Народът и държавата

от: Жак Маритен

Снимка: glasove.com

Нация, политическо общество и държава. Няма по-неблагодарна задача от опита за рационално разделяне и обособяване – т. е. от опита за осмисляне на научно или философско ниво – на общи понятия, възникнали във връзка с преходни практически нужди на човешката история, обременени със социални, културни и исторически значения, толкова двусмис­лени, колкото и плодотворни, съдържащи, заедно с това, ядро от умопостигаем смисъл. Тези понятия не са фиксирани, а подвижни. Те са изменчиви, флуидни.

Употребата им невинаги е еднозначна. Ние сме толкова по-улеснени в тяхната употреба, колкото по-малко знаем точния им смисъл. Всеки опит да ги дефини­раме и разграничим ни изправя пред много затруднения и проблеми. Търсейки ис­тината, изследователят поема риска да тръгне по погрешен път, анализирайки и систематизирайки понятия, произтичащи от всекидневния живот и противо­речивия опит.

Тези уводни думи се отнасят напълно към понятията нация, политическо обще­ство (политическо тяло) и държава. Няма нищо по-наложително за сериозната политическа философия от разграничаването на тези три понятия и от ясното дефиниране на техните смислови граници.

Често в обичайната, повече или по-малко неясна, реч тези три понятия са упо­требявани, и то легитимно употребявани, като синоними. В социологията и в политическата теория обаче те трябва да бъдат строго разграничени. Смесва­нето или систематичното отъждествяване на нация и политическо общество или на политическо общество и държава, или на нация и държава е истинско проклятие за съвременната история. Точното дефиниране на тези три понятия е задължително. Ето защо педантичността на моя анализ ми се струва извини- ма тъкмо поради важността на тези принципи на политическата философия, към чието осмисляне ще се стремим нататък.

Общност и общество

Първото разграничение, което трябва да бъде направено, е между понятията общност и общество. Ясно е, че тези две понятия могат да бъдат употребя­вани и като синоними, самият аз съм правил това много пъти. Същевременно е правилно и уместно да бъдат отнесени към два вида социални групи, които са по своята същност различни по природа. Това разграничение, макар и печално злоупотребено, за съжаление, от теориите за превъзходството на „живота“ над разума, е само по себе си установен социологически факт. Общността и обществото са етико-социални и чисто човешки, а не просто биологически реал­ности. Но общността е в по-голяма степен продукт на природата и е по-близо до биологичното, докато обществото е повече продукт на разума и е по-близо до интелектуалните и духовни свойства на човека. Тяхната вътрешна социална същност и техните характеристики, както и сферите на тяхната реализация, не съвпадат.

За да разберем тези разлики, ще трябва да си припомним, че социалният живот сам по себе си обединява хората с оглед на някакъв общ обект. В социалните отношения винаги е наличен обект, материален или духовен, около който се пре­плитат човешките отношения. В общността, както Ж. Т. Делос правилно от­белязва, обектът е факт, предшестващ определенията на човешкия ум и воля и действащ независимо от тях при създаването на общ несъзнаван дух, общи чувства, психологически структури и общи нрави. Но в обществото обектът е задача за изпълнение и цел за постигане, което зависи от човешките ум и воля и се предшества от активност – решение или поне съгласие – на разума на индивидите. Така, що се отнася до обществото, обективният и рационалният еле­менти в социалния живот стават експлицитно видими и заемат водеща роля. Бизнес организациите, профсъюзите, научните асоциации са общества точно толкова, колкото и политическото общество. Регионалните, етническите, ези­ковите групи, социалните класи са общности. Племето, кланът са общности, които проправят пътя и предшестват появата на политическото общество. Общността е продукт на инстинкта и наследствеността в дадени обстоятел­ства и исторически рамки. Обществото е продукт на разума и нравствената сила (която древните наричали „добродетел“).

В общността социалните отношения произтичат от конкретната историче­ска ситуация и от заобикалящата среда: колективната характеристика на емо­циите – или колективния несъзнаван дух – има приоритет над личното съзнание, което значи, че човекът е продукт на социалната група. В обществото лич­ното съзнание има приоритет, социалната група е оформена от индивидите и социалните отношения произтичат от конкретна инициатива, конкретна идея и свободна определеност на човешките личности.

