Георги Гочев - Едно събуждане

Диалогът Протагор е разказ за едно събуждане. В ранно утро, още преди да се съмне, младият Хипократ е нахлул в Сократовата къща, за да извести, че от няколко часа в града се намира Протагор. Сяда в леглото на Сократ, до самите му крака, и задъхано нахвърля подробностите. После двамата излизат, за да говорят с Протагор. Сократ внезапно се спира. Трябва да изчакат да се съмне, да се появи светлината на утрото: heos an phos genetai. Тук светлината носи стойността на онзи вътрешен глас, който в други диалози задържа Сократ до правилния момент. Колебливостта на сънения човек се е превърнала в търпеливост на отговорния. Шляят се по двора (diatribein) в разговори и не след дълго се отправят към къщата на Калий. Това се случва още в мрака и Платон създава впечатлението, че двамата, които до този момент са се разхождали насам-натам, неусетно са налучкали посоката и когато им се даде повод, успоредно с появата на слънцето, те ще разберат дали тя е правилната. Но това ще стане не само по признаците на времето, а според сенките върху разговора. Когато разпилените по двора думи са потекли в разговор, Сократ научава, че Хипоник има голямо желание да стане ученик на Протагор. Затова е дотичал толкова рано. От въпросите, които Сократ му задава, той се е изчервил и Сократ, въпреки слабата светлина, е забелязал това. С появата на засраменото лице се появява и денят, и диалогът ще се обрече в цялото си протичане на този отклик.

Докато стигнат до къщата на Калий, Сократ дава едно определение за софист, което ръководи поведението на Протагор. Софистът е наречен “някакъв едър или дребен търговец на стоки, с които душата се храни.” (ho sophistes tynhanei on emporos tis e kapelos ton agogimon, aph’hon psyche trephetai) Протагор посреща именно като търговец онези, които са дошли при него: с една единствена реплика, уверена и някак тросната, ги запитва дали желаят публичен или личен разговор. Сократ му отговаря по подобаващ начин, че му е съвсем безразлично и така сам влиза в настроението на Протагор, което зависи от скуката, но и от самомнението. Протагор, разбира се, предпочита публичния разговор. “Разбира се” означава, че Платон е направил достатъчно читателят да не се усъмни в избора на Протагор. Това следва от две причини. Първата е формална: като добър и честен търговец, като иконом на своето знание, като гост и най-сетне като знаменитост, вероятно уморена от посещения и внимание, Протагор, в ранната утрин, би избрал най-малкото възможно усилие, най-малката промяна. Изрично се казва, че той се намира на двора, разхожда се под погледите на останалите, които се намират в къщата. Решението на тази първа причина показва, че Платон е ревнив и последователен към образа, който създава и следователно репликите на участниците, които го констатират, няма да са случайни. Определението за софист е общо затова, защото то се отнася в пълна степен за конкретния софист, за Протагор. То има своето оправдание не само относно философското мнение на Платон, а и относно конкретната ситуация. В този смисъл Платон се грижи за изграждането на един характер, на един общ етически титул, който дава тон на целия диалог.

Втората причина е съдържателна. Сократ хуква към Протагор, за да се надпреварва с него. Всички знаят това, дори хората, които се намират в къщата, защото те не са изненадани от появата му. Те са очаквали този сблъсък и за това съдим дори по образа на Продик, който, добре завит от хладината на утрото, дреме и хвърля погледи в очакване. Но диалогът, като че да смекчи патоса на срещата, го зачертава в едно лобиране. Сократ трябва да препоръча Хипократ на Протагор, както и да извърши една неизказана поръка на младия мъж — да провери за него и пред него дали този учител си струва парите, както говорят всички. По такъв начин веднъж сблъсъкът се прикрива с повода на срещата, а втори път той се оповестява от устата не на един от двамата, а от устата на един маргинален участник, софиста Хипий, който се опитва да задържи Сократ, тръгнал да си ходи след първата реч на Протагор. Хипий, подобно на спортен съдия, определя значимостта на разговора като панелинска. Неговите думи посочват, че този задочен спор между софистите и Сократ не може да се реши с оттеглянето на Сократ, нито с нежеланието на Протагор да отговаря на въпроси, а с една честна и открита игра, която спазва средното положение, добрия тон (eis to meson). Сиреч познатите оръжия могат да се използват, но с мярка. Нито Протагор трябва да протака безкрайно речта си, като разказва митове или гради изложения точка по точка, нито Сократ трябва да прекалява с иронията си или с майевтичните си ходове. Слушателите искат да чуят нещо ново, което обаче затвърждава и оценя познатото.

