Книга 6. Смърта на цар Агид — Недоволство сред македонците — Среща с амазонките — Процесът срещу Филота
История на Александър Велики Македонски
Квинт Курций Руф
Книга първа
ФИЛИП
Филип, цар на македонците, пръв от всички царе на този народ създал силна македонска [1] държава. Той бил син на Аминта [2], твърде умен мъж и най-способен измежду всички пълководци.
Аминта имал от жена си Евридика трима синове: Александър [3], Пердика [4] и Филип [5] — баща на Александър [6] Велики. Имал и дъщеря на име Евриона. Той щял да бъде най-коварно удушен от жена си Евридика, която имала любовни връзки със зет им. Тя възнамерявала да удуши мъжа си и като скрие истината за смъртта му, да предаде властта на любовника си. И щяла да успее, ако дъщеря ѝ не била разкрила пред баща си, че има за съперница майка си, както и замисленото престъпление.
По-късно, след смъртта на Аминта, властта поел Александър, най-големият им син. Още в началото на управлението, обременен от войните със съседни племена, той установил мирни отношения с тях и преди всичко с илирийците [7] и тиванците [8], с които сключил мирни договори и си разменили заложници. Това било от голяма полза за възпитанието на най-малкия от братята Филип. Той бил предаден изцяло на грижите на Епаминонд [9], син на Полемон — голям тивански държавник и пълководец и забележителен философ.
Епаминонд поел задължението да се грижи за повереното му момче, да го задържи при себе си, да го учи и възпитава, за да придобие знания и да усвои аристократични маниери. Случайно по това време Епаминонд имал за настойник на собствения си син учител питагореец [10]. Под влияние на същия учител Филип напреднал много.
След време Александър станал жертва на интригите на майка си. Макар и да била разобличена в престъпни намерения, Аминта я пощадил заради децата, като не допускал, че и към тях тя ще прояви коварство. След смъртта на Александър властта поел вторият брат — Пер-
7
дика. Той също станал жертва на семенни интриги. Неговият син, още невръстно момче, останал кръгъл сирак.
По това време Филип, като избягал от покровителството на опекуните си в Гърция, пристигнал в Пела [11]. Без да се провъзгласява за цар, той станал настойник на наследника сирак. Но когато заплаха от тежки войни надвиснала над Македония и не могло да се очаква много от невръстното дете, под натиска на народа Филип застанал начело на македонската държава, която се намирала в голям упадък. Това станало в четиристотната [12] година от основаването на град Рим, по време на сто и петатата [13] олимпиада.
Филип успял, защото владеел военното дело и много науки.
Още в самото начало на управлението си трябвало да се справя с безброй неща. Съседни племена нахлували отвсякъде в Македония като че ли по някакъв предварителен заговор, за да я завладеят. Нападали я и други, по-далечни и от всички страни едновременно.
Като размислил, Филип преценил, че не ще може изведнъж да си премери силите с всички. Затова с едни започнал преговори и сключил мирни договори. Други отблъснал, като предприел срещу тях походи, за да укрепи духа на още колебливата си войска и да премахне презрението на неприятелите към Македония.
Най-напред влязъл в сражение с атиняните [14] и ги победил чрез засада. За да избегне по-тежка война (тъй като е можело да бъде убит), той ги освободил невредими и без да им налага данъци. Това му донесло голяма слава и благодарност и издигнало авторитета му. След това покорил пеоните [15] и прехвърлил войските си към земите на илирийците. Като унищожил голяма част от тях, превзел град Лариса [16]. Оттам се насочил към тесалийците — не от жажда за плячка, а защото желаел да присъедини силната тесалийска конница към своята войска. Той ги изпреварил в нападението, победил ги и успял да ги привлече към себе си. Създал конни отряди от по тридесет дути измежду най-храбрите конници и отделни отряди от най-храбрите пехотинци. Така създал непобедима армия [17].
Филип се оженил за Олимпиада, дъщеря на Неоптолем, цар на молосите [18], които живеели в най-вътрешните части на Епир...
8
Разказват, че веднъж по време на почивка Филип забелязал на корема на жена си някакво интересно очертание, което, доколкото можеело да се долови, образувало фигура на лъв. Запитал гадателя какво означава това и той му отговорил, че тя е бременна и ще роди силно и храбро като лъв момче.
Когато Филип бил на поход и опустошавал град Метона [19], загубил дясното си око, улучено от стрела. Въпреки това, след като жителите му поискали мир, той приел и дори проявил добро отношение към тях. Превзел и град Пегаса [20] и го присъединил към царството си. Нападнал и трибалите [21], и всички, които населявали земите около Македония, и ги победил като че ли с един удар. Като осигурил по този начин границите на Македония, той се завърнал в отечеството си. Олимпиада му била родила син — Александър, на VIII — Иди на месец април [22], както казва Плутарх [23]. А този, който го е превел на латински, пише, че Александър се е родил около Августовските Иди [24]. Не се знае кое е истина и кое е невярно.
Филип сякаш от някаква наблюдателна кула започнал да крои планове срещу свободата на всички гърци, след като поставил под своя власт всички държавици, които смятали, че ще могат самостоятелно да се управляват. Той хитро настройвал демократите срещу аристократите. Дори тиванците събрали войски срещу лакедемонците [25] и фокидците [26] след ограбването на Аполоновия храм. След като си спечелил голяма слава сред народа на Гърция, наложило се Филип да бъде поканен и избран за повелител. Накрая се обявил за господар на всички и принудил да му се подчиняват еднакво и победените, и победителите в междуособните борби.
След това Филип прехвърлил войски в Кападокия [27] и като пленил или избил съседните на нея владетели, подчинил цялата провинция под властта на македонците. Унищожил и Олинт [28] и навлязъл в Тракия [29]. Двама братя, тракийски царе, го поканили за съдия при разрешаването на спор за границите. Най-неочаквано и за двамата Филип пристигнал с войска и плячкосал царството и на единия, и на другия. Така им доказал, че съгласието е главното за запазване на властта и затова ги кани да се сплотят около него.
Синът на Филип, Александър, още дванадесетгодишен започнал да се увлича от военното изкуство и да проя-
9
вява изключителни дарби. Когато някои негови връстници го питали не желае ли да се състезава на Олимпийските игри (защото се отличавал с бързината си), Александър отговарял: „На драго сърце, ако ми бъде предложено да се състезавам с царе.”
Веднъж, когато в отсъствие на Филип пристигнали пратеници на персийския цар [30], той ги приел с обичайното гостоприемство и церемония и се сближил съвсем непринудено с тях. А те се учудвали, че той не се заинтересувал от това, което би интересувало един обикновен човек или едно момче, а ги разпитвал за дължината на пътищата им, докъде са достигали предишните им походи и за повече неща, отколкото самият цар би разпитвал: какъв противник имат, по-силен ли е от персите, какви сили и каква мощ има. Пратениците дошли до заключение, че известният авторитет на Филип отстъпва пред способностите и величието на духа на сина му, още повече като се има предвид възрастта му. Колкото пъти пристигало известие за превземането на някой забележителен град или за спечелена победа след тежка битка, Александър не се радвал, показвал на връстниците си: „Приятели мои, баща ми ще завладее всичко и аз заедно с вас не ще мога да извърша никакъв забележителен подвиг.”
Никакви съблазни, нито дори парите не привличали Александър. Единствено го блазнели храбростта и жаждата за слава. Даже смятал, че колкото повече получава от баща си, толкова по-малко той самият ще може да извърши. Горял от желание да участвува в сражения и състезания, мечтаел за върховната власт, чрез която с храбростта си да придобие слава и безсмъртие (тази надежда никога не изоставила Александър). Възпитанието му било предоставено на много учители, педагози и наставници, но най-вече на Аристотел [31], под чие то ръководство той се учил около десет години.
По това време Филип проводил пратеници на остров Делос [32] да запитат от негово име пророчицата за съдбата на наследника му. Казват, че получил такъв отговор: „Този ще заеме твоя престол и ще завладее целия свят, комуто Буцефал ще позволи да го възседне!”
Буцефал бил изключително красив, но буен кон. Филип го бил купил от един тесалиец на име Филоник за тринадесет таланта и бил заповядал да го държат затворен в обор с желязна преграда на вратата. Но конят си оставал
10
все така див и никой не се осмелявал да го възседне. Поради това Филип заповядал да го изхвърлят от двореца. Но Александър казал: „Какъв кон погубват само защото са неопитни и не знаят да се отнасят внимателно с него.” Той започнал да гали нежно коня, след това се затичал успоредно с него, а накрая го възседнал, като само леко по-дръпвал юздите, когато искал да го върне назад. Щом слязъл от коня, баща му го целунал и със сълзи на очи казал: „Синко, търси си царство, което да отговаря на смелостта ти. Македония ще бъде тясна за тебе.”
Филип решил да обяви война на Гърция и затова сметнал, че ще е необходимо да превземе Византион [33], прочут град на брега на морето. Понеже градът му се противопоставил, той го обсадил. В двореца оставил като заместник сина си Александър, който тогава бил на шестнадесет години.
Византион бил основан от спартански колонисти. По време на обсадата се изчерпали всичките припаси на македонците. Филип прибягнал до пиратство и ограбил сто и седемдесет кораба. За да не ангажира цялата си войска в обсадата само на един град, с най-храбрите нападнал и опустошил много градове в Херсон [34]. След това извикал при себе си и сина си Александър, вече осемнадесетгодишен, за да започне военната си служба под надзора на баща си. С него заминал за Скития [35] за плячка, за да набави средства за войната срещу Гърция. Филип опустошил Скития и пленил двадесет хиляди момчета и жени и много дребен добитък. Не взел никакво злато и сребро, но изпратил двадесет хиляди породисти коня, за да се развъди тази порода и в Македония. На връщане срещу Филип излезли трибалите, които не го пускали да мине през техните земи, ако не им даде част от плячката. Възникнало сражение, в което Филип бил тежко ранен в бедрото, а конят му — убит. Всички сметнали, че царят е убит, и изпуснали плячката. Едва когато раната му оздравяла, той обявил на атиняните толкова пъти отлаганата война. . .
Тиванците се присъединили към атиняните, страхувайки се, че ако атиняните бъдат победени, пожарът на войната ще се пренесе и към тях. След като двете държави, настроени преди това враждебно една към друга, се сплотили, по цяла Гърция тръгнали агитатори и оратори да приканват народа да се сплоти, тъй като общият враг можело да бъде спрян само с общи усилия. Някои държа-
11
вици наистина се стреснали и се присъединили към Атина. Но други от страх пред войната минали на страната на Филип. . .
Завързало се голямо сражение. В него Филип поставил сина си Александър начело на левия фланг на конницата. Тук за първи път блеснала храбростта на този прославен герой. В това сражение той засенчил не само баща си, но и никому не позволил да изпъкне повече от него. Дори по-късно се оплаквал, че победата му била отнета поради завистта на баща му.
И тъй, в битката при Херонея [36] атиняните, въпреки че излезли с числено по-многобройна войска, били победени от македонците, които били много по-опитни поради продължителното, почти непрекъснато водене на войни. Но те паднали, без да забравят предишната си слава. През този ден бил сложен край на славата и господството им над цяла Гърция, край на най-свободолюбивата [37] държава в Гърция.
Филип винаги бил добре разположен към Александър, но мащехата Клеопатра често предизвиквала раздори (Филип се развел с Олимпиада и взел за жена Клеопатра). За тези раздори често давал повод и вуйчото на Клеопатра — Атал. На сватбеното тържество Атал вдигнал наздравица и подканил македонците да молят боговете да дарят Филип и Клеопатра със законен наследник. Александър избухнал. „О, негодяй! — казал той. — Значи ти смяташ, че аз съм незаконно роден?!” И хвърлил чашата си в лицето на Атал. Баща му, като се изправил срещу Александър, насочил към него остър нож. Александър избягнал удара с леко отклоняване на тялото си, но обиден, взел със себе си майка си Олимпиада и отишъл с нея в Епир.
