Георги Гочев - Трябва да четеш!

 Георги Гочев 
Трябва да четеш! Колко пъти сме чували тази фраза като ученици и студенти от най-различни живи и покойни авторитети, колко пъти след това сме я повтаряли заплашително на онези, на които сме искали да покажем нещо, което не можем сами да им покажем, с което не разполагаме в ръка! Не сме ли в плен на онази изразителна увереност, осмивана от Сократ, че от пълната глава може да се отлее в празната, или обратно — че празната, с неподготвеното си или прекалено сигурно разбиране, може да разтърси и обогати нашето? Сигурно. Извън познавателната условност искам обаче да ви обърна внимание на едно възможно отношение с онова, което трябва да се чете — отношение, което присъства в стратегията на литературното образование. По-скоро, като продължа да настоявам, че трябва да се чете, искам да ви насоча към едно възможно начало за преборване с това задължение.

В Дневника на Малте Лауридс Бриге от Рилке, към края на тази забележителна творба, може да се прочете следното изречение, което преразказвам по спомен: всеки, който е дръзнал да отвори една книга, е длъжен да прочете всички книги. Много трудна задача, несъмнено. Но ми се иска да вярвам и дори съм убеден, че Рилке говори напълно сериозно в този пасаж. Въпросът е дали направо казва онова, което всички чуваме — че трябва да се прочетат всички книги, ако се зачете една; или пък говори по своему енигматично — следователно под една и всички трябва да се досетим за нещо друго. Рисковано е да се отговори еднозначно. Ако тълкуваме фразата като символ, не бива да пропускаме, че Рилке навярно пледира за отговорност и задължение от страна на читателя; че един истински читател никога не се задоволява с една книга. От друга страна, ако има читател, който да успее да се справи с този тежък дълг, той едва ли ще се справи с него по буквалния начин — като изчете всички написани книги. Не смятам, че Рилке има и това предвид.

Ако все пак обаче някак читателят прагматично се осмели да последва онова, което Рилке е написал, струва ми се, той би се справил по два начина. Първо, ако открие книгата, която съдържа всички останали книги. Имам предвид нещо като книжния Алеф: книга, в която се съдържат всички написани книги, включително онази, която се чете. Обаче колко са тези щастливи читатели, някак неграмотни и заедно с това способни да преживяват в цялост на смисъла всяка една трудно прочетена буква? Спомнете си за онзи чудесен читател във филма Вдовицата от Св. Петър — осъден на смърт, който очаква пристигането на гилотината в забутания остров и докато живее с това очакване се учи да срича под прекрасния диктат на Жюлиет Бинош.

Второто решение, което и университетът, струва ми се, по-едро препоръчва: ако читателят постигне целта на задачата, трансформирайки нейните условия. Добавям още един щрих, преди да опитам да изясня казаното. В епохата, в която Рилке пише това мъчно изречение, вече от повечето грамотни — били те писатели, архивари или обикновени чиновници от типа, който Кафка описва — се усеща ясно нещо, което в никоя епоха досега не се е усещало: тегоба от книжнината. Това ново усещане навярно може да се фиксира за пръв път ясно някъде около ранните години на романтизма. В 1800 година човекът с достатъчно тежкото книжно име Йохан Паул Фридрих Рихтер, известен повече като Жан Паул, пише разказа Необикновени гости в новогодишната нощ, посветен на усещането за границата между два века и две епохи. Редом с модерни болки като мигрената, Жан Паул отделя значително внимание и на един особен нов страх: че светът ще се зарине с книги и че всички, дори и ескимосите, казва той, ще станат писатели на романи, които няма да имат читатели. Жан Паул си представя картина, в която раздуването на писателското тяло неминуемо ще доведе до смачкване на читателското и в крайна сметка до тъжната поява на последния читател, обречен да се задуши в опита да прочете всички книги.

