Затова вие, млади дами, които се нуждаете от Божията милост,
научете се да вкарвате дявола в пъкъла, защото това е и
угодно Богу, и приятно за двете страни, а от него могат да
произлязат и последват много добрини.
Разказаната от Дионео новела накарала почтените дами да се
засмеят хиляда, че и повече пъти — толкова смешни им се
сторили неговите слова; а когато той завършил своя разказ,
кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейната власт,
свалила от главата си лавровия венец, положила го грациозно
върху главата на Филострато и казала:
— Скоро ще разберем дали вълкът ще съумее да поведе
овцете по-добре, отколкото овцете водеха вълците.
Като чул тия думи, Филострато се засмял и отвърнал:
— Ако бях натоварен с тая работа, вълците биха могли да
научат овцете да вкарват дявола в пъкъла не по-зле, отколкото
Рустико научил Алибек; затова не ни наричайте вълци, защото
и вие не сте овце; но както и да е, доколкото ми позволяват
силите, аз ще започна да управлявам повереното ми царство.
Тогава Неифила се обадила:
— Слушай, Филострато, вместо да ни поучавате, вие би
трябвало от нас да се научите на ум и разум, както Мазето от
Лампорекио се научил от монахините, и би трябвало да си
възвръщате вашето дар слово едва когато станете кожа и кости,
та да не можете да говорите.
Филострато разбрал, че има насреща си език, не по-малко
остър от неговия, затова престанал да се шегува и почнал да се
занимава с делата на повереното му царство. Наредил да
извикат сенешала, поискал да узнае какво е положението и
отдал своите разпореждания, та през цялото време, докато щял
да държи властта, дружината да има всичко, от което по негово
мнение би почувствувала нужда; после се обърнал към дамите
и казал:
— Любезни дами. за мое нещастие, откакто съм почнал да
различавам доброто от злото, все ми се случва да стана жертва
на Амура и всеки път причина за това е била красотата на
някоя от вас, но нито моето смирение, нито моето послушание,
нито пък старанието да следвам всичко, за което съм мислел,
че отговаря на неговите обичаи, не са ми помагали да не бъда
отхвърлен заради някой друг и после това да не се повтаря;
напротив, все съм попадал от трън на глог и така, мисля аз, ще
бъде до края на моя живот. Затова бих желал утре да не
разговаряме за друго, а за онова, което отговаря най-вече на
моята орис: сиреч за ония, чиято любов е завършвала с
нещастен край, тъй като аз очаквам, че отново ще ми се случи
да изживея някоя много нещастна любов; та нали и името[1], с
което се обръщате към мен, ми беше измислено от човек,
знаещ много добре с кого си има работа.
След тия слова той станал и разпуснал дружината до часа за
вечеря.
Градината била толкова красива и приятна, че никой не
пожелал да излезе от нея и да потърси по-голямо удоволствие
другаде; и тъй като слънцето вече не прежуряло и нямало да
им пречи да тичат след стотиците елени, зайци и други
животинки, които непрекъснато скачали около тях и им
досаждали, докато те седели и разговаряли, неколцина от
дружината станали и хукнали да ги гонят; Дионео и Фиамета
запели песента за месер Гулиелмо и дамата дел Верджу;
Филомена и Панфило почнали да играят шах.
Така, докато едните се занимавали с едно, другите — с друго,
часовете се изнизали неусетно и настанало време за вечеря;
тогава те наредили трапезата около прекрасния фонтан и се
нахранили сред най-голямо веселие. А за да не нарушава реда,
установен от предишните кралици, щом прибрали трапезата,
Филострато наредил на Лаурета да поведе танца и да изпее
една песен. Тя отвърнала:
— Господарю, чужди песни не зная, а от моите не си спомням
никоя, която да подхожда на нашата весела дружина; но ако
желаете, ще ви изпея на драго сърце някоя от песните, които
помня.
Кралят възкликнал:
— Всичко твое е прекрасно и приятно, затова изпей оная песен,
която можеш да си припомниш.
Тогава Лаурета запяла с нежен глас, ала с малко печален вид
следната канцона. а останалите й припявали:
Тъй безутешна няма
и с толкова въздишки пусти,
тъй влюбена — горко ми! — с мъка тъй голяма.
Тоз, който движи светила в небето,
за своя радост ме създаде сам
желана и красива, тъй че, ето,
на умовете горди да раздам
следи от хубостта на висинето,
каквато обликът му има сам;
но недостатъкът ни смъртен там
е зле познат, така че той
не ме поглежда и дори презря ме.
Това се случи с мене доброволно:
любима бях, той взе ме толкоз млада!
В прегръдките му, в мислите, неволно
от погледа ми се запали клада,
а времето, летейки самоволно,
отнесе цялата наслада
и аз, която без досада
със себе си удостоих го,
скърбя, че няма да сме вече двама.
Един младеж надменен се изправи
пред мен след туй, самонадеян, той
храбрец и благородник се представи,
с лъжлива мисъл грабна ме и, ой.
от ревност себе си забрави;
отчайва ме, горко ми, тоз престой;
познавам вече нрава свой —
за благо на мнозина в този свят
дошла, един обсеби ме с измама.
Проклинам вече участта си строга;
защо склоних отново под венчило
да мина, щом под тази черна тога
бях по-щастлива. В новата унило
живея, тъна в изнемога
и с име пече съгрешило.
О, празненство немило!
Преди да бях умряла, по-добре,
наместо тъй да те изпитам само.
Любими мой, чиято бих тогава,
така щастлива с тебе бях.
Щом видиш оня, когато ни създава
и небето, милост му поискан, ах,
за мен, че тебе да забравя
не мога зарад него; че не бях,
кажи, пожара, който те лишава
заради мене от живот и тъй
да се завърна горе, пречка няма.
Лаурета завършила канцоната, която привлякла вниманието на
всички, но всеки я изтълкувал по своему; някои я изтълкували
по милански, сиреч, че добрата свиня е за предпочитане пред
красивата девойка; останалите обаче я изтълкували много по-
възвишено, по-добре и по-точно, но сега не е време да говорим
за това. После кралят заповядал да запалят множество свещи
и наредил да изпеят още много песни, тук, на изпъстрената с
цветя поляна. Те пели, докато звездите една по една почнали да
гаснат, след което кралят решил, че е време да си лягат, и като
пожелал лека нощ на всички, наредил да се отправят към
покоите си.
Бележки
[1] „… Името, с което се обръщате към мен…“ — Филострато,
което значи „сломен от любов“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар