Предговор
3. Гностиците
7. Розенкройцерите
9. Херметиците
ПРЕДГОВОР
Милен Русков
Човек не трябва да бъде наивен и да взема нещата в тази книга за чиста монета. Тъй като тя е донякъде, а на места и доста, подвеждаща, чувствам се длъжен да го призная - от едното голо уважение към знанието, тъй да се каже. Ако ви се струва, че сте научили някакви факти от нея, най-добре проверете изрично дали е така. Разбира се, с навлизането си в книгата читателят ще започне по-добре да се ориентира кои части в нея са литературни, а кои са енциклопедични. Тези части са смесени една с друга, една в друга - противното би било и безсмислено, - но фикционалните части могат да бъдат разпознати чрез преминаващите си от част в част герои и чрез по-различната си стилистика. Това е псевдо-енциклопедия, художествена мистификация, а за да бъде едно “псевдо” нещо добре направено, то трябва доста да прилича на истинското и действително да съдържа много от неговите черти. Дали последното е било някому неизвестно? Както и да е.Тъй че монетата все пак е чиста, но е друга монета.
Тук е мястото да кажа няколко думи за природата и жанровата специфика на книгата. Сигурно вече е ясно, че това е постмодернистка книга, а постмодернизмът е доста заплетен, защото е преднамерено заплетен - в което може би наистина има известна превзетост, но няма как: всеки с натюрела си. А донякъде и във времето си. Понеже ми се струва, че постмодернизмът често бива отричан от едни и възхваляван от други вследствие всъщност на недоразумение, бих искал да споделя впечатлението си, че най-малко по едно нещо той прилича на романтизма, и както романтизмът е вътрешно раздвоен - с лорд Байрон и Петьофи, от едната страна, и Кийтс и Уърдзуърт, от другата, - така и в постмодернизма има две много различни една от друга и сравнително ясно очертани тенденции. Тази книга спада към нещо, което бих нарекъл консервативен постмодернизъм - нещо, което е обърнато с любов към миналото, към цялата тази грамадна и същевременно топла културна традиция, същинския измерител на човешкия гений, трупана стъпка по стъпка, усилие след усилие в продължение на много дълги години; човешкият гений е както внушителен, така и - особено след време - смешен и видимо нелеп, което според мен го прави само още по-обаятелен. Този тип постмодернизъм е също нещо, което не смята, че светът се е запътил към някакво особено добро, нито пък особено различно място и, най-меко казано, не проявява подчертан ентусиазъм да му помогне да стигне дотам. Само по себе си това не би имало никакво литературно значение, ако от него не следваха някои важни стилистични особености. Впрочем редът на следването може и да е обратен; а може и никакво следване да няма.
Но ето сега и обещаните “няколко думи” за структурата и жанровата специфика на книгата. Смятам идеята си да разкажа една история под формата на енциклопедия за едно от най-щастливите хрумвания в живота си (като признавам, че той наистина не е много дълъг). Това ми даде възможност да вкарам в книгата множество различни и същевременно свързани гласове, които са типологически три: гласовете на основните фикционални разказвачи, енциклопедичният фактолологичен, исторически глас, и действителните гласове на хора от миналото, цитирани като извори и често особено очарователни. Тъй като нещата почти никога не стават така, както си ги замислил, и понякога това е за добро, в книгата има и четвърти тип гласове, също фикционални, но срещащи се само в една отделна част. Така през нея преминава една голяма история, на свой ред с двама герои, а същевременно книгата е изпълнена с други, малки истории, всяка затворена в своята част. Този тип организация ми даде огромното, поне според мен, предимство да избегна традиционната романова структура - без при това да разпилея текста (тук, понеже това действително е много важно условие, смятах да сложа удивителна, но после това ми се стори малко патетично; пък и най-сетне аз не мога да бъда сигурен, че съм успял, мога само да се надявам) - структура, чийто стегнат характер ми се струваше и още ми се струва ограничаващ. Без съмнение в такава структура появяването на много от гласовете, може би дори на всички епизодични гласове би било невъзможно или най-малкото неуместно; но псевдо-енциклопедията, със своята тематична споеност и основна фикционална нишка, ми позволи да ги включа и, струва ми се, те да зазвучат естествено и на място.
Ни най-малко не искам да кажа, че традиционният роман е изчерпан като литературна форма - би трябвало да съм последен глупак, за да кажа (или мисля) такова нещо, а аз все пак не съм, - но тъй или иначе на мен ми се искаше да напиша поне една такава книга, по-различна, и действително преди да ми стане преди всичко трудно, ми беше преди всичко много интересно. Впрочем остана ми много интересно и след това.
Не знам какво дават и дават ли наистина книгите нещо на тези, които ги четат - на мен поне са ми дали, - но със сигурност те дават много на тези, които ги пишат, независимо от каквито и да било материални неща. Аз съм малко скептичен към идеята, че човек действително пише сам книгата си - най-малкото поради безспорния факт, че той няма никаква власт върху въображението си, не може да определя нито силата, нито посоката му, - тъй че колкото се радвам за написването й, толкова съм и благодарен, кой знае на кого. Склонен съм да мисля, че в известен смисъл книгите преминават през автора си като вода през тръба. Разбира се, ако просто лежиш и гледаш тавана с дълбок, пък дори и прочувствен поглед, нищо от никъде няма да мине. Но в общи линии искам да кажа, че има добри богове, и в този смисъл въпросът за авторството е открай време малко спорен (но само в този смисъл). И тъй като, за щастие, ние живеем в един толкова добър свят, че дори да изпаднеш в дръзкото съчетание на патетика и наглост, все пак няма да те застрелят (а би могло), аз ще си позволя да прокарам леко нахалното сравнение с онзи, истинския Колумб - този велик мъж, който вследствие на щастливото сътрудничество на личния кураж и добрия Случай удвоил размерите на известния тогава свят, - и да кажа, че поне отчасти ми е познато чувството, което той навярно е изпитал, виждайки онези неоткрити брегове. В известен смисъл тази книга беше моята Америка, а аз бях нейният Колумб, и я открих; и ако не друго, тя удвои размерите на моята лична планета и ми помогна да разбера, че живея в много по-голям свят, отколкото съм си мислел. Честно казано, аз подозирах това и преди, но не бях никак сигурен в него, така че откритието беше наистина вълнуващо.
Волтер, който в качеството си на просвещенец предизвиква у мен заядливо, често дребнаво и на моменти откровено злонамерено раздразнение (в което читателят ще има многократно възможност да се убеди), всъщност е абсолютно прав: ние живеем в най-добрия от всички светове!
По-добър от това би било вече прекалено.
Тъй че:
Каквато и съдба, какъвто и път да има тази книга, тя беше голямо, щедро и щастливо събитие в моя живот.
Благодаря много.
3. ГНОСТИЦИТЕ
Милен Русков
Евангелие на Йоан, 3:8
Поздрави! Искам да знаете, че всички хора, родени от основаването на света до сега, са прах.
Началото на “Евгностос Блажения”, гностически апокриф
1. Възможно е човек да придобие знание за всички тайни на битието. Тъкмо това е гнозисът (γνωσις), който е езотерично проникновение, плод на Божие откровение, а не на познавателните усилия на мисълта. Той не е нещо, което се учи. В старогръцкия език думата “гнозис” обозначава знание, което човек добива сам и, тъй да се каже, лично - ако си бил в някой град или си срещал някой човек, имаш гнозис за тях. Ако си общувал с Бог, имаш гнозис за него.
2. Господ няма власт над нашия свят; над него власт има Демиургът, създателят му, който е пленил изпадналите в хората божествени искри. Техният Източник може да унищожи този свят, но не и да го управлява. Но ако го унищожи, Той би унищожил и тези искри. Според гностическата космогония светът, какъвто е, е резултат на грешка, лоша случайност с грандиозни последствия. Гностиците спорят за това дали Демиургът - който съвпада с Яхве, Бога от Стария Завет - е зъл, или не, което значи: дали е пленил изпадналите искри божествена светлина умишлено, или не. Тази неяснота, както и самата породила я трагична случайност, произтича от изключително разгърнатите властови йерархии в гностическата космогония. В интерес на истината, изпадането на спинтерите (духовните искри) в долния свят се дължи на едно погрешно движение в многосъставното “тяло” на Бога, състоящо се от същински център и множество излъчвания, еманации. Това погрешно движение става в самата му периферия, в последния еон (от гр. Αιων, “вечен”). Оттам искрите духовна светлина изпадат в материята, която пък е на самото дъно на властовата йерархия на Демиурга. Той не се занимава пряко с нея, а през една поредица от породени от него архонти - управители. Двете “царства” си приличат и по още нещо - те функционират като огромни магнити или водовъртежи, така са устроени, че нищо тяхно да не излезе навън. Веднъж попаднали в системата на Демиурга, божествените искри се оказват част от нея и тя, съобразно самото си изначално устройство, ги завърта в себе си. От друга страна, техният източник ги притегля обратно по силата на същия конститутивен, движещ принцип. А и те се стремят към него. Така двете царства се оказват въвлечени в неизбежен конфликт поради самата си природа, а не толкова поради центровете на техните огромни властови йерархии - такива разгърнати йерархии могат да бъдат управлявани единствено от изначалната си природа. Ето защо не е сигурно, че Демиургът е за нещо виновен. Което, от друга страна, няма никакво значение. Той е лош не по причина, а по природа.
Ние трудно можем да разберем този начин на мислене, трудно можем да усетим настроението му - никой от нас не живее в световна империя, управлявана от един-единствен човек, когото никой край теб никога не е виждал, там някъде в далечния Рим, на тази огромна, широка планета, на която най-бързото нещо е конят и чиято тишина, например, дори не можем да си представим.
Затова още по-впечатляващи изглеждат свидетелствата колко малко се е променил светът в други отношения, както показва едно писмо, открито, заедно с 52 други гностически ръкописа, през 1945 г. край Наг Хамади в Северен Египет. Впрочем тези ръкописи били открити от един арабски селянин с популярното име Мохамед Али и неговия брат Халиф, докато копаели за тор, която да пренесат на градината си. Така те попаднали на гърне, високо около 1 метър, в което, за тяхно разочарование, имало не злато, а подвързани в кожа папируси с гностически апокрифи. Неизвестно каква част от тях била изгорена същата вечер, докато те палели огън, на който да сготвят вечерята си. Кой знае какво би станало с тези ръкописи - или кодекси, както ги наричат учените, - ако, първо, бащата на тези братя (общо 7) не бил убит 6 месеца по-рано и, второ, убиецът на баща им не се появил в тяхното село малко след откриването на папирусите. Братята го хванали, отрязали му крайниците и накрая (но не на последно място, както се казва) изяли сърцето му. Но не тази история имахме предвид - макар че и тя онагледява някои изненадващо трайни нрави, - а самото писмо, отправено до някой си Хефестион от жена му (обръщението “брат”, което тя използва, вероятно е било приетото обръщение на жените към мъжете им в онези времена). Писмото е писано най-вероятно между 385 и 391 г. сл. Хр.:
“Изис до нейния брат Хефестион, привет,
Ако си добре и другите неща са наред, това ще е в съгласие с молитвата, която непрестанно отправям към боговете. Самата аз и детето и цялата къща сме добре и мисли за себе си винаги.
Като получих по Хорус твоето писмо, в което съобщаваш, че си задържан в Серапеума в Мемфис (серапеумът е езическо светилище - б.м.), заради новината, че си добре, аз веднага благодарих на боговете. Но относно това, че не се връщаш вкъщи, докато всички други, които са били уединени там, си дойдоха, бях разочарована, защото след като преведох себе си и детето ти през тези тежки времена и бях принудена да изпадна в какви ли не крайности поради цената на зърното, мислех, че сега най-после, когато си дойдеш у дома, ще се наслаждавам на малко почивка, докато ти дори не си помислил да се връщаш у дома и не обръщаш никакво внимание на нашето положение, и то като си спомняш как бях в нужда за всичко, дори когато ти си беше вкъщи, да не говорим за този дълъг период от време и тези тежки дни, през които не ни изпрати нищо. Тъй като, освен това, Хорус, който ми предаде писмото ти, донесе и новината, че си вече свободен, аз съм съвсем огорчена. Моля те, върни се в града, ако нищо по-наложително не те задържа.
Ще ми направиш услуга, ако се грижиш за своето телесно здраве.
Довиждане.” (Кодекс ХIV)
А папирусите? След като братята Али убили убиеца на баща си, Мохамед, очаквайки полицията да го потърси, предал свитъците на местния имам (мохамедански духовник) и избягал. Имамът ги продал на антиквари. Свитъците били написани на изчезналия вече коптски език - елинизиран египетски, писан с гръцки букви, - тъй че дълго време никой не разбирал какво точно е попаднало в ръцете му. Когато това станало, египетското правителство веднага национализирало кодексите, с изключение на един, който след много машинации успяла да откупи фондацията на швейцарския психоаналитик Карл Юнг (по случай 80-ия му рожден ден). Не е ясно каква е цената на тези ръкописи от IV в., понеже от този момент нататък собствениците им отказват да ги продават, но вероятно е с пъти по-голяма, отколкото ако това гърне е било пълно със злато, както се надявал злополучният Мохамед Али. Между другото, всички усилия да се разбере какво, за Бога, е станало с него - понеже без тази информация историята изглежда някак непълна, незавършена - удрят на камък. Той се появява на сцената, когато открива гностическите кодекси, и изчезва от нея, когато те излизат от ръцете му. Очевидно от този момент нататък той вече не интересува никого.
Или може би наистина е избягал?
Анонимните гностически системи се наричат офитски системи. Това, че не са кръстени на някой основал ги учител, свидетелства, че са по-стари; името им идва от гръцката дума οφις, “змия”. Тези братства почитали змията, която внушила на Ева и Адам да опитат забранения плод на познанието. За техните култови практики разказва ересиологът св. Епифаний (315-403):
“Те имат змия, която държат в един сандък - cista mystica - и която в часа на техните мистерии изваждат от там. Те нарязват хляб върху масата и приканват змията. Понеже сандъкът е отворен, тя излиза. Това е хитър звяр и като познава техните глупави обичаи, тя пропълзява на масата и почва да се вие между парчетата хляб; това, казват те, е съвършеното жертвоприношение. След това те не само начупват хляба, по който е пълзяла змията, и го раздават на присъстващите, но и всеки от тях целува змията по устата, защото тя е била опитомена от заклинание, или пък е била омилостивена за тяхната измама от някакъв друг дяволски метод. И те падат пред нея и наричат това евхаристия.” (“Panarion”, 374-7 г.)
Евхаристията е тайнство и на ортодоксалната църква, изразяващо се в това, че на вярващите се дава залък хляб, а някога и глътка вино, като символи на тялото Христово.
Вярванията на същинските офити са описани от св. Ириней Лионски в неговата книга “Разобличения и опровержения на лъженарицаемото знание”, много по-известна с подзаглавието си “Против ересите” (ок. 180 г.):
Съществува Първият човек, това е всъщност Бог, източникът на светлината. От него се ражда Вторият човек. Съществува също женското начало - Св. Дух (староевр. дума за “дух” - “руах” - е от ж.р.). Тя ражда Христос, когато върху нея пада светлината на Първия и Втория човек. Но понеже тя била твърде много за едно същество (но малко за две), част от нея преляла от Св. Дух като от чаша. От тази част се родила несъвършената София (“Мъдрост” на гръцки), наричана също Ахамот - по староевр. “хокма”, “мъдрост”, но в множ. число. Тя изпаднала в материята и била покрита с тяло, от което успяла да се освободи и да се върне при Майката. Небесата възникнали, когато тя се борела с материята, за да се освободи, те са част от нейното някогашно тяло. Но преди това да стане, тя родила съществото Ялдабаот, Демиурга, който създал 7-те планетни духа (Хебдомадата) и с тях сътворил света и човека. Като му вдъхнал живот, той му предал и съдържащия се в него пневматичен (от pneuma - “дух”) елемент - понеже, макар и без да знае, той наследил частици духовна светлина от своята майка Ахамот. След това Ахамот, приела образа на змия, “изкушава” човека да вкуси от дървото на познанието, човекът разбира кой е, Яхве го изгонва от рая и започва борбата на спинтерите да се върнат на своето родно място. Христос е пратен от горния свят да ги научи как да се освободят, заради което се съединява с Исус, когото разпват. След това Исус е възкресен в духовно тяло и в продължение на 18 месеца проповядва тайните на гнозиса на избрани свои ученици - именно на това знание се опират офитите, а не на онова, което месията разкрива преди възкресението си, макар че точно то е записано в каноничните евангелия. Сега, казват офитите, Христос седи на небето отдясно на Ялдабаот и взема при себе си всяка душа, в която е събудена Божията искра.
По този повод Хефестион, ако наистина той е авторът на Кодекс ХIV - както, донякъде за удобство, е прието да се смята, понеже в него е намерено писмото на Изис до Хефестион, - описва един спор между гностическия учител Сатурнин Матропатер (края на IV в.) и християните. Такива спорове се провеждали редовно в квартала Брухеум в Александрия, край сградата на Серапеума, в която се намирала библиотеката, поне преди опожаряването й по нареждане на александрийския патриарх Теофил през 391 г. Сатурнин е последният известен понтифекс, т.е върховен учител, на гностическата секта, наречена “култ на гениите”, и очевидно споделял докетическия възглед за Христос (от гр. δοκειη - “изглеждам”, “създавам видимост”), но в малко по-радикален вид - смятал, че Христос е самият Бог, а не негов Син (теолозите наричат това “отричане на ипостасното триединство”):
“Вечерта, като отидохме при Серапеума, Матропатер за пореден път обясни на невежите, наричащи себе си християни, за да петнят името на Съвършения, как Бог и Христос са едно лице, и че сам Бог слезе в света като Христос, и че тогава немислимо е да се говори, както те казват в своето безумие, че Той имал материално тяло, а напротив, тялото Му е било духовно, и само по домостроителство (?) привидно е изглеждало материално, а иначе и не би могло да бъде и е немислимо, понеже как може самият върховен Бог да има тяло. Но те, като желаеха да превърнат глупостта си в светотатство, дюдюкаха и спореха дори с Гений-Понтифекса. А един от тях излезе напред и рече: “Не е ли казано в Псалми Соломонови: “Седни от дясната Ми страна, и Аз ще направя враговете ти подножие на нозете ти”? А другаде не е ли казано също, че на небето Христос седи от дясната страна на Бог? Но ти, богохулнико, казваш, че Бог и Христос са едно и също лице, не е ли така?”
А нашият Матропатер кимна с глава и онзи, като си мислеше навярно, че задава много труден въпрос, извиси глас и каза: “Като е така, кажи ми ти кой тогава седи от дясната Му страна?”
А Матропатер, като ги изгледа с най-голямо презрение, веднага отговори и рече: “Самият Той седи от дясната си страна, глупако.” (Кодекс ХIV)
Този спор, разбира се, е малко встрани от тезата на офитите, защото според тях Христос седи от дясната страна на Демиурга, а не на Бог. Тъй или иначе, неговата цел е да събере всички божествени искри и да ги пренесе в горния свят, след което ще настъпи краят на този.
Най-лоша слава сред офитските секти имали каинитите, кръстени на Каин, сина на Адам. Те били либертинци, т.е. твърдели, че човекът е свободен от всякакви наложени отвън норми, особено от моралните. Нещо повече, те считали за свой религиозен дълг да погазят всички 10 божи заповеди от Стария Завет, понеже това всъщност били заповедите на Демиурга Яхве, замислени с единствената цел да държат духа в робство и плен. Който иска да се освободи, трябва да ги нарушава систематично. Каинитите признавали съществуването на 2 първични начала - едното е София, еон на светлината, а другото е Истера, създателката на света. Колкото и странно да изглежда, Ева се съвокупила с тях и родила съответно Каин и Авел. Първият убил втория и така възтържествувал над низшата сила. Положената от него горда традиция на борба срещу злата Истера била продължена после от гражданите на Содом и Гомор и достигнала своя апогей в Юда Предателя, чието днес напълно изчезнало евангелие било тяхната свещена книга. Споменатият вече Епифаний хвърля известна светлина върху тези хора:
“Тези мъже и жени имат знак, чрез който се разпознават. Когато протегнат ръце, ужким за поздрав (забравена традиция, възобновена, а не открита, по-късно от кръстоносците - б.м.), те гъделичкат дланта на другия по определен начин и така разбират дали новопристигналият е член на техния култ. Щом се уверят в това, те веднага се приканват на празненство, като сервират щедро меса и вина, дори да са бедни. И след банкета, напълнили коремите си, така да се каже, до насита, те преминават към взаимно възбуждение. Съпрузите се отделят от жените си и мъжът казва на собствената си съпруга: “Стани и празнувай любовния празник с твоя брат.” И нещастниците се смесват един с друг. (“Panarion”)
Ала не това е най-страшното, смята Епифаний. И наистина не е. Но с присъщата си решителност на човек, който, макар и вече 88-годишен, предприел пътуване по море до Константинопол, с цел да разобличи в ерес тогавашния патриарх (не успял и на връщане умрял), той казва, че “не ще се поколебае да изрече това, което те не се колебаят да правят”, и продължава така:
“След като са се съвокупили в страстен разврат, те не спират дотук със своето богохулство към небето. Жената и мъжът вземат еякулацията на мъжа в ръцете си, отмятат назад глави в себеотрицателен жест към небето - и дори с тази нечистотия в дланите си, претендират, че се молят като тъй наречени Войници на Господа и гностици, предлагайки на Отеца, Най-висшето същество в цялата природа, това, което е в ръцете им, с думите: “Носим ти тази облата (храна за причастие; друго значение - лекарство с неприятен или горчив вкус, б.м.), която е самото тяло Христово.” След което, без по-нататъшно суетене, те го поглъщат, гълтат от своите собствени срамотии и казват: “Ето тялото Христово, пасхалното приношение.” (“Panarion”)
Те смятали, че възпроизводството е непростим грях, понеже увековечава света на Демиурга. Поради което, както не на шега пише в една модерна книга, “те били може би първите, които започнали да упражняват контрол върху раждаемостта”. А го упражнявали ето как:
“Ако се случи жената да забременее - това вече го пише Епифаний, - то чуйте сега на какво още по-ужасно нещо те се осмеляват: те откъсват ембриона веднага, щом той може да бъде достигнат, вземат неродения плод и го счукват в хаван, след което го смесват с пипер, мед и някои други балсами и билки, тъй че да не ги отвращава... и всеки бръква и си взема залък от принесеното в жертва дете. И след като са извършили своя канибалски акт, те се обръщат към Бог, както следва: “Ние не се оставихме да бъдем подлъгани от Архонта на желанието, а пожънахме грешката на нашия брат.”
Самият Епифаний обаче отбелязва, че половият акт при тези сектанти не бил просто проява на разврат, а имал ритуален характер, целящ да уподоби възнасянето на Христовата душа. Тя според каинитите се възнасяла през 365-те небеса (колкото са и дните в годината), обгръщащи земята. Целта на ритуалното сношение била душите на вярващите да изминат този път. Затова мъжът трябвало да си намери партньорка, към която се обръщал с думите “Сноши се с мен и аз ще те издигна чак до Управителя”, имайки предвид Управителя на тези 365 небеса. Ако жената се съгласяла, то двамата трябвало така да съгласуват движенията си, че в един момент да спрат и заедно да извикат по име ангела - управител на съответната сфера, след което мъжът казвал, имайки предвид партньорката си:
“Нося ти своето предложение, от еди-кой си, за да го занесеш ти като предложение на този-и-този.”
“Този-и-този” в случая замества името на следващия по ред управител. Като стигнели до следващото небе, мъжът и жената повтаряли процедурата, с имената на съответните ангели. Както човек може да установи след кратко замисляне, този ритуал всъщност не е бил никак лесен за изпълнение, понеже и двамата партньори е трябвало да помнят, и то в точния ред, имената на управителите на 365-те небеса. И това, без да държим сметка за останалите трудности.
Когато - и ако - двамата достигнели до 365-то небе, това все още не бил краят. Сега душите им трябвало да слязат обратно на земята. За тази цел те поемали по обратния път, изпълнявайки същата процедура, но този път в обратния ред. Изкачването и слизането се броели за един полов акт. Ако по пътя станела някаква грешка, след това човек не можело да продължи от съответното небе нататък и този акт не се броял за успешен. Следващия път се почвало отначало.
Ако посветеният успеел да направи 730 успешни акта, той имал право да възкликне:
“Аз съм Христос, Помазаният, аз слизам от 365-то небе.”
Епифаний твърди невероятното, а именно, че е срещал такива хора, които са имали право да възкликнат това, по горното поречие на Нил около средата на IV в.
365-те небеса се срещат и в системата на първия голям гностически учител Василид, предавал учението си в Александрия между 115 и 130 г. сл. Хр. Те се обозначавали в неговото учение с енигматичното име Абрасакс. Част от загадката на това име е разбулена - сборът от числовите стойности на съставящите го гръцки букви е 365: Α = 1, β = 2, ρ = 100, α = 1, σ = 200, α = 1, ξ = 60; Αβρασαξ = 365. Μежду другото, същото число носи и елинското име на персийския бог Митра (според една хипотеза гностицизмът изхожда от персийския митраизъм): μ = 40, ε = 5, ι = 10, θ = 9, ρ = 100, α = 1, σ = 200.
Според учението на Василид отначало Бог излъчва от себе си 7 еманации, 7 еона: Нус (т.е. Ум), Логос (Слово), Фронезис (Благоразумие), София (Мъдрост), Динамис (Сила), Дикайосюне (Справедливост) и Ейрене (Мир). Заедно те образуват върховната огдоада, т.е. осмица. От нея се разгръщат още 7 небеса, от тях други, и така, докато се стигне до 365 (съвпадението с броя на дните в годината едва ли е случайно, особено като се има предвид, че обозначаващото ги име Αβρασαξ, κакто се вижда, съдържа 7 букви, според броя на дните от седмицата и първите еони). Така еманациите на светлината се приближили до силите на хаоса и материята, които ги нападнали и откъснали частици от тях. Бог изпратил Христос, който е просто другото име на първородния му еон Нус (Ума), за да им посочи пътя към освобождението. Когато бил уловен от хората на Понтий Пилат, Христос се трансфигурирал в образа на Симон от Кирена, а на самия Симон наложил своя образ и той бил разпнат вместо него. По тази причина василидианците смятали, че да умреш на кръста, е абсолютна нелепост, ето защо винаги, когато имало гонения, те с готовност се отричали от християнството. Така, бихме казали ние, те възпроизвеждали съобразно собствените си сили чудото на трансфигурацията, както разказва Ириней Лионски:
“Както Синът Божи в истинската си природа бил непознат за всички, така и те не трябва да бъдат познати от никого... защото те казват: “Опознай всичко, но нека никой не познае теб.” По тази причина хората с такива убеждения са винаги готови да се отрекат от тях... и е невъзможно те да пострадат заради простото име, защото приличат на всичко.”
Способността на учениците на Василид да се трансфигурират, тъй да се каже, изглежда е причината за тях да има коренно различни описания у античните ересиолози. Изложението до тук съответства на това описание, което им дават Ириней Лионски и по-късно Епифаний. Между тях двамата във времето стои Иполит, който в своите “Философумени” (нач. на III в.) обозначава като василидианство съвсем различна система:
Началото на всичко съществуващо е едно до такава степен трансцендентно божество, че никакво човешко понятие не може да го опише, можем да го наименоваме само чрез негации. Накрая Василид го определя като “несъществуващия Бог”. Това определение се родее не с атеизма, а с нега тивната теология. Кардиналната фраза на учението е “Несъществуващият Бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото”. Отнесено към Бог, това определение значи приблизително “неподдаващ се на каквото и да е определение”. Несъществуващият свят не е нещо, което го няма, а е съвкупност от потенции, които могат да се развият или не, но в това има елемент на случайност. Някакви потенции са се превърнали в реалност, а други не, което няма никаква дълбока онтологическа причина, можело е да се случи и обратното, или пък ще стане тепърва, в този смисъл битието е неистинско, илюзорно - то няма причина и посока и е безсмислено. Василид нарича света - или неговата първоначална основа - “панспермия”, т.е. “съвкупност от семена”. Тя е изпаднала неволно от Бог, който тогава изглежда много странно, но нали тъкмо затова Василид го нарича “несъществуващ” - извън всякакви човешки представи. След появяването на панспермията започва процес на “разделяне по видове” - филокринезис. В нея се съдържат неща от три произхода, или както Василид ги нарича - “три синовства”. Никой от елементите на тези 3 синовства не иска да участва в света. Елементите от първото синовство, които са най-чистите, още в първите секунди на света отлитнали със скоростта на мисълта към несъществуващото. Елементите от второто синовство били по-мръсни и тежки, заради което не можели веднага да отлитнат от света, но успели да направят Св. Дух, който им послужил като крила и те също отлетели към несъществуващото. Оставало да се освободи само третото синовство, т.е. духовните хора. Когато и третото синовство бъде освободено, филокринезисът ще бъде завършен и Бог ще спусне над света “голямото неведение”, т.е. светът ще продължи да съществува, но никой в него няма и да подозира, че някога е съществувало такова нещо като духа. Понеже не изглежда съвсем лишен от смисъл въпросът дали пък междувременно филокринезисът не е завършил, трябва да се отговори, че не е - когато това стане, според Василид, ще настъпи вечен status quo, всички ще са доволни и всичко непрекъснато ще се повтаря; наличието на големи промени говори, че нещата още не са се разделили по местата си.
Изглежда обаче, че чрез Иполитовата версия на учението на Василид някой анонимен древен автор широко е размахал крилата на могъщото си, впрочем, въображение. В книгата му има и други напълно оригинални версии на еретически системи и внимателното стилистично изследване на тези откъси показало, че те най-вероятно са писани от един човек, чийто стил се различава от този в останалите части на книгата. Това довело някои учени до извода, че Иполит е станал жертва на измама. Според тях, за да напише сборника си против ересите, той е купувал еретически писания, което навярно е подтикнало някой негов съвременник да му продава измислени от самия него текстове. С това този предприемчив, изобретателен, а защо не и весел мъж (във всеки случай, ако преди това не е бил, след това сигурно е станал) потвърждава убедително своята теза, че в света на панспермията няма никаква дълбока онтологическа причина да се сбъдне една потенция, а не друга, и ето че днес, близо 2 000 години по-късно, в повечето енциклопедии учението на Василид се представя по Иполитовата версия, понеже тя е далеч по-стройна от другата, има начало, кулминация и край, и това я прави доста истинска.
Практиката да се пишат фалшиви изложения на еретически учения или жития на еретически учители изглежда била доста разпространена в античния свят. Свидетелство за това намираме в кодекса на Хефестион. Произвежданите от него апокрифни жития на големия гностически учител Карпократ (II в.) били купувани от матроната Емилия, вдовица на римския сенатор Гай Лициний Андроник и притежателка на големи поземлени имения в Галия и Италия. Както можем да се досетим от този откъс, колкото по-скандални били тези апокрифни жития, толкова по-търсени били:
“Докато траеше петгодишният обет на Хорус [за мълчание; инициационна практика в някои гностически секти - б.м.], той много ми помагаше и живеехме в самия Брухеум, на хвърлей място от стария дворец на [П]Толемеите. Написахме с Хорус: житието на Карпократ, в което се открива как той бил крадец в Смирна като младеж, житието, в което той убива баща си, преди да се отдаде на Бога; а също това, в което той продава майка си и сестра си в робство, а после пророкува на пазара в Александрия; а също онова, в което се открива как той отишъл в Ефес, където сразява словесно психика Поликарп в храма на Артемида, а после с магия разрушава банята, но къпещите се не засяга, а после с магия я построява отново, както е била; и онова как той лети в левитация пред самия цезар и цезарят го пита какво иска в награда и че каквото поиска, ще му се даде, а Карпократ казал: “Това, което аз искам, ти, цезарю, не можеш да ми дадеш. Понеже аз искам да спася душата си” (и оттам именно отлита и отива в Ефес да спори с психика). И много други свидетелства се написаха, и всички отидоха по пратеник в ръцете на матроната Емилия, а ние живеехме в Брухеум. Но като свърши обетът на Хорус, той престана да помага, а се отдаде на безполезни занимания и по цял ден ходеше да поучава и да се бие с християните на Серапеума, и трябваше да се преместим да живеем до пристанището. И тогава се чу, че матроната Емилия, благословено да е името й, ще дойде в града да ни види кои сме.
Аз рекох на Хорус: “Хорусе, да напишем житие, защото, ето, матроната Емилия идва в Александрия.”
А той каза: “Не мога вече нищо да напиша и не искам.”
А аз рекох: “Но искаш да ядеш и да пиеш.”
А Хорус се хвана за главата и рече: “Проклето да е тялото! Какво да напишем? Написа се вече как Карпократ бил разбойник в Смирна, и за Ефес се написа и за майка му и сестра му и как възкресил убиеца от Синоп Понтийски и за другите неща също. Разказа се даже как Карпократ убил баща си като дванайсетгодишен, за да посочи към дванайстия еон, Мъдростта.”
И тогава, като спомена той Мъдростта, мен ме осени божествена светлина и му рекох: “Да напишем сега за Сатурнин, как той убил баща си като осемгодишен, за да посочи към съвършената огдоада и че доброто и лошото са едно.”
И този животопис също е написан от нас, за да се прослави името на Сатурнин Матропатер, нашия понтифекс.” (Кодекс ХIV)
Когато човек прочете отново Иполитовата версия, след като е разбрал за хипотезата, че тя е мистификация, той я чете по съвсем друг начин и има чувството, че е изправен пред една гръмка, грандиозна и възхитителна шега, и изведнъж вниква как точно “Несъществуващият Бог сътвори неволно несъществуващия свят от нищото”.
Най-великият гностически учител по общо мнение е Валентин. Той е грък, роден ок. 90 г. във Фребонис, близо до Александрия, в която учил философия и бил посветен в тайното знание от Тевдас, някогашен ученик на апостол Павел. Около 137 г. Валентин отишъл в Рим и спечелил такава известност, че след смъртта на папа Хигин през 140 г. бил една от кандидатурите за следващ римски епископ. Но пред него предпочели Пий. Валентин проповядвал гностическото учение докъм 155 г. в Рим, след това заминал за Кипър, където умрял ок. 161 г.
Системата на Валентин се състои от учение за плеромата (πληρωμα - “пълнота”), т.е. пълнотата на най-чистото Божие битие, и учение за кеномата, т.е. пустотата, небитието.
Според Валентин отначало съществувал първоотецът на всичко, наречен Витос (т.е. Дълбина), който влязъл в брачна двойка, или сизигия, с Тишината (Сиге). От тази двойка посредством еманация произлязла следващата - Ума (Нус) и Истината (Алетея). Тези четири еона образуват т.нар. тетрада, т.е. първа четворка. По-нататък Умът и Истината породили Логоса (Словото) и Зоя (Живота), от които пък произлезли Човекът (Антропос) и Църквата (Еклесия). Тези еони образуват огдоадата, т.е. върховната осмица. Оттук Словото и Животът пораждат още 5 двойки еони, т.е. декадата, а Човекът и Църквата - още 6 двойки, наречени додекада. Така се образуват 30-те еона на плеромата.
Еоните от декадата, породени от Логоса и Живота, се съчетават в следните двойки:
Витиос, т.е. Присъщ на бездната, Бездънен - Смешение; Нестареещият - Единство; Самобитност - Хедоне, Радост; Неподвижност - Сливане; Единородният - Блаженство.
Еоните от додекадата, породени от Човека и Църквата, са:
Параклет, Утешителят - Пистис, Вярата; Бащиният (Патрикос) - Надеждата; Майчиният - Любовта (Агапе); Вечният Ум - Разумът; Църквата - Блаженият; Възжеланият (Телетос) - София, Мъдростта.
Отношението между Логоса и Човека донякъде се онагледява от съпоставката на значенията на еоните на първия и тези на втория. Като цяло еоните от декадата на Логоса имат по-общ, абстрактен, космически, тъй да се каже, смисъл - Неподвижност, Смешение, Сливане..., - а тези от додекадата на Човека имат по-екзистенциален, по-близък до човешкия опит смисъл - Вяра, Надежда, Любов и т.н.
Кръгът на еоните се охранява от безбрачния Предел, или Кръст.
Силата на духовната светлина намалява в низходящ ред от първата тетрада до додекадата, чийто последен еон - София - изпитал страст. Причината за тази страст се кореняла в неосъществимото й желание да опознае непознаваемия Отец, Витос. Ириней (“Против ересите”) има по-изобретателна версия за възникването на Софиината страст, но оттам нататък изложението му е точно:
“Премъдростта почувствала страст, като не познала обятията на своя съпруг Възжелания... този еон, извратен на пръв поглед от любовта, а всъщност от дързостта, нямал такова близко - каквото има Умът - общение със съвършения Отец. Страстта се състояла в желание да се изследва Отецът. Премъдростта обаче не успяла, тъй като се била заела с невъзможно дело; и бидейки в много голямо напрежение по причина на дълбината и неизразимостта на Отеца, и поради особената си любов към него постоянно простираща се напред, тя в края на краищата... се натъкнала на сила, пазеща всичко извън неизречимото величие. Тази сила се нарича Предел (Орос); от тази сила била тя удържана и утвърдена, и връщайки се с труд на себе си и убеждавайки се, че Отецът е непостижим, отстранила предишното си Помишление (Ентимезис), заедно със страстта, произлязла вследствие на чрезмерното й удивление.”
Ентимезис била “същност безобразна, от женски пол” и с нейното изхвърляне от плеромата започва учението за кеномата, или историята на пустотата, запълнена сега с вещество, което възникнало от чувствата, които изпитала Ентимезис, а именно - печал, страх и изумление.
Същевременно с това в плеромата настъпила много важна промяна, понеже Витос, като не желаел и друг еон да пострада като Мъдростта, наредил на Ума и Истината да създадат нова двойка, а именно Христос и Св. Дух, които обяснили на всички еони, че Отецът е непознаваем и че именно благодарение на тази непознаваемост плеромата ще съществува вечно. Тогава цялата плерома с общи усилия еманира от себе си последния еон - Исус. Важно е може би да се каже, че макар той да е плод на цялата плерома, все пак неговото пораждане се ръководело от двама “бащи” - Христос и Словото (Логоса). Неговото предназначение е да спаси загиналото и загиващото, заради което е наречен Сотер (Спасител). Накрая на времената той трябва да спаси Ентимезис, изпаднала от плеромата, и да сключи сизигия с нея.
Както се вижда, Валентин разгърнал с изключителна пълнота учението за Бога вътре в себе си, което именно е целта на всяка теология. По този въпрос Ириней Лионски има да каже следното:
“Много по-приятен е разказът, който Антифон, един от древните комически поети, дава в своята “Теогония” за произхода на всички неща. Той казва, че Хаосът е създаден от Нощта и Тишината; разказва, че после Любовта се породила от Хаоса и Нощта; а от нея - Светлината; и че от тази, според него, произлезли всички останали богове от първото поколение... На мястото на Нощта и Тишината те слагат Витос (Дълбината) и Сиге (Тишината); вместо Хаоса слагат Ума; и вместо Любовта (от която, казва комическият поет, всички неща са поставени в ред) те предлагат Словото... и твърдят, че само те са запознати с тези неизброими и неизразими мистерии. Тези неща, които се играят навсякъде в театрите от комедианти с най-ясни гласове, те превръщат в своя система и просто променят имената... И не беше ли поетът Омир изказал мнението, че Океан, заедно с майката Тетис, е източникът на боговете? Тази идея тези хора прехвърлят на Витос и Сиге.” (“Против ересите”)
Неясно защо след изпадането му от плеромата Помишлението Ентимезис започва да бъде наричано Ахамот. Тя се устремява към плеромата, но Пределът я спира и отблъсква обратно, тогава от неосъщественото си стремление тя създава психическата природа и нейния Баща и управител на материята - Демиурга, а самата материя създава от по-низшите си афекти: равнините - от печал, планините - от ужас, моретата - от сълзите си, въздуха - от смущението си, а от отчаянието си създава демоните.
Като не може да се върне в плеромата, Ахамот решава да създаде свят по нейно подобие, симулакрум. Това тя прави чрез Демиурга, който дори не подозира за нейното съществуване. По нейно внушение Демиургът създава човека, без да знае какво е това човек (а той е подобие на горния Антропос, сина на Логоса), създава и всички други неща в света, без да знае какво представляват те, каква е тяхната идея. Ахамот вдъхва на човека искрата на духа, но тя може да бъде развита или не, и така с течение на времето се очертават ясно три типа хора: материални (илици), душевни (психици, единосъщни на Демиурга и негови любимци) и духовни (пневматици, които Демиургът не разбира, но към които се отнася със смътно уважение).
Месията всъщност бил обещан и пратен от Демиурга. При кръщението му обаче с него се съединил горният Исус, слязъл върху него във вид на гълъб. Учението на Валентин за Исус Христос е докетическо - според него Христос имал духовно, привидно тяло. Естествено, той не пострадал на кръста, защото само материята може да бъде разпната. Привидното му страдание целяло да изобрази чувствата, които изпитала Ахамот, когато Кръстът я отблъснал от плеромата - страх, печал и безпомощност. Другите действия на Исус също имат символично значение - той започнал да проповядва на 30 години като алюзия за 30-те еона, възкресил 12-годишната дъщеря на Яир и излекувал кръвоточивата от 12 години, за да посочи премеждията на 12-ия еон от додекадата, София, и т.н. След това си отишъл, откъдето дошъл.
Разбира се, преди това посочил на хората пътя на спасението. Но на някои - тайно; тяхната традиция Валентин бил призван да пренесе нататък.
Ако Валентин е най-уважаваният гностик, то най-скандалният е без съмнение Карпократ, чието учение било много популярно в големите градове на империята. Основаната от него секта се наричала “Съвършените синове на Царството”.
Карпократ, който предавал учението си в Александрия между 130 и 150 г., бил либертинец, т.е. твърдял, че човекът е свободен да постъпва, както желае, не е длъжен да спазва Божиите заповеди, нито да уважава институциите и законите. Той трябва само да усвои тайните практики, които именно го правят съвършен.
Показателен за разбиранията на либертинците е един откъс от гностическите ръкописи от Наг Хамади:
“Попитаха Матропатер: “О съвършени, можем ли да крадем?”
А Сатурнин рече: “Разбира се.”
Попитаха го: “А можем ли да лъжем?”
Сатурнин отговори: “Можете.”
Попитаха го: “А да прелюбодействаме можем ли, и да ходим при чужда жена?”
Сатурнин им рече: “Можете. Не сте ли съвършени?!”
Попитаха го тогава: “А можем ли да убиваме?”
Сатурнин каза: “О, невежи! Защо ме питате като глупаци и деца на плътта? Не сте ли вие съвършени, нямате ли съвършено знание? Можете да убивате илици, понеже те са обречени на погибел и са самата погибел, защото са материални. А пневматици и психици не можете да убивате; понеже първите са от Духа и ако им посегнете, посягате и на спинтерите в тях; а вторите може и да се спасят според делата си.”
Тогава Селевк го попита: “А как да познаем кой какъв е?”
Учителят каза: “Психика ще познаете лесно, понеже той в каквото вярва, в това живее. Духовния не гледай как живее, а го питай в какво вярва, понеже той вярва в едно, а живее в друго. И телесния също е така, но него не питай в какво вярва, а го гледай как живее.”
И те го попитаха: “А как ще различим духовния от телесния, за да знаем по какво да съдим?”
Сатурнин им рече: “Някои можете да познаете и на око. Виж го - дебел ли е, охранен ли е? Тогава е илик, телесен. Но все пак гледай - ако не оставя следа по земята, когато върви, значи не е. И още нещо вижте - отруден ли е? С пот на чело ли изкарва прехраната си? Тогава този е от най-жалките творения на Демиурга, боклука на земята. Всичко, което този иска, е хляб, зрелища и размножение. Тези са товар за земята и илици до един. А има и някои, които не са бедни, нито пък алчни, и все пак искат по цял ден да работят. Това те правят, защото са като празни миди, зейнали на слънце - празни са отвътре и не знаят с какво да се напълнят. Тези са илици до един и товар за земята.” (Кодекс ХIV)
Според карпократианците светът бил създаден от зли ангели - светодръжци. Те били носители на принципа на индивидуалността - затова и се откъснали от Бог - и закрепили този лош принцип в света чрез заповеди и морални закони, които ги обслужват. Човек трябва да се слее отново с Бога, като престъпи заповедите на светодръжците. Потъпкването на законите става с помощта на божествената свобода, която човек носи в себе си (онази божествена искра).
По-късно в империята се разпространила втора карпократианска секта, известна като “култ на гениите”. В този контекст думата “гений” има по-специфично значение - някой, който е от ранга на ангелите (но не е ангел). Може би това значение произхожда от асиро-вавилонската митология, в която гениите са демони, които участват в живота на хората, но са невидими и неуловими.
Името на сектата се оказало голямо попадение, макар че огромното мнозинство от римляните едва ли са знаели неговата, тъй да се каже, “митологическа етимология”. Като се прибави към името и известният ореол на загадъчност и тайнственост, с който се ползвала сектата, нищо чудно, че тя предизвиквала голям интерес сред някои кръгове на римското общество. Един от тези кръгове били църковните среди, които се стремели да я унищожат - например чрез хора като Сцила, наричан Синаеца, христистиянски аскет, отшелник в Синай, който убивал посочени му от църковните власти еретически лидери. Но сектата събуждала и далеч по-добронамерен интерес, примесен дори с възхищение, както показва следният разказ на Хефестион, в който една римска благородничка за пръв път попада сред гениите:
“Докато провеждахме службата, портата изведнъж се отвори и в светилището нахлу широк сноп слънчева светлина, като отрязан с нож от двете страни. Обърнахме се към вратата, но никой не се появи там. Тогава Хорус се приближи към мен и ми прошепна на ухо: “Това е Сцила. Сега ще влезе и ще ни избие до крак.” Но тогава на вратата се появи жена, цялата в бяло, като ангел в слънчевата светлина, а след нея поне десет нубийци, черни като нощта, явно нейни слуги. Аз възликувах и рекох в сърцето си, че това може да е само матроната Емилия, нашата благодетелка. А тя, като влезе с бързи крачки сред нас, хващаше ни за лактите и викаше: “Гении, гении.” А щом видя Сатурнин Матропатер, който й се поклони, облечен в богато украсената мантия на мага, възкликна и рече: “Ти трябва да си Сатурнин, понтифексът.”
Следва размяна на въпроси и отговори, и така стигаме до:
“После тя го попита: “А вярно ли е, че си убил баща си, когато си бил осемгодишен?”
Това тя беше научила от житието, което й пратихме, като го подписахме с подписа на самия Сатурнин.
А Матропатер, без за миг да се поколебае, веднага й отговори и рече: “Вярно е, милостива госпожо. Но знаеш ли ти защо го направих?”
А тя веднага му каза: “За да посочиш към огдоадата и да покажеш, че доброто и лошото са едно”, понеже беше много доволна, че знае отговора.
А Матропатер каза: “Точно така.”
По-късно привечер, докато се разхождахме из градината, Матропатер ме извика и ми каза: “Чувам, че за мен се разнасят какви ли не слухове и се носят какви ли не неща, и някои от тях с моя подпис. Ти чувал ли си за тях?”
Аз рекох: “Чувал съм за някои.”
А Матропатер продължи и каза: “Но аз никак не се сърдя в сърцето си и не тая омраза заради това. Защото така се разнася учението, а то не е като стоката на пазара и за него не е важно дали го знаят с добро, или с лошо, а да го знаят. Понеже тези двете действително са мнения и се менят, но от незнанието знание не правят, както не правят от дупката купчина.”
И като рече това, той се обърна и се смеси с другите съвършени.” (Кодекс ХIV)
Изглежда “гениите” наистина вярвали, че са неуловими, понеже разполагат с благоволението на Сиге (Тишината), съпругата на първоотеца Витос. Във всеки случай Ириней свидетелства за това:
“Те се обявяват за “съвършени”, тъй че никой не може да се сравнява с тях по огромността на тяхното знание... Те твърдят също, че са се издигнали над всяка сила и че следователно са свободни да действат във всяко отношение, както пожелаят, и няма никой, от когото да се страхуват за каквото и да било... Те не могат нито да бъдат задържани, нито дори видени от никой съдия. Но дори ако се случи той да ги хване, тогава те могат просто да повторят тези думи, докато стоят пред него: “О ти, която седиш до Бог, мистична и вечна Сиге, чрез която ангелите получиха отгоре своите форми, по които ти ни създаде като техни образи, с ум, съсредоточен върху горните неща, като в сън - виж, съдията е пред мен, и глашатаят ми нарежда да се защитавам. Но ти, като запозната с делата и на двама ни, представи каузата на двама ни на съдията, понеже това е в действителност една кауза.” Щом Майката чуе тези думи, тя слага върху тях Омировия шлем на Плутон, за да могат те невидимо да избягат от съдията.”
Ириней предава текста на молитвата съвсем точно, доколкото можем да съдим от един конкретен случай на използването й, описан в гностическите ръкописи от Наг Хамади. Описаната случка трябва да е станала през 389 г. - “десетата година от царстването на Теодосий”. Има се предвид император Теодосий I, 379-95. (Между другото, понеже в този откъс се споменават понятията “ябълка сирийска” и “ябълка африканска”, налага се пояснението, че римляните наричали “ябълка” няколко плода, чийто конкретен вид се уточнявал от названието на страната, където този плод растял. Така например “ябълка сирийска” означава обикновена ябълка, а “ябълка африканска” наричали портокала.) Ето и текста с молитвата:
“В десетата година от царстването на Теодосий в Александрия дойде един чудноват мъж на име Илюминатус Максимус, който пристигна от Сирия. Той не беше гений или съвършен, нито християнин, нито езичник, но твърдеше наляво и надясно, че бил срещнал небесния си двойник, който бил Случаят, когото той наричаше “императора на императора, истинския император”. И дотолкова беше убеден, че нищо лошо не може да му се случи, понеже самият Случай бил небесният му двойник, че говореше на висок глас пред Серапеума и призоваваше хората да се кланят на Случая, истинския император, и още казваше: “Почитай своя истински император, императора на императора, и му се преклони.” А още казваше в безразсъдството си: “И императорът се кланя на своя император.” А войниците, като чули това, идват и го питат кой е този император на императора, и го прибраха и го пратиха на съд. А какво беше моето учудване, когато, като застана пред съдията, той започна да произнася нашата молитва за спасение към Майката Сиге. Но понеже не беше съвършен, или по друга причина, той не я помнеше добре и като кажеше “с ум, съсредоточен върху горните неща”, оттам преминаваше на “виж, съдията е пред мен, и глашатаят ми нарежда да се защитавам”, но като се досещаше, че нещо изпуска, после се връщаше назад и почваше да я повтаря, опитвайки се да си спомни. А войникът Пантера, който пази осъдените и стоеше до него, се обърна към нас с разтворени в жест на учудване ръце и каза: “Какво приказва тоя? Луд ли е, какво?”