След първоначалната си неохота, Протагор се е събудил. Но не защото вече е притиснат от нерешимостта на някакъв въпрос, а защото вече е притиснат от образа, от определението, което Сократ е дал за софистите. Протагор бързо се маскира с този образ и започва да хвали стоката си. Разказва за древността на своята професия. Той всъщност го прави пред купувача, пред момчето, което е дошло, за да стане негов ученик, макар това момче да не е продумало и дума. Протагор продължава да е безразличен към придружителя Сократ и когато той му задава първите си въпроси, Протагор отговаря решително и с желание, защото смята, че сделката е направена и тези въпроси разсейват деловия тон. Той дава безплатна отсрочка. Сократ обаче се опитва да я дисциплинира, затова предлага да не говорят така на крак, а да се съберат на една беседа (synedrion), в която да обсъдят нещата по-подробно. На това място се появява и лицето на Протагор, върху което Сократ съзира желанието софистът да пококетничи (kalopizein) с останалите в къщата. Сократ разбира, че условието на този разговор е той да бъде диктуван от Протагор и да свърши тогава, когато Протагор реши. Сократ дава да се разбере, че няма против това: той един вид е гост на Протагор, гост на госта. (Виждате до каква степен тези гръцки реалии — гостуването, спортната среща, общуването с младото момче — са обострени в диалога) Но в същото време целенасочено гради една ситуация, която да се срине върху онзи, който формално я владее. Платон обаче прави нещо изключително. Къщата се срива бързо, но не върху Протагор, а върху Сократ, който не издържа на властния маниер на Протагор и става да си ходи. Той има пълното основание да го стори, защото Протагор не позволява на своя противник да развие тезата си. Той не желае да отговаря на въпросите на Сократ. Но след като самият Сократ е приел тези условия, неговото отстъпление свидетелства за един трезв читателски поглед към диалога, който желае логично окончание на заявените позиции. След като Протагор очевидно е по-силен, защо Сократ да победи в разговора? Платон е замесил два различни гласа, които са в основата на цялото колебливо поведение на Сократ, които са заложени за цената на това безлично и типово скроено момче Хипократ, чиято душа може да се отвори към неправилния човек. Гласът на прагматика, който съветва Сократ да се откаже от един ненужен спор, от невъзможния разговор с един твърдоглав и самоуверен софист. И гласът на учителя, който съветва истината за нещата да се разкрие на всяка цена. Тяхното автентично свързване позволява на Сократ да тръгне по средния път. За да разговаря с Протагор, той се облича като софист, но от тази жертва в полза на диалога се обрича неговата развръзка, защото софистът Сократ не може да победи софиста Протагор. Той може само да поддържа интригата на разговора, защото е станал част от нея. Това вече е един Сократ, който методично и етично е същностно отличен от традиционния си философски образ. За затвърждаването на този образ му е предадена слабост, която трябва да води диалога, но която не може решително да разплете неговия основен проблем — добродетелта. Диалогът е поставил този въпрос не в неговата опорна среда — между етични носители, а между маскирани участници. Не в спортна среща, а в театър. Не в един трезв ден, а в едно внезапно събуждане, в едно просънно разговаряне, изпълнено с гримаси. Не между философи, а между софисти. В тази посока заблудата на евнуха, който пред вратата на къщата на Калий взима Сократ и Хипократ за “някакви софисти”, се осветява за значението си. Това е заблуда и на читателя пред входа на диалога. Този читател не желае да повярва в истината на думите, в заглавието на диалога, който чете.

Просъницата хвърля капани на образа. Тя използва неговите слабости, за да го преобрази, докато той още не се е събудил за навиците, за забраните, които сам си налага. Внезапно събуденият човек често не знае къде е, в кой час на нощта или на деня се намира, кой стои пред него. Спрямо тези ориентири, които будният зове “своя среда”, внезапно събуденият разстройва и изменя усещането за себе си. Дори най-обичайният глас му се струва непознат и тревожен, дори най-меката светлина го пробожда. Това е така, защото познатото, разкрито частично и мигновено, се превръща в една странна развалина, поставена между пълнотата на съня и пълнотата на деня. Познатото има нужда от своята собствена, назидателна протяжност, която гради актуалността на навика в меки и преливащи тонове. Познатото, за внезапно събудения, шокира неговите сетива и руши дома на неговите навици. В тази развалина образът, позован от познатото, се лута. Сред тази развалина образът е способен, невъзпрепятстван и дори длъжен да измени на себе си. За да оцелее в нея, той трябва да действа така, както не би действал, ако би бил цял. Трябва да действа с наличното, с онова, което просъницата му е отстъпила, с което слабата светлина го е срещнала. В просъницата се открива за миг онзи забраняван на философа и от философа свят на пещерните сенки, на паравана, зад който фокусникът замесва и поднася своите номера. Просъницата връща на философа онова, което той е заличил в “миналото” си на човек, за да бъде философ. Диалогът Протагор, в този смисъл, се явява като трансгресия на строгите условия, поставени в Държавата.

