v'98: Из "Захвърлен в природата"

web

Едва ли има нещо по-естествено от това да мразиш природата. Но хората не го разбират поради шантавите си възгледи. Мнозина например смятат, че този свят се управлява от дявола. Както казват някои от древните, той видял Божието царство и се опитал да направи нещо подобно. Дяволът е жалък имитатор, по техните собствени думи. Обаче не напълно бездарен, казват те, а също и много жесток. Но всичко това са врели-некипели. Други пък смятат, че светът е на Господ. Ако е така, то Той не е онзи, за когото го мислят, а само някакъв експериментиращ идиот. И това са врели-некипели. Но ако не е нито едното, нито другото, тогава какво ще е? - би попитал някой. Това е глупав въпрос. Ето какво: светът е просто дело на безумната природа. Затова именно изглежда такъв, понеже е тъкмо нейно дело. Тя е абсолютно безумна, въплъщение на хаоса, игра на слепия случай. Аз изпитвам към природата дълбока омраза. Да, така е! Ако има нещо, което наистина да мразя дълбоко, това е природата. Има ли нещо по-безкрайно енергично, по-обилно плодовито и в същото време по-безумно от нея? Разбира се, че не! Ако природата бе взела човешки образ и се разхождаше по улиците на Севиля, отдавна да е затворена като опасен луд, а може би дори и изгорена от Инквизицията. Тя би била, разбира се, от женски пол, раждаща деца през пет минути, смеейки се и подскачайки в същото време, и оплождана без видим причинител, сякаш от самия вятър. Да, природата е абсолютно безумна!
Но тъкмо тя е родителката на света. Не дявола или Господ, не някой зъл гений или експериментиращ идиот, още по-малко добрият Бог, а просто една безумна, изтъкана от случайности, всесилна, всесляпа и хаотична природа. Като на медицинско лице, на мен всъщност ми отива да мисля така. Но това значи само, че съм попаднал на мястото си, защото аз действително и дълбоко изповядвам гореописаните възгледи.
Името ми е Гимараеш да Силва. Да Силва впрочем е измислица, понеже благородническата титла кара хората да обръщат повече внимание на това, което казваш. Пък и доктор Монардес искаше да променя по подобен начин името си, за да може без притеснения да ме представя като свой асистент. “Това е моят асистент Да Силва” - казва сега д-р Монардес, и така наистина звучи по-добре. Понякога той дори ме представя като “доктор Да Силва”. Аз, разбира се, все още не съм доктор - макар че се надявам някой ден да стана, - а само помощник и ученик на д-р Монардес. Между другото той никога не казва, че съм португалец. В Севиля е срамно да си португалец. Смята се, че португалците миришат лошо, разнасят малария, понеже идват пеш през блатата около града, постоянно се представят за случайно попаднали в Севиля благородници и гледат да излъжат всеки, когото могат, за дребни суми. “Аз съм - казва - Жоао да Еди-кой-си, идвам да купя изгодно едно парче земя в Пеняна” или “да строя кораб в Кадис.” После почва да се прави на глупав, тъй че ти да се излъжеш и да решиш да се включиш в начинанието, обикновено много евтино и с голяма изгода, а после той изчезва с дукатите. Любопитното тук е, че всеизвестната изкусителна сила на парите завърта ума на този, който ги дава - сравнително рядък и интересен случай, изградил благополучието на множество мошеници, например собствениците на игрални къщи, - понеже, ако бе запазил поне малко присъствие на духа, той би се запитал защо някой ще идва да купува земя или да строи кораб в Испания, при положение че в Португалия това е много по-евтино. Но явно хората престават да мислят в подобни случаи. Поради това Севиля е пълна с фалшиви разписки от португалци. Дори д-р Монардес има една.
В странноприемниците вече на португалците им искат парите предварително, понеже преди те се настаняваха, ядяха и пиеха до насита, но никога толкова, че да не могат сутринта да се събудят с първите петли и да се изнижат, без да платят. Казват, че плащали само на някой слуга, който да ги събуди рано сутринта. Понеже повечето слуги в странноприемниците също са португалци, това им излиза много евтино. Португалецът е човек, който би убил някого за един дукат, а самия себе си за два. Причината да не прави последното е от страх, че после ти ще си ги вземеш. Хитряга.
Естествено, всички тези отвратителни свойства не се отнасят за мен. Аз смятам сънародниците си за пълни уроди и ако бях склонен да обръщам внимание на уродите, бих се срамувал от тях. Но аз не обръщам внимание на такива неща, а в последно време впрочем и почти на нищо. Предполагам, моята постоянна бодрост и ведрост се обясняват с този факт. Страничният ефект на това е, че страдаш от безсъние. Но въпросната незаинтересованост също беше един от съветите на д-р Монардес. “Не обръщай особено внимание на нищо освен на медицината - казва той - и няколко много прости и очевидни житейски необходимости, които даже са толкова саморазбиращи се, че спокойно можеш да ги изпълняваш и без да им обръщаш кой знае какво внимание. Трябва - твърди докторът - винаги да поддържаш мисълта си съсредоточена върху важните неща, а ако няма такива, най-добре върху нищо. Макар че в последния случай ти би трябвало дълбоко да се замислиш защо и как изобщо си стигнал до това положение.” Да, д-р Монардес е човек, от когото можеш да научиш много не само за медицината, а и за живота по принцип. Той познава съвременността и човешката природа като никой друг.
Разбира се, моят португалски произход лесно може да се установи по името ми. Как стигнах до точно това име? Когато д-р Монардес поиска да си прибавя благородническа титла, аз си спомних селото, в което съм роден. Принципът на тези имена, както е известно, е да посочиш откъде си. Но това село имаше безлично име. Затова пък беше обградено от чудесна гора. Така реших да се кръстя Да Силва, по латинската дума за гора. Д-р Монардес одобри името ми, аз също го харесвам - това беше добър избор.
Може би моят читател ще възрази, че това не се връзва добре с омразата ми към природата. Преди всичко бих искал да кажа, че никак не е задължително нещо да се връзва с каквото и да било, освен при лечебните практики на медицината, а даже тогава далеч не винаги е задължително и както човек постепенно разбира, понякога е невъзможно и дори вредно. Аз знам за много примери, в които най-логичният път на лечение се е оказвал убийствен. А покрай д-р Монардес съм бил свидетел на случаи, в които най-нелогичната интуиция се е оказвала спасителна. Д-р Монардес впрочем е човек с изключителна интуиция. Следването на разума е нещо, което той поставя в строги граници и винаги държи под юзда, като кон, когото гледаш строго. “Всяка болест може да има поне три причини - казва д-р Монардес. - Знанието ти помага да ги разпознаеш. Една от тях винаги е най-близко до ума. И обикновено тя е погрешна.”