А до мен стоеше Хорус, с когото този Илюминатус веднъж беше спорил кое е по-добро за хората - ябълка сирийска или ябълка африканска, и Хорус каза: “Ябълка африканска”, а онзи, понеже имаше голям дар слово, го направи за смях и после където го видеше, така го наричаше. Но пак не се сдържах и следващия път, когато той стигна до “ум, съсредоточен върху горните неща” и спря, понеже не можеше да си спомни следващите думи, извиках: “Като в сън”, и после той продължи молитвата до края. Но без резултат, понеже, изглежда, молитвата му беше несъвършена. Защото той стоеше пред очите ни, докато съдията го осъди на съсичане за измяна на императора. А войникът Пантера се засмя, потупа го по гърба и рече: “Ще ти падне главата.”
Тогава за кратко време стана тихо, и тъкмо тогава Хорус се обади и рече: “Ябълка сирийска.” (Кодекс ХIV)
Етическата система на карпократианците е изложена най-ясно в един трактат на Карпократовия син Епифаний, озаглавен “За справедливостта”. Макар че неговият основен патос е в това, че жените трябва да бъдат общи, сред обстойната аргументация на това твърдение на места са разпръснати по-генерални тези, както е например в следния откъс:
“Бог създаде всички неща да са обща собственост на човеците. Той достави жената да бъде с мъжа общо и по същия начин обедини всички животни. Така той показа, че справедливостта е общо споделяне... Но тези, които бяха родени по-късно, отрекоха споделянето, което е техен произход и казаха: “Нека този, който е взел една жена, да я пази”, докато всички могат да я споделят, точно както ни показват другите животни. Така законите прокараха идеите за мое и твое.”
Епифаний въвел практиката на общите жени, заради което бил честван като божество в родната му Кефалония. Той порицава законите в духа на пантеизма:
“Законите накараха земята, парите и дори брака вече да не раждат плод за обща употреба. Защото Бог направи лозите да ги ползват всички общо, и по подобен начин жените, зърното и другите плодове.”
Според Епифаний, ако 10-те заповеди наистина са спуснати от Бог, то той се е пошегувал:
“Следователно човек трябва да разбира афоризма “Не пожелавай...” като шега на нашия Законодател, към която той прибавя дори още по-комичните думи “... благата на ближния си”.
Подобни убеждения сигурно са превърнали Майката Сиге в една от най-заетите богини на Античността и направо са изтъркали от употреба шлема на Плутон. Понякога обаче Майката Сиге изглежда наистина помагала, както разказва Хефестион - макар че в конкретния случай “Спасителят” е може би друг:
“На следващия ден, понеже бяхме празни, отидохме да гледаме съсичането на Илюминатус Максимус и още един мъж, осъден за кражби. И като ги доведоха на двайсет разкрача от мястото, войникът Пантера тръгна от там към Илюминатус. И като го наближи, Илюминатус бутна с рамо този до него, онзи залитна и излезе напред, и Пантера го взе него. А той възропта и, понеже беше вързан, посочи с глава към Илюминатус и рече: “Защо мен? Онзи трябваше да е пръв.”
А Пантера го прегърна през рамо и му рече: “Трябваше, но не е.” И го заведе при другите войници, та го посякоха.
А после се върна Пантера, та взе Илюминатус под мишницата и го поведе и него. Тогава видяхме, че тича насам глашатаят, като викаше “Спрете, спрете” и размахваше един свитък над главата си. А те спряха и той дойде и прочете едикт от императора Теодосий, в който се известяваше, че му се е родила дъщеря, принцесата Евдокия (Бог да удължи дните й!), и в нейна чест се помилват всички, с изключение на убийците и тези, които дължат данък на императора. А понеже Илюминатус не беше нито едното, нито другото, рече на Пантера: “Развържи ме.” А Пантера се засмя и му сряза въжетата. Тогава Илюминатус отиде при глашатая, който беше младо момче, почти дете, и го прегърна и целуна. И му рече: “Знам кой си.” А после, като мина край нас, видя Хорус, посочи го с пръст и му извика: “Кой е твоят император?” А войникът Пантера го бутна по гърба (понеже Пантера вървеше зад него). А Илюминатус пак посочи Хорус и, като не спираше този път да върви, пак му рече: “Кой е твоят император?” А после почна да се смее и да вика: “Да живее императорът, да живее императорът.” А войникът Пантера, като чу, извика и той. Но хората се двоумяха. Тогава Пантера се ядоса, извади меча си и го опря о гърлото на един, но така, че главата на този отскочи назад, и рече: “Викайте, кучета!” И всички почнахме да викаме: “Да живее императорът, да живее императорът!” А Илюминатус, както вървеше напред и се смееше и викаше, изведнъж се шмугна в тълпата и се изгуби.” (Кодекс ХIV)
Научното наименование на етическите системи от рода на карпократианската е антиноминализъм - убеждението, че не е нужно да се спазват нито законите, нито 10-те Божи заповеди, понеже от тях ни е освободила Божията милост. Щом Спасителят е изкупил греховете ти и Божията милост действа, значи си свободен да постъпваш, както искаш. Но Божията милост действа далеч не за всички, а само за едно избрано малцинство от “съвършени синове”. Тук се срещаме с вече споменатото триделение на хората на материални, душевни и духовни. Материалните не могат да се спасят и са осъдени на гибел, каквото и да правят. Душевните, които са обикновените християни, могат да се спасят или не, но за да се спасят, те трябва да вършат добри дела и да изпълняват 10-те заповеди, които по принцип са безсмислени, но не за тях, а за третия вид хора, духовните, тези, на които е дадена духовната искра, и както духът е нетленен, така и духовните хора ще се спасят във всички случаи, както разказва Ириней:
“За самите себе си твърдо са уверени, че във всички случаи и непременно ще се спасят, не посредством дела, а защото по природа са духовни... Понеже както златото, сложено в мръсотия, не губи своята красота, но съхранява природните си качества и мръсотията не може да му направи нищо лошо, така и те, по думите им, до каквито и веществени деяния да се унизят, няма да претърпят ни най-малка вреда и няма да загубят духовната си същност.”
Според карпократианците да се поставя духът в някаква обратима зависимост от плътта е неуважение към него и към Бог, чиято субстанция не може да зависи от нещо толкова нищожно като материята, затова и в гностическото Евангелие на Тома е казано:
“Исус рече: “Проклета да е плътта, която зависи от душата. Проклета да е душата, която зависи от плътта.”
Ето защо те без притеснение се отдавали на плътски наслади, като казвали, по думите на Ириней, че “въздават плътското на плътта, а духовното на духа”. В частност те си спечелили лоша слава с прелъстяването на жени.
Зад моралния релативизъм на либертинците стои тяхното разбиране за действителното сливане на противоположностите в изначалното единство. Мисленето в опозиции е погрешно:
“Светлината и мракът, животът и смъртта, дясното и лявото са братя едно на друго. Те са неразделими. Поради това нито добрите са добри, нито лошите лоши, нито животът е живот, нито смъртта смърт.”
(Евангелие на Филип, гностически апокриф)
Карпократ учел, че “добро” и “лошо” не съществуват и са само човешки мнения за нещата. Моралните закони били създадени от Управителите, за да ни държат в робство, а като внушили на човека да конструира реалността в понятията на противоположностите, те го държали мотивиран от награди и наказания и по този начин го въртели вечно в цикъла от живот и смърт, възпрепятствайки божиите искри да се освободят и да се слеят отново с Бога. Така че земята била всъщност планета - затвор и този, когото обикновено наричат Бог, а именно Демиургът, върховният Архонт, е неговият началник. Карпократ казвал: “Бог е дяволът, земята е адът, хората са хипнотизирани ангели.” Следователно не трябва да се спазват заповедите на дявола, няма от какво наказание да се страхуваш, понеже вече си в ада, и трябва да освободиш ума си, да се събудиш от съня, след което откриваш, че, тъй да се каже, си голяма сила - ангел; гений. Идеята за греховете е част от хипнозата на хората. Всъщност греховете не съществуват, както не съществуват “добро” и “лошо”, а са само човешки мнения.Книгата на Ириней Лионски “Против ересите” е написана в частност против гностическия мисионер Марк Сириец, който проповядвал по това време в Галия, където се намирало и епископството на Ириней. Пишейки против него, той, по ирония на съдбата, обезсмъртил името и възгледите му.
Марк, всъщност родом от Александрия, бил най-големият гностически мисионер, проповядвал в Александрия, Сирия и Галия. Бил валентинианец, но неговата интерпретация на това учение го прави предтеча на по-късната кабала. Според него Първоотецът Витос, като желаел да придаде вид, да облече във форма невидимото, произнесъл Словото. По-точно, произнесъл името си, което се състояло от 30 букви и 4 срички. Първата сричка се състояла от 4 букви и онагледявала върховната тетрада. Втората сричка - от още 4 букви; двете заедно онагледяват огдоадата. Третата сричка, която по необходимост Марк е трябвало да приеме за доста дълга, се състояла от 10 букви - това е декадата, а последната сричка се състояла от 12 букви - додекадата. Произнесеното така име образува понятието на Бога за самия себе си. Марк онагледява същността на отделните еони и Бога така:
Δ
| 1 | ||||
Δ
|
Ε
|
Λ
|
Τ
|
Α
| 5 |
ΔΕΛΤΑ
|
Ε
|
ΛΑΜΔΑ
|
ΤΑΥ
|
ΑΛΦΑ
| 18 |
Отношението между еоните от огдоадата е онагледено от гръцката азбука по следния начин:
Витос и Сиге нямат съответствие в областта на звуковете, понеже Тишината (Сиге) е самото отрицание на звука. Умът и Истината, втората двойка еони, са онагледени от 9-те съгласни на гръцката азбука, които се чуват най-слабо. По-нататък Логосът и Животът са сравнени с 8-те полугласни (сонори) и съскащи съгласни, които се чуват по-ясно. И накрая Човекът и Църквата са онагледени от 7-те гръцки гласни:
Ума и Истината: βγδ θκπ τφχ
Логоса и Живота: λμνρ ζσξψ
Човека и Църквата: αεηιουω
По този начин във всеки следващ еон съдържанието на Абсолюта намалява, но затова пък печели откъм яснота.
Според Марк азбуката е мистичното тяло на истината, както разказва Ириней:
“Виж, казва той, нейната глава във висините, Алфа (α) и Омега (ω); нейния врат, Бета (β) и Пси (ψ); раменете и ръцете й, Гама (γ) и Хи (χ); гърдите й, Делта (δ) и Фи (φ); диафрагмата й, Епсилон (ε) и Упсилон (υ); гърба й, Зета (ζ) и Тау (τ); стомаха й, Ета (η) и Сигма (σ); бедрата й, Тета (θ) и Ро (ρ); коленете й, Йота (ι) и Пи (π); краката й, Капа (κ) и Омикрон (ο); глезените й, Ламда (λ) и Кси (ξ); стъпалата й, Мю (μ) и Ню (ν). Такова е тялото на истината според този магьосник, такъв е образът на елемента, такъв - знакът на буквата. И той нарича този елемент Антропос (Човек) и казва, че той е фонтанът на цялата реч и началото на всеки звук и изразът на всичко, което е неизразимо, и устата на мълчаливата Тишина.”
Използваното тук деление на човешкото тяло съвпада почти напълно с онова, прието в астрологията, по което астролозите определят кой зодиакален знак върху коя част на тялото влияе. Това съвпадение не е учудващо - като представителите на всички херметически традиции, и гностиците познавали добре астрологията, макар че изглежда имали доста двусмислено отношение към нея, както показва следният откъс:
“На пазара имаше един старец астролог, който твърдеше за себе си, че се казва Хермес и се беше прославил много, понеже казваше, че може да прочете по хороскопа не само какво ще се случи на човека до края на дните му, но и какъв ще бъде той в следващия живот. Понеже аз исках да разбера, ако е възможно, дали наистина ще спася духа си, или ще живея отново, отидох да проверя и при него. А при него се отиваше един път, за да му кажеш деня и часа на раждането си, и втори път след пет дни, за да ти прочете хороскопа. И двата пъти вземаше по една нумизма.
