Йордан Ефтимов - Вазов Remix

Йордан Ефтимов

Който не е чел преводи на Иван Вазов, той не се е попикавал от смях. И причината е колкото в странния език, онова смешение на стилове, което е правило впечатление естествено и на съвременниците, толкова и в подбираните за превод текстове — те са една кулминираща, екстатична Романтика. Дали ще става дума за комичния драматизъм в неговите преводи на почти готическите “Удавникът” от Пушкин, “Алпухара” от Мицкевич, “Лудият” от Петьофи, или за изстъпленческото одаизиране на Поета, което Вазов търси и намира у Хораций, Лермонтов и кой ли не, преводите на Вазов са смешни и вълнуващи. Правени най-първо по един свръхповод — съставената от него и Величков “Българска христоматия” (1884), те се оказват решаващи за личното Вазово творчество.

Не са необходими много примери. Да вземем посочената вече поемка на Мицкевич. Който не познава Вазовия й превод, не може да говори за стилистиката на одите от “Епопея на забравените”. Защото откъде мислите идат летящите трупове в оная прочута хекатомба от “Опълченците на Шипка” — “трупове мъртви фръкнаха завчаска/ кат демони черни над черний рояк”? От готиката идат, от преведения през руски готицизъм. Или онези игри на светлината и мрака, затвореното и преграденото, предателството и отровата, болестта, белязали одите? Ето какво казва Алманзор, “мавританский властител”: “— Испанци! — каза той, — аз вам се покланям.” Изстъпването, Епопеята, одата изобщо. Вазов умее тези неща не само заради Юго. По-скоро заради потопеността си в Романтиката изобщо.

Един изключително рефлективен автор. Днес, когато автентизмът най-сетне е поохлабил хватката си поне в университетите, можем да признаем, че голяма част от стихотворенията му са коментари. Тълкувания на чужди текстове, реплики, отговори, дори бележки към чужди текстове.

Един може би прекалено личен пример: веднъж по повод Вазов жена ми спомена, че едно от големите мъчения за нея във втори или трети клас е било научаването на песента “Де е България”. Ами че с този анжамбман между първия и втория стих, с тези тематични отклонения, с редуването на деиксис с мимезис, на едно дълго изброяване на топоними с исторически разказ, а накрая и директно обръщане към бедната многострадална мати Болгария, той би затруднил всеки. Че “Де е България” звучи като преводно стихотворение. Редуващ стратегии поет, изпробващ, апробиращ стратегии. И в това идеята за превеждането е от огромно значение.

Казах, че е смешно преведеното. Ясно, че русизмите, когато става дума за превод на Хайне или Шилер, ще пораждат смях. Или онова обръщение — “мале”, появяващо се в “Ожидание” на лорд Тенисън. Или бързото доредактирване, което заменя едни ефектни дефекти с други, както е в прословутия случай с “Бор” на Хайне.

В “Историята на една малка песен” Пенчо Славейков ще се подиграе на вече известните два Вазови превода на тази песничка от две строфи. Първо ще ги публикува с разредки на места, подчертавайки, че при Вазов борът “к л а т и  дремливо  о ш м у л е н и  ветви”, за да подхвърли язвително: “Г-н Вазов минава у нас за голям любител и познавач на природата, та е чудно как се е решил да “ошмули” вейките на бора, на онова дърво, което е символ на вечна зеленина.”[1] Осем години по-късно Вазов ще поправи не само опадването на боровите “листа”, но ще смени и русизма “ветви”:


На дивия север стои бор тъжовен,
самичък на голия бряг
и клати безшумно задрямали вейки
със сипкав облечени сняг.

И борът сънува далечна пустиня,
де лятото вечно владей,
и тамо печална на знойния пясък
прекрасна се палма люлей.[2]


Вазов се е вслушал и в останалите забележки. И особено критикуваната втора строфа е изменил изцяло. Веднъж борът “сънува за южна пустиня”, където си “вирей” между другото ей-тъй и някаква палма, втори път сънувал, че сам се превръща в палма, борът най-накрая си представя под наставленията на Пенчо Славейков една поклащаща се печална и прекрасна леко декадентска палма.[3]

Всъщност Пенчо Славейков спори с Вазов за правото на Преводач, модернизатор. Затова и му противопоставя не само своята визия за българското монолитно историческо, но и превода на “Тъй рече Заратустра” — като контраудар спрямо свършеното от Вазов и Величков.

Споменах за фолклоризирания Тенисън. А какво да кажем за Омир? Оня откъс от 6-а песен, сбогуването на Андромаха и Хектор?


“Тамо дойде Андромаха, след нея слугинята млада,
чедо в обятия стискаше, чедо невинно, незлобно,
плод на взаимна любов и прекрасен, звезда лучезарна.

....

Тихо, безмълвно усмихна се сину си Хектор
а Андромаха при него стоеше и ронеше сълзи
тя му ръката застиска и жално фана да му дума:
— Дивний съпруже, погубва те твоята храброст. Синът си
ти не жалееш, ни бедна му майка тъжовна; аз скоро
ще овдовея нещастна! О, скоро аргивците тебе
ще те нападнат, убият!...”[4]


Сякаш е прекарал Гнедичевия превод на “Илиада”–та през “На прощаване”–то на Ботев — на места са останали “бъгове” като “любов и прекрасен”, но като цяло Омировият глас е станал меден, загорски. И то тъкмо с помощта на акумулираните квазисиноними, на обръщения, но преди всичко синтактически обрати в духа на народнопесенна стилизация.

Може би тук е моментът да завърша с тези бегли наблюдения. Вазов показва как литературата се ражда не от фолклора, а от духа на превода. Мисля, че това е безспорно.