Предполагам, че ако не беше така, всеки що-годе начетен човек можеше да стане медик. А защо аз искам да стана такъв? Преди всичко защото това е не по-лоша професия от която и да е друга, а често е и по-доходна. Същевременно тя ми дава възможност да се сблъскам с природата. Хората са жертви на природата. Не че аз кой знае колко обичам хората. Хората... Как да кажа?... Безумието на световната родителка се отразява в тях, те са нейни чеда. Но болният човек е жертва на природата. В своята лудост тя е създала в тялото му един безкрайно сложен и зле регулиран механизъм, винаги на крачка от развалата, и в същото време непредвидим, хаотичен и случаен - той може да се срине от най-малкото нещо, а може и да издържи чудовищни неща. Например морякът Васко да Херейра, един от 18-те оцелели от експедицията на Магелан (който също беше португалец прочее, и това сигурно е една от причините да умре така нелепо), преживял някак 3-месечна треска насред Тихия океан, далеч от всяка помощ, после умря от убождане на ръждив пирон на каравелата “Игиена”, и то още в пристанището на Севиля, докато я разглеждал, размишлявайки дали да се присъедини към екипажа й - от което между другото тогава той нямаше никаква финансова нужда, понеже подправките на Магелан го бяха направили богат. Намерението си да се качи отново на кораб той обясняваше с предвидливост, понеже харчел богатството си с толкова широка ръка, че след пет-шест години, както казваше, то щяло да свърши.
Тази непредвидимост на тялото - да се върна на мисълта си - е следствие на хаотичността, случайността и непредвидимостта на самата природа. Непредвидимост ли казах? Всъщност невинаги е така. Ако на света изобщо има някакво добро чудо, то е, че природата понякога може да бъде управлявана. За това, разбира се, се искат големи умения и познания, но по принцип то е възможно. Образно казано, можеш да изкараш природата от лудницата и да я накараш да направи нещо. Тя продължава все така да се криви и да подскача, продължава да боботи нещо неразбираемо, но го прави. А друг път не го прави. Зависи.
Има някои средства, с които тя може да бъде накарана, при определени обстоятелства, да постъпи по начина, който ние желаем. Такова средство, почти всемогъщо, беше открито от нашите мореплаватели в Индиите през последните петдесетина години. Това едва ли не вълшебно средство е било напълно непознато в древността, в това число дори за Херодот, Хераклит или както се казваше онзи голям античен лечител, чието име сега ми избяга от езика. Става дума, разбира се, за почти всемогъщия тютюн. Това именно е лекарството, на което д-р Монардес посвети своята книга за лечебните му свойства. Д-р Монардес е съвършен новатор в това отношение, истински откривател. Това беше първата и навремето единствена такава книга в Европа. Но аз смятам да дам думата на самия него:
Моят помощник и колега сеньор д-р Да Силва ме помоли да напиша няколко думи в неговото съчинение - молба, на която аз с радост откликвам, бидейки поласкан от оказаното ми доверие, за което благодаря сърдечно. По-нататък ще се изразявам по-кратко (поради неотложни ангажименти).
Моят трактат за тютюна беше публикуван в Севиля под заглавието “За тютюна и неговите големи достойнства, от д-р Николас Монардес, M.D. LL.D. I.S.O. M.A. D.J. M.C.”. Последното са част от моите титли. Със същото име той е известен и във Франция (но без титлите). Въпросният трактат е част от моята книга “Медицинска история на лекарствата, донесени от Западните Индии”, или накратко “Historia medicinal”. В Англия, поради специфичното хрумване на нейния преводач, тя излезе под заглавието “Радостни новини от новооткрития свят”. След моята възмутена намеса бях уверен, че ако в Англия нещо не започва с “Радостни новини”, никой не го купува и чете. Англичаните, както разбрах, гледали на всички книги, в това число и на медицинските съчинения, главно като на средство за забавление и приятно прекарване на времето, поради което там сега всяко второ заглавие започва с “Радостни новини”. Например, ако става дума за клането в Ланкастър, книгата ще бъде издадена под заглавие “Радостни новини от клането в Ланкастър”. Давам този пример, понеже съм го виждал с очите си. Накратко, принудих се да отстъпя.
Това беше едно уточнение. Сега аз бих искал да дам на читателя няколко полезни съвета:
1. Лягай си рано. Най-добрият час е около 8 през зимата и 9 през лятото.
2. Не по-малко от 8 часа сън.
Горното може да бъде казано опростено така: Лягай един час след залез, ставай един час преди изгрев. По-внимателният читател навярно ще забележи, че това е именно опростено казано. Но с течение на времето аз съм се убедил, че не само в Англия, където това е абсолютно задължително, но и навсякъде другаде е най-добре нещата да се казват опростено, понеже само така те биват разбирани. С изключение впрочем на Франция, където е за предпочитане нещата да се казват колкото се може по-сложно, най-добре така, че да не се разбира нищо. Тогава във Франция ви обявяват за философ.
3. Храна - три пъти на ден. Обилна закуска, обяд средна ръка, лека вечеря. Читателят може да си представи храната като пързалка: сутринта е в най-високата й част, на обед е по средата, вечерта е в най-долната й част. Най-долната й част не е непременно място, от което се пада по задник и после се стои така един час в клозета.
4. Месните храни да се редуват с безмесни, желателно в един и същи ден, ако не - през ден. Злоупотребата с месни храни води до болести на бъбреците, яденето само на безмесни отслабва организма.
5. Умерен труд. Ако е възможно - никакъв. Избягвай работа следобед и особено вечер. Не забравяй какво пише в Библията - трудът е нещо, с което Адам е бил наказан.
6. Топли дрехи през зимата. Ако, като погледнеш навън, ти се струва, че ще ти трябва една вълнена фанела, сложи си две. Особено важно е да се пази топло на краката, така че същото се отнася и за чорапите. Безкраен брой хора умират от настинки, които лесно биха могли да бъдат предотвратени, освен в случаите на най-бедните, към които нашият читател едва ли спада. Също така вратът да се увива с шал.
3а) Достатъчно е човек да отиде в която и да е кръчма, за да види преяждащи животни. Преяждането събира всички телесни течности в стомаха, води до чувство за тежест и смущава дейността на целия организъм (от чиито крайници течностите се оттеглят, за да подпомогнат храносмилането в корема). При системна злоупотреба това води до дебелина, от която костите отслабват, а сърцето се затормозява. Престани да се тъпчеш!
3б (7.) Много пъти е казвано, но нека повторим: Не злоупотребявай с алкохолни течности. Две чаши вино на ден максимум, една на обед и една вечер. Спиртни напитки - само през зимата, 75 гр. максимум. Да, знам, че изглежда малко. Не ми казваш нищо ново.
Горното би могло да се формулира опростено (и обобщено, което е едно и също) така: Който много яде и пие, малко живее. Чувал си навярно тъй нареченото благопожелание “Яж, пий и се весели”. Със същия успех биха могли да ти кажат “Умри по-скоро!”.
8. Системно употребявай тютюн, под формата на пара за вдишване. Това предпазва организма от инфекции и цялостно го подсилва. Сеньор д-р Да Силва ме осведоми, че ще разкаже в настоящия труд някои показателни примери за неговата лечебна сила, тъй че засега аз приключвам, като оставам
Ваш сърдечен доброжелател
и най-смирен слуга,
д-р Николас Монардес, M.D. LL.D. I.S.O. M.A. D.J. M.C.
П.П. За други примери за лечебната сила на тютюна вж. моя горепосочен трактат “За тютюна и неговите, etc.”.
Моето намерение в настоящата книга е да разкажа около 36 примера за лековитата сила на тютюна (това съм аз, Гимараеш). Не знам дали ще се наложи да ги привеждам всичките, което ще се реши в хода на работата. Във всеки случай може да се твърди категорично, че споменатата несъкрушима субстанция лекува между 30 и 40 болести и телесни неразположения. Сега аз започвам да ги посочвам, като тръгвам от най-показателното:

1. Против смърт

Давам си сметка, че смъртта не е нито болест, нито телесно неразположение. Обаче би могла да се смята за тяхно най-далечно следствие и крайна цел, и в този смисъл се намира в несъмнена - и неразривна - връзка с тях. Неразривна ли казах? Не! И пак не! Аз бях свидетел как д-р Монардес с помощта на лечебната сила на тютюна възкреси човек от мъртвите, както в древността е бил възкресен античният евреин Лазар. Това се случи в селото Казас Виехас (имам предвид новия случай), където бяхме извикани да спасим човек, страдащ от силни болки в корема, съчетани с треска. Когато пристигнахме - което при пътищата в Андалузия става бавно, - той вече не страдаше от нищо, а лежеше безчувствен, бездиханен и пожълтял върху един дървен одър. Човекът бе мъртъв.
Убит от природата! - помислих си аз. Тя е луда, и като повечето луди има много тежка ръка. Бе ударила този мъж в корема или другаде, може би на няколко места едновременно, и го бе убила. Но защо го прави - би бил логичният въпрос, - нали самата тя му е дала живот? Ами просто не го прави нарочно. Ударила го е не с умисъл, а в стихийното си ръкомахане. Този човек се бе оказал някъде в обсега на множеството й ръце, на лошо място, и сега лежеше пред нас проснат и, както по всичко изглеждаше, мъртъв.
Предварителният преглед на д-р Монардес бързо потвърди моите опасения.
- Човекът е мъртъв - каза д-р Монардес. - Откога е така?
Сред всеобщото вайкане ние най-сетне получихме отговора, че е така от скоро. Тогава д-р Монардес извади от вътрешния си джоб една сигарела, отхапа върха й, огледа се и като не намери друго подходящо място, изплю се на пода (това беше обикновена селска къща), след което я разпали с пуфтене. Тук сигурно трябва да поясня какво точно е сигарелата. Тя прилича много на това, което на юг наричат сигара, а на север наричат пура, но е малко по-тънка и по-сурова, поради което гори по-трудно и с пукане. Обикновено моряците по пристанищата пушат сигарели, понеже те се смятат за по-долнокачествени от сигарите, но тъй като тютюнът им е по-суров и не така изсушен, тяхната лечебна сила е много по-голяма. Та, както казах, д-р Монардес извади една сигарела и след минута, най-много две успя да я разпали. Това толкова порази присъстващите, че вайканията замлъкнаха, чуваше се само пуфтенето на доктора и пукането на сигарелата, съпроводено от тежкия аромат на тютюна, който ни облъхна.
- Гимараеш - каза докторът, като ми подаде сигарелата, - вдишай парата в устата му.
Ето това беше нещо, което никак не ми се искаше да правя. Тези селяни са болни от какви ли не болести, от какви ли не трески, и аз се страхувах да не се заразя. Забелязал колебанието ми, докторът каза:
- Не бой се, това е съвършен дезинфектант.
Знаех, че е така, и все пак човек се плаши. Вдишах няколко пъти дълбоко парите на сигарелата, като ги завъртях между бузите си, както човек се жабурка, и като казах жабурка, поисках от селяните и една чаша перейра, т. е. крушова ракия, изжабурках се и с нея, пак дръпнах от сигарелата и вече бях готов за действие.
Първо, трябваше да отворя устата на мъжа, което се оказа съвсем не лесна работа, но след като хванах с едната ръка бузите му от двете страни, а с другата дръпнах челюстта му, най-сетне успях да отворя устата му. Вдишах тютюневите пари вътре, като внимавах да не докосвам устните му с моите. Така обаче не се получаваше много добре. Парата влизаше в устата му и после излизаше навън, а аз трябваше да духам, за да я вкарам пак вътре. Скоро почувствах, че главите ни са обгърнати от пара, но само една малка част от нея влизаше в устата на проклетия селяк.
- Така няма да стане - каза д-р Монардес с известно и напълно разбираемо раздразнение, като ме потупа отзад по рамото. - Дай на мен.
Аз се отдръпнах засрамен, но облекчен. Срам, не срам, “страх лозе пази”, както казват в моята родина Португалия, където впрочем казват какви ли не глупости. Не би могло и да се очаква от подобни хора да казват нещо друго освен глупости. Навремето издателят на д-р Монардес, сеньор Диас, събираше пари с абонамент, за да издаде нещо, което той наричаше “Народни мъдрости”. Аз му казах, че подобно заглавие е заблуждаващо по същество, че такава книга би трябвало да се нарича “Народни глупости” и че само в такъв случай аз бих дал пари за нея. Освен това той бъркаше самия характер и предназначение на подобна книга - той си я представяше като нещо, което четеш, за да извличаш поука, докато тя всъщност би могла да бъде само сборник с глупости, които четеш, за да се забавляваш и смееш. Той отвърна, че не е така, като ми цитира някакво според него мъдро народно умотворение, а аз го попитах какво ще каже тогава за пословиците “Денят си личи по сутринта” и “Денят не си личи по сутринта”, които впрочем се намират една под друга в издадената по-късно от него книга. Тогава той отговори, че в края на краищата е издател и неговата работа е да печели пари, а никой не би купувал нещо, което се казва “Народни глупости”. Виж, това вече беше добър аргумент. Казах му, че с това е трябвало да започне и му дадох известна малка сума. Книгата, която получих после, прочетох с голямо удоволствие като сборник смешки, а после я подарих на един просяк в Севиля. “От твоите събратя за теб самия”, казах му. Той не можеше да чете, но сигурно щеше да намери някакъв друг начин да я използва - подобни хора са много изобретателни, когато им се случи да разполагат с нещо. В края на краищата целият им живот преминава в подготовка за това.
Но да се върна на разказа си. Така или иначе, страхът взе връх в мен и аз се отдръпнах облекчен от мъртвеца. Обаче д-р Монардес! Бих казал, че самото му тяло, стойката му, раменете му, здраво стъпилите му на земята крака излъчваха увереност и непоколебимост. Той вдиша два-три пъти от сигарелата, изкарвайки дима от ноздрите си, като огнедишащ носорог, двете дебели бели струи дим се вдигнаха от двете страни на главата му и за миг той ми заприлича на митичен бик с рога от пара, след което се наведе, прилепи плътно устата си до тази на мъртвия и започна да вдишва в нея тютюневите пари.
- Гимараеш - извика след малко докторът с издрезгавял глас и насълзени очи, надмогвайки пукота на сигарелата, - ела да пулпираш.
Да пулпираш, ще рече да натискаш корема. Така и направих. Щом докторът вдишаше парата в устата на мъжа, аз изчаквах миг и пулпирах. Наложи се да го направим само няколко пъти, може би пет, не повече. След което докторът с впечатляваща ловкост рязко се дръпна назад и повдигна с ръка главата на мъжа, тъй че за миг тя се оказа на височината на моята, както се бях леко привел, обърната фронтално към мен. Мъжът бе отворил очи. Какви очи! Макар че ги видях само за миг, няма да ги забравя никога! Изцъклени очи, големи и кръгли като на риба, с четящо се в тях много странно чувство: някаква смесица от ужас и пълно недоумение. Предполагам, така изглежда човек, когато се връща от смъртта. Той решително не може да разбере какво става. Но всичко това продължи за миг, както казах, защото в следващия момент д-р Монардес изви главата на мъжа, като ловко я прокара под лакътя си. Тогава аз, воден от щастлива интуиция, пулпирах още веднъж. Щастливата интуиция затова е щастлива, защото се проявява в детайли, на които никой не може да те научи, дотолкова малки и незначителни са те, от една страна, а от друга, често са решаващи. И ето че изцъкленият мъж пое дъх със свирещи гърди и в следващия миг повърна. Той продължи да повръща, докато докторът държеше главата му извита встрани с едната си ръка, а с другата ми подаде пукащата и вече догаряща сигарела. Аз я взех, дръпнах още веднъж и я пуснах в чашата с перейра, при което тя угасна с гръмко съскане. Помислих си: “Ако си мъртъв, ще те извади от гроба, ако си жив, ще те прати там.” Разбира се, това бе съвсем безоснователен израз на суеверие, подтикнат от мощните и екзотични качества на тази могъща субстанция.
Човекът беше спасен! След малко той дойде на себе си, дишането му се нормализира и дори можеше да отговаря на въпроси с кимане на глава.
- Ще се оправи - обърна се докторът към присъстващите, чието смайване ми е невъзможно да опиша. - Да лежи така и да се подсилва, след седмица ще е на крака.
Уморени, но доволни от свършената работа, ние се качихме в каретата и поехме обратно към Севиля. Беше станало късно, слънцето вече залязваше над голите хълмове на Андалузия.
- Свечерява се - каза докторът.
- Да, свечерява се - кимнах аз.
В такъв момент на човек му се иска да види и да се наслади на “красотата на природата”, както се казва. Но каква красота? Полегати хълмове с пожълтяла от есента трева и тук-там ниски, рехави маслинови горички, червено слънце отгоре сред здрачаващо се небе с цвят на бледо индиго, прозиращо през сивкав воал - ако мога да се изразя така, - черния път отпред с кафява пръст и малки полуизровени безцветни камъни. Каква безутешна сивота, каква скука, каква грозота и какво дотегливо еднообразие!... Чак тогава аз изведнъж си дадох сметка какво се беше случило!
- Сеньор - казах аз, - ами че ние извадихме един човек от мъртвите! Съживихме го!
- Е, той пак ще умре - усмихна се д-р Монардес, - само че някой друг път.
Скромността краси човека! Никога няма да видите д-р Монардес да се възгордява от небивалите си постижения, никога няма да го видите да се въргаля в самодоволство като свиня в кал. А е винаги стегнат, делови, с отсечени енергични движения, внимателен, нащрек, съсредоточен и спокоен едновременно. Неподражаем медик! Какво щастие бе за мен, че попаднах на такъв учител. И т.н.

Други публикации:
Литературен вестник, г. 18, бр. 20, 04-10.06.2008.

Откъсът е от роман със същото заглавие, чиято публикация е предстояща.