Той ми каза: “Ти ще имаш много необикновена смърт. Виждам те да бягаш в тъмното през някоя си градина, спъваш се в едно коренище и си разбиваш главата на диня, голяма като корабно кормило.”
А аз му казах: “Виждам, че се глумиш с мен. Защото къде се е чуло и видяло някой да си разбие главата в диня.”
А той каза: “Ти ще си първият.”
Оставих това да мине край ушите ми, понеже, което наистина ме интересуваше, беше дали ще живея пак, или ще се спася. А той рече: “Да, ще живееш пак. Ще се родиш в град на северния бряг на Адриатика, след 900 години, и ще се казваш Александър.”
А аз му казах: “Не можа ли поне да измислиш друго име, ами в града на Александър ми казваш, че ще се родя след 900 години и ще се казвам Александър?”
А той отговори: “Ако го бях измислял, това ли щях да измисля? Истината ти казвам. На младини ще бъдеш моряк, ще пътуваш насам и ще срещнеш един човек и ще тръгнеш с него, а после няма да бъдеш нищо определено, а много неща, ще се занимаваш с магическите изкуства и ще пътуваш много, а накрая ще свършиш точно като мен на един пазар.”
Аз му казах: “Не ти вярвам. Но да видим какво показва съдбата - хвърли нумизмата и ако падне лице, значи си прав и ще ти дам още една, а ако падне гръб, значи не си познал и аз ще си я взема.”
А той каза: “Няма да я хвърлям, а ще ти я покажа, както е в ръката ми.”
Казах: “Добре”, и го видях как опипва нумизмата, за да разбере дали е с лицето нагоре. После отвори ръка и рече: “Лице.” А аз го чукнах с едната ръка по опакото на дланта, с другата улових монетата и казах: “Видях”, и си тръгнах. А той, като обзет от бяс, викаше в гърба ми: “Ще си разбиеш главата в диня, ще си разбиеш главата в диня.” Не се стърпях така да се глуми с мен, върнах се и го направих да пострада. Но нали дяволът е навсякъде, сякаш от самия Тартар изскочи войникът Пантера и извика: “Каква е тая безредица?” И като разбра каква е причината, взе нумизмата и си тръгна.” (Кодекс ХIV)
Тартарът, споменат в този текст, е името на ада и, както ще видим, също играе роля в учението на Марк, но много по-незначителна от тази на числата. Заедно с буквите, Марк омесва и тях в магическа смес, съдържаща символа на всички тайни. Той знае числото на Исус Христос, както го разкрива числовата стойност на съставящите името му букви: Ι = 10, η = 8, σ = 200, ο = 70, υ = 400, σ = 200; Ιησουσ = 888.
Числото 888 като символ на Бог намираме и в оцелялото описание на меса на гностическата секта на гениите - заедно, впрочем, с едно любопитно загатване за отношението им както към парите, така и към правилата и изключенията:
“Сатурнин реши да посвети веднага матроната Емилия сред гениите, въпреки че това дотогава ставаше след петгодишен обет за мълчание. И като ни съобщи за решението си, попита: “Защо да посветим веднага матроната Емилия сред съвършените?”
А Хорус и Селевк отговориха в един глас. Хорус рече: “А защо не?” А Селевк рече: “За да отвърнем на щедростта с щедрост.”
А Матропатер, като ги чу, възкликна и рече: “Дълъг живот на Хорус! Защото той показа какво е съвършено разсъждение.”
А Селевк съжали, че е казал онова, и рече огорчено: “И на мен първо това ми дойде на ум.”
И още същата вечер матроната Емилия се превъплъти като София, а на Хорус, който прояви съвършенство, Матропатер възложи да извърши свещенодействията на мага.
И магът (който беше Хорус) влезе с каната, а София (която беше Емилия) влезе с чашата. И сложиха връзките на източния олтар, а кадилницата и книгите на централния олтар. А ние отворихме литургийните книги.
Тогава София коленичи, обърната на изток, и рече: “В името на Отеца и Майката и Матропатер, амин.”
А събранието каза: “Ти си ни майка, ти си ни баща, о наш Матропатер.”
А после магът рече: “Света майко Ахамот, ние обръщаме своя поглед с твоя далеч от стремленията, далеч от скръбта и страха, към лицето на Даващия живот. Нашите страсти са превърнати в дело на творението с две природи. Нека се възродим с теб, така че в този материален храм да участваме в природата на твойта небесна църква и духовно семе, за да приемем съвършения Логос. Амин.”
А ние всички казахме: “Амин” и прочетохме Псалма на наасените.
А после София прикади олтара и себе си с тези думи: “Когато семето бъде усъвършенствано, нашата майка Ахамот ще бъде като един със своя младоженец, и скритият огън ще погълне всички неща и самия себе си.”
А магът каза: “Благословен да е невидимият 888, вечен и нероден, необозрим и без другар. Благословена да е св. София, която създаде Желанието чрез своя копнеж по 888. Благословен да е 888, Пределът и Кръстът, който пречисти Майката и очаква Дъщерята.”
А София извика: “Нека приветстваме пристигането на Помазания сред нас с целувката на мира.”
Тогава излезе пред нас Матропатер, вдигнал ръце за поздрав, а събранието възликува и рече: “Ти си ни баща, ти си ни майка, о наш Матропатер!”
А Матропатер прегърна София и я целуна с целувката на мира и рече: “Аз съм Христос, Помазаният, и днес отново слязох от 365-то небе.”
И като рече това, отново се скри.
А София, като остана сама, събра ръце в молитвен жест, обърна глава нагоре и рече: “Съвършен и вечен 888, ние те обожаваме от дъното на нашите души. Всяка малка вълна от времето е копнеж и молба към теб.”
И като рече това, тя си свали дрехите и отиде до кръста. А Емилия беше жена пълна, обла и с големи гърди. А магът, като взе връзките от източния олтар, върза я за кръста.
А тя пак обърна глава нагоре и рече: “Позволи ми да обхвана твоята огромност и да се разтворя сладко във вечността.”
Тогава пак излезе Матропатер, като държеше в ръка една връзка, която се състои от голямо лозово листо и стръкове метличина, мента и шибой. Той отиде до София и като я почукваше леко по корема с лозовото листо, каза: “Не се спускай в този мрачен, огромен свят, където постоянно лежи безвъздушна дълбина, и Хадес, обвит в мрак, се наслаждава на неразбираеми образи, стръмна, завихрена, черна, вечно въртяща се бездна, която вечно се жени за тяло без светлина, безформено и празно.”
И като каза това, той направи знака на кръста в осемте посоки, казвайки: “Изток.”
А ние извикахме: “Дълбина.”
А той: “Запад.”
А ние: “Тишина.”
А той: “Юг.”
И ние: “Ум.”
А той: “Север.”
А ние: “Истина.”
Следва изброяване на другите 4 посоки - югоизток, северозапад, североизток и югозапад, чието значение е съответно Логос, Живот, Човек и Църква. След това изложението продължава така:
“Тогава магът отвърза София и Матропатер я прегърна и целуна с целувката на мира, а София рече: “Семето ще бъде усъвършенствано.”
А събранието каза: “Амин.”
А тя: “Демиургът ще напусне света на материята.”
А ние: “Амин.”
А тя: “Този свят ще бъде погълнат от скрития огън.”
А събранието: “Амин.”
Тогава на събранието се раздаде хляб и вино за причастие, а Матропатер благослови и рече: “В силата на Свещеното Знание, вървете си в мир, като направите своя дух достойна компания за ангелите на Светия.” (Кодекс ХIV)
Според Марк скритият огън ще погълне света тогава, когато бъдат произнесени всички възможни съчетания на буквите; тогава всичко ще се слее в един-единствен звук, както молитвите завършват с една дума: “Амин.” Що се отнася до началото му, то светът започнал с друга четирибуквена дума, за да символизира върховната Тетрада на Отеца, и тази дума била αρχη - “начало”.
Марк знаел всички тези неща, защото:
“Той твърди, че безкрайно издигнатата Тетрада снизходила върху него от безкрайно издигнатите и неописуеми места и му обяснила само на него своята природа и произхода на всички неща, което никога преди това не била разкривала на никого нито от боговете, нито от хората.” (Ириней)
В Галия, където проповядвал и Ириней, Марк си спечелил сред ортодоксалните християни славата на изключително опасен човек. Дотолкова, че те съчинили за него разобличаващ химн (ако това е думата), който пеели при среща с него или неговите ученици. Ириней цитира този химн:
“Марк, ти, който създаваш идоли, тълкувател на поличби,
обучен в допитването до звездите и потънал дълбоко в черните изкуства на магията,
о чудеса на сила, напълно откъсната от Бог, отстъпническа,
които Сатаната, твоят истински баща, ти позволява още да извършваш...”
Марк твърдял, че първоначалната Тетрада снизходила върху него под името Харис (Милост). Ето защо той се обявявал за апостол на Харис. Неприятностите на ортодоксалните християни - и в частност на Ириней - се дължали главно на това, че по някакъв начин той действително извършвал неща, прилични на чудеса, и действително имал пророческа дарба:
“Изглежда много възможно, че този мъж притежава демон като свой познат дух, чрез който той е способен да пророкува и също да дава възможност на всички, които смята за достойни да споделят неговата Харис, сами да пророкуват. Специално се посвещава той на жените, и по-точно на тези, които са хубави и елегантно облечени и с голямо богатство.”
Въпреки че никой друг от големите гностически учители не се свързва с чудотворство, то навярно се е ползвало с респект в гностическите среди, както впрочем и в целия античен свят. В “Деянията на Сатурнин” - гностически апокриф, открит при разкопките в Капернаум - е запазено описание на чудотворство, както и пример на може би по-любопитната концепция за “обръщане на чудесата”:
“4 На сутринта Сатурнин рече: Днес е ден за чудеса.
5 А понеже той никога преди не бе правил чудеса, учениците вървяха в голямо удивление след него и се питаха един друг какво значат тези думи.
6 Когато стигнаха на пазара, видяха там един сляп. А Сатурнин приближи до него и го попита: Човече, откога си незрящ, откога имаш това увреждане?
7 А той отговори: Сляп съм по рождение, господине.
8 А Сатурнин, любимецът на Бога, положи ръце на очите му и рече: Гледай.
9 И онзи човек се просна, и прегърна нозете му, и отправяше на висок глас благодарности на богоподобния Сатурнин и казваше: Господине, никога не съм виждал такова нещо, каквото ти направи.
10 А Сатурнин му рече: Не на мен благодари, не на мен, а на нашия Бог в небесата, който е Исус Христос, и двамата са едно, и сам Бог слезе тук в духовно тяло. А сега си върви в мир.
11 После продължиха нататък и видяха един младеж, стъпкан от кон, че бере душа и умира. А майка му се беше навела над него и плачеше и си раздираше дрехите.
12 А богоизбраният Сатурнин отиде и й рече: Млъкни, жено, защото синът ти ще живее.
13 А тя рече: Ще живее, ба!
14 И като се наведе Сатурнин над него, положи ръце на гърдите му и рече: Душо, върни се в тоя човек и нека той да живее.
15 И онзи младеж отвори очи, та се изправи, и му отправяше много благодарности. А той пак им рече същото, като на слепеца, който бе направил да прогледне - да благодарят на Бог, който е с Христос едно.
16 И като вървяха нататък, видяха един сакат, че седи на постелка и проси. И Сатурнин положи ръка на него и му рече: Човече, ела на себе си, стани и ходи.
17 И онзи рипна и каза: Господине, не вярвам на очите си.
18 А Сатурнин пак му рече да благодари на Бога, и че Бог и Христос са едно.
19 После се обърна към учениците си и рече: Който има очи, да гледа. Защото всичко е възможно за този, който има гнозис.
20 И ги прати да му намерят жена, кръвоточива от дванайсет години, за да я изцели, както е била изцелена София, дванайстият еон. И те доведоха една и той я попита: Жено, откога си кръвоточива?
21 А тя му рече: От дванайсет години съм така, господарю.
22 А Сатурнин се обърна, та прошепна на любимия си ученик Хефестион: Излъга ме, но нищо.
23 (А другият му любим ученик беше Хорус, който също беше там.)
24 Тогава Сатурнин положи ръце на кръвоточивата и рече: Бесове, излезте от тая жена.
25 А бесовете пропищяха и рекоха: Господарю, що имаш ти с нас? Но позволи ни поне да влезем в другиго.
26 А богоподобният Сатурнин погледна и видя едни хора, които по това време се случиха да минават по улицата на пристанището, и рече на бесовете: Идете в онез.
27 И като отидоха бесовете в онези хора - а те бяха към двайсет души, мъже и жени, - те се затичаха, та се хвърлиха в морето и се издавиха до един.
28 А Сатурнин рече на жената: Изцелена си.
29 А излекуваната жена се просна в нозете на учителя, прегърна ги и благодареше, и казваше: Господарю, не съм достойна да целуна полата на дрехата ти.