Дори в естествените общества, като например семейното и политическото – тоест при общества, които са едновременно необходими и спонтанно оформени по природа – обществото в крайна сметка произтича от човешката свобода. Дори в общностите – регионалните общности, примерно, или професионалните общности – възникващи около някои отделни общества, като индустриални или търговски организации, общността произхожда от природата. Имам предвид, че възниква от реакциите и приспособяването на човешката природа към кон­кретна историческа среда или към фактическото влияние на съответното ин­дустриалното или търговското общество върху естествената обусловеност на човешкото съществуване. В общността социалната принуда произтича от наложените модели на поведение и се осъществява като предопределеност. В обществото социалният натиск произтича от закона и рационалните регула­ции или от идея за обща цел. То предполага лична съвест и свобода, свободно подчинени на закона.

Обществото винаги поражда общности и общностни чувства в себе си или около себе си. Общността никога не може да произведе общество, въпреки че може да бъде естествената почва, от която посредством активност на разума възникват едни или други социални организации.

Нация

Нацията е общност, а не общество. Нацията е една от най-значимите общно­сти, може би най-комплексната и завършена общност, породена от цивилизова­ния живот. Съвременната епоха преживя противопоставяне и конфликт между Нацията и друга важна човешка общност – Класата, но фактически енергията на нацията се оказа по-мощна, доколкото е по-дълбоко вкоренена в природата.

Думата нация произхожда от латинското nasci, т. е. от идеята за раждане, но нацията не е биологически феномен, подобно на расата. Тя се отнася към етико- социалната сфера: това е човешка общност, основана на факта на раждането и произхода, запазвайки моралното значение на тези понятия: раждане за разумен живот и цивилизационна дейност, произход от семейните традиции, социално и юридическо формиране, културно наследство, общи понятия и обичаи, историче­ска памет, страдания, стремежи, надежди, предразсъдъци, исторически травми. Общо казано, етническата общност може да бъде дефинирана като общност на формата на възприятие, вкоренени както във физическата почва, от която произхожда групата, така също и в моралната почва на историята; тя става нация тогава, когато фактическата ситуация навлезе в сферата на самосъз­нанието, с други думи, когато етническата група осъзнае, че тя конституира общност на формата на възприятие (или още по-точно – общ несъзнаван дух) и притежава свое собствено единство и индивидуалност, своя собствена воля да продължава съществуването си. Нацията е общност от хора, съзнаващи себе си такива, каквито ги е произвела историята, които ценят своето минало, които обичат себе си такива, каквито са или си представят, че са, с някаква неизбежна степен на себеотносност и съсредоточеност върху себе си. Постепенното пробуждане на националното самосъзнание е отличителна черта на модерната история. Въпреки че само по себе си националното самосъзнание е нещо нормално и добро, в крайна сметка то хипертрофира, за да породи чумата на Национализма, тъкмо защото понятието за нация и понятието за държава са били обърквани и смесвани по най-неудачен и взривоопасен начин.

Нацията има или е имала своя почва, земя – но това не означава, какъвто е случаят с държавата, наличие на териториално пространство на власт и упра­вление, а люлка на живота, труда, страданието и мечтите. Нацията има език – въпреки че езиковите групи в никакъв случай не съвпадат с националните. Нацията възниква, основана на институциите, но нейното формиране зависи в по-голяма степен от личността и съзнанието на човека, от семейството или от отделни социални групи, или от политическото общество, отколкото от нацията като такава. Нацията има права не други, а именно правата на човешките личности да бъдат причастни на специфичните човешки ценности на националното наследство. Нацията има историческо призвание, което не е нейно собствено призвание (не съществуват примордиални национални монади, всяка от които притежава предопределена мисия), но е призвание, само по себе си представляващо исторически случайна обособеност на човешкото призвание за разгръщане и проява на неговите разнообразни възможности.

Въпреки всичко, казано дотук, нацията не е общество; тя не прекосява грани­цата на политическата сфера. Тя е общност на общности, самосъзнаваща се съвкупност от общи чувства и представи, които човешката природа и инстин­ктите са групирали около определен брой физически, исторически и социални дадености. Като всяка друга общност нацията е „акефална“ (т. е. лишена от ръководно начало): тя има елити и центрове на влияние – но не и ръководно на­чало или законодателна власт; има структури – но не и рационална форма или юридическа организация; има страсти и мечти – но не и общо благо; има соли­дарност на нейните членове, преданост, чест – но не и граждански връзки; има обичаи и нрави – но не и формални норми и порядки. Нацията не е обърната към свободата и отговорността на личната съвест, тя влага в човешките личности втора природа. Тя е общата форма на частния живот, тя не познава какъвто и да е принцип на обществен ред. Ето защо в действителност националната гру­па не може да се превърне в политическо общество: политическото общество може постепенно да се отчлени в недиференцирания социален живот, в който политическите функции и общностните дейности са изначално смесени; идеята за политическото общество може да възникне от недрата на националното об­щество; националното общество обаче може да бъде само благоприятна почва и подходящ случай за нейния разцвет. Сама по себе си идеята за политическото общество принадлежи на друг, по-висш порядък. Дотолкова, доколкото политиче­ското общество съществува, то е нещо различно от националната общност.

Анализът дотук ни дава възможност да разберем какви сериозни последствия за съвременната история произтичат от смесването на Нацията с Държавата, от мита за Националната държава и т. нар. принцип на националностите, раз­биран като задължение на всяка нация да се организира в отделна държава. Това смесване изопачава образа както на нацията, така и на държавата. Проблемът възниква на демократичен терен през XIX век и достига степен на пълно безумие в антидемократичната реакция на настоящото столетие. Нека да разгле­даме резултата на това смесване в най-ярките му варианти.

Нацията, изтръгната от своя същностен ред и следователно загубила естест­вените си граници в хода на противоестественото си развитие, се превръща в земно божество, чийто абсолютен егоизъм става свещен, а нейната политиче­ска мощ – употребена, за да разруши всеки устойчив ред между хората. Когато Държавата е отъждествена с Нацията, а дори и с Расата, когато възбудените земни инстинкти нахлуват в плътта и кръвта й – волята за власт на държа­вата нараства; тя си позволява да наложи със силата на закона т. нар. образ и гений на нацията, превръщайки се по този начин в културна, идеологическа, цезаропапистка, тоталитарна държава. Губейки преценка за обективния ред на справедливостта и правото, тоталитарната държава се изражда, деградирайки до характеристиките на родовата и на феодалната общности. Това се случва, защото универсалните и обективните законови връзки и специфични взаимоот­ношения между индивидите и политическото общество биват заменени с лични връзки, основани на кръвна връзка, или частни обвързаности на човека с човек – или с клан, партия, водач.

Наблегнах на разликите между социологическите реалности на националната общност и политическото общество. Към това трябва да се добави, както вече споменах, че съществуването на дадено общество по естествен начин предизвиква появата на нови общности вътре и около дадена социална група. Ето защо, когато политическото общество е формирано, особено ако прите­жава вековен опит, подхранващ истинско гражданско съгласие, то по естествен начин поражда в себе си национална общност от по-висш порядък или в само­съзнанието на вече съществуващата общност, или като формира нова наци­онална общност, съчетаваща в себе си различни националности. Така, в пълна противоположност на т. нар. принцип на националностите, тук нацията зависи от съществуването на политическото общество, а не политическото общество от съществуването на нацията. Нацията не се превръща в държава. Държавата извиква нацията към живот. Затова и мултинационалната федерация на държа­вите, каквато е Съединените щати, е едновременно и мултинационална нация. Пълноценният принцип на националностите може да бъде формулиран по следния начин: политическото общество трябва да развива както свой собствен мо­рален потенциал, така и уважение към човешките свободи – до такава степен, че националните общности, включени в него, да получават пълно признание на своите естествени права и спонтанно да се стремят към сливане в една по- висша и по-цялостна национална общност.