Обикновено ние свързваме всяко нещо, което виждаме, с нещо познато в него или извън него, с някаква история, с една цяла сложна среда от спомени, познанства, предчувствия. Просъницата среща човек с оголения от спомена му свят. Този свят вече няма минало, той е въплътил своето минало. Към него човек посяга, за да си докаже материалното му съществуване, но и за да се защити. Както просъницата дебне образа, така и внезапно събуденият, чиито очи се колебаят, дебне разстроения свят пред себе си, за да намери пролука, през която да се провре в деня. В целия диалог Сократ дебне Протагор, за да го изобличи. Дебне за момента на своето същинско събуждане, защото то ще го върне в познатия му образ, ще изглади гримасата. Това му се отдава чак в края на диалога, когато Сократ хваща Протагор в една софистична примка, за която самият той е предупреждавал по целия път чрез обръщанията си към Продик, който настоява над точното значение на всяка дума. Сократ уличава Протагор в това, че софистът не е направил разлика между думите “смелост” и “дързост” и чрез тази грешка е подвел смелостта под качествата на несправедливия човек. Там е трябвало да стои думата “дързост”. Но наместо да констатира една неточност, Сократ в рамките на един пасаж стига до извода, до който не успява да стигне в целия диалог: че добродетелта е непреподаваема. От това “най-сетне” обаче струи несигурност, която събужда Сократ, но не изтрива опита от този разговор, който същински е останал без победител. Един вид Платон си е затворил очите, унесъл се е, за да може диалогът и да завърши с едно събуждане.

В едно събуждане Сократ се събужда на три пъти. Веднъж, разтърсен от гласа на Хипократ, трети път, когато хваща Протагор в ефимерния си капан. Между тях се разполага свестяването от удара, който Протагор му нанася при тълкуване на стиха от Симонид. Това е решителен момент. Слушателите са се събрали в кръг около двамата спорещи, Хипий е възвестил залогът на срещата, Протагор вече е използвал своите обичайни техники — мита и пунктуалната реч, Сократ е приел да остане и да се бори със софиста. Протагор цитира два пасажа от стихотворение на Симонид и пита Сократ дали според него фразите “наистина трудно е човек добър да стане” и “не мисля, че Питак добре го е казал… трудно е човек бляскав да е” се съгласуват (homologein). Сократ отговаря положително и потреперва — Платон отбелязва това — от подвеждането си. За миг Сократ е пропуснал да види, че Симонид се разграничава от мнението на Питак и Протагор, който е сполучил да подмами своя противник, му нанася тежък удар. Не, може и едното да е вярно, и другото, казва той. “Като изрече това”, разказва Сократ, “настана шумотивица сред всички и тези думи бяха одобрени от слушателите. А на мен, в първия момент, все едно ударен от добър боксьор, ми причерня и свят ми се зави, след като той изрече това и останалите се разшумяха доволно.” Сократ бързо се съвзема, за да се допита до Продик, за да поиска помощта на един софист, който разграничава значенията на “ставам” и “съм”. След този удар Сократ като че потъва още повече в съня и в образите, които е изградил и от които е заграден. Предразсъдъците му се вдигат и вече овладян от патоса на срещата, той понечва към средствата, от които обикновено се е разграничавал и е усмивал. Сократ се отърсва от зашеметяването на присъницата. Но съвсем явно той прави това, като й се отдава напълно. Онова, което постига, е да изравни силите. Да измори своя противник, като проточи разговора. Тълкуването на тези стихове не може да разреши спора и в един момент Сократ предлага да оставят тази партия от играта и да се върнат в самото й начало. Да подемат отново въпроса дали Протагор въобще може да преподава добродетел, дали въобще този сблъсък е основан, или е плод на едно недоразумение, съчетано с неподходящия час. По такъв начин Сократ се възползва от цялата сила на една моментна реплика на Протагор, който го предупреждава за тълкуването на стиховете: “Сократе, твоята корекция е по-грешна от онова, което коригираш.” (To epanorthoma soi, ephe, o Sokrates, meizon hamartema ehei e ho epanorthois.) Сократ се измъква от спора, в който твърде явно трябва да обвинява един метод и в същото време да си служи с него. Сократ се връща към онзи момент преди развиделяването, преди удара, нанесен от Протагор, в който Сократ е бил силен сам по себе си, като философа Сократ. Но в новия разговор от този момент е останала само умората, похабените сили. В тъмнината Сократ вече може да постави капан.