Упреквай за тази свада от свои близки, по-късно Филип успял да го доведе отново в Македония след много молби и увещания.
Дошъл ден и за друга сватба — на дъщеря му Клеопатра и брата на Олимпиада, когото Филип поставил за цар на Епир. Тържествата били в разгара си. Филип се движел без телохранители между двамата мъже с имена Александър — сина и зетя. Павзаний, младеж, неподозиран от никого, проследил Филип, нападнал го и го заклал.
Павзаний бил претърпял тежка обида от Атал. По време на едно угощение бил наречен от него евтин блудник и
12
прелюбодеец. Филип погледнал леко на неговото оплакване и не наказал Атал поради роднинството му с Клеопатра и заради това, че получавал от него подкрепа — Атал бил определен за пълководец на войските, които Филип възнамерявал да изпрати в Азия. Бил способен военачалник и твърде храбър. Филип се опитал да успокои Павзаний, като го обсипал с много дарове и дори го направил свой телохранител. Но младежът не можал да успокои гнева си и решил да отмъсти на Филип, тъй като не наказал този, който го обидил.
Филип живял четиридесет и седем години. Управлявал Македония двадесет и пет години. Цар бил в продължение на двадесет и три години. Бил извънредно войнолюбив. Проявявал по-голямо усърдие в търсенето и трупането на богатства, отколкото в опазването им. Така че въпреки ежедневните грабежи той бил винаги беден. Ценял еднакво както милосърдието, така и вероломството. Никога не се замислял за пороците си.
Едновременно ласкав и коварен в словата, ловък в сериозната реч и в шегата, повече обещавал, отколкото давал. Ценял приятелството според ползата, която му принасяло, а не според верността. Негова ежедневна привичка било да превръща благосклонността в омраза, да създава омраза между приятелите, да търси благодарността и на едните, и на другите. Притежавал красноречие, бил проницателен и остроумен, не му липсвало и умение да импровизира. . .
[Previous] [Next]
[Back to Index]
ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
КНИГА ПЪРВА
1. Македонската държава се създава при неблагоприятни исторически и географски условия — суров климат, високи планини, непроходими вековни гори, голи и мрачни скали. Македонците са родствени на гърците и дори твърдели, че произхождат от гръцки богове и герои. Имали свой език. Населявали област, граничеща на юг с Тесалия, на югозапад с Епир, на северозапад с Дардания, на север с Пеония, на изток с древна Тракия.
2. Аминта — име на македонски царе и пълководци: а) Аминта I — 540—498 г. пр. н. е.; б) Аминта II — 389—369 г. пр. н. е., баща на Фи лип II.
3. Александър — брат на Филип II Македонски.
4. Пердика — име на трима македонски царе: а) Пердика I — около 700 г. пр. н. е.; б) Пердика II — 454—413 г. пр. н. е.; в) Пердика III — 365 —360 г. пр. н. е. и на един пълководец, умрял през 321 г. пр. н. е.
5. Филип II Македонски — син на Аминта II и баща на Александър Велики, управлявал от 359 до 336 г. пр. н. е.
6. Александър — син на Филип II Македонски, роден през 356 г. пр. н. е.
7. Илирийци — жители на Илирия, област в западната част на Балканския полуостров.
8. Тиванци — жители на Тива — град-държава в областта Атика.
9. Епаминонд — тиванец, живял около 418—362 г. пр. н. е., прочут пълководец, победител в битката при Левктра в Беотия — 317 г. пр. н. е., паднал убит при Мантинея в Аркадия.
10. Питагор — гръцки философ от Самос.
11. Пела — главен град на Македония, западно от р. Аксий (дн. р. Вардар). Родно място на Александър Велики.
12. 400-ата година от основаването на Рим — град на брега на р. Тибър в Италия, основан от Ромул през 753 г. пр. н. е.
13. 105-ата олимпиада — първата олимпиада според преданието се отнася към 776 г. пр. н. е. Олимпиадите станали основа на гръцкото летоброене официално в епохата на Александър Велики.
14. Атиняни — жители на Атика, главен град на Атика в Средна Гърция.
15. Пеони — племе, населяващо Пеония (област в Македония).
16. Лариса — град в Тесалия, най-северната област на Стара Гърция.
17. Непобедима армия, основа на която била фалангата, най-голямата пехотна войскова единица. Филип построява пехотата в сгъстен боен строй.
18. Молоси — племе в Епир, област в Северна Гърция.
19. Метона — пристанищен град на юг от Месена, най-южната част на Пелопонес.
20. Пегаса — пристанищен град в Тесалия, където бил построен
299
корабът Арго, с който аргонавтите, водени от Язон, посетили Колхида (дн. Западна Грузия). В похода участвувал и Орфей.
21. Трибали — тракийско племе, населявало Северозападна Мизия и долината на р. Морава.
22. VIII — Йди на месец април — 13 април.
23. Плутарх — старогръцки писател, роден около 50 г. от н. е. в Херонея (Беотия). Учител на император Хадриан. Управител на римските доходи от Гърция (прокуратор). Умрял около 120 г. от н. е. в родния си град като жрец на бог Аполон. Написал около 46 биографии на велики личности, между които и на Александър Велики.
24. Августовските Иди — 13 август.
25. Лакедемонци — спартанци, жители на Спарта.
26. Фокидци — жители на Фокида, област в Средна Гърция.
27. Кападокия — област в Мала Азия.
28. Олинт — град на Халкидическия полуостров.
29. Тракия — название на земите, населени с траки между р. Дунав, р. Морава и р. Вардар, Егейско и Черно море.
30. Артаксеркс III (Ох) — 358—336 г. пр. н. е., царувал в Персия по време на Филип II Македонски.
31. Аристотел — 384—322 г. пр. н. е., учен и философ в Стара Гърция, роден в гр. Стагира, ученик на Платон, учител на Александър Велики.
32. Делос — остров в Егейско море.
33. Византион — по-късно Константинопол (Цариград), днес Истанбул.
34. Херсон — Галиполски полуостров.
35. Скития — страна на скитите.
36. Херонея — град в Беотия, забележителен с битката през 338 г. пр. н. е. между македонци и гърци.
37. Свободолюбива държава в Гърция — става дума за Атинската демократична робовладелска република.
История на Александър Велики Македонски
Квинт Курций Руф
Книга втора
Александър Велики
Героична Тива
Начало на похода на Изток. Завладяване на Малоазиатското крайбрежие
АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ
След смъртта на Филип Македонски синът му Александър, наречен Велики поради величието на извършените от него дела, едва двадесетгодишен, наследил царството на баща си. Заобиколен от ненавист и опасности, той самият бил изпълнен с омраза.
Съседните провинции и народи, които ненавиждали македонското владичество, сега се надигнали, за да му отнемат дори и това, което бил получил като наследство от баща си — върховната власт.
Александър наказал най-тежко тези, които били заподозрени като съучастници в убийството на баща му. След това поел големите си задължения. Той укрепил властта си много по-бързо, отколкото всички очаквали. Въпреки че бил съвсем млад и заради това презиран от някои, той в непринудени разговори с хората така ги предразположил, че им вдъхнал не само надежда, но премахнал както страха, така и презрението им към него. Дал свобода на македонците във всяко отношение освен в носенето на военната служба. С това напълно ги привлякъл към себе си. И когато още в началото на царуването му срещу него се вдигнали въстания, смело и с невероятна упоритост той бързо ги потушил. След това отпътувал за Коринт [1] в Пелопонес, твърдо решен да настоява войната срещу Персия да се обяви от името на цяла Гърция. Персийското царство по това време било най-голямо, а персите неведнъж били нападали Гърция и ѝ причинявали големи злини. Тук той бил избран за цар.
Когато се подготвял за война с персите, на Александър съобщили, че атиняните, тиванците и лакедемонците са се отметнали от него и са преминали на страната на персите и че вдъхновителят на това отцепване — Ораторът Демостен — бил подкупен от персите с много плато и сребро.
14
С неимоверна бързина и с добре подготвена войска Александър се отправил срещу непокорните и подчинил почти цяла Гърция. При преминаването през Тесалия той спечелил тесалийците, като им напомнил благодеянията, които баща му Филип им е правил. Напомнил и за старото приятелство, с което били свързани от самия Херкулес. В най-сърдечни разговори ги убедил да разчитат преди всичко на него. Било взето решение, отнасящо се до цяла Тесалия — бил избран за върховен вожд на цялото племе и било решено да му предават всичките си данъци и приходите от всичко. . .
Този младеж действувал с такава бързина, бил толкова разумен, че ужасил всички, които се държали настрана от него и го презирали. Атиняните, които първи се отцепили, първи се и разкаяли. Момчешката му възраст, доскоро презирана, те издигнали над храбростта на старите пълководци. Изпратили пратеници и предотвратили войната. . .
Казват, че между пратениците бил и Демостен. Но той не се явил с тях пред Александър. Може би само е дошъл от Китерон [2], или е бил изплашен от това, че твърде много нападал с речите си Филип и говорил в свободната Атинска република против македонците (или пък затова, както казват, че бил подкупен от персийския цар, за да осуети намеренията на македонците). Казват дори, че бил укоряван от Есхин, който заявил това в една своя реч.
След като потушил вълненията в Гърция, преди да се отправи за Азия, Александър решил да мине през Тракия, през земите на пеоните, трибалите, илирите и други гранични племена, които се опитвали отново да вдигнат въстания. . .
Александър тръгнал с войска от Амфипол [3] към земите на траките (за които гърците казвали, че са автономни, защото не зачитали властта му и законите му ) и на десетия ден стигнал до планината Хемус. Там в тесния планински проход го очаквала огромна „армия” от местното тракийско население. Траките заели височините около прохода и го преградили с колите си, за да го отбраняват, ако се наложи. Но войниците на Александър, предварително подготвени, избягнали опасността: едни оставили проходи в бойния строй, а други приклекнали и се покрили с щитовете си. След това със
15
силни викове се нахвърлили срещу противника и го победили още при първото нападение.
След като завладял върха, Александър се отправил към земите на трибалите. Техен цар бил Сирм. Като разбрал, че Александър идва, той изпратил веднага жените, децата и останалото невъоръжено население на остров Певка на река Дунав, където се били оттеглили и траките, граничещи с трибалите. Не след дълго избягал там и Сирм. Останалото население на трибалите се оттеглило на друг остров — на мястото, откъдето Александър тръгнал един ден преди това.
Александър нападнал отново трибалите, предизвикал ги да слязат от планината в равнината и след като били избити три хиляди души, една част прогонил, а друга пленил. След това се отправил пак към река Дунав — към острова, на който било избягало мирното население на трибалите и траките. Варварите оказали голяма съпротива, тъй като били в по-благоприятно положение. Македонците разполагали с малко кораби, а и течението на реката било много силно. Поради това, след като изтеглил корабите си, Александър преминал през нощта реката с хиляда и петстотин конници и четири хиляди пехотинци. Той се отправил към земите на гетите [4], чиито войски, строени на отсрещния бряг, били около четири хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци. Те не издържали дори и първото нападение, тъй като били изплашени от необикновено бързото преодоляване от македонските войски само за една нощ на река Дунав, една от най-пълноводните и дълбоки реки в Европа, без да търсят мост. След като те побягнали навътре в горите, Александър заварил града им празен, превзел го и го изравнил със земята. Тук при него дошли пратеници от останалото население по поречието на Дунав, от името на трибалския цар Сирм и от германците с предложение да му станат съюзници. Той приел тяхното предложение, а германците запитал кое най-много ги плаши. Той смятал, че известността на името му им е внушила страх. А те отговорили, че ги е изплашило преди всичко това да не би някога и върху него да рухне небето. Александър не се разгневил от високомерния им отговор, само заявил, че германците са много горди. И ги изпратил да си отидат.
Дал заповед походът да продължи към земите на агрианите [5] и пеоните. След като покорил и тези племена,
16
той получил известие, че в Гърция отново са избухнали бунтове и доста държавици и преди всичко Тива са се отметнали от него.