Нека от тази гледна точка сравним четири важни примери: Германия, старата Австро-Унгарска империя, Франция и Съединените щати. Германия представлява съвкупност от нации, но не съумява да създаде истинско политическо общество. Тя претърпява провал поради чудовищно възвеличаване на националното чувство и чудовищната нация-държава. Дуалистичната австро-унгарска монархия създа­ва държава, но не произвежда нация. Франция и Съединените щати са били обла­годетелствани от особено благоприятни обстоятелства – както на чувството за свобода, така и на първостепенната роля на свободния избор и съгласието на хората в политическия живот. Във всички случаи това благоприятства въз­никването на единна нация, съсредоточена около политическото общество – нация, постигнала единство вследствие както на вековните изпитания, така и на непрестанния процес на самосъздаване. По такъв начин за практически цели можем да използваме изразите американска нация и френска нация, за да обо­значим американското и френското политическо общество. Тези практически синоними обаче не бива да ни накарат да забравим фундаменталните различия между национална общност и политическо общество.

Политическо общество

За разлика от Нацията Политическото общество и Държавата се отнасят към сферата на обществото – дори към обществото в неговата най-висша или „съвършена“ форма. В съвременния свят тези две понятия се употребяват като синоними, при това второто понятие има тенденция да измести първото. Ето защо, за да избегнем сериозно недоразумение, сме длъжни строго да разграничим Държавата от Политическото общество. Те не принадлежат към две различни категории явления, но се различават помежду си така, както частта от цялото. Политическото общество (Body Politic или Political Society) е цялото. Държава­та е част – най-значимата част – от това цяло.

Политическото общество, необходимо по природа и постижимо чрез разума, е най-съвършеното от светските общества. То е непосредствено и изцяло човешка реалност, устремена към непосредствено и изцяло човешко благо – об­щото благо. То е творение на разума, породено от смътните усилия на разума, освободено от инстинкта и заключаващо в себе си същностен рационален по­рядък; но то не е в по-голяма степен чист разум, отколкото самия човек. Политическото общество има плът и кръв, инстинкти, страсти, образи, несъзнавани структури и енергии – всичко това подчинено и ако е необходимо, подчинено чрез принудата на закона на повелите на идеи и разумни решения. Справедливостта е първостепенното условие за съществуването на политическото общество, но съгласието е неговата жизнеутвърждаваща форма. Политическото обще­ство е устремено към истински човешка и постижима в свободата общност (communion). То живее чрез посветеността на човешките личности и готов­ността им да даряват себе си. Човешките личности са готови да дарят своето съществувание, притежания и чест в негово име. Гражданското чувство включ­ва в себе си както чувството за преданост и взаимна любов, така и чувството за справедливост и закон.

Пълноценният човек – макар и не в пълнотата на онова, което е и притежава – е част от политическото общество. По такъв начин неговата цялостна дей­ност в общностната сфера, както и неговата лична дейност, имат последици за политическото цяло. Както споменахме, националната общност от по-висш човешки порядък се оформя непосредствено по силата на самото съществуване на политическото общество и на свой ред се превръща в част от неговата същност. Нищо няма по-голямо значение, поне в реда на материалните причини, за живота и съхранението на политическото общество от натрупаната енер­гия и историческата приемственост на тази националната общност, която то самото е породило. Това преди всичко означава наследяване на общоприетите и неподлежащи на съмнение структури, установени обичаи и дълбоко вкоренените общи възприятия, привнасящи в самия социалния живот нещо от физически обу­словените природни дадености и от несъзнаваната жизнена сила, характерна за растителните организми. Нещо повече, именно общият унаследен опит, а така също моралните и „ментални“ инстинкти формират един вид емпирическа и практическа мъдрост, много по-дълбока и силна и много по-близка до скритата сложна динамика на човешкия живот, отколкото което и да е изкуствено тво­рение на разума.

