ЛЮБОВТА - СВОБОДЕН ЕМОЦИОНАЛЕН ИЗБОР И ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО НА ЧОВЕКА

ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН”
ЛЮБОВТА - СВОБОДЕН ЕМОЦИОНАЛЕН ИЗБОР И ЕСТЕСТВЕНО ПРАВО НА ЧОВЕКА
Проблемът за любовта в епохата на Ренесанса е художественият кръстопът, на който се срещат епохите и творецът открива културното наследст­во на миналото. Докосват се до вселена, в която свободата да интерпретираш чувствените пориви на плътта в хармонична мяра с красивата естети­ка на платоничното чувство е естествено право на човека. Любовта, художествено отразена в кла­сическите литературни образци, остава за поко­ленията. Свързва времена и епохи, като напомня за универсалното в човешките емоционални реак­ции.
Всички общества и култури са изразявали своя естетически идеал чрез отношението си към любовта. Тя е духовното богатство на отделния човек, но и моралът на самото общество. Силата да изповядаш обичта си е достояние на духовно щедрия, но и свободен от предразсъдъци човек. Аналогично е поведението и на обществото. Уважението към необуздания плам на любовното чувство е част от моралния кодекс на определена епоха. В това е и нейният нравствен облик. За­браната на открито заявеното емоционално прис­трастие и страхът от него ясно изразяват проти­воречието между човек и време, човек и общество.
Ренесансът е епохата, в която човекът влиза в сблъсък със закостенелия морален облик на сред­новековното общество за извоюване свободата на любовното чувство. Отново водещ е хуманният принцип. Сьсловната йерархизация отпада. Макар и по различен начин, всеки човешки индивид е подвластен на любовта. Затова и всички хора са равни в нейното емоционално пространство. Принципите на феодално земевладение класифи­цират по същия начин човешките интимни страсти, както разделянето на земята и хората в династично ограничени родове според имотното им състояние. Човекът се оказва противопоставен на собствената си любов и отделен от нея.
Ренесансовите мислители и хуманисти редом с човека поставят и правото му на свободен емоци­онален избор. Той е част от неговата вътрешна духовна свобода. В любовта човекът изявява се­бе си. Разкрива всичко, с което то е дарила при­родата, или обратно - открива онова, което му липсва. Ето защо проблемът за любовта и по-скоро начинът на неговата интерпретация са крите­рий за освободеност и промяна в творческото мис­лене на ренесансовите автори. Пръв до тази те-ма-табу за средновековната литература се докос­ва Данте Алигиери, който, макар и все още в религиозно-мистичен план, но вече с други сетива, започва да гледа на ролята и значението на жена­та в любовните устреми на мъжа. Новият творчес­ки поглед е задълбочен в лириката на Франческо Петрарка, за да се появи виталният повествователен изказ на Джовани Бокачо в едно от най-из­вестните произведения на Италианския ренесанс-„Декамерон”.
Сюжетната събитийност на сто увлекателно раз­казани истории, тематично обединени от пробле­ма за любовта, оформят повествователното съдържание на творбата. В нея за първи път смехът е главен „герой" и основно „действащо лице". Цяла Италия се смее свободно и искрено, необезпоко­явана от Инквизицията и строгите канонични за­поведи на Църквата. Настъпил е мигът за свобод­на творческа изява на човека и той има силата да види отстрани смешното в своя живот и поведение, да се издигне над слабата си и „греховна" същност, да се смее над самия себе си. Смехът го прави различен и изявява хуманното в него.
Сюжетът на „Декамерон” обхваща десет дни от живота на седем девойки и трима младежи, раз­казващи всеки ден по една забавна история. За първи път в италианската ренесансова литерату­ра се появява прозаичен текст, изграден върху сю­жетната база на интересна случка. Отделните по-вествователни отрязъци са едносьбитийни. Всеки от участниците в „Декамерон” има възможност да се изяви с оригиналност и находчивост на изб­рания сюжет. Новината е водеща в повествова­нието и затова разказаните случки с неочакван развой са определени жанрово като новели.
