за Мекането

Седим и мислим. По едно време гледам – само седим.

Смешно е, като е на шопски, пък и поучително - навежда на размисъл. 
Ама ако опитаме да кажем същото, но не само за себе си, а за цялата ни компания? Ще излезне, че седиме. И мислиме. Или пък не мислиме.

Въпросът е за „мекането”. Как е правилно да кажем за нас – “седиме” или “седим”, “мислиме” или “мислим”? Почти целият парламент „мека”, „мекат” почти всички министри, сума ти юристи. Замекаха и журналисти, че дори и учители. Този изговор навлезе в речта на всякакви слоеве и всякакви възрасти. А от изговор почна да става и писмена практика. Грешката стана масова.

Изговорът биеме, вървиме, вършиме, говориме, желаеме, знаеме, лъжеме, мислиме, можеме, пишеме, правиме, спориме, трепериме, ходиме, четемее характерен за шопския диалект. При него в единствено число “аз ходим”, “я ти говорим”, че и “яз можем”. В софийския жаргон глаголите се изговарят по същия начин. Не от всички, но когато някой “по-така” говори по този начин, колко му е това стане криворазбран образец?! Да си “мекаме”, като “говориме”, да си “мекаме” и като “пишеме”. “Мекането” неусетно започна да се възприема едва ли не като престижно, защото по този начин говорят много политици, а и много от журналистите, заставащи пред микрофон.

Дали ние да “мислиме” или да “мислим”? Отговорът е лесен.

Ако аз извършвам това действие с “м” накрая, тогава ние заедно го извършваме:

аз гледам – ние гледаме;
аз обичам – ние обичаме.

Но ако аз върша действието без това “м”, като ходя, мисля, чета, говоря, пиша, ние заедно го вършим. Тогава "ме"-то за първо лице множествено число е грешно:

аз ходя – ние ходим, не “ходиме”;
аз мисля – ние мислим;
аз зная – ние знаем.

Същото е и при бъдещите времена:

аз ще направя – ние ще направим, а не “ще направиме, ще дойдеме, ще учиме”;
аз щях да кажа – ние щяхме да кажем.

Това лесно правило върши добра работа, но не е общовалидно. Например

аз ям – ние ядем (а не “ядеме”)

е изключение, което трябва да се помни.