ГЕРОИЧНА ТИВА
Тиванците обградили с дълбок ров и здраво укрепен вал крепостта на града, наричана Кадмейска [6], и се опитали да изгонят от нея македонския гарнизон. Александър с цялата си войска спрял недалеч от града.
Тъй като били изненадани от неочаквано бързото му пристигане и не били сигурни, че ще получат помощ от съюзните държавици, тиванските военачалници се заели да обсъдят плана си за действие. Едно било ясно — настъпил е най-критичният момент от войната и затова те смятали, че е по-добре да не влизат в сражение. Но царят им настоявал да променят решението си. Смятал, че не трябва да се иска мир и че държавата му може и сама да се бори срещу многочислената македонска армия. Наистина той разполагал с повече от три хиляди пехотинци и около три хиляди конници, всички изпитани във военното дело, на които се бил доверил по време на войната с персите [7].
Ако тиванците бяха поискали мир, Александър би приел предложението им благосклонно, защото много бързал да осъществи похода си срещу Персия. Но понеже те решили да не си служат с молби, а с оръжие, той предприел военни действия.
Тиванците се сражавали самоотвержено срещу противника, който далеч ги превъзхождал. Всички, които защищавали Кадмейската крепост, били избити от нахлулите в нея през задния вход македонци. Александър се надявал, че гърците, които станали свидетели на това клане и на този ужас, не ще надигнат глави, докато той отсъствува. И понеже силно желаел и тиванците да изпълняват волята му, накарал фокейците [8] и платейците [9] да ги укорят за упорството им. Загинали повече от шесг хиляди души. Три хиляди той продал в робство. От тази продажба получил четиристотин и четиридесет таланта. Пощадил поета Пиндар [10], като проявил най-голяма бла-
17
госклонкост към него — пример на почит спрямо големия поет и учен.
Струва ми се, че не би трябвало да се отмине и случката с Тимоклеа, знатна тиванка, за която разказват историците, описали подвизите на Александър.
Едии от тракийските вождове опозорил знатната жена и накрая поискал да му предаде скъпоценностите си. Тя му отговорила, че всичко най-скъпо е скрила в сухия кладенец. Воинът се навел да види какво има в него. Тя го блъснала в кладенеца, след което го затрупала с камъни. Тя била доведена в окови пред Александър. Той я запитал коя е. Жената отговорила, че е сестра на Теаген, който като пълководец в борбата срещу Филип се е сражавал храбро за свободата на Гърция и умрял за нея. Царят се учудил на величието на духа ѝ и я пуснал на свобода заедно със сина ѝ.
Атиняните тежко понесли нещастието, сполетяло тиванците, и им съчувствували, но си взели от него поука. Отворили вратите за всички, които искали да избягат против волята на царя им. Това засегнало много Александър. Когато те изпратили за втори път хора да молят да не им обявява война, той поискал да му предадат ораторите и пълководците, поради чиято самоувереност толкова пъти подновявали войната. Александър задържал ораторите, които му били предадени, а пълководците изпратил в изгнание. Те веднага отишли при Дарий, царя на персите.
Александър свикал гърците в Коринт, където било взето решение да се отправят в поход против персите. Проявил снизхождение само към Диоген [11] — циник, който тогава пребивавал в Коринт. Той не обърнал никакво внимание на Александър и продължавал да си седи в бъчвата. Учуден, Александър дошъл при него и го попитал от какво има нужда. Диоген му отговорил: „Да отстъпиш малко, за да не ми закриваш слънцето.” Казват, че Александър много се развеселил от този отговор и казал на своите войници: „Ако не бях Александър, бих желал да бъда Диоген.”
18
НАЧАЛО НА ПОХОДА НА ИЗТОК. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА МАЛОАЗИАТСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ
След като усмирил Балканския полуостров и поверил цяла Гърция и Македония на Антипатер, комуто имал най-голямо доверие, с настъпването на пролетта Алескандър пристигнал при Хелеспонт. Оттук прехвърлил войските си на брега на Мала Азия. Като стъпили на азиатска земя, той пръв забил копието си във враждебно настроената към него земя, а после заклал жертвено животно, молейки боговете да не допуснат той да бъде приеман тук като нежелан цар. След това предупредил войниците си да не опустошават Азия. Казал им, че трябва да пазят завладените богатства, да не унищожават това, което ще бъде тяхно.
Войските му наброявали тридесет и две хиляди пехотинци, не повече от пет хиляди конници и не повече от сто и осемдесет кораба. Трудно е да се каже кое е било повече за учудване — дали че възнамерявал да победи целия свят с толкова малка армия, или че се е осмелил да тръгне в поход с войска не от силни и здрави младежи, а от ветерани, повечето от които били отслужили военната си служба при баща му и чичо му. Те приличали на избрани за армията му началници, а не на войници. Никой нямал право да стои в първата бойна редица, ако не е навършил шестдесет години. Погледнат отпред, този боен ред приличал повече на сената на някоя стара република. Затова и по време на сражение никой не мислел за бягство, а всички се стремели да победят. Надявали се не на краката си, а на мишците си.
Александър извършвал жертвоприношения навсякъде, но преди всичко в Троя [12], на гроба на Ахил [13], от когото, казвал, че води произхода си по майчина линия. Смисълът на тези обреди бил ясен: потомъкът на Ахил, продължавайки делото на своя прадядо, бил застанал начело на гърците, за да завърши победоносно започнатата някога от тях война против азиатците. Защото на мястото на азиатците троянци сега били дошли персите. . .
Река Граник тече между Троя и Пропонтида [14]. На отсрещния ѝ бряг се била разположила войска около двадесет хиляди пехотинци и не по-малко конници начело с
19
най-отбрани персийски военачалници. Те с насмешка наблюдавали малочислената армия на Александър. Той също виждал голямата опасност, но бил сигурен, че ще победи, тъй като вярвал в щастието и храбростта си, както и в крабростта на своите войници. И победил, като преодолял буйната река и дързостта на гледащите го с насмешка и надменност перси.
В това сражение от персите паднали около двадесет хиляди пехотинци и двеста и петдесет конници. Македонците загубили не повече от тридесет и осем войници.
Победата на македонците при река Граник изиграла решаваща роля в устрема на Александър на Изток. След като превзел Сарди [15], крепостта на морската империя на варварите, съседните ѝ народи и народа на Лидия, той ги оставил да живеят съобразно със своите закони и продължил нататък. Превзел Хефес [16], за който воювал четири депа. В това време дошли пратеници от Магнезия и Трал [17], които обещали, че техните градове ще се предадат. Александър изпратил при тях Парменион с две хиляди и петстотин наемници и толкова македонски войници, за да сключи мирните договори. В приятелски настроените градове изпратил двеста конници. След това опустошил град Милет [18], който твърдо отстоявал свободата си. Оттук се отправил към Халикарнас [19]. Александър превзел всички градове, които били на пътя му. Заварил обаче Халикарнас много добре укрепен. Водил за него ожесточено сражение и го превзел, но дал много жертви. Затова го изравнил със земята.
Като навлязъл в Кария [20], царицата на тази страна на име Ада го посрещнала благосклонно. Тя била изгонена от престола от Оронтобат, изпратен тук от Дарий за управител, и била останала само с град Алинд. Тя предала този град на Александър и го осиновила. Царят, като оценил както свободолюбието на жената, така и осиновяването, я оставил да пази града, а след това, като покорил цяла Кария, не забравил благодеянието ѝ и предал под нейна власт цялата страна. Оттук потеглил за Ликия [21] и Памфилия [22] с намерение да продължи за Финикия [23] и Киликия [24]. Като победил невойнствените народи на Пизида [25], Александър с още по-голяма жар се насочил срещу Дарий, за когото бил чул, че наближава с многохилядна войска. Навлязъл във Фригия, през която смятал да преведе войската си.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
КНИГА ВТОРА
1. Коринт — град на Коринтския провлак между Атика и Пелопонес.
2. Китерон — планина между Беотия и Атика.
3. Амфипол — град край устието на р. Струма в Егейско море (дн. Неохори в Гърция).
4. Гети — тракийско племе, населявало дн. Добруджа и земите на север от нея.
5. Агриани — племе, населявало поречието на р. Дунав в днешна Северна Югославия.
6. Кадмейска крепост — името си носи от Кадъм, син на финикийския цар Агенор, строител на крепостта на Тива.
7. Войната с персите — става дума за Гръко-персийските войни (500—449 г. пр. н. е.).
8. Фокейци — жители на град Фокея и Йония.
9. Платейци — жители на Платея и Беотия.
10. Пиндар — прочут гръцки лирически поет от Тива — 522—422 г. пр. н. е.
11. Диоген — циник, прочут философ — 413—323 г. пр. н. е.
12. Троя — град в Мала Азия.
300
13. Ахил — герой от Троянската война.
14. Пропонтида — Мраморно море.
15. Сарда — главен град на Лидия, област в Мала Азия.
16. Хефес — град на брега на Мала Азия.
17. Магнезия и Трал — градове в Кария, Мала Азия.
18. Милет — град в Кария, Мала Азия.
19. Халикарнас — дорийски град в Кария.
20. Кария — област в Мала Азия.
21. Ликия — област в Мала Азия.
22. Памерилия — област в Южна Мала Азия.
23. Финикия — тясна ивица земя по ливанското и сирийското крайбрежие на източния бряг на Средиземно море.
24. Киликия — област в Мала Азия.
25. Пизида — област в Мала Азия.
История на Александър Велики Македонски
Квинт Курций Руф
Книга трета
В Мала Азия. Подготовка за предстоящите битки
В проходите на Киликия
Битката при Иса
Семейството на Дарий
В МАЛА АЗИЯ. ПОДГОТОВКА ЗА ПРЕДСТОЯЩИТЕ БИТКИ
Александър изпрати Клеандър да набира наемна войска от Пелопонес, а той, като въдвори ред в Ликия и Памфилия, придвижи армията си към град Целена [1]. През средата на този град тече река Марсий [2], позната ни от гръцките легенди. Тя извира от най-високия връх на планината Тавър, водата ѝ с грохот пада върху скалата под него, а след това се разлива нашироко и оросява околните поля. Водата ѝ е съвсем спокойна и прозрачна. Затова цветът ѝ, подобен на цвета на спокойно море, вдъхновявал поетите. Оттук и преданието, че нимфите, сякаш влюбени в нея, дълго седели на онази скала. Впрочем, докато тече между стените на града, реката запазва името си, а щом излезе извън тях, става по-буйна и я наричат Лик [3].
И тъй, Александър влезе в изоставения от жителите му град, готвейки се да превземе с пристъп крепостта, в която се бяха укрили. Все пак изпрати херолд [4] да им предложи да се предадат, защото иначе ще претърпят големи злини. А те въведоха херолда в кулата и го накараха да я огледа — колко забележителна е и по местоположението, и по начина на строеж. Дори му предложиха да каже на Александър, че той и жителите на града не преценяват еднакво нещата: те знаят, че той е непобедим, но ако се наложи, ще умрат, верни на дълга си. Като видяха обаче, че крепостта е обсадена и припасите от ден на ден намаляват, те сключиха примирие за шестдесет дена с уговорка да предадат града, ако в този срок Дарий не им изпрати помощ. Не получиха помощ отникъде и затова в предвидения ден те се предадоха на Александър.
Пратеници от Атина настигнаха Александър с молба да им върне пленниците, взети при река Граник. Той отговори, че ще им бъдат върнати не само те, но и всички останали гърци, след като завърши войната с персите. И
21
понеже бързаше да настигне Дарий, за когото беше разорал, че още не е преминал река Ефрат [5], събра отвсякъде войските си, за да влезе в един решителен бой с всичките си сили.
Фригия, страната, през която водеше войските си, имаше повече села, отколкото градове. Тук се намираше прочутата резиденция на Мидас [6]. Гордий [7] е името на града, покрай който протича река Сангар. Те са по средата между Понтийско и Киликийско море. Пространството Между тези две морета е най-тясното място на Азия. Тази ивица земя е свързана с брега, но понеже в по-голямата си част е обградена от вода, прилича на остров.