3. Коста дел Сол, Коста дел Луз

Милен Русков. Захвърлен в природата. Пловдив: Жанет 45, 2008

Като завиеш покрай нос Сан Висенте, започва Испания. “Игиена” се носи по сините води - напред, напред, “Игиена”! Денят е слънчев, небето - ведро. Водата се плиска весело край кила ни. Вятърът опъва платната. Отсреща се редуват плажове, ниски гори и скали. Така е по цялото южно крайбрежие. Коста дел Сол, Коста дел Луз.
Съименниците на нашия главнокомандващ дук де Алба, албатросите, се носят високо в небето. Отиват към Коста дел Сол. От Коста дел Луз. Коста дел Луз е от тази страна, откъм Кадис, и нагоре Севиля, обърнат е към океана. Коста дел Сол е от другата страна, откъм Малага и Гренада, и гледа към Mare Nostrum. Това са двете синьозелени очи на мургавото лице на Испания. Испания е малко кривогледа. Обърната на юг през Андалузия, тя гледа с едното си око на запад, към океана и Америките - Коста дел Луз; а с другото на изток, към Средиземно море и Европа - Коста дел Сол. Слънцето огрява и двете. Докато нашата каравела “пори вълните”, както се казва, макар че днес вълни няма, окото пред нас постоянно мени цвета си - от син към зелен и обратно. Пелетие дю Ман, къде си да видиш това? Би го включил в “L’Amour des amours”, сред музите и планетите...
“L’Amour des amours”, Коста дел Луз. Една дълга ивица от брега изглежда напълно бяла. Птиците кръжат в небето над нея, сякаш тя е скелет на грамадна риба. Това са ниски скали от бял варовик, с побелели от мидите или от слънцето ивици пясък помежду им. Назад - ниски песъчливи хълмове с разпръснати нарядко маслинени дръвчета по тях, рибарски селища тук-там, с досущ еднакви бели къщи с плоски покриви, и после отново брега, ниски сиви скали, зелени гори, бели като сол плажове. А в далечината, накъдето вятърът ни води - Кадис. В самия център на Коста дел Луз, отворен пред нас - Пелетие, слушай това, - отворен пред нас като сърцевината на диня, със семки от кораби, хора и къщи, сладка и сочна, като капка от дивото сърце на природата.

.....

Каква беше моята изненада, когато месец след нашето завръщане в Севиля аз отивам да викам кочияша Хесус от Театъра на Мария Имакулата, където той припечелва по някоя пара в свободното си време - а го викам не защото така ми е хрумнало, а защото трябва да ходим с доктора при някакъв болен в Пеняна, дявол взел го, - влизам в театъра и чувам онзи неподражаем гръмовен глас:
- Енрике, Хесус! Изкарайте ведрото.
Обръщам се в посоката, от която идва гласът, и виждам - кого? Някак смущаващо облекло, натруфено и същевременно видимо евтино, леко трескаво изражение, напрегнато наведено напред тяло, с ръце, стиснали здраво дръжката на един стол - това е Лопе. Никога не съм го виждал, но едва ли греша.
- Лопе - казвам, - ти ли си това?
Всички говорят така с Лопе - на първо име и без да му се представят. И той им говори така и също не се представя. Но пък, от друга страна, него всички го познават.
- А кой да бъде? - отговаря все така гръмко той, след като ми хвърля бегъл поглед. - Да не би да ти приличам на света Агнеса? Хесус, какво ще кажеш в това положение? - обръща се той към нашия кочияш.
Хесус, доколкото разбирам, играе селянин с ведро. Той вдига рамене:
- Ще кажа: Вси светии, жена ми отказва да пере.
- Дай нещо пó така - отеква Лопе.
- Вси светии - казва Хесус, вдигнал ръце към небето, - жена ми е болна, отказва да пере!
- Мъртва! - извиква Лопе.
- Вси светии - повтаря Хесус, - жена ми е мъртва, отказва да пере!
- Така е добре. Запиши това - обръща се Лопе встрани. - После ще го изгладим.
Там, седнал в тъмното, е неговият помощник, който записва репликите.
- Лопе - извиквам аз (понеже тук всички викат), - какво правиш ти в Англия?
- Никога не съм бил в Англия. Бил съм само около нея - отвръща той. Има предвид навярно връщането си с армадата, когато те обиколиха целия британски остров.
- Хайде, хайде. Не на мене тия - казвам аз.
Едно уточнение за читателя: Аз съм скептичен и проницателен, читателю, трудно е да ми се пробутат подобни неща. Много трудно.
Лопе изглежда усети това, защото не отговори нищо и само вдигна рамене.
- Хесус - вика той към сцената, - ритни ведрото и плачи!
Хесус рита ведрото и започва да вие като койот.
Лопе тръска с едната ръка ризата си, а с другата си трие челото.
- Кой ви каза да пълните ведрото, глупаци! - извиква той.
- Енрике! - отговаря веднага Хесус.
- Лопе - извиквам аз, - трябва да напишеш нещо за Англия.
- Може би. Утре - отговаря той. - Утре ще напиша пиеса за Англия.
- А онази за Мария де Бланка, сеньор? - обажда се помощникът му.
- Значи вдругиден - поглежда ме за пръв път наистина Лопе. - Вдругиден ще напиша пиеса за Англия.
- Лопе - казвам аз, - ще ми трябва Хесус.
- Вземай го - отвръща той.
Хесус се препъва на едно стъпало, слизайки от сцената, но запазва равновесие. Той казва нещо, което аз няма да записвам тук.
- Какво ще... - продължава той, но аз не го чувам добре, понеже думите му са заглушени от гласа на Лопе. Аз му махам с ръка да излезем навън. Навън топлото слънце огрява лицето ми. Уличната глъчка прилича на ромолене на поток. Аз въздъхвам.
- Ще ходим в Пеняна, Хесус - казвам аз.
Той пак казва нещо, което няма да записвам. Аз вдигам рамене и двамата тръгваме към голямата бяла къща на д-р Монардес. По-точно тази, в която е в момента. Някакъв дръвник върви точно пред мен и постоянно ми се пречка.
- Ей, дръвник - казвам, - не ми се бутай в краката!
Той понечва да отговори, но тук се намесва Хесус и пак казва нещо, което няма да записвам. Ако човек реши да напише съчинение, в което да опише какво казват гражданите на Севиля, половината му книга би се състояла от многоточия.
Онзи се отдръпва встрани и си говори нещо под носа.
Двамата с Хесус продължаваме напред. Приятното слънце продължава да стопля кръвта ми.
- Хесус - казвам аз, - кажи сега нещо друго.
- Какво да кажа, да...
Не, няма спасение.
Д-р Монардес ни чака на вратата пред двора си, на улицата. Заобиколен е от деца, на които раздава бонбони. Когато ни вижда, че идваме, той ги прогонва с бастуна си и с викове “Бягай, бягай, работа ме чака”. Докторът носи този бастун за повече елегантност и авторитет, не за друго.
- Хайде бе, Гимараеш - извиква той. - Помислих, че си си тръгнал за Португалия.
- Какво да правя там? В Португалия няма нищо - казвам аз и помагам на Хесус да запрегне конете. - Лопе е тук.
- Не може да бъде! - възкликва докторът.
- Тук е, тук е - намесва се Хесус. - Ще играем трагедия с него.
- Къде това? - пита докторът.
- В “Мария Имакулата” - отговарям аз.
- Хайде тогава, да тръгваме по-бързо да видим какво искат онези досадници и да се върнем по-скоро. Рано пиле...
- Рано пее - довършвам аз.
След минута вече сме на път. Аз протягам ръка навън през прозорчето на каретата. Усещам насрещния вятър. Слънцето напича приятно и аз притварям очи. Усещам как слънчевата светлина и сенките на крайпътните клони играят по клепачите ми, усещам полъха на движението по пръстите си. Чувам трополенето на колелетата, на конете. До мен д-р Монардес запалва сигарела. За миг отварям едното си око и поглеждам към него. Той се е обърнал встрани, гледа през отсрещния прозорец на каретата, преполовен вертикално на две от светлината и сянката. Аз отново затварям очи и слушам как пътуваме. В главата ми отеква онова Urbi, Urbi et Orbi, сякаш пригласяно от тропането на конете.