Не само националната общност, но и всички други общности на нацията са включени във висшето единство на политическото общество. Но политиче­ското общество включва също, в своето по-висше единство, както семейните връзки, чиито съществени права и свободи го предшестват, така и множество други отделни общества, произтичащи от свободната инициатива на граж­даните, и които трябва да бъдат максимално автономни. Такъв елемент на плурализъм присъства във всяко истинско политическо общество. Семейният, икономическият, културният, образователният, религиозният живот имат за съществуването и процъфтяването на политическото общество същото зна­чение, каквото и политическият живот. Всеки закон от непосредствените и неформулирани правила на групово поведение, до законите-обичаи и до законите в същинския смисъл на думата, допринася за жизнения порядък в политическото общество. Макар в политическото общество властта да произтича отдолу, от народа, нормално е динамиката на властта в политическото общество да се състои от частни и частични равнища на властта, надстроени една над друга и възлизащи към висшата власт на държавата. Накрая, общото благосъстояние и върховенството на закона са съществени части на общото благо на политическото общество; но това общо благо има много по-общи и богати, по-непосредствено човешки следствия, защото то е по природа добър живот за мнозинството хора и се отнася както за цялото, така и за частите, т. е. за хората, за които това общо благо има значение и които трябва да се въз­ползват от него. Общото благо не е само сбор от обществени стоки и услуги, които организацията на общия живот предполага: то е добро финансово състо­яние, военна мощ; сбор от справедливи закони, добри обичаи и мъдри институции, обезпечаващи структурата на политическото общество, а също така и насле­дената памет за велики исторически събития, символите и славата, живите предания и културните богатства. Общото благо включва също и единство на гражданската съвест, политически добродетели и чувство за свобода и закон­ност, на всяка активност, материален просперитет и духовни богатства, на несъзнавано действаща унаследена мъдрост, на морална устойчивост, справед­ливост, приятелство, щастие, добродетели и героизъм в индивидуалния живот на членовете на политическото общество. Изброеното съдава добрия човешки живот за мнозинството хора в степента, в която то е предаваемо и се поема от всеки член на обществото, като му помага да усъвършенства своя живот и своята свобода като личност.

Държавата

От това изброяване на характеристиките на политическото общество става ясно, че политическото общество се различава от държавата. Държавата е само тази част от политическото общество, която в най-голяма степен е за­интересована от опазването на закона, от поддържането на общото благосъс­тояние и обществения ред, а така също и от управлението на обществените дела. Държавата е част, чиято специализация са интересите на цялото. Тя не е конкретен човек или група хора. Тя е съвкупност от институции, обеди­нени в много съществен механизъм. Това в определен смисъл произведение на изкуството, сътворено от човека, използва човешкия ум и енергия и е нищо без него, но то е също така и висше въплъщение на разума – безлична, устойчива суперструктура, функционираща на по-високо рационално ниво, доколкото него­вата разумна активност, свързана със закон и система от всеобщи правила, е по-абстрактна и по-независима от индивидуалното и случайностите на опита, и по безжалостна, за съжаление, в сферата на нашия индивидуален живот.

Държавата не е най-висшето въплъщение на Идеята, както е предполагал Хе- гел. Държавата не е някакъв вид колективен свръхчовек. Държавата не е нищо друго освен орган, призван да използва сила и принуда, и съставен от експерти или специалисти в областта на публичния ред и благосъстояние, инструмент в служба на човека. Поставянето на човека в служба на този инструмент е политическа аномалия. Човекът като индивид съществува за политическото общество, а политическото общество съществува за човека като личност. Държавата е за човека, а не човекът за държавата.

Когато казваме, че държавата е най-висшата част на политическото общество, казваме, че тя е по-висша част от другите органи или колективни части на това общество, но това не означава, че тя е по-висша част от самото поли­тическо общество. Частта, като такава, е подчинена на цялото. Държавата е подчинена на политическото общество като цяло и служи на политическото общество като цяло. Дали държавата е в определен смисъл глава на политиче­ското общество? Едва ли, защото при човека главата е инструмент на такива духовни сили като интелекта и волята, на които цялото тяло трябва да служи, докато функциите, изпълнявани от държавата са за политическото цяло, а не политическото цяло за тях.

Теорията, която току що резюмирах и която определя държавата като част или инструмент на политическото общество, подчинена на него и снабдена с висша власт не по собствено право или заради самата себе си, а само по силата и по мярата на изискванията за общото благо, може да бъде описана като „инструментална“ теория, обосноваваща истинското политическо по­нятие за държавата. Но ние сме изправени и пред съвършено различна идея – а именно деспотична идея за държавата – основана на „субстанциалистка“ или „абсолютистка“ теория. Съгласно тази теория, държавата е субект на права, тоест морална личност, и следователно тя е цяло. В резултат тя или се над­строява над политическото общество, или го поглъща изцяло, имайки върховна власт, по силата на своите собствени естествени и неотчуждаеми права и в крайна сметка заради себе си самата.