След като установи властта си над града, Александър влезе в храма на Юпитер. Видя там колесницата, за която казват, че принадлежала на Гордий, бащата на Мидас. По външната си направа тя не се отличаваше дори от най-евтините и обикновени колесници, но яремът ѝ беше забележителен, стегнат здраво от много ремъци, преплетени така, че краят им не се виждаше. И когато жителите на града му разказаха за предсказанието на оракула, според което Азия ще завладее този, който развърже възела, го обзе силно желание да изпълни предсказанието.
Около царя се събра тълпа от фригийци и македонци — едните чакаха напрегнато, другите бяха обезпокоени от безразсъдната самоувереност на Александър. Ремъците бяха преплетени така, че не можеше да се види нито къде е началото, нито къде е краят. Александър се уплаши да не би един неуспех да се изтълкува от тълпата като лошо предзнаменование и затова, без да се колебае много, разсече загадъчния възел с меча си, като каза: „Не е важно по какъв начин ще се развърже.” Така или надхитри оракула, или изпълни предсказанието му.
Александър беше решил да плени Дарий, където и да се намира, но за да си осигури тила, постави начело на флота си при Хелеспонт Амфотер, а начело на сухопътните войски — Хегелох. Те трябваше да освободят от неприятелските гарнизони островите Лесбос, Хиос и Кос [8]. За водене на войната им даде петстотин таланта [9]. На Антипатер [10] и тези, които охраняваха гръцките градове, изпрати шестстотин. Според договора от съюзниците бяха изискани кораби, които да охраняват Хелеспонт. Той още не беше узнал, че Мемнон, който му създаваше големи грижи, не е вече между живите. Защото знаеше, че
22
всичко ще завърши без затруднения, ако той не му попречи.
В град Анкира [11] Александър преброи войските си и влезе в Пафлагония [12]. В съседство на тази област живеят хенетите [13], от които, както смятат някои, водят произхода си венетите [14]. Цялата област се подчини на царя, жителите ѝ дадоха заложници и измолиха да не ги принуждава да плащат данък, какъвто не са плащали дори на персите. Начело на властта в Пафлагония той постави Калан [15]. Александър се отправи за Кападокия [16] заедно с войските, които неотдавна бяха дошли от Македония.
Дарий, като научи за смъртта на Мемнон, покрусен и загубил всякаква надежда, реши да води борбата сам. Като преценяваше всичко, което бяха извършили неговите пълководци, той дойде до заключението, че повечето от тях не са проявили никакво усърдие, а и на никого от тях не се беше усмихнало щастието. И така, като разположи лагера си пред Вавилон, за да влязат войниците му с колкото се може по-висок дух в сражение, разгъна всичките си военни сили пред погледа им. Построи кръгъл вал, който да побере десет хиляди въоръжени войници, по примера на Ксеркс [17] и започна да преброява войските си.
От изгрев слънце до мръкване персийските пълчища навлизаха във вала, а след това излизаха от него и заемаха полята на Месопотамия — безбройна върволица от конници и пехотинци, които изглеждаха много повече, отколкото бяха. Персите [18] бяха сто хиляди, от които тридесет хиляди конници. Медите [19] — десет хиляди конници и петдесет хиляди пехотинци. Барканските [20] конници бяха две хиляди, въоръжени с двуостри секири а леки щитове, подобни на кожените. Следваше ги десетхидядна пехота със същото въоръжение. Арменците [21] бяха изпратили четиридесет хиляди пехотинци и седем хиляди конници. Хирканите [22], както е обичаят при онези племена, бяха въоръжили шест хиляди отлични конници и хиляда конници тапури [23]. Дербиките [24] бяха въоръжили четиридесет хиляди пехотинци: повечето имаха копия с медни или железни върхове, а някои — пръти, закалени в огън. Придружаваше ги двехилядна конница от същото племе. Откъм Каспийско море бяха дошли осем хиляди пехотинци и двеста конници. Между тях имаше и войници от други неизвестни племена — две хиляди пехотинци и
23
два пъти повече конници. Към тези сили се прибавяше и тридесетхилядна гръцка наемна армия от най-отбрани младежи.
Бързото развитие на събитията беше попречило на Дарий да набере войници от живеещите по брега на Черно море — бактриани [25], зогдиани [26], инди и други племена с имена, непознати дори на персите. Дарий съвсем не можеше да се оплаче, че му липсва голяма армия. При наличието на тази армия извън себе си от радост и обнадежден от обичайното ласкателство на придворните, той повика атинянина Харидем, опитен във военното дело и враждебно настроен към Александър, защото по негова заповед е бил изгонен от Атина.
Дарий започна да го разпитва смята ли, че е достатъчно подготвен, за да смаже врага. Гъркът, забравил и за своя жребий, и за царското високомерие, каза: „Може би не ще пожелаеш да чуеш истината, но ако не ти я кажа сега, друг път не бих я признал. Тази войска, облечена така великолепно, тази маса от хора, събрани от толкова племена от целия Ориент, може да бъде страшна за съседите. Тя блести в пурпур и злато, святка с оръжието и е толкова многобройна, че човек не би могъл да си я представи, ако не я види сочите си. Македонският боен ред обаче е устойчив. Щитове прикриват гъстите редици на воините. Те наричат този боен ред от непоколебими пехотинци фаланга. Наредени са войник до войник, копие до копие и са научени по даден знак да следват знамената, като спазват бойния ред. Всички изпълняват заповедите да се съпротивляват, да обкръжават противника, да разчленяват бойния ред. Не по-лошо от пълководците умеят да променят хода на сражението. И да не помислиш, че подчинението им се поддържа със злато и сребро! Дисциплината им се поддържа, като ги приучваг към лишение. Голата земя е легло за уморените, за храна им служи това, което заграбят от пленените. Часовете за сън са по-малко от дължината на нощта. А тесалийските конници! А акарнаните и етолийците! Те са непобедими във война. Нима ще бъдат отблъснати с прашки и копия, закалени в огън? Трябва да излезеш срещу тях със същите въоръжени сили. Трябва да ги търсиш в страната, която ги е създала. Изпрати там злато и сребро, за да ти бъде доведена тук такава войска.”
По характер Дарий беше тих и отстъпчив, но щаст-
24
ливото му царуване беше променило много вродените му качества. И сега не можа да понесе истината и заповяда да накажат със смърт предания му гост, който, паднал на колене, му даваше последни съвети и молеше за милост безпощадния си господар. Дори и тогава, не преставайки да бъде откровен, гъркът каза: „Имам готов отмъстител за моята смърт! Човекът, за когото аз те предупредих, ще те накаже, задето си презрял моя съвет. Променил се така внезапно поради заслепението от царската власт, ти ще бъдеш за поколенията пример как хората, замаяни от щастие, забравят, че са хора.” Още не бе доизрекъл думите си, и по заповед на царя слугите го удушиха. После, когато го обхвана разкаянието, Дарий заповяда да го погребат и призна, че му бе казал истината.
Тимонид [27], син на Ментор, беше честен младеж. Дарий му беше възложил да приеме от Фарнабаз [28] всички войници чужденци, опитни във военното дело, които се надяваше да използува във войната. На Фарнабаз даде същата власт, каквато беше дал преди това на Мемнон [29].
Обхванат от постоянни грижи, Дарий вече и насън бе започнал да вижда тревожни видения, породени от трудностите или от пророческите свойства на душата. Ето, вижда как лагерът на Александър е осветен от блясъка на силен огън, а малко след това пред него е доведен Александър в същите одежди, в които той самият беше провъзгласен за цар. След това Александър минава на кон през Вавилон и внезапно изчезва от погледа му заедно с коня. На всичко отгоре и гадателите засилваха тревогата му с различните тълкувания на съня. Едни предсказваха, че сънят е благоприятен, тъй като лагерът на Александър е горял и понеже е видял Александър без царските си одежди да идва при него в обичайното за персите облекло. Други казваха, че сънят е неблагоприятен, тъй като осветеният лагер на македонците предсказва успех на Александър; няма съмнение, че той ще завладее Азия, понеже бил в одеждите, в които Дарий е бил провъзгласен за цар. Както става обикновено, безпокойството му предизвикваше спомени за стари пророчества. Припомни си, че в началото на царуването си той беше заповядал да направят ножницата на сабята му по гръцки образец. Тогава халдейските тълкуватели му бяха предсказали: персийското царство ще премине в ръцете на тези, на чието оръжие той подражава. Все пак Дарий бе зарадван доня-
25
къде от благоприятните тълкувания на съновиденията му, които се разпространяваха сред войската, и заповяда да придвижат лагера към река Ефрат.
Казват, че според персийския обичай може да се почне настъпление едва след изгрев слънце. Когато напълно се разсъмна, от царската шатра прозвуча тръба. Над шатрата, която се виждаше отвсякъде, се издигна блестящият образ на слънце в кристален диск. Походният строй беше следният: най-отпред носеха на сребърен олтар огъня, който персите наричаха свещен и вечен. След него вървяха жреците, които пееха химни. Следваха ги триста шестдесет и пет млади момци в пурпурни наметала. Техният брой беше равен на дните на годината — тъй като и у персите тя има толкова дни. След тях бели коне теглеха колесница, посветена на Юпитер [30], а зад нея вървеше огромен кон, наречен кон на слънцето. Кочияшите бяха в бели наметала, украсени със златни клончета. Съвсем близо до тях се движеха десет колесници, украсени с много злато и сребро.
Следваше ги конницата от дванадесет племена с различно оръжие и нрави. Непосредствено след нея вървяха около десет хиляди, наричани от персите безсмъртни. Никой друг не притежаваше такова по варварски пищно облекло: носеха златни огърлици, дрехи, обшити със злато и сребро, туники, украсени със скъпоценни камъни и прикачени със златни игли. На късо разстояние пред тях вървяха петнадесет хиляди души, които се наричаха роднини на царя. Тази тълпа с почти женския си разкош биеше на очи повече с изящното си облекло, отколкото с оръжието си. Най-близкият до тях отряд се наричаше отряд на копиеносците. Те обикновено пазеха царския гардероб и вървяха пред царската колесница, в която царят се извисяваше прав над всички. От двете страни колесницата беше украсена със златни и сребърни статуи на богове. Блестящи скъпоценни камъни украсяваха ярема, а над него се издигаха лакът високи две златни статуи на дедите — едната на Нин [31], другата на Бел [32]. Между тях имаше златен орел с разперени криле.
Царските одежди надминаваха с разкоша си дрехите на всички останали: той носеше пурпурна туника, украсена по средата с втъкана бяла ивица. Два златни ястреба, готови сякаш да се клъвнат, украсяваха плаща, изпъстрен със златни нишки. От златния пояс се спускаше къс меч,
26
ножницата на който беше обсипана със скъпоценни камъни. На главата си носеше виолетовосиня диадема, избродирана с бяла (характерна за царете) украса, наричана от персите тиара [33]. Десет хиляди конници следваха колесницата. Техните копия и стрели бяха с позлатени върхове и украсени със сребро. Отдясно и отляво царят беше придружен от около двеста най-знатни велможи. Тази свита пък се охраняваше от тридесет хиляди пехотинци, следвани от четиристотин царски коня. След тях на разстояние един стадий на друга колесница се возеше майката на Дарий — Сизигамбида, а в трета беше жена му. Свита от жени на коне придружаваше цариците. След тях пътуваха петнадесет товарни коли, в които бяха децата на царя и техните възпитатели, както и тълпа евнуси, които не будеха презрение у тези народи. По-нататък следваха 365 царски наложници, облечени също разкошно, по царски. Шестстотин мулета и триста камили с охрана от стрелци караха царското съкровище. Следваха ги жените на приятелите и близките на царя, продавачите и служителите в обоза. Последни вървяха леко въоръжените отряди със своите пълководци.