4. Женско подуване

В Пеняна обаче ни чакаше не мъж, а жена. Лежеше подута на едно легло с дръпнати встрани завески и стенеше. Големият й бял корем сякаш заемаше половината легло.
- Спокойно, жено - каза й докторът, като сложи длан на челото й, - ще оправим работата. В кой месец си подута?
- В осмия - отвърна тя и продължи да пъшка.
Понеже знаех какво се прави в такива случаи, аз поисках да донесат съчки, запалих огън в огнището и зачаках до него с едно голямо листо тютюн на коленете.
- Как се казваш? - чух гласа на доктора зад гърба си.
- Мария - отвърна жената.
- Защо ли питам и аз... - промърмори докторът.
Когато огънят се разгоря достатъчно, избутах с дилафа два въглена встрани и започнах да въртя листото отгоре им като свинско на скара. Листото трябва да се загрее, да е горещо, но не да изгори. Понеже аз съм вече доста опитен в тази работа - “пърженето на тютюна”, както казва д-р Монардес, - много скоро бях готов. Навремето ми трябваха по две-три листа, докато получа желания резултат. Но с обучение ти можеш да постигнеш невероятна ловкост в какво ли не.
Взех горещото листо, прехвърляйки го от ръка в ръка, отидох до леглото и внимателно го положих върху пъпа на подутата.
- Ох! - каза тя.
- Това е сеньор Да Силва - поясни докторът, - моят помощник. Това листо ще те сгрее, ще изтегли хуморите ти нагоре и през пъпната връв топлината ще стигне точно, където трябва.
Но листото не даде желания ефект. Обикновено само то не е достатъчно. Жената продължи да пъшка и след като изчака малко, за да се увери, че само листото няма да свърши работа, докторът бръкна във вътрешния си джоб и извади една сигарела.
- Жено - каза той, - това - продължи докторът, държейки с три пръста пред очите й изправената като копие panacea - е сигарела! Искам от теб да дръпнеш много леко от нея, да задържиш парата в уста, без да вдишваш, и после да я издишаш. Така два-три пъти. И ще глътнеш слюнката. Много леко - каза пак докторът, като й подаваше разпалената сигарела, - иначе може да увредиш плода.
- Да не вземе да пометне? - обърна се разтревожено към мен мъжа й, с когото бяхме застанали в отсрещния ъгъл на стаята.
- Ами - казах аз, като наклоних глава встрани, както ми е навикът в подобни случаи, - как ще пометне! Това срещу теб е самата природа, да ни ти е копринено шалче. Яка работа е това!
Сетих се за онзи сонет на Пелетие в “L’Amour des amours”, където той описва как в младите си години Земята се ударила с небесно тяло във вид на медуза и пометнала Луната. “Изхвръкна от утробата невръстна”, това са точно думите му. Става дума за Луната, разбира се - че тя е невръстна. Иначе, казва Пелетие, Земята щяла да роди друга планета. Марс, от който Земята се била подула, останал много разочарован, обърнал й гръб и изобщо охладнял. Оттогава двамата, някога споени в жаркия пламък на любовта, се разделили. Луната, преждевременно родена, кръжи мъртва в пространството. Но никъде не се казва какво е станало с онази Медуза. Първия път, когато прочетох книгата, прелистих нетърпеливо всичко до края да видя дали някъде не се споменава какво е станало с Медуза, но не намерих нищо. Толкова се амбицирах, че след това прочетох внимателно всичко ред по ред, но пак не намерих нищо. Затова пък открих един голям поет. Всяко зло за добро, както се казва.
Сигарелата свърши работа. Жената се успокои, болките й отминаха. Тя лежеше на леглото с потно чело и с големия си бял корем, подут като... знам ли като какво - като щита на Ахил, като объл хълм над реката, като мраморно буре, като купа сено. Природата я бе изпълнила и разпънала по шевовете до пръсване. Колко ужасно е - помислих си - да си толкова близо до природата, да си дотолкова в нейна власт. Тя си знае нейното и няма да те пожали и за миг. Освен ако мощният тютюн с коравите си пръсти не я стисне здраво за гърлото!
- Укроти се - каза жената, като сложи ръка на корема си, малко под тютюневото листо.
- Ще се укроти не ами... - поклати глава докторът. После се обърна към мъжа й и каза: - Оставям тук тази сигарела, ако потрябва. Да не я изпушиш! - вдигна той предупредително пръст към мъжа.
- Ами, как ще я изпуша! - отвърна онзи и се впусна в поток от думи и празно дърдорене. Докторът го слушаше отегчено, присвил устни. Аз обаче не се стърпях и го скастрих:
- Млъкни сега - викам му, - няма теб да слушаме.
И той млъкна. Оставаше пък и да изпуснем смахнатия Лопе заради това дрънкало.
Като излязохме навън, докторът ми каза:
- Гимараеш, ще ти направя забележка. Не трябва да скастряш мъжа така. Жената е болна, но пък той плаща. Никога не забравяй кой плаща. В крайна сметка за нас именно той е важен.
- Той ще плати, къде ще ходи, дявол взел го - отвърнах аз.
- Така е, но все пак - настоя докторът. - Това ще бъде много важно за теб в бъдеще, по принцип.
После ние се качихме в каретата, потеглихме към Севиля и от немай-къде заговорихме за жената.
- Човешката женска - каза докторът - е любимото оръжие на природата. Аз съм сигурен, че в нейните очи тя стои най-високо в йерархията на всички същества, много по-високо от теб или мен. Няма по-висше същество от това. Ти ще възразиш, че всички женски се размножават, и някои от тях много по-обилно от човешката. Например пчелите, гъсениците и пр. Това може и да е така - а може и да не е, - но не е там работата. Жената не само че размножава природата, но освен това може да говори, да пее, да свири, да се конти пред огледалото... да мисли - продължи след кратка пауза докторът, - да се смее, да подскача, да говори, да пее. Това граничи с невъзможното.
- Но тя и нея не жали, и нея мъчи - казах аз. - Дотолкова е безразсъдна.
- О, не е заради това - отвърна докторът. - Трябва да имаш правилно разбиране за тези неща, ако искаш да станеш добър медик - вдигна пръст той. - Природата действа чрез изобилието. Тя поражда такова изобилие от същества, че може да си позволи да бъде безразлична към всяко едно от тях поотделно. Човешките женски например са толкова много, че дори половината от тях да изчезнат в следващия миг, от това няма да последва нищо особено, освен че може би ще стане малко по-тихо.