Разбира се, на всичко велико и силно е присъща инстинктивна тенденция – дори особено изкушение – за разрастване отвъд собствените граници. Силата е устремена към увеличаване на силата, механизмът на силата е непрестанен стремеж за разрастване. Върховният закон и административният механизъм са устремени към бюрократична самодостатъчност; те биха искали да имат себе си за цел, а не за средство. Тези, които са ангажирани с въпросите на цялото, имат склонност да възприемат себе си като цялото; генералитетът се пре­живява като цялата армия, църковната власт преживява себе си като цялата Църква; държавата – като цялото политическо общество. По същата причина държавата е склонна да си приписва като специфично общо благо собственото самосъхранение и растеж – нещо различно от обществения ред и благоден­ствие, които са неговата непосредствена цел, и нещо различно от общото бла­го, което е нейна крайна цел. Всички тези беди не са нищо друго освен примери за „естествена“ крайност или злоупотреба.

Но в развитието на субстанциалистката или абсолютистката теория за дър­жавата има нещо много по-характерно и много по-значимо. Това развитие може да бъде разбрано единствено в перспективата на съвременната история, като продължение на структурите и идеите, характерни за средновековната империя, за абсолютната монархия от френската класическа епоха и за абсолютисткото управление на династията на Стюартите в Англия. Достатъчно информативен е фактът, че самата дума държава се появява едва в хода на съвременната ис­тория. Идеята за държава е имплицитно включена в античните понятия за град (polis, civitas), които по своята същност означават политическо общество. Идеята е много по-отчетлива в римското понятие за империя, докато в античната епоха тя не е ясно доловима. В историята, много често за съжаление, нормал­ното развитие на държавата, нейният дълбок и истински прогрес е съпътстван от лъжливо-абсолютистки, юридически и философски концепции за държавата.

Задоволителното обяснение на този исторически процес изисква по-обширен и изчерпателен анализ. Тук ще кажа само, че властта на императора през Сред­новековието и абсолютната власт на Краля от началото на Модерността про­излизат от политическото общество, върху което те са били надградени. В продължение на векове политическата власт е била привилегия на висша „со­циална раса“, която е имала право – и е вярвала, че това право е вродено или непосредствено дадено от Бога, че то е неотчуждаемо право за упражняване на върховна власт и морално ръководство върху политическото общество, на свой ред съставено – така се е считало – от непълнолетни, способни единствено да искат, протестират и бунтуват, но не и да се самоуправляват. Така във „века бароко“, макар реалността и значението на държавата постепенно да били усъвършенствани чрез великите юридически постижения, идеята за държавата възниква малко или повече неотчленено, като представа за цялото (понякога отъждествявана с личността на краля), потискайки или включвайки в себе си политическото общество и притежавайки висша власт по силата на своето естествено и неотчуждаемо право, тоест, притежавайки суверенитет. В ис­тинския смисъл на думата (свързан с историческото формиране на понятието за суверенитет, предшестващ различните дефиниции на юристите) суверени­тетът включва в себе си не само реално притежаване или право на върховна власт, но и естествено и неотчуждаемо право на върховна власт, отделена и стояща над своите субекти.

По времето на Френската революция понятието за държавата, схващана като цяло, било запазено, но пренесено от Краля върху нацията, погрешно отъждес­твена с политическото общество. Оттогава започва отъждествяването на нацията, политическото общество и държавата. И самото понятие за суве­ренитет (като естествено или вродено и неотчуждаемо право на върховна трансцендентна власт) било запазено, но пренесено от Краля върху нацията. В същото време чрез волунтаристката теория на правото и политическото общество, получила своя най-ярък израз във философията на XVIII в., държавата била превърната в личност (т. нар. морална личност) и в субект на права по та­къв начин, че атрибутите на абсолютния суверенитет, приписвани на нацията, били по неизбежност присвоявани и упражнявани от нея.