Ако някой погледнеше бойния ред на македонците, щеше да види съвсем друго нещо. Конете и хората блестяха не със злато и пъстро облекло, а с желязо и мед. Това не бе тълпа, претоварена с багажи и прислуга, а войска, готова за поход и да изпълни не само заповед на пълководеца, но дори и едно негово кимване с глава. За нея винаги се намираше и място за лагер и храна. Александър нямаше нужда от повече войници, а Дарий, повелител на такава огромна армия, беше принуден поради теснината на мястото, където щеше да се сражава, да намали броя ѝ — нещо, за което се надсмиваше на противника си.
В ПРОХОДИТЕ НА КИЛИКИЯ
Александър остави Сабистамен [34] да управлява Кападокия и на път за Киликия пристигна с цялата си армия в областта, наречена Лагерът на Кир. Тук Кир се бил разположил на лагер, когато повел войските си към Лидия срещу Крез [35]. Тази област отстоеше на петдесет
27
стадия от прохода за Киликия. Местните жители наричат тесния проход „врати”, понеже напомня изкуствено укрепление. Затова Арзам [36], управителят на Киликия, като си припомни какво ги бе съветвал в началото на войнатаа Мемнон, реши, макар и късно, да последва полезния мит: с огън и меч да опустоши Киликия, за да я превърне в пустиня за неприятелите. Той унищожи всичко, което можеше да им бъде от полза, и остави безплодна и гола земята, която не можеше да защити. А много по-полезно щеше да бъде, ако завардеше тесния проход към Киликия, като заеме височините над него със силна войска, да спре или да разбие нахлуващия неприятел, без да понесе загуби. Сега, като остави малки части от войската на стража по планинските пътеки, сам отстъпи назад, като опустоши земята, която трябваше да пази. Оставените войници сметнаха, че са предадени, не намериха сили да противостоят срещу какъвто и да е неприятел, макар че можеха въпреки малобройността си да задържат прохода. Киликия се обграждаше от непрекъснато скалисто и стръмно планинско било. То започва от морския бряг, описва сякаш някакъв залив и достига до отсрещния бряг. Там, където билото се врязва навътре в морето, минават три стръмни и твърде тесни прохода. През единия от тях можеше да се проникне в Киликия.
Киликия е равна откъм страната, която е разположена до морето, и е прорязана от много рекички. Тук текат прочутите реки Пирам [37] и Кидън [38]. Кидън е забележителна с бистрата си вода. Тя тече бавно от изворите си по твърда почва и няма бързо спускащи се притоци, които да мътят водата ѝ. И така, бистра и студена, тъй като е засенчена от обрасли с дървета брегове, тя се влива в морето толкова чиста, колкото е при изворите си. В тази страна времето беше разрушило много паметници, известни в легендите: наблизо се виждат основите на градовете Лирнез [39] и Тива [40], пещерата на Тифон [41] и Корикинският лес [42], където расте шафран. Има и места, в които продължава да живее само славата.
Александър влезе в планинския проход, наречен „врати”. Казват, че като разгледал мястото, бил удивен от късмета си: признавал, че когато минавали отдолу, войските му са могли да бъдат затрупани с камъни, ако е имало кой да ги хвърля. По пътя можеха да минат едва по четирима войници. Планината надвисваше над пътя, който бе
28
не само тесен, но и прорязан на много места от потоци, извиращи от нея. Все пак Александър заповяда на леко въоръжените траки да минат напред и да претърсят пътеките, за да не връхлети върху тях скрит неприятел. Настани в планинския проход и отряд стрелци. Предупреди ги, че тръгват на бой, а не на поход и войниците държаха опънати лъковете си. Така войската пристигна до град Тарз [43], подпален от персите, за да не попадне богатството му в ръцете на неприятеля. Александър изпрати Парменион с леко въоръжен отряд да потуши пожара. Като узна, че с идването на неговите хора варварите избягали, влезе в спасения от него град.
През града тече рече Кидън, за която вече се спомена. Беше лято и слънцето изгаряше земята на Киликия както никъде другаде. Настъпваше най-горещото време на деня. Бистрата вода на реката привлече потъналия в прах и пот цар да измие разгорещеното си тяло. Той свали дрехите си пред погледа на войниците, смятайки, че е достойно да им покаже колко малко грижи са нужни за тялото му, и влезе в реката. Но едва стъпил във водата, той започна да трепери и да се вцепенява. След това побледня и жизнените сили почти го напуснаха. Слугите го поеха полумъртъв и в безсъзнание го отнесоха в шатрата.
Голямо безпокойство и скръб настъпиха в лагера. Със сълзи на очи войниците се вайкаха, че при такъв успех на похода загубват най-славния цар на всички времена, и то не в бой, не убит от неприятел, а по време на къпане; че Дарий излиза победител, преди да е видял врага, че отново ще владее земите, които прегазиха като победители и бяха опустушени от тях или от враговете.
През опустошените места, дори и никой да не ги преследва, те щяха да загинат от глад и недоимък. А кой ще ги поведе обратно? Кой ще се осмели да заеме мястото на Александър? Дори да стигнат с бягство до Хелеспонт, кой ще приготви флот, с който да го преминат? И отново започнаха да жалят царя, цъфтящ от младост, силен по дух. Забравили за себе си, те ридаеха от мъка, че един достоен цар и боен другар ги напуска.
Междувременно царят започна да диша по-свободно. Притворил очи, постепенно дойде в съзнание и започна да разпознава хората около себе си. Дали намалялата сила на болестта не се проявяваше само в това, че съзнаваше сполетялото го зло. Душевно безпокойство отново го
29
връхлетя, защото съобщиха, че след пет дена Дарий ще бъде в Киликия. Александър се вайкаше, че е в ръцете на Дарий и му се изплъзва такава голяма победа, че ще умре в палатката си от безславна смърт. Извика приятелите си и лекарите и им каза: „Виждате до какъв поврат ме доведе съдбата. Струва ми се, че чувам шума на неприятелското оръжие. Аз, който започнах войната, не мога да участвувам в нея. Значи, когато Дарий е писал високомерното си писмо, е придвидил моята участ. И напразно ще бъдат всичките ми усилия, ако не ми се позволи да се лекувам. Положението ми не ми позволява да изчакам действието на слаби лекарства и нерешителни лекари. Предпочитам да умра бързо, отколкото да оздравявам бавно. Затова, ако лекарите имат способности и умение, нека да разберат, че аз търся лекарство не за да спася живота си, а да продължа войната.”
Неговото опасно безразсъдство хвърли всички в голяма тревога. Всеки според сана си започна да го моли да не увеличава опасността с бързането си, а да се довери на лекарите. Неизпитаните лекарства са подозрителни, тъй като, за да го погуби, неприятелят би подкупил хора и от собственото му обкръжение. Дарий беше заповядал да се разгласи, че ще даде хиляда таланта на убиеца на Александър. Смятаха, че никой не би се осмелил да опита лекарство, което поради това, че е ново, буди съмнение.
Сред известните лекари, последвали Александър от Македония, беше и акарнанинът [44] Филип, особено предан на царя. Негов другар и телохранител още от детските му години, той го обичаше с най-нежна обич не само като свой цар, но и като свой възпитаник. Филип обеща да донесе лекарство, което ще действува бързо, но е силно, и заяви, че Александър ще оздраве от него. Това лекарство не се одобряваше от никого освен от този, за когото бе предназначено в онзи опасен момент. Александър можеше да понесе леко всичко друго освен едно бавно лечение. Пред очите му бе войската и той смяташе, че ще победи, щом застане под знамената. Недоволствуваше, че по лекарско предписание лекарството ще трябва да се вземе след три дена.
Царят получи писмо от Парменион, най-верния от придворните му, с което го предупреждаваше да не поверява здравето си на Филип, защото той бил подкупен от Дарий с хиляда таланта и с обещание да го
30
ожени за сестра си. Писмото го смути извънредно много и той тайно преценяваше дали да се поддаде на страха или на надеждата. „Да изпия ли лекарството? Ако наистина ми бъде дадена отрова, значи заслужавам това, което ще ми се случи! Да се съмнявам ли във верността на лекаря? Да допусна ли да ме умъртви в собствената ми палатка? По-добре да умра от чужда ръка, отколкото от собствения си страх!” Дълго се колеба, но не съобщи на никого съдържанието на писмото, а го запечата със собствения си печат и го мушна под възглавницата си. В такива размишления изминаха двата дена. Настъпи определеният от лекаря ден. Той донесе чашата, в която беше налял лекарството. Като го видя, Александър се надигна в леглото си. В лявата си ръка държеше изпратеното от Парменион писмо, а с дясната пое чашата и изпи лекарството, без да трепне. После заповяда на Филип да прочете писмото, като не откъсваше очи от него, смятайки, че ще може по изражението на лицето му да долови някакъв признак на смущение. Но Филип, след като прочете писмото, прояви повече негодувание, отколкото страх. Той хвърли плаща си и писмото пред леглото и каза: „Царю, моят живот винаги е зависел от тебе, но сега разбрах, че зависи от твоята свещена и почитана дума. Обвинението в убийство, насочено против мене, ще бъде опровергано от твоето оздравяване. Излекуван от мене, ти ще ме върнеш към живота. Настоявам и те моля: остави страха и позволи лекарството да се разлее по вените ти! Успокой душата си, която верните и много ревностни приятели смущават с неуместното си безпокойство!”
Тези думи не само успокоиха царя, но го възрадваха и обнадеждиха. Той каза: „И така, Филипе, ако боговете ти позволяха да изпиташ духа ми както пожелаеш, то ти можеше да избереш и друг начин, но той несъмнено нямаше да бъде по-добър от този, който използува. Въпреки писмото аз изпих приготвеното от тебе лекарство. Сега, вярвай, аз съм не по-малко загрижен за доказването на твоята вярност, отколкото за моя живот.” Като изрече това, Александър подаде десницата си на Филип.
Това, което последва, сякаш потвърди клеветата на Парменион. Силата на лекарството веднага се прояви: дишането на царя стана затруднено. Филип опита всич-
31
ко: налагаше тялото му с компреси, възбуждаше сетивата му ту с миризми на храни, ту с вино. А щом забеляза, че Александър идва в съзнание, започна да му говори непрекъснато за майка му, за сестрите му, за очакващата го голяма победа. Скоро лекарството се възприе от тялото и действието му се почувствува. Най-напред се възстанови духът на Александър, а после и телесните му сили, и то по-бързо от очакваното. Още на третия ден царят излезе пред войниците. Войската прие Филип така сърдечно, както и царя, всеки му стискаше ръцете и му благодареше като на бог. Не е лесно да се опише с думи колко са предани македонците на своите царе и особено на този цар. Те го обичаха повече, отколкото повелява вроденото у македонците чувство на уважение към царете. Струваше им се, че той не предприема нищо без помощта на боговете: щастието го съпътствуваше навсякъде, дори дързостта му го водеше към слава.
Възрастта на царя съвсем не беше достатъчно зряла за такива големи подвизи. Тя украсяваше всичките му дела. За войниците са важни и други неща, на които повечето хора не обръщат внимание — съревнованието с воините във физическите упражнения, държанието и облеклото му, които бяха като на обикновения боец, физическата му сила. Със своя природен дар и добродетелите на духа си Александър беше спечелил обичта и почитта им.
Като получи известие за болестта на Александър, Дарий потегли към река Ефрат толкова бързо, колкото му позволяваше неговата тежко натоварена войска. Той построи мостове и успя за пет дена да прехвърли войската си през реката, бързайки да завладее Киликия. Александър, вече с възстановени сили, достигна до град Соли [45], превзе го, наложи му глоба от двеста таланта и постави гарнизон в крепостта. След това извърши жертвоприношение като благодарност за възстановеното си здраве и чрез игри и почивка показа колко много презира варварите, защото устрои състезания в чест на Ескулап [46] и Минерва [47].