30 И ето, много хора се бяха насъбрали и се дивяха на чудото, което стана.
31 А Сатурнин й рече: Не казвай на никого какво се е случило, но си върви в мир и благославяй името на нашия Господ Исус Христос, който е с Бог едно.
32 На другия ден Сатурнин събра учениците и рече: Какъв ден е днес?
33 А Селевк, който беше писар, отговори: Днес, господарю наш, е тринайстият ден от деветия месец.
34 А Сатурнин възкликна и рече: О, невежи! Докога ще ме отегчавате с вашето незнание! Докога ще гледате чашата само отвънка, а не и отвътре!
35 Защото днес е ден за обръщане на чудесата. Да идем да видим дали онези хора, които бяха изцелени вчера, знаят тайното име.
36 (А той имаше предвид тайното име на Христос, което е Кавлакав и значи: заповед след заповед.)
37 И като излезе с учениците си, срещна слепеца, когото беше изцелил предишния ден. И той се хвърли насреща му и му целуваше ръката и казваше: Благословен да си, господине мой, защото вече гледам, и никога не мога да ти се отблагодаря, че, ето, целият пъстър свят на Бога е пред очите ми.
38 А Сатурнин му рече: Ти грешиш, понеже този свят не е на Бога. Но кажи ми, Йосифе (понеже този човек се казваше Йосиф), какво е тайното име на нашия Бог Исус Христос?
39 А Йосиф му рече: Не знам, господине.
40 А Сатурнин сложи ръце на него и рече: Като е така, върни се, какъвто беше.
41 И онзи човек в миг ослепя и краката му се подгънаха, та падна на земята.
42 А Хорус, като видя това, излезе напред и рече: Господарю наш, защо ослепи пак този човек?
43 А Сатурнин му каза: Аз илици не спасявам.
44 А Хорус пак попита: Но как би могъл този човек, който цял живот е бил сляп, за един ден да узнае кое е тайното име?
45 А Сатурнин му отговори: Както го знаят всички, които го знаят. Ако имаше божествена искра в него, щеше да го научи.
46 После той прати учениците си да му намерят кръвоточивата жена и да я доведат. И като дойде тя, попита я: Кое е тайното име?
47 А тя веднага рече: Кавлакав.
48 А Сатурнин я попита: Чие е това име?
49 А тя замълча и после рече: Твое, господарю.
50 Тогава Сатурнин сложи ръце на нея и каза: Върни се, както беше.
51 И бесът начаса се върна в нея, и тя стана като преди.
52 Понеже учениците му й бяха казали: Пита ли те кое е тайното име, речи: Кавлакав, що значи заповед след заповед. Но не й бяха казали чие е това име.
53 После те намериха сакатия, който беше изцелен, и Сатурнин го пита: Къде ти е постелката, на която седеше?
54 А онзи рече: Хвърлих я, господине. За какво ми е?
55 Тогава Сатурнин го пита за тайното име, а този не го знаеше и се върна, както беше.
56 После намериха младежа, който беше стъпкан от кон, и Сатурнин пак го попита: Кажи ми, кое е тайното име на Христос?
57 А младежът рече: Тайното име на Христос, господине, е Бог, понеже те двамата са едно, както ти сам каза.
58 Ха!, възкликна Сатурнин. А после му рече: Върви след мен, и ще се спасиш.
59 А като се върнаха в Брухеум, където живееше понтифексът Сатурнин (а той живееше в голяма бяла къща на два ката, с голям двор и висока ограда от бял коринтски камък), видяха голяма тълпа пред къщата му - един куц, друг сляп, трети болен от друго. И те чакаха да бъдат изцелени и напираха да влязат, понеже мислеха, че боголюбимецът е вътре, та слугите му едва удържаха тълпата. Като видяха Сатурнин, те се хвърлиха към него и учениците му едва успяха да го увардят и с голяма мъка влязоха в двора.
60 А Сатурнин се подразни и рече: Махнете тая гмеж оттука, що напира в къщата ми.
61 Но това се оказа невъзможно.
62 Тогава Сатурнин извика ученика си Хефестион, даде му една кесия и му рече: Иди дай това на войника Пантера и му кажи да дойде.
63 Хефестион отиде при Пантера (а Хорус също отиде с него) и му обясни какво става, и след като се върна той, по петите му дойде Пантера с други войници и с впрягове.
64 И Пантера влезе сред ония хора, отиде при едного, който беше сакат и лежеше на постелка, бутна го с крак и му рече: Кой си ти, друже, и що дириш тука?
65 А онзи му каза: Болен съм, господине. Чакам чудотвореца Сатурнин да ме изцели.
66 А Пантера му рече: Че защо да те изцели? Да не си му баща или брат, или сестрин син? И с теб, и без теб, небето няма да падне.
67 А тези хора бяха дошли с роднините си и никак не искаха да си ходят, а викаха срещу Пантера и спореха с него. А той се разгневи и каза на войниците: Махнете тия плевели оттука!
68 И те почнаха да хвърлят сакатите във впряговете като талпи, един връз друг, а който беше с един крак или по-здрав, гледаше да изскочи. А конете се подплашиха и някои не можаха да ги удържат, и един впряг препусна, друг се обърна.
69 И стана голяма бъркотия и онези кълнеха Пантера и викаха насреща му, а той ги риташе и ги блъскаше с плоското на меча и викаше: Махайте се! Болници! Изроди! Плява и бурени! Или искате да изсипя тия живи камъни в морето за храна на рибите и морските зверове!
70 А понтифексът Сатурнин през цялото време седеше на втория кат на къщата и гледаше. И като свърши това произшествие и онези бяха махнати, той събра учениците на двора и каза: Който има уши да слуша, да слуша. Когато бях осемгодишен и убих баща си, за да посоча към огдоадата, и че доброто и лошото са едно, му рекох същото.
71 По-скоро птиците и полските зверове ще проговорят, отколкото Бог да отговори на такива молби. Понеже тези молби са за тялото, а Бог е Бог на духа и не е от този свят. Тъй че не се гърчете пред Бога и не Го молете, понеже Бог е на небето, а вие сте на земята, която е на Демиурга.
72 Защото, ако тя беше на Бога, нямаше ли Той да откликне на молбите им и да ги чуе?
73 А още, ако ви е дал духовна искра, дал ви е всичко, което Той дава. Но Той я дава, на когото иска, а не по молба. Защото кой си ти, че Той да ти дължи нещо - да не си Му баща или брат, или сестрин син, дето рече оня?
74 А още, не бъдете като ония невежи, които се молят на Демиурга, а казват: “Господи, това, Господи, онова”, и си мислят, че това е Бог, понеже така им отърва.
75 Чували сте ги да казват, че Бог е любов, защото много им се иска някой да ги обича. А това им се иска, защото са психици. Но Бог не е любов, а е дух.
76 Затова вие знайте, като гении и съвършени, че Бог е толкова високо, че никакъв глас не достига до него, затова не се молете за нищо.
77 А Хорус излезе напред и рече: Господарю мой, истина ти казвам, че аз ще спася душата си и повече никога няма да се върна тук.
78 А Сатурнин го целуна по главата и влезе в къщата (а после излезе и целуна Хефестион по главата, и пак влезе в къщата).”
Християните са били прави, че гностиците имат дълбок, потулен езически корен. Езическият светоглед е отразен и в учението на Марк. Според него първоначалната тетрада била означена в четирите елемента на древните (огън, вода, въздух, земя); като се прибавят към тях техните операции - горещина, студенина, сухота и влажност, - се получавал символът на огдоадата. Декадата на свой ред била навеки означена от 10-те сфери: Тартарът, или адът, който се намира във вътрешността на земята; после Бехемот, пространството между земята и луната; после 7-те небеса, т.е. сферите на известните тогава 7 “планети” - луната, Венера, Меркурий, слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн; а над тях стои сферата на Уробороса - гигантска змия, захапала опашката си. Уроборосът символизира вечния цикъл, вечното повторение на нещата, при което краят се връща в началото. Що се отнася до додекадата, тя се изобразява от 12-те зодиакални знака. Така всичко съществуващо обозначава категориите на учението и може да бъде обяснено от тях. Светът - една гигантска система от огледала, в които се отразява (но само това!) Божият лик - е познат и по този начин - овладян, а знанието е съвършено - няма неразбулени загадки, няма неизвестности, нищо не му се изплъзва.
Ортодоксалните християни не били някакви злосторници, водени от злоумисъл в стремежа си да унищожат гностиците; нито пък сблъсъкът между тях бил сблъсък между приоритета върху вярата (християните) и този върху знанието (гностиците), както твърдят модерните идеализации на този конфликт. Християните просто смятали гностиците за измамници, хора “с изгладена като с ютия съвест”, по думите на Ириней, и оръдия на Дявола. Освен това на християните никак не им били чужди фанатизмът и параноята. Те не подбирали средствата в борбата си срещу гностиците и в някои провинции на империята ги избивали нелегално - практика, която се поощрявала и от факта, че тези убийства най-често оставали безнаказани. Един от най-известните такива убийци бил и вече споменатият Сцила Синаеца, който убивал еретиците с палихера - стреличка с размера на човешка длан, досущ като днешния дарт, но с една допълнителна сферична тежест в задния край. Така бил убит и Сатурнин Матропатер:
“Като влязохме с Хорус в къщата на нашия Матропатер, извикахме, но никой не ни отговори, и като минахме навътре, видяхме Сатурнин проснат в леглото, а в сърцето му беше забита палихера. И ако не беше тя, нямаше и да разберем, че е убит, защото той беше облечен с пурпурна мантия и кръвта не личеше по нея. Недалеч от него, промушен в корема, седеше Епиктет, който беше най-верният му роб, и рече: “Сцила беше.”
А близо до къщата имаше пристройка, пред която се беше насипал пясък от морския вятър, и в пясъка имаше следа. Аз извиках Хорус и влязохме и видяхме, че в пещта имаше някой, понеже се виждаха краката му. Издърпах ги и ето, това беше Зосима алхимикът, убит по същия начин. И като се огледах, видях, че нататък е пълно със златни пари - някои в гърнета, а други направо натрупани на земята на купчини. Там бяха и калъпите, по които ги лееха. А Хорус скочи, та зарови ръце в златото и като ги вдигна, парите падаха и дрънчаха едни в други. И рече: “Това е наследството на гениите! Ето, това остана от тях! Да вземаме, защото то ни принадлежи!” А аз отидох, та взех една монета в ръка и я разгледах добре и я опитах със зъб - като истинска беше. Но не можехме да вземем по едно гърне с нас, защото, докато стигнем до пристанището, в тоя град щяха да ни ограбят и заколят десет пъти. Рекох му на Хорус: “Ако сега живеехме в Брухеум, щяхме да вземем гърнетата и да си отидем без никаква трудност.” А Хорус почна бързо да си сваля ризата и рече: “Да се направим като бедните. Ще си направим ризите на вързопи и ще сложим парите в тях.” А за щастие тоя ден се случи в началото на студените месеци и духаше остър вятър, та се бяхме облекли дебело. Но както връзвахме и пълнехме, чухме гласовете на другите ученици, че идат, и аз помислих, че някой ще види следите в пясъка пред пристройката и те ще дойдат, и кой знае какво щеше да стане тогава. И скочих и отидох до вратата и видях, че Селевк идва насам. И като отвори той вратата и влезе, аз му рекох: “Здравей, братко.” А той, като видя златото в работилницата, отвори уста и каза: “Какво е...”, но не можа да довърши, понеже Хорус, който се беше скрил зад вратата, го удари с едно дърво по главата и го свали на земята. Провървя ни тогава, понеже Селевк беше дошъл сам. Взехме вързопите, изтичахме през двора, прескочихме оградата и излязохме на улицата. И изглежда, че никой не ни видя.
А ние трябва да сме изглеждали твърде особено, понеже бяхме полуголи в тоя вятър. И както вървяхме по улицата, видяхме насреща си Пантера, следван от други войници. А той, като ни видя, засмя се и рече: “Хей, здрави хора сте били вие, студ не усещате.” А ние го поздравихме и понечихме да отминем, но той застана пред нас и ни препречи пътя и рече: “Чакайте, чакайте.” А после извади от дрехата си едно руло, опъна го пред лицето ми и рече: “Чети, що пише тука.”
И аз прочетох и видях, че това беше едикт на императора Теодосий, който обявяваше всички еретици за изменници на империята и врагове на римския народ, и нареждаше те да се уловят и съдят. А Хорус, който също прочете, подаде вързопите на войника Пантера и му рече: “Пантера, вземи тези пари и ни пусни да си отидем.” А Пантера, като видя какво има във вързопите, възкликна и после каза: “А защо да ви пускам, като мога и вас да уловя, и парите да взема?”