Сетих се за Хесус в театъра, как възкликва: “Вси светии! Жена ми е мъртва, отказва да пере!”
- Ще последват и някои неудобства - казах аз.
- Не големи - отвърна докторът. - Във всеки случай ще останат достатъчно жени, за да продължи природата да се размножава. Като листата на дърветата, Гимараеш. Кой обръща внимание на едно листо? И дори всички да окапят, на следващата година се появяват пак.
- Да, но някои неща са много редки, уникални - възразих аз.
- И противният старец Платон казва така - кимна д-р Монардес. - Между другото, почти всички старци са противни, по близки до ума причини. Но тази мисъл аз ще развия някой друг път. Що се отнася до нещата, за които говориш - е, тях тя така или иначе ще ги пропилее. Понеже не може да ги умножи до изобилие, не знае какво да прави с тях. Тъй че няма смисъл да се говори за това. Там е работата, това е тайната и в това е ключът - в изобилието. Всичко клони към изобилие. Животът клони към изобилие и смъртта клони към изобилие. Абсолютно всичко. Поради това нищо няма особен смисъл. С изключение на медицината, разбира се.
- И вашата мъдрост клони към изобилие, сеньор, но е много даже смислена - казах аз. Бях заел онази стойка, която заемам, когато съм дълбоко впечатлен. Научих я от Васко да Херейра. Той твърдеше, че тя е много древна, идва от самата античност и била измислена от някой си Роден, ако не се лъжа. Този Роден сам бил грък. Не знам откъде Васко да Херейра знаеше всички тия неща. Предполагам, че ги беше научил на кораба на Магелан. Три години в морето са много време. Всеки ще изприказва всичко, което някога е видял, чул, прочел и изобщо му е минало през ума. Като си помисли човек, че нещо, което му се е случвало една година, той може после да го разкаже за пет минути, най-много половин час, даже малко се уплашва. Почнеш ли да разказваш, като нищо ще стигнеш до извода, че си си пропилял живота и времето.
- Изобилието, Гимараеш - продължи докторът, струва ми се, донякъде окуражен от моята реакция. - Това е тайната на всички неща и тяхната присъща цел. Ако бяха малко по-иначе устроени, това щеше да е единствената им цел, но понеже са така изобилно устроени, те...
- Сеньори - чу се в този момент гласът на Хесус, който спря каретата, - аз ще ида малко... Не мога вече да се сдържам.
Той мина покрай нас с някак сковани движения, пресече пътя и клекна във високите зелени треви.
Дали и това клони към изобилие?, помислих си.
- Хесус - извика му д-р Монардес, - къде се набута в тези треви? Ще хванеш някой кърлеж там.
- Не мога да с... на пътя, сеньор - отговори той. Задникът му леко се белееше в здрачаващия се въздух между тревите, като стара, изтрита от времето сребърна монета в буца тор, както би казал Пелетие (може би).
- Защо да не можеш? - отвърна докторът. - И без това пътят е покрит с лайна.
- Не мога - каза пак Хесус. - Конете се плашат.
- Аха... Какво? - извика докторът.
- Конете! Конете се плашат, сеньор.
- Да. Ясно - отвърна докторът, но по погледа, с който ме погледна, личеше, че не е разбрал много. Аз също не разбрах, но пък абсолютно последното нещо на света, но наистина последното, за което бих седнал да мисля, е какво иска да каже кочияшът Хесус.
- Хайде бе, Хесус - извика след известно време докторът. - Ще изпуснем Лопе.
- А, не, в никой случай, сеньор - извика в отговор Хесус. - Ето ме, идвам.
След една-две минути той наистина се появи, оправяйки забързано панталоните си.
- Човещина, сеньори - каза той, минавайки край нас.
- Да - отвърна докторът, - където има от едното, има и от другото.
Аз бързо схванах мисълта му и се засмях. Оставяйки за момент настрани скромността, трябва да споделя с читателя - за да не се учудва той в бъдеще, - че аз схващам доста бързо, разкривам недоизказаното и усвоявам нови знания с впечатляваща бързина и, както казват хората, които ме познават, с учудваща проницателност. Не се гордея, нито се хваля с това; а скромно съм свикнал с тези свои качества като с факт от живота. В края на краищата аз не бих могъл да бъда нещо друго освен това, което съм. За щастие и за разлика от мнозина други, на мен не ми се и налага. Мисълта за това ме изпълва с дълбоко задоволство, въпреки че засега съм малко беден. Но обикновено с хора като мен това не продължава дълго. Ето, д-р Монардес например...
- Севиля, сеньори.
Да, наистина.
В “Театъра на Мария Имакулата” Хесус се е изправил на сцената с вдигнати към небето ръце и вика:
- Вси светии! Жена ми е мъртва, отказва да пере!
Той се разридава и започва да разкъсва ризата си, ушита навярно специално за случая от някоя кръчмарска покривка на жълто-червени квадрати. После рита ведрото, което отново е пълно с вода и оплисква няколко души на първите редове, които започват да роптаят недоволно, но в този момент хората на Лопе в левия край на партера ги заглушават, като започват да викат възторжено и да ръкопляскат, изправени на крака. Постепенно всички се изправят и ръкопляскат. Аз също, от немай-къде. Хесус, ухилен до уши, изтичва встрани и излиза от сцената.
Дон Гарсия де Бланко гълчи хубавата си дъщеря, която не иска да се омъжи за хитрия мавър Алфонсо, който се представя за благородник от Арагон, но е всъщност търговец от Гренада, един мориско. До дона е застанал местният поп Родригес, скръстил смирено пръсти на гърдите си, който също увещава красивата девойка Мария да се омъжи за “благородника” Алфонсо. Хитрият мавър му е обещал 100 дуката, ако му помогне. После двамата смятат да излъжат дон Гарсия и да си поделят имотите му. Красивата девойка ридае. Тя изтичва извън сцената, последвана от попа и умисления дон Гарсия, който бавно крачи с ръка на челото.