Докато наблюдаваше игрите, дойде радостното известие, че при Халикарнас персите са победени в бой от негови войскови части. Покорени били дори миндите [48] и кауните [49] и по-голямата част от областта паднала под македонска власт. Като приключи различните игри,
32
Александър вдигна лагера, прехвърли мост през река Пирам и през град Малос [50] на другия ден пристигна в град Кастабал [51]. Там го посрещна Парменион [52]. Той беше изпратен напред да проучи планинските проходи, които водят към град Иса [53]. Парменион заел планинските проходи и изоставения от варварите град, прогонил неприятелските войскови части във вътрешността на планината, завзел целия път и се укрепил. Така че той дойде и като изпълнител, и като вестител. Тогава и царят придвижи войските си към този град. Там се състоя съвещание, на което бе обсъдено дали да се върви по-нататък, или тук да се изчакат подкрепленията от Македония. Парменион заяви, че не вижда друго място, по-удобно за сражение. Тук двамата царе щяха да имат по равен брой войска, защото проходите не биха побрали повече. Те трябваше да избягват равнините и полетата, защото там биха могли да бъдат обкръжени и застрашени от двоен удар. Страхуваха се още, че могат да бъдат победени не от силата на неприятеля, а от преумората. Реши се да се изчака неприятелят в проходите на Киликия.
Във войската на Александър имаше персиец на име Сизина. Изпратен някога от управителя на Египет при Филип [54], почетен с дарове и много уважаван, той беше заменил бащиното си огнище с изгнание, а след това последва Александър в Азия и се смяташе за един от верните му приятели. Един войник от Крит му беше предал писмо с печат, чийто знак не беше известен. Пращаше му го Набарзан, велможа на Дарий, и искаше от него да извърши нещо, достойно за произхода и знатността му, което щеше да му донесе големи почести от персийския цар.
Сизина, който беше невинен, се беше опитвал да покаже писмото на Александър, но като виждаше с какви грижи е отрупан царят в приготовленията си за войната, изчакваше по-удобен случай и така даде повод да го обвинят в измяна. Защото преди той да предаде писмото на Александър, то попадна в неговите ръце. Като го прочете и запечата отново с непознат на Сизина печат, Александър заповяда му го върнат, за да изпита верността на варварина. Но той в продължение на много дни не се яви при него и Александър го заподозря в предателство. По време на похода по заповед на царя той бе убит от критяните.
При Дарий пристигнаха най-после гръцките войници,
33
които Тимонид получи от Фарнабаз — главната и почти е единствена надежда на царя. Те настояваха Дарий да се върне обратно и да се отправи към обширните поля на Месопотамия или ако отхвърли това предложение, да раздели и без това многобройната си армия, за да не попадне цялата сила на царството му под един удар на съдбата. Този съвет не се хареса на царя, а още по-малко на придворните му. Плашеха ги съмнителната вярност на гърците и предателството им, купено с пари. Страхуваха се, че те искат да разделят войската и като тръгнат в различни посоки, да издадат на Александър възложените им задачи. Дори предлагаха на Дарий да ги обкръжи с войска, да ги обсипе със стрели и да им докаже, че предателството не остава ненаказано.
Религиозен и тих, Дарий отказа да извърши подобно престъпление — да заповяда да бъдат избити войниците, които му се бяха доверили. Кое от чуждите племена после ще му довери съдбата си, ако опетни ръцете си с кръвта на толкова войници? Никого не наказа за неразумния съвет, тъй като никой не би се решил да дава съвети, ако това носи опасност! Та нали те идват всеки ден при него на съвет и изказват най-различни мнения? Той не смята, че му е най-верен този, който дава най-умни съвети. И нареди да съобщят на гърците, че им благодари за съвета, но ако започне да отстъпва, това би означавало да предаде царството си на неприятеля. Изходът от войната зависи и от бойната слава. Всеки, който отстъпва, се смята за беглец. Едва ли има основание да се протака войната. Наближава зима и може да не се намери достатъчно храна за голямата му армия в опустошената от неговите и от неприятелските войски страна. Дарий добави, че и според обичая на дедите му войските не могат да се разделят, тъй като винаги в най-решителния бой персите са противопоставяли всичките си сили заедно. И призоваваше боговете за свидетели, че Александър е изпаднал в неоправдана самоувереност. Сега, като е разбрал, че Дарий е наблизо, той е заменил безразсъдството си с предпазливост и се укрива в тесните планински проходи като див звяр, който, доловил човешки стъпки, бяга навътре в гората. Дори под предлог, че е болен, Александър мами войниците си. Не, Дарий повече няма да допусне да се отлага сражението! Той ще притисне противника в същата дупка, в която се е скрил.
34
Това беше казано от Дарий повече като самохвалство, отколкото с увереност. Като изпрати с малък отряд всичките си пари и скъпоценности към Дамаск в Сирия, отведе останалите войски в Киликия, придружаван според обичая от жена си и майка си. Неомъжените му дъщери и малкият му син също го придружаваха.
Стана така, че през същата нощ Александър пристигна до прохода, водещ към Сирия, а Дарий — до Аманските врати [55]. Персите пе се съмняваха, че македонците бягат, след като са изоставили превзетия от тях град Иса. Те бяха пленили няколко ранени и сакати, които не могли да последват войската. Подтикнати от варварски жестоки те царедворци, те им отсекли и обгорили ръцете. Дарий заповядал да ги разведат наоколо, за да ги огледат войниците му, след което да съобщят на своя цар каквото са видели. След това вдигна лагера и премина река Пинар [56] с намерение да последва тези, които смяташе, че бягат. Осакатените пристигнаха в македонския лагер и съобщиха, че Дарий ги преследва с най-бърз ход.
Беше трудно да им се повярва. Затова Александър заповяда изпратените предварително в крайморската област съгледвачи да узнаят дали идва сам Дарий, или някой от сатрапите му е дал повод да се помисли, че идва цялата персийска войска. Още на връщане съгледвачите забелязаха в далечината персийските пълчища.
Из цялото поле горяха огньове и то приличаше на огромен пожар. Цареше безпорядък и войниците бяха разположили палатките по-нашироко от обикновено поради големия брой впрегатен добитък.
Александър заповяда помощниците му да определят точно на това място терен за лагер. Очакваше с най-голямо желание в тези проходи да се разиграе решителният бой. Впрочем, както обикновено става в решителния миг, увереността му се превърна в безпокойство. Страхуваше се от съдбата, по чието благоволение беше извършил толкова велики дела. И то не без основание. По това, което вече му беше донесла, той знаеше колко изменчива е тя. Оставаше една нощ до изхода от голямата битка. Убеждаваше се, че наградата е по-голяма от опасността, и макар и да се съмняваше дали ще победи, беше сигурен — ще умре честно и славно.
И така, нареди войниците да се подкрепят и отпочинат, а след третата смяна на нощната стража да бъдат строени
35
и въоръжени. Той се изкачи на върха на високата планина и според бащиния си обичай при светлината на много факли принесе жертва на боговете, покровители на тази местност.
БИТКАТА ПРИ ИСА
Както беше наредено, при третия сигнал на тръбата войниците бяха готови за поход и бой и непрестанно насърчавани, достигнаха на разсъмване до прохода, който трябваше да заемат. Съгледвачите съобщиха, че Дарий се намира на тридесет стадия оттук. Тогава Александър заповяда на войската да спре и като сам взе оръжие, построи бойния ред.
Местните жители, уплашени от идването на неприятеля, известиха Дарий. Той не повярва, че срещу него са тези, които преследва. Ужас обхвана душите на персите, защото те бяха готови за поход, а не за бой. Но все пак веднага се хванаха за оръжието. Това суетене насам-натам и подвикванията им „На оръжие!” предизвикаха още по-голяма суматоха: едни се изкачваха по билото на планината, за да видят оттам неприятелските войски, други оседлаваха конете си. Така тази пъстра по състав войска, която нямаше единно командуване, изпадна в пълно безредие.
Отначало Дарий реши с част от войската си да заеме билото на планината, за да обгради неприятеля и отпред, и откъм тила; да прехвърли и откъм морето войски на десния фланг, тъй че да притисне противника от всички страни. Освен това изпрати напред войска от двадесет хиляди стрелци, като им заповяда да преминат река Пинар, която течеше между двете войски, и да нападнат предните бойни редици на македонската армия. А ако не успеят, да се върнат обратно в планината и скрито да нападнат противника откъм тила. Всесилната съдба обаче осуети така добре замисления план, тъй като едни войници, силно уплашени, не се осмеляваха да изпълнят заповедта; други пък напразно се мъчеха да я изпълнят, защото, след като отделните бойни части се разчлениха, се наруши целият строй. Персийският боен ред беше такъв: Набарзан с конница и с около още двадесет хиляди прашкари
36
и стрелци охраняваше десния фланг. Тук най-отпред беше и Тимонид с тридесет хиляди гръцки пехотинци наемници. Това беше ядрото на войската, построено подобно на македонската фаланга. На левия фланг тесалиецът Аристомед командуваше двадесет хиляди варвари пехотинци. В резерв бяха оставени най-войнствените племена. Три хиляди отбрани конници царски телохранители и конен отряд от четиридесет хиляди бяха на десния фланг, където Дарий щеше да се бие. Зад тях бяха построени хирканите и индийските конници, а отляво и отдясно на тях — останалите племена. Пред тази армия бяха построени шест хиляди копиеносци и прашкари. Целият проход се изпълни с войски, като единият фланг опираше в планината, а другият — в морето. В средата на бойния ред се намираха майката, жената и децата на царя, както и тяхната свита от жени.
Александър постави отпред фалангата, най-силната част на македонската армия. Десният фланг се командуваше от Никанор, сина на Парменион. Близо до него бяха Кен и Пердика, Мелеагър [57], Птоломей [58] и Аминта [59] — всеки начело на своята част. На левия фланг, който достигаше до морето, бяха Кратер [60] и Парменион. Кратер имаше заповед да се подчинява на Парменион. На двата фланга беше поставена конницата, десният беше охраняван от македонци и тесалийци, а левият — от Пелопонесци. Пред тях Александър беше разположил прашкари и стрелци. Най-отпред вървяха леко въоръжени траки и критяни. Срещу изпратените предварително от Дарий по билото на планината Александър насочи агрианите, доведени неотдавна от Тракия. На Парменион заповяда да разгърне бойния ред колкото се може по-близо до морето, за да бъде по-далеч от планината, заета от варварите. Но варварите не се осмелиха да нападнат македонците, които преминаваха вече край тях. Изплашени от вида на прашкарите, те побягнаха. Това освободи Александър от страха, че от тази страна войската му може да бъде нападната откъм височината. Македонците вървяха по тридесет и двама в редица, тъй като проходът не позволяваше бойният ред да се разгърне по-нашироко. Но пътеките постоянно ставаха по-широки, макар и да криволичеха, и даваха възможност да се увеличат пехотинците в бойните редици, а конницата да прикрива фланговете им.
37
Двете войски стояха една срещу друга на разстояние Малко повече от хвърлей на копие. Персите от първите редици започнаха да крещят диво. Македонците им отвърнаха, и то със сила, по-голяма от числеността на войската. Ехото отекна по билото на планината и дълбоко в лесовете: околните гори и скали връщаха звука многократно по-силен. Александър вървеше пред знамената и многократно възпираше с ръка войниците си да не се хвърлят прибързано в бой така възбудени и запъхтени. Той обхождаше на кон бойните части и се обръщаше към всеки от войниците с различни думи според чувствата и мислите му. На македонците, победители в толкова войни в Европа, дошли до Азия не толкова по негова заповед, отколкото по своя воля, той напомняше, че сега трябва да покорят и тези народи и да достигнат до крайните предели на Ориента. Напомняше им за неувяхващата им слава: те ще станат освободители на света и като достигнат до стълбовете на Херкулес [61] и татко Либер [62], ще наложат властта си не само над персите, но и над всички народи; Бактрия и земите на индите ще станат македонски провинции; това, което те сега имат, е малко — една победа ще им даде всичко; далеч оставаше непосилният труд в стръмните планини на Илирия и Тракия; целият Ориент ще бъде техен и едва ли ще има нужда от мечове, защото ще могат да отблъсват само с щитовете си противника, обзет от ужас. Припомняше им за баща си Филип, победител на атиняните, и за покорената неотдавна Беотия, за сринатия до основи град Тива. Припомняше им победата при река Граник и многобройните градове, които превзеха или им се предадоха и станаха техни съюзници. Припомняше им, че всичко, което сега е зад гърба им, е тяхно и в краката им.