Така в периода на Новото време деспотичната или абсолютистка представа за държавата е широко приета като демократичен принцип от теоретиците на де­мокрацията, предшественици на Хегел, пророка и богослова на тоталитарната, обожествена държава. Англичанинът Джон Остин прави опит в своята теория само да смекчи и цивилизова стария Левиатан на Хобс. Процесът на възприемане на абсолютистката идея за държавата бил облекчен от едно символно свойство, реално присъщо на държавата, произтичащо от навика да казваме двадесет глави говеда, а да разбираме двадесет животни – така по същата „логика“ висшата част на политическото общество някак естествено представлява по­литическото цяло. Нещо повече, понятието за политическо общество постига висша степен на абстракция и символичност, а неговото самосъзнание постига по-цялостна и индивидуализирана идея за себе си – в идеята за държавата. Абсо- лютисткото понятие за държавата превръща този символ в реалност, ипоста- зира го. Според тази идея държавата е метафизическа монада, личност, цяло „за себе си“, същинско политическо цяло, в неговата висша степен на единство и индивидуалност. Така държавата поглъща в себе си политическото общество, от което произтича, тъй както всички индивидуални или частни воли, според Жан Жак Русо, породили Общата воля, за да умрат мистически и след това да възкръснат в нейното единство. Ето как държавата придобива абсолютен суве­ренитет като своя същностна характеристика и право.

Тази идея за държавата, наложена в човешката история, тласна демократич­ните страни към недопустими противоречия в техния вътрешен живот, а още повече – в международните отношения. Доколкото тази идея не е част от ис­тинските демократични принципи, тя не принадлежи към истинското демокра­тично вдъхновение и философия, а към лъжливо идеологическо наследство, което живее на гърба на демокрацията като паразит. В периода на индивидуалистич- ната или „либералната“ демокрация държавата, превърната в абсолют, проявя­ва тенденция да замени народа със себе си, като по такъв начин и до голяма степен го отчуждава от политическия живот. Именно тази държава поражда междунационалните войни, раздиращи XIX в. След Наполеоновата епоха най-ло­шите следствия от процеса на абсолютизация на държавата са били въпреки всичко ограничавани от доминиращата по онова време демократична философия и политическа практика. Най-лошото настъпва с появата на тоталитарните режими и философски учения. Държавата, превърната в абсолют, разкрива сво­ето истинско лице. Нашата епоха беше привилегирована да се сблъска с Държав­ния тоталитаризъм на Расата в нацистка Германия, на Нацията във фашистка Италия, на Икономическата общност в комунистическа Русия.

Именно на това трябва да се наблегне. Най-неотложната нужда на демокрации­те днес е постигането на социална справедливост, подобряване на управление­то на световната икономика, предпазване от тоталитарната заплаха отвън и от тоталитарната експанзия в света. Но преследването на тези цели неизбеж­но води до риска прекалено много обществени функции да бъдат контролирани от държавата. Трябва да бъдем готови да поемем този риск, докато нашето разбиране за държавата не бъде възстановено върху истинските и изначални де­мократични основания и докато политическото общество не възстанови своите структури и съзнание така, че хората да станат в по-голяма степен способни да реализират свободата, а държавата да се превърне в реален инструмент на общото благо. Едва тогава този най-висш орган, който съвременната цивили­зация налага като все по-необходим за човешката личност в нейното полити­ческо, социално, морално и даже интелектуално и научно развитие, ще престане да бъде същевременно и заплаха както за свободата на човешката личност, така и за свободата на разума и науката. Едва тогава висшите функции на държавата – да обезпечава законността и да подпомага усъвършенстването на политическото общество – ще се възстановят и смисълът на държавата ще бъде постигнат отново за гражданите. Едва тогава държавата ще постигне своето истинско достойнство, което не произхожда от властта и славата, а от осъществяването на справедливостта.

Жак Маритен (1882-1973) е един от най-значимите философи на ХХ век, ос­новна фигура на неотомисткото движе­ние, мислител с изключително влияние в католическия свят. Неговото монумен­тално философско наследство обхваща почти всички предметни области на философското знание: онтология, гносеология, етика, естетика, политическа философия. Предложеният текст е откъс от книгата на Маритен „Човекът и държавата“. 

Превод от английски: Михаил Михайлов

Текстът е публикуван в сп. „Християнство и култура”, бр. 1, 2007 г.

glasove.com