После там се появява, сред всеобщи аплаузи, нейният истински възлюбен, кабальеро Моралес, яхнал кон, с гола шпага в едната ръка и знамето на Ернан Кортес в другата. Конят е покрит с жълта мантия, върху която са отпечатани червените лъвове на Хабсбургите, а под нея се виждат мръсните разпорени ботуши на Енрике, заедно с още два крака. Не, не са на Хесус. Извадил е късмет този път.
Кабальеро Моралес държи реч за любовта. Той се е сражавал в името на любовта в Америка, срещу турците, срещу берберите, в Италия и в Ниските страни. Убил е много врагове. Сред силни аплодисменти той размахва своята шпага и знамето на Ернан Кортес. Конят подскача от единия край на сцената до другия. От моето място на балкона добре виждам кой цвили зад рампата вляво - това е Хесус, разбира се. Добър избор.
Хората на Лопе долу са на крака още от появяването на кабальеро и не спират да ръкопляскат и да викат през цялото време. Аз също съм изправен. Най-сетне кабальеро Моралес се заклева в Светата кръв, че ще спечели сърцето и ръката на красивата девойка Мария или ще загине, и излиза от сцената, тъй че аз отново мога да седна. Запалвам облекчено една сигарела. Тъмнината наоколо ме унася, сцената сякаш се отдалечава от мен и аз дочувам долитащия оттам говор като далечно жужене, като ромон на поток, обгърнат от парите на сигарелата.
Хората са като този малък стъмнен театър - помислих си, - вътре се разиграват техните пиеси. А като излезеш навън, започва Природата. Там всичко е обляно в съвсем друга светлина. Дали ще е ден или нощ, все едно - започва съвсем друга светлина. Започват улиците, сградите, Гуадалкивир, мостовете в далечината, хората, които се щукат насам-натам, започват хълмовете, пътищата, облаците, маслиновите гори, лозята, реките, вятърът... И това няма край. Проточва се безкрайно напред, във всички посоки. Природата.
Забелязвам, стреснат, че всички около мен са на крака, и бързо се изправям. Сигарелата ми пречи и аз я хвърлям надолу към партера. Нямам представа какво е станало после с нея. Но пък разбирам какво е станало на сцената. Кабальеро Моралес прегръща девойката Мария, все така с шпага в едната ръка. До тях, пронизан, лежи коварният мавър. Дон Гарсия де Бланко, вдигнал длан, тържествено ги благославя. Встрани, Хесус, последван от още няколко представители на селячеството, рита по задника продажния поп и крачка по крачка го изритва от сцената, развявайки знамето на Ернан Кортес. В този момент се появява жена му. Хайде стига, Лопе - помислих си, - тук хората взеха да възкръсват. Но не, тя не била умряла, а се била изгубила в гората. Двамата се прегръщат, после тя започва да го гълчи за нещо. Кабальеро и Мария, прегърнати, се приближават до тях. Усмихнат, кабальеро взема знамето на Кортес от Хесус и в знак на благодарност му дава две дребни монети. Докато Хесус и жена му се кланят, на сцената отново се появява конят, този път с 6 крака отдолу. Кабальеро Моралес и Мария се качват на него, кабальеро казва няколко изречения на публиката за бъдещия им щастлив живот и, махайки с ръка, двамата излизат от сцената вдясно. Хесус казваше сутринта, че това ще бъде трагедия, но явно в последния момент Лопе е променил намеренията си.
После дон Гарсия започва да произнася заключителния монолог. Но публиката на партера започва да излиза - на никого не му се слушат заключителни монолози. Хората на Лопе напразно се опитват да ги спрат, като им се пречкат на пътя - твърде малко са. Трябва да премахнат тази старомодна практика със заключителните монолози. Хората вече не искат да слушат монолози, искат действие, нещо да се случва. Не е като едно време. Артистът обаче е добър - набързо завършва монолога и извиква “Да живее кралят!” Всички спират на място. Лопе скача на сцената и започва да се покланя с ръка на сърцето. Скоро всички артисти се присъединяват към него, хванати за ръце. Хесус също е там. Това е нашият Хесус, и аз бих казал, че той игра много добре. И другите също бяха добри. В края на краищата Лопе не е чак толкова лош. Има си трески за дялане, но пък наистина го бива за някои неща. Ако се замисля, дори ще мога да посоча кои. Публиката наоколо ръкопляска ентусиазирано. Гледай ти, д-р Монардес се качва на сцената и се ръкува с Хесус. Аз също бих отишъл, но съм много далеч. Махам им с ръка да ме забележат. Най-после Хесус ме вижда и ме посочва с пръст на доктора. Двамата вдигат ръка за поздрав, аз също. Чудя се къде ли са дъщерите на д-р Монардес. Някакъв тъпак ме рита по глезена. Да, трябва да се придвижвам към изхода. Тая паплач може да те стъпче като едното нищо. Понасям се напред с тълпата, сложил ръка върху кесията си, и точно когато мисля, че това няма да свърши никога - ето ме навън, на улицата. Облекчен, поемам въздух. Нощта е топла юнска нощ, подухва едва доловим вятър, който се плъзга леко по лицето ми, наоколо греят светлините на факлите и от хората се проточват дълги сенки като разлюлени Х-ове. Напред, зад протежението на къщите, няколко звезди греят кротко в далечината, небето изглежда прохладно, изглежда по-светло тази нощ. Нощта на Андалузия, Пелетие, небето на Андалузия. Колко жалко, че не си ги виждал. Или си ги виждал?
А кесията ми? Кесията ми си е на място. Комарите от Гуадалкивир жужат край ушите ми. Паля една сигарела и те изчезват. Може би са вече мъртви. Оглеждам се сред глъчката и заобикалящите ме хора, за да видя д-р Монардес и Хесус. Неочаквано се сещам за онези малки острови надолу по Гуадалкивир, които водата отстъпчиво заобикаля. Минавал съм оттам и понякога съм се чудел какво ли има на тях, какво ли бих видял, ако в същия момент съм там и гледам към пътя, по който минавам? Д-р Монардес и Хесус, както ги виждам сега, докато излизат от един изход на партера, пристъпвайки с малки крачки в кълбото от хора, което постепенно се пръска и разтваря на улицата, сякаш някой го разплита на нишки. Аз извиквам и вдигам ръка, за да ме забележат, и тръгвам към тях.

Други публикации:
Милен Русков. Захвърлен в природата. Пловдив: Жанет 45, 2008.

v'98

Из "Захвърлен в природата" - Милен Русков

Няма коментари:

Публикуване на коментар