Когато минаваше покрай гърци, Александър им напомняше, че персите започнаха войната против Гърция поради високомерието на Дарий I, а след това на Ксеркс. Дошлите при тях да искат „вода и земя” [63] те бяха хвърлили в кладенците. Припомняше, че персите два пъти са изгаряли и разрушавали храмовете им и са нарушавали човешките и божествените закони.
Траките и илирите, свикнали да живеят от грабеж, Александър подбуждаше, като им показваше обсипаните със злато и сребро неприятели, отрупани с плячка, а не с оръжие: нека те смело и мъжествено да изтръгнат златото
38
от страхливите като жени племена, нека заменят стръмните била на своите планини и голите скали, настръхнали от вечен студ, с богатите поля и равнини на персите.
Двете армии бяха отдалечени на хвърлей на копие, когато персийската конница внезапно връхлетя върху левия фланг на македонците. Дарий знаеше, че силата на македонската войска е във фалангата, и затова нанесе решителния удар с конницата си. Персите започнаха да обхващат и десния македонски фланг. Като забеляза това, Александър заповяда на два конни отряда да останат по билото на планината, а насочи главния си удар срещу центъра на персийския боен ред. На командира на тесалийските конници заповяда скрито да заобиколи откъм тила войската и като се свърже с Парменион, да изпълни незабавно неговите заповеди. Вклинили се в центъра на персийския боен ред и заобиколени отвсякъде, македонците упорито се биеха, но застанали плътно един до друг, не можеха да размахват оръжието. А копията им, хвърляни едновременно по една и съща цел, се удряха едно в друго и повечето падаха на земята, а не върху неприятеля. Принудени да започнат ръкопашен бой, войниците извадиха мечовете. Проля се много кръв: двете войски бяха така настръхнали една срещу друга, че се удряха щит с щит, мечовете се насочваха в упор, нито ранените, нито малодушните можеха да отстъпят. Рамо до рамо войниците оставаха на едно и също място, докато си пробият път през вражите редици. И напредваха едва след като поваляха неприятеля мъртъв. Когато нов неприятел се нахвърляше върху тях, останали без сили, дори ранени, те не можеха да напуснат строя, тъй като отпред ги притискаше противникът, а отзад — собственият им боен ред.
Александър се сражаваше повече като войник, отколкото като пълководец. Искаше да се прослави, като убие царя, тъй като Дарий, изправен в колесницата, призоваваше своите войници да го защищават, а неприятелите — да го нападат. Брат му Оксатър забеляза, че Александър се е устремил към него, и изведе пред колесницата му конниците, които командуваше. Оксатър, който се отличаваше с физическата си сила и бе предан на царя, се прочу в този бой. Започна да поваля едни от враговете, които настъпваха непредпазливо, а други обърна в бягство. Македонците, заобиколили царя си, се насърчаваха взаимно и заедно с него нападнаха конниците. Започна без-
39
огледно клане. Около колесницата на Дарий лежаха най-знатните му пълководци, загинали геройски пред очите му. Всичките лежаха по очи, тъй като бяха получили рани отпред. Между тях бяха Атиций и Реомитър, управител на Египет, Сабак, предводители на огромни войски. Около тях лежаха телата на неизвестни пехотинци и конници. От македонците имаше също убити, наистина не много, но измежду най-храбрите. Александър беше ранен леко в десния хълбок.
Конете, които теглеха колесницата на Дарий, прободени от много копия и побеснели от болка, започнаха да разтърсват юздите и изхвърлиха царя от колесницата. А той, уплашен да не попадне жив в ръцете на неприятеля, скочи и възседна приготвения за тази цел кон. Дарий захвърли позорно атрибутите на царското си достойнство, за да не го издадат по време на бягството му. След него ужасени се разпръснаха и другите. Побягнаха кой където свари и захвърлиха оръжието, което преди това бяха грабнали, за да се защищават. Толкова голяма беше паниката им.
Конницата, изпратена от Парменион, се спусна след бегълците и всички се насочиха към левия фланг. Откъм десния фланг персите притиснаха силно тесалийската конница и един отряд беше разпръснат. Но тесалийците обърнаха конете си пъргаво и се върнаха в сражението и в страшно клане започнаха да повалят разпръснатите и заслепени от увереността си в победата варвари. Конете, както и конниците на персите, са защитени с покривало, обшито с метални плочки — те са тежки и им пречат да се придвижват бързо. Тъй че тесалийците ги обкръжаваха и пленяваха без загуби. Съобщиха на Александър за този успех. Дотогава той все още не се осмеляваше да преследва варварите, но като разбра, че е победител и на двата фланга, започна да притиска бягащите от две страни.
Не повече от хиляда конници следваха Александър, докато от персите отстъпваха много повече. Кой преброява войниците при победа или в бягство? Толкова много перси, обезумели от страх, бяха подкарани като добитък от македонците. Гърците във войската на Дарий начело с Аминта — някога пълководец на Александър, а сега беглец — успяха да се изплъзнат.
Варварите се разбягаха на различни страни: едни към Персида, други — по околни пътища към проходите и в
40
планините и само малцина към лагера на Дарий. Но победителят беше нахлул вече и тук. Войниците на Александър разграбваха огромни товари злато и сребро, вещи не за бой, а за разкошен живот. И понеже заграбваха повече, отколкото можеха да носят, пътищата бяха задръстени от евтини вещи, захвърлени от тях. Достигнаха и до жените. Дърпаха и измъкваха накитите им толкова по-грубо, колкото по-скъпи бяха. Дадоха воля и на страстта си.
Лагерът се изпълни с ридание и глъч от тежката участ. Покъртителна беше картината на злощастието. Жестокостта и разюздаността на победителя не се съобразяваше нито със сана, нито с възрастта на жертвите. Колко изменчива е съдбата! Тези, които се грижеха за шатрата на Дарий, потънала в разкош и богатства, сега я пазеха за Александър като неин стопанин. Според наследения обичай войниците я бяха оставили непокътната, за да я получи победителят на победения цар.
СЕМЕЙСТВОТО НА ДАРИЙ
Майката на Дарий, както и жена му привличаха вниманието на всички: едната достойна за уважение не само с достолепието си, но и с възрастта си, а другата — с красотата си, непомрачена от положението ѝ на пленница. Държеше на ръце сина си, още ненавършил шест години. Беше се надявала, че го очаква голямо щастие, но баща му току-що го беше загубил. В скута на осамотилата се старица се бяха сгушили две вече пораснали момичета — внучки, потънали в скръб не толкова за себе си, колкото заради баща си. Край тях стоеше голяма свита от знатни жени с разпуснати коси и разкъсани дрехи, забравили за предишното си достойнство. От време на време ги назоваваха ту царици, ту господарки. Истинските им титли бяха загубили вече значение. Разпитваха на кой от двата фланга се е намирал Дарий и какъв е бил изходът на сражението. Не искаха да се признаят за пленници, ако царят е жив. А той беше побягнал вече далеч.
В това сражение бяха убити сто хиляди пехотинци и десет хиляди конници от персийската армия. От македон-
41
ците бяха ранени четири хиляди и петстотин. Триста и двама конници бяха изчезнали, а сто и петдесет бяха убити. С толкова малки загуби беше извоювана голямата победа. Александър беше уморен от напрегнатото преследване на Дарий. Тъй като нощта настъпваше и нямаше вероятност да го настигнат, той се отправи към лагера, превзет малко преди това от войниците му. Заповяда да извикат най-близките му приятели. Драскотината на хълбока не му попречи да участвува в устроеното пиршество. Неочаквано от най-близката шатра долетя жален вик, примесен с плач и пляскане с ръце по варварски, който разтревожи пируващите. Кохортата, която охраняваше царските шатри, стресната да не би това да е начало на бунт, започна да се въоръжава. Оказа се, че майката и жената на Дарий и останалите знатни пленнички със силно ридание оплакваха царя, когото смятаха за убит. Един от евнусите, пленник, който стоеше пред тяхната шатра, бил видял у някого си плаща, захвърлен от Дарий по време на бягството му, за да не го издаде с богатата си украса. Евнухът сметнал, че е снет от убития цар, и беше известил погрешно жените за смъртта му.
Казват, че Александър, като разбрал заблуждението на жените, заплакал от състрадание към съдбата на Дарий и трогнат от любовта на семейството му към него. Заповядал при тях да отиде Митрен, който се беше предал в Сарди и знаеше персийски, и да ги утеши. Но след това съобрази, че появата на предателя може да предизвика гнева и да усили скръбта на пленничките. Затова изпрати един от придворните си — Леонат — да им съобщи, че оплакват жив човек.
Придружен от няколко телохранители, Леонат дойде до шатрата и помоли да им съобщят, че е изпратен от Александър. Слугите, които стояха пред входа на шатрата, като видяха въоръжени хора, сметнаха, че е настъпил последният час на господарките им. Те се втурнаха в шатрата и крещяха, че са дошли войници да ги убият. Жените не можеха да им попречат, но не се осмеляваха да ги пуснат вътре. Стояха безмълвни и очакваха да се изпълни волята на победителя. Леонат почака някой да го въведе вътре и след като никой не се осмели, остави в преддверието телохранителите и влезе в шатрата. Жените се смутиха, тъй като им се стори, че е влезнал без разрешение. Майката и съпругата на Дарий коленичиха пред него и го
42
молеха, преди да ги убият, да им бъде позволено да погребат Дарий според древния обичай. Заявиха, че са готови да посрещнат смъртта, след като окажат последна почит към него. Леонат им съобщи, че Дарий е жив и че никой не само няма да ги докосне, но ще им бъде запазено предишното положение и достойнство. Едва тогава майката на Дарий се изправи.
На следващия ден Александър, макар и да беше зает с погребението на загиналите войници, заповяда да се отдаде почит на най-знатните от персите и позволи на майката на Дарий да погребе по старинен обичай когото пожелае. Тя нареди да бъдат погребани скромно някои от роднините ѝ, като съобрази, че е неуместно устройването на тържествено погребение на перси, след като победителите изгориха останките на своите мъртви без всякаква пищност. След като отдаде последна почит към загиналите, Александър заповяда да известят пленничките, че ще отиде при тях. Освободи придружаващата го свита и влезе в шатрата само с Хефестион [64].
Хефестион беше най-любимият приятел на царя. Заедно с него той бе възпитаван. Доверяваше му всичките си тайни. Никой не съветваше по-откровено Александър. Тази привилегия той използуваше разумно като подарена, а не като присвоена. Беше връстник на царя, но го надминаваше по ръст. Затова и цариците, които помислиха, че той е царят, му оказаха почит по техния обичай. Когато пленници евнуси им казаха кой е Александър, Сизигамбида падна на колене пред краката му и започна да се извинява, че е сгрешила, тъй като никога преди не го е виждала. Александър ѝ помогна да стане и каза: „Не си сбъркала, майко, защото и този е Александър.” Наистина, ако той беше останал до края на живота си така въздържан, вярвам, че щеше да бъде по-щастлив, отколкото, когато, подражавайки на Либер и триумфиращ над всички народи, премина от Хелеспонт до Океана. Така би надвил гордостта и гнева — пороци, които не можа да преодолее. Така по време на пировете не би извършил убийства на беззащитни приятели, отлични пълноводни, покровители на толкова много народи. Щастието още не беше го възгордяло. Приемаше го разумно, но не съумя да го задържи при възхода си. По умереност и снизходителност надмина всички царе преди себе си. С девойките царици се държа така благоприлично, както към родни сестри. Съпругата
43
на Дарий, с която никоя нейна връстница не можеше да се сравнява по красота, не само че не оскверни, но се погрижи никой да не се погаври с нея. Заповяда да се върнат всички скъпоценности на жените и да не липсва на пленничките нищо от предишния разкош освен това, че не са свободни. Сизигамбида каза: „Царю, ще се молим за тебе така, както някога сме се молили за нашия Дарий. Ти не заслужаваш омразата ни. Ти победи великия цар не само поради щастлива случайност, но и със справедливостта си. Ти ме наричаш твоя майка и царица, но аз се считам само твоя робиня. Приемам зачитането на предишното ми величие и ще изтърпя сегашното робство. Ти разполагаш с нас, но нека доказателство за силата ти да бъде не жестокостта, а снизхождението.”