Наистина особен страх, който парадоксално се засилва от писмения опит да бъде изразяван. Та нали писателят, който пише, по някакъв начин спомага за онова, което толкова го плаши — че светът ще се зарине с книги, които няма да могат да бъдат прочетени и така метафорично пометени от читателите, сякаш прочетената книга вече не тежи и не заема място! Впрочем, романтиците на Жан Паул успяват да посочат изход от трудното положение да продължава да се пише литература и същевременно да се щади читателят: мнозина от тях са писали фрагменти. Но това е и страх, в който е намерен модерен израз на стария въпрос, познат още от въведението към книгата на Тукидид История на Пелопонеската война, а малко по-късно и от Платоновия диалог Федър — за съдбата на написаното и неговото отношение с бъдещия читател, чийто прочит и разбиране не могат да бъдат направлявани или коригирани от написаното.

Да се върнем на Рилке. След сто години, вече в годините преди Първата световна война страховете на Жан Паул са се превърнали в потвърдена диагноза, която странно защо не е унищожила читателите, или ако ги е унищожила, това не е спряло писателите. Но все пак упорито се напомня от писателите, че в отношенията между тях и читателите продължава да има нещо болно и неуправляемо, което трябва да се излекува и управлява разумно. Един известен пример – разказите на Борхес, които постоянно предупреждават под една или друга форма, че е крайно време писателите да спрат да пишат. Обаче от чия болест страда Борхес, много трудолюбив читател и директор на библиотека, когато пишеВавилонската библиотека — от тази на писателя, който съучаства в погубването на читателите или от тази на читателя, който се тормози да изчете всичко. От чия болест са страдали Жан Паул, Флобер, Рилке, Маргьорит Юрсенар — всички те колкото читатели, толкова и писатели?

Това вече трябва да ни насочи към възможно решение на парадокса у Рилке. За да се справи с всички книги, след като е прочел една, читателят може да поеме товара, както казахме, като трансформира условието на задачата — като стане писател. Като започне да трупа в опитите да разчиства. Като приеме не само едната болка – че не може да се прочете всичко, но и другата — че няма да има кой да го прочете. Разбира се, на мнозина такова писателство, което се препоръчва методично в университетите, вгледано в написаните книги, изглежда кабинетно, стерилно, неодухотворено, затворено за чувства и жизнени опити. Изглежда като твърде студен повод да се стане писател; като буржоазен апостроф, че с труд може да се постигне онова, което аристократът на духа прави с безделие. Обаче по този начин задължаването, над което Рилке настоява може би най-силно, изпъква. Онзи, който решава да пише направо върху страниците на прочетеното, неминуемо влиза в тесни и неудобни обувки, с които доста залита, докато се научи да ходи. Но пък веднъж тръгнал, рядко ги събува и може да остане задълго с тях в литературата. А така той отдадено служи и на миналите писатели, като хем чете техните книги, хем наследява техния мъчителен страх с очакването, че някой друг читател ще излекува неговия. Изобщо, в подобна констелация четенето подбужда писането така, както незабележимият вирус подбужда болеста.

В този смисъл е задължително да се позовем на един авторитет, Ролан Барт, обърнат особено в късните си години към най-малките форми (бацили!) на предаване и правене на литература. Именно той ни представя поезията хайку като най-тънка мазка, като проблясък или щракване, което мигновено прехвърля живеещия в полето на литературата направо от самото живеене. Така, ако за последен път се върнем на изречението на Рилке и решението, което предложихме, то началото на справянето с тежката задача да бъдеш читател навярно стои в малките хайку означавания на разбиране, които читателят, вече като писател оставя в полето на прочетенето или направо върху него: удивителни, бележчици, задрасквания. Означавания, които, стига да е достатъчно задължен на четенето и сръчен да не се хлъзва в него, той продължава да трупа, свързва и подрежда в него и извън него.



Забележка: Представено пред студенти от програма “Нова Българистика” на НБУ.