Още с избора на заглавие - „Десетоднев” -Бокачо влиза в противоречие с художествените приоритети на средновековните „Шестодневи”. Ако Бог е сътворил човека и света за шест дни и те са най-важният, сакрален по своята същност, творчески акт на божествения разум за Църквата, за Бокачо от особено значение за оформяне на художествения му замисъл има седмият ден, оп­ределен от библейската притча за сътворението на света за почивка на Бога.
В условия на принудително бездействие, във Флоренция върлува чумна епидемия. Група мла­дежи, очаквайки спасение, разказват за истински­те стойности на живота. Те се докосват до негова­та динамика и отново преживяват житейските ра­дости чрез разказа. Поставени в екстремалната ситуация да опазят или загубят живота си, те оце­няват високата стойност на реално-земното. Наслаждават се на мига живот, макар и чрез раз­казаната забавна, вицово-анекдотична случка. За тях това е „седмият” ден - денят за почивка и ду­ховен празник. Всеки от участниците в празника („седмия” ден за разказване) заема мястото на Бога, подобно на древната антична традиция роби и господари по време на карнавални тържества да разменят местата си във вакханалното забавле­ние. Това травестиране на художествените роли доказва красноречиво новото ренесансово мис­лене на автора и желанието му да възкреси ис­тинската радост от земните страсти на живота. Всеки един от разказвачите се изпълва с божест­веност. Става властелин и всички се вслушват в онова, което ще им разкаже. Сакралността на биб­лейското число „седем" е разколебана. Превръща се в структурен елемент на повествованието. Именно на „седмия" ден, както в приказките, раз­казвачът има право да бъде крал или кралица, но да бъде и творец с божествена дарба на разказвач. В повествователната рамка на отделната случка, т. е. на новелата се срещат художествените принципи на различни култури: епикурейската свобо­да на античните „дионисиеви” нрави, живите об­рати в изказа на говоримата реч (произведението е написано на „волгаре”, т. е. на простонароден италиански език), пародираният литературен ка­нон на Средновековието, както и приказното на­чало в повествователния маниер, което говори за голямата близост на творбата до устните фолк­лорни традиции. Появява се националното звуче­не на текста.
Библейската каноничност на числото „седем" е разколебана и от новото символно значение на неговата семантика. Дамите, участващи в повест­вователното действие, неслучайно са седем. Бокачо пародира сакралноспа на библейската кабалистика. Изкушението, което носи жената, „травестира” „седемте” греховни изпитания, поз­нати от смъртния в каноничното средновековно тълкуване на житейските истини. Женското нача­ло в живота на човека е „греховна” съблазън, но и осветено от природата хуманно право на емоци­онална взаимност. Седем различни превъплъще­ния на жената-изкусителка предлага Бокачо и до­казва новото си ренесансовото отношение към любовта. Мъжете-герои са трима, както повелява библейският канон за троичност на божествения разум: Дух, Отец и Син. Но мъжът и жената са рав­ноправни в пространството на любовта. Те са ед­накво божествено красиви в изживяването на чувството. Няма съсловни различия. Кралицата обиква слугата и обратно. Активно присъства и авторът като своеобразен посредник в любовно­то приключение. Неслучайно е въведен и образът на принц Галеото - известен герой от рицарския любовен роман.
Човешкият характер в „Декамерон” е показан в развитие. Интелектуалният потенциал се изпол­зва разнопосочно. Човешкият живот е ценност, ко­ято принадлежи на човека, но само при пълноцен­на изява на качествата и способностите му. Ето защо от голямо значение са стойностите на харак­тера, които се формират в реален досег със стран­ните обрати в живота.
Джовани Бокачо доказва достойнството на чо­века чрез силата на смеха в своя новелистичен сборник „Декамерон”. Това е първото прозаич­но произведение не само на Италианския, но и на Западноевропейския ренесанс. Човекът е открил своята „божествена” равнопоставеност с реалнос­тите на земния живот. Той е неговата радост, но и неговата болка. Остава смехът - за назидание, но и за проява на духовно превъзходство. Да се из­дигнеш над тленното, но да останеш верен на чо­вешкото в себе си. Смехът е слабостта, но и сила­та на човечеството. Той е най-хуманното оръжие за борба с моралните догми на отиващото си Сред­новековие в реалностите на времето, в което жи­вее Джовани Бокачо.