Александър ободри жените и прегърна сина на Дарий. Макар и да го виждаше за пръв път, детето не се уплаши и го прегърна. Трогнат от тази искреност, Александър каза на Хефестион: „Колко бих желал Дарий да се поучи от това!” След това излезе от шатрата.
Александър издигна на брега на река Пинар три олтара — на Юпитер, на Херкулес и на Минерва. После се отправи за Сирия. Напред изпрати Парменион в Дамаск, където се намираше царската хазна. Парменион узна, че го е изпреварил сатрапът на Дарий. Понеже се опасяваше да не би малобройността на войниците му да окуражи противника, реши да потърси подкрепление. Случайно сред изпратените напред съгледвачи попадна някакъв човек, по народност мард [65], който предаде писмо на Парменион, изпратено от управителя на Дамаск до Александър. Мардът добави, че управителят ще му предаде цялата съкровищница. Парменион заповяда да го задържат под стража и разпечати писмото, в което управителят предлагаше на Александър да изпрати някой от пълководците с малко войници, за да му предаде всичко, което Дарий му е поверил. Парменион изпрати с придружители марда при предателя. По пътя той се отскубна от стражата и преди разсъмване влезе в Дамаск. Това нещо смути Парменион. Страхуваше се от коварство и не смееше да тръгне по непознатия път без водач. Но като вярваше в щастливата звезда на своя цар, заповяда да заловят селяни за водачи по пътя. С тяхна помощ на четвъртия ден пристигнаха пред града.
Сатрапът [66] на Дамаск беше започнал вече да се стра-
44
хува, че няма да му се доверят. Загубил сякаш вяра в непристъпността на градската крепост, още преди изгрев слънце заповяда да изнесат царските пари — персите ги наричат хазна — и най-скъпите неща, като се преструваше, че бяга. Всъщност, възнамеряваше да ги предложи на македонците като плячка.
Хиляди мъже и жени вървяха след него в привидното му бягство — жалка тълпа, достойна за съжаление от всекиго освен от сатрапа, на когото тези хора се бяха доверили. Защото, за да бъде наградата за предателството по-голяма, той подготвяше за врага плячка, много по-скъпа от каквито и да са пари — знатни мъже, жените и децата на Дариевите пълководци, както и пратениците на гръцките градове, които Дарий, считайки, че там ще бъдат в безопасност, беше оставил в ръцете на предателя. Персите наричат „гангаби” хората, които носят на раменете си товари. Но тези носачи не можаха да издържат внезапно разразилата се буря и последвалата я виелица, както и скованата от студ земя. Те започнаха да навличат искрящите от злато и пурпур дрехи, които носеха. Никой не ги спря, след което съдбата позволяваше на най-низвергнатите това своеволие. Парменион прецени, че това не трябва да се допуска. Той подкани войниците си като при предстоящо сражение да пришпорят конете и да препуснат към града. Носачите, прегънати под товарите си, подплашени започнаха да ги изоставят и да бягат. Даже и войниците, които ги придружаваха, също уплашени, захвърлиха оръжието и започнаха да се укриват. Сатрапът, който се преструваше също на уплашен, увеличаваше страха им.
По цялото поле се търкаляха царските богатства, парите за заплата на войниците, облеклото на знатни мъже и жени, скъпи вази, златни юзди, богато украсени шатри, препълнени със скъпи вещи колесници, изоставени от собствениците им — гледка, печална даже за македонците, ако нещо можеше да възпре алчността им. Натрупаното в продължение на много години поради една невероятно злощастна случайност сега беше или изпокъсано от клоните на дърветата, или затънало в тиня. Македонците не смогваха да заграбят всичко. Застигнаха челните бегълци. Бяха жени, повечето от които с деца на ръце. Между тях имаше три девойки, дъщери на Ох, който беше царувал преди Дарий, загубили бащиното си величие поради из-
45
менчивостта на съдбата, а сега с още по-тежка участ. Сред тази тълпа бяха жената на Ох и дъщерята на Оксатър — брата на Дарий. Тук бяха жената и синът на най-знатния от придворните — Артабан. Името на сина му беше Хистан. Пленена бе заедно със сина ѝ съпругата на Фарнабаз, комуто Дарий бе поверил върховната власт по крайбрежието. Тук бяха и трите дъщери на Ментор и съпругата на знатния пълководец Мемнон. Едва ли имаше незасегнат дом на някой от придворните при това голямо клане. Пленени бяха и спартанци и атиняни, последвали персите след нарушаването на съюзния договор: Аристогитон, Деропид и Ификрат — знатни по произход и прославени между атиняните; спартанците Пасип и Ономасторид заедно с Ономант и Каликрат — също от знатен род. Монетите възлизаха на две хиляди и шестстотин таланта, а теглото на сребърните предмети се равняваше на петстотин фунта. Пленени бяха тридесет хиляди души и седем хиляди глави впрегатен добитък. Боговете отмъстители бързо наказаха този, който предаде това голямо богатство. Един от неговите съмишленици, предан на царя, занесе на Дарий главата на убития предател — известно утешение за предателството, тъй като беше отмъстил и искаше да го увери, че споменът за неговото величие още не е изчезнал в съзнанието на хората.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
КНИГА ТРЕТА
1. Целена — градът се е намирал на път, водещ към Източна Азия, по който е минавал Кир, а сега трябвало да мине Александър.
2. Река Марсий — според легендата Марсий е бил сатир от малоазиатска Фригия, бог на едноименна река, изкусен свирач на фригийска флейта. Предизвикал Аполон на състезание, но Аполоновата лира надвила неговата флейта и за наказание богът му одрал кожата. От сълзите, които пролели за него полските божества, нимфи и пастири, бликнала едноименната река, приток на р. Меандър.
3. Лик — според Ксенофонт „Анабазис” р. Марсий се влива в р. Меандър, която извира близо до гр. Целена.
4. Херолд — пратеник, който носел жезъл от лаврово или маслиново дърво с две змии, увити около него.
5. Ефрат — река, която извира от Арменските планини и се влива в Персийския залив.
6. Мидас — митически цар на Фригия.
7. Гордий — фригийски цар, вероятно баща на Мидас.
8. Лесбос, Хиос и Кос — острови в Егейско море.
9. Талант: а) мярка за тегло у гърците, равна на 25 кг; б) парична сума с различна стойност в отделните държави: атинският талант имал 60 мини, сребърната мина била равна на 100 драхми, а златната мина била равна на 5 сребърни мини.
10. Антипатер — оставен от Александър за управител на Македония и Гърция.
11. Анкира — град в Голяма Фригия, по-късно Галатия, сега Анкара.
12. Пафлагония — област на северния бряг на Предна Азия, между Витиния и Понт. Областта Понт е в Мала Азия, на южния бряг на Черно море, между Витиния и Армения.
13. Хенети — племе в Пафлагония.
14. Венети — италийско племе.
15. Калан — македонец, управител на Пафлагония.
16. Кападокия — област във вътрешността на Мала Азия.
17. Има се предвид персийският цар Ксеркс по времето на Гръко-персийските войни. Персийската монархия при него се е простирала от Индия до Егейско море и от планината Кавказ до Нилската долина. Влизащите в състава ѝ народи имали различно ниво на разви-
301
тие и различни интереси. Сплотявала ги само силната войска на царя. Той правел проверката, като последователно въвеждал войниците в укрепление, което побирало 10 000 души.
18. Перси — дошли от областта Персида.
19. Меди — дошли от най-плодородната област на Азия — Мидия.
20. Баркани — племе, което живеело в съседство с областта Хиркания, на брега на Каспийско море.
21. Арменци — дошли от Армения, област в Азия по горното течение на р. Тигър, Ефрат и Аракс.
22. Хиркани — жители на Хиркания, област между Индия, Персия и Каспийско море.
23. Тапури — азиатско племе, обитавало областта, разположена между земите на дербиките и хирканите, край брега на Каспийско море.
24. Дербики — племе, населявало земите между Каспийско море и река Окс.
25. Бактриани — жители на Бактра, главен град на Бактрия, която се намира по средното течение на р. Окс.
26. Зогдиана, североизточна сатрапия на Персийското царство, заемала областта между р. Окс и Яксарт (днес Амударя и Сърдаря в Таджикска и Узбекска ССР).
27. Тимонид — син на Ментор, вожд на гръцките наемници във войската на Дарий.
28. Фарнабаз — управител на Дарий по сирийското крайбрежие.
29. Мемнон (от о. Родос) — военачалник и управител на Дарий, командувал гръцките наемници при Дарий.
30. Юпитер — авторът нарича с това име персийския бог Ормузд.
31. Нин — легендарен цар на Асирия, съпруг на Семирамида. Основател на гр. Ниневия и на Асирийското царство.
32. Бел — вавилонски бог на земята. Основател на гр. Вавилон и Вавилонското царство, баща на Нин.
33. Тиара — конусообразна шапка, носена от персийските царе.
34. Сабистамен — управител на Кападокия.
35. Крез — последен цар на Лидия (област в западното крайбрежие на Мала Азия) с главен град Сарди. Крез е победен от Кир Старий през 564 г. пр. н. е,
36. Арзам — сатрап на Дарий в Киликия.
37. Пирам — вавилонски юноша, помислил, че любимата му Тисба е разкъсана от лъвица, предпочел смъртта пред раздялата с нея. Също река в Киликия. в която се превърнал младежът.
38. Кидън — река в Киликия при планината Тарз.
39. Лириез — град в Троада.
40. Тива — град в Мала Азия.
41. Тифон — гигант, убит от Юпитер и погребан под Етна.
42. Корикински лес — гора в Киликия близо до гр. Корик.
43. Тарз — град в Киликия.
44. Акарнания — област в Средна Гърция.
45. Соли — град в Киликия.
46. Ескулап (Асклепий) — син на Аполон, бог на лечителното изкуство.
47. Минерва — дъщеря на Юпитер, богиня на мъдростта, изкуствата и науките.
48. Минди — жители на гр. Минд, гръцка колония в Кария.
49. Кауни — жители на гр. Каун в Кария.
50. Малос — град в Киликия.
302
51. Кастабал — град в Киликия.
52. Парменион — пълководец на македонските царе Филип II и Александър Велики. Убит по заповед на Александър през 330 г. пр. н. е.
53. Иса — град на малоазийското крайбрежие на границата между Киликия и Сирия. Известен с победата на Александър Велики над Дарий през 333 г. пр. н. е.
54. Филип — Филип II, бащата на Александър.
55. Амански врати — Аман, разклонение на планината Тавър, което отделя Сирия от Киликия.
56. Пинар — река в Сирия.
57. Мелеагър — пълководец на Александър.
58. Птоломей — пълководец, по-късно, след смъртта на Александър, негов наследник в Египет (323—285 г. пр. н. е.), основател на династията на Птоломеите.
59. Аминта — пълководец на Александър.
60. Кратер — пълководец на Александър.
61. Херкулесови стълбове — т. в. Гибралтарският проток, където Херкулес издигнал стълбове.
62. Либер (Бакх) — син на Зевс и Семела, роден в Тива, бог на виното и на лозята, отъждествен по-късно с Бакх.
63. „Вода и земя” — военната експедиция начело с персийския цар Ксеркс през 490 г. пр. н. е. била предшествувана от дипломатически преговори. Дарий I изпратил пратеници по всички градове да искат „вода и земя”. В Атина те били убити, а спартанците ги удавили в един кладенец.
64. Хефестион — най-близкият приятел на Александър.
65. Марди — племе край Каспийско море.
66. Сатрап — персийски управител на една област.
Няма коментари:
Публикуване на коментар