А ние мълчахме, понеже наистина нямаше причина.
Тогава той отпрати войниците надолу към къщата на Матропатер и ни рече: “Вървете си и ако ви е мил животът, не се връщайте вече в тоя град.” И ни остави и тръгна нагоре. А аз извиках в гърба му: “Иди, хвани Сцила, защото той уби Сатурнин Матропатер.”
А Пантера се извърна и рече: “Що да диря в Синайските пустини? Я виж какво имам тука!”, и той потупа вързопите и парите звъннаха. И рече: “Аз обичам града на Александър.”
А Хорус, който беше взел едната палихера, като видя, че войниците са се изгубили надолу по улицата, а Пантера е с гръб, и като знаеше, че той няма да тръгне да ни гони, за да не остави парите, метна я по него и, като по чудо, го уцели право във врата. И онзи изпусна вързопите и парите се затъркаляха надолу по улицата. А Хорус, като видя какво е направил, плесна с ръце и извика: “Ха! Не съм ли аз съвършен?!”
Тогава Пантера се свлече на земята и каза: “Какво правите вие?”
А Хорус му рече: “Ще вземем парите.”
И взехме парите, колкото бяха останали във вързопите, и избягахме.” (Кодекс ХIV)
В края на краищата християните спечелили битката с гностицизма, не без помощта на държавата, и особено след едикта на римския император Теодосий I (379-95), който обявил ересите за държавна измяна. Но тази победа не била абсолютна, гностицизмът оставил една странна следа:
“Такива са думите и делата, с които в нашия собствен район на Рона те заблудиха мнозина, които имаха своята съвест изгладена като с гореща ютия. Някои от тях... се пречистиха изцяло; а други се колебаят между двата курса и си навлякоха това, което е означено в поговорката “нито вън, нито вътре”; имайки това като плод от семето на децата на знанието.”
7. РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ
Милен Русков
Написано от един още жив, но неназован философ”, 1625
Рене Декарт, “Размисли за Първата философия”, 1641
Но когато настъпил новият ХVII век, това било време на големи миленаристки очаквания - очаквания, че настъпва новата епоха на хилядолетното Божие царство, Третото царство, както го наричали последователите на Йоахим Флорски, царството на Св. Дух. Същевременно се възлагали големи надежди на науката. И не без основания - през 1604 Йоханес Кеплер открил нова звезда в т.нар. “огнен тригонал”, съставен от съзвездията Овен, Лъв и Стрелец, и публикувал откритието си през 1606 под заглавието “Stella Nova”. В Германия, където миленаристките настроения били особено силни, това било прието като знак, че настъпва времето за нова голяма реформация.
През 1614 в германския град Касел излязла книга, съдържаща 3 произведения - “Всеобща и генерална реформация на целия голям свят”, “Фама Фратернитатис” (т.е. “Известие на братството”) и “Кратък отговор на господин Хазелмайер”. Авторът не е посочен, но първият текст е превод на част от “Новини от Парнас”, сатира на италианеца Траяно Бокалини (1556-1613), пребит впрочем с тояги предишната година, в която се разказва как Аполон свикал в Делфи 7-те гръцки мъдреци, заедно с Катон и Сенека, чийто съвет трябвало да реши как човекът да бъде спасен от нещастното положение, в което се намира. Талес предложил в гърдите на всеки да се пробие дупка и да се постави там стъкло, през което да се виждат лицемерието и пороците, и така да бъдат те отстранени от света. Солон предложил собствеността да се раздели по равно между всички. Хилон иска да бъдат премахнати от света златото и среброто, ужасни метали, виновни за много злини на човечеството. Клеовул обаче ги защитава и предлага вместо тях да бъде иззето желязото, за да не могат хората да водят войни. Биас предлага да бъде преустановен всякакъв контакт между нациите, като се разрушат мостовете, планините бъдат направени непроходими, а корабоплаването бъде напълно забранено. Препоръката на Катон е да бъдат премахнати жените, като Бог изпрати нов потоп - който обаче да погълне само тях, - а след това нареди нещата така, че мъжете да могат да се възпроизвеждат сами.
“На това предложение - пише Томас де Куинси в “Изследване на произхода на розенкройцерите и масоните”, публикувано в “London Magazine” от февруари до юни 1824 - цялата компания отговорила с най-голямо неудоволствие и го сметнала за толкова отвратително, че всички единодушно се проснали на земята и замолили Бог “милостиво да благоволи да запази прекрасната раса на жените” (какъв абсурд!) (бележката е на Де Куинси! - б.м.) “и да спаси света от втори потоп”. Накрая се наложило предложението на Сенека; което било това - от членовете на всички съсловия да се състави едно общество, чиято цел да е общото благополучие на хората и тази цел да бъде преследвана в строга тайна.”
Второто произведение, “Фама Фратернитатис”, провъзгласява съществуването на такова общество и разказва за неговия произход.
“За постигането на генерална реформация - разказва “Фама” - отдавна интензивно работи дълбокият, духовно издигнат и осенен свише отец брат К.Р., един германец, глава и основоположник на нашето братство. Като петгодишен той поради бедност (а също така като дете на благородни родители) бил даден в манастир... По негово горещо настояване и молба още в ранна младежка възраст той бил прикрепен към един брат, който се бил отправил за Божи гроб. Въпреки че този брат умрял в Кипър... нашият брат К.Р.... продължил нататък с кораб за Дамаск, възнамерявайки оттам да посети Йерусалим.”
По това време Кристиян Розенкройц (който никъде във “Фама” не е назован с цялото си име, а е обозначаван само със съкращението К.Р.) бил на 16 години. През следващите 3 години той посетил, освен Дамаск, също Египет и Дамкар в Арабия и бил посветен в множество тайни знания. Оттам той отишъл в Мароко, в град Фес, чието име според атласа на Меркатор (1512-94) значи “от злато”. Смятало се, че във Фес живеят много алхимици и адепти на тайните науки, освен че имало арабски университет още от 793 г. След като прекарал още няколко години в този град, където узнал тайната на Философския камък и трансмутацията, или превръщението, на всички метали в злато, К.Р. се върнал в Европа, обзет от ентусиазма да посвети европейските учени в знанието, което бил натрупал при пътуванията си из арабския свят. Те обаче отговорили с пренебрежение и присмех, затова след връщането си в Германия К.Р., заедно с още 3-ма души, основал таен орден (по-късно учениците му нараснали на осем). Така възникнал Орденът на кръста на розата (по името на основателя му Rosenkreuz, обединяващо тези два символа), чиито членове трябвало да лекуват безплатно болните, да обикалят света, за да трупат и разпространяват знания, и ежегодно да докладват в построения от Розенкройц Дом на Св. Дух какво са направили през годината; освен това те трябвало да се обличат незабележимо, да използват кръста на розата като свой знак (той представлява кръст, в чиято среда има разтворен розов цвят), да си намерят заместник, който да продължи делото им в случай на болест или смърт, и, разбира се, да пазят всичко това в тайна.
К.Р. живял 106 години (до 1484), а 120 години след смъртта му била открита неговата гробница, която се намирала зад таен вход в Дома на Св. Дух. (Това станало случайно, при ремонт на сградата.) Гробницата представлявала седмоъгълник, всяка от чиито стени била 5 стъпки дълга и 8 висока, а в средата й имало кръгъл олтар и на него - медна плочка, на която пишело: “Тази гробница, един компендиум на света, аз си направих още приживе.” В центъра на тази плочка имало 4 фигури, около които в кръг се разгръщал следният надпис: “Празният ярем на закона стана излишен. Свободата на Евангелието. Неопетненото величие на Бог.” Под олтара братята видели бронзова плоча и когато я повдигнали, намерили отдолу неразложеното тяло на Розенкройц, чиято дясна ръка държала един пергамент, книгата “Т” (“Testamentum”). В гробницата били открити също една автобиография (“Vita”), едно “Напътствие на основателя”, както и “Vocabularium”-ът на Парацелс. Цялата гробница била осветена от изкуствено слънце и, бидейки “компендиум на света”, съдържала най-различни неща - огледала, свирещи музикални кутии, малки камбанки, газени лампи и пр. В края на книгата “Т” бил намерен надпис, оставен от 8-те първоначални ученика на Розенкройц, в който те засвидетелстват, че присъствали на смъртта и погребението на учителя си, а също така това, че са от протестантско вероизповедание - въпреки че смъртта на Розенкройц предхожда с 33 години възникването на протестантството през 1517, когато една нощ Мартин Лутер заковал на вратата на църквата във Витенберг своите 96 тезиса против папата.
През 1615, година след излизането на “Фама Фратернитатис”, отново в Касел е публикувано “Confessio Fraternitatis” (“Вероизповеданието на братството”), което, както посочва и заглавието, изяснява основните идеи на Ордена на розенкройцерите. Авторът отново не е посочен. А през следващата 1616, този път в Страсбург, излиза “Химическата сватба”, за чийто автор е посочен самият Кристиян Розенкройц (тук за пръв път се среща цялото му име, а не съкращението К.Р.) - книга, наподобяваща роман, но с дълбоко скрито ниво на алхимическа символика, тъй че цялата би могла да се интерпретира и като алхимически трактат. Съвременните интерпретации често тълкуват символиката й в спиритуален смисъл - като алегория за пречистването на духа, - но книгата чудесно може да бъде тълкувана и като “чист” алхимически трактат за получаването на Философския камък и трансмутацията на металите в злато.
По всичко изглежда, че цялата тази история е мистификация. Във всеки случай “Фама”, където е изложена историята на Ордена, “гъмжи от противоречия”, както справедливо отбелязва Де Куинси, преди да изброи някои от тях: брат К.Р. умрял в тайна и никой не знаел къде е погребан, твърди “Фама”, и в същото време се оказва, че осмината му ученици присъствали на погребението му (както разбираме от надписа в края на книгата “Т”); голямата му гробница се намирала в Дома на Св. Дух (където братята продължили да се събират и след смъртта му), и въпреки това останала неоткрита цели 120 години, нещо непримиримо с английския скептицизъм на Де Куинси; в гробницата е намерен “Vocabularium”-ът на Парацелс (1493-1541), който очевидно трябва да е бил поставен там 50-ина години, преди да е бил написан; и най-сетне основателите на Ордена се оказват протестанти, изпреварвайки възникването на протестантството с десетилетия.
Зле изпълнено.
И въпреки това розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио” имали голям успех, изразяващ се в това, че породили изключителен интерес, интензивно обсъждане в учените среди и не на последно място значително доверие. Причината за този интерес не е само твърдението във “Фама”, че братството знае тайната на Философския камък и разполага с несметни богатства.
Мнозина написали писма до Розенкройцерския орден и тъй като не знаели до кого и как да ги адресират, били принудени да ги отпечатат. В тези писма обикновено се изразява възхищението на техните автори от идеите на Ордена, както и желанието им да бъдат приети в него. Понякога авторът е подписан само с инициали или пък с фиктивно име, но посоченият от него адрес винаги бил верен. Други, без изрично да изказват желание да бъдат приети в Ордена, публикували памфлети, посветени на братството на розенкройцерите, надявайки се така да привлекат неговото внимание. Между 1614 и 1620 излезли над 200 такива памфлета, до 1630 станали близо 300. Накрая започнало да става ясно, че на никое от тези писма и памфлети не е отговорено, въпреки че авторите им обикновено посочвали “научната” си квалификация, като описвали познанията си по алхимия, смятана тогава, подобно на физиката днес, за водеща научна дисциплина. Това обаче амбицирало съмишлениците на Ордена още повече, още по-силно искали те да встъпят в редовете на братството, и още по-пламенни ставали критиките на скептиците. Скептиците имали и други основания - възползвайки се от масовата треска, в Германия се появили много самозванци, твърдящи, че са розенкройцери, и срещу обещанието, че ще им разкрият най-дълбоките тайни на алхимията, изпразнили джобовете и портфейлите на мнозина; по-лоши обаче били не обикновените измамници, а тези, у които измамата била съчетана с фанатизъм и които вярвали, че са открили панацеята, всеобщото лекарство, и като се представяли за розенкройцери, изпробвали го върху по-доверчивите хора, което често имало печални резултати, в т.ч. и тъй наречения “летален изход”. Всичко това бързо породило яростна реакция, един от чиито първи представители е Андреас Либавий, известен критик и на алхимията, който в няколко съчинения критикувал розенкройцерските манифести, твърдейки, че разказаната в тях история за възникването на Ордена е измислица, а предлаганата нова генерална реформация е неосъществима и вредна утопия. Междувременно злоупотребите с името на розенкройцерите довели до няколко скандални случая в Германия, на един измамник били отрязани ушите, друг бил обесен.
Тогава на сцената излизат последователите на Парацелс. Видели в розенкройцерските манифести част от своите идеи (заедно с “Vocabularium”-а на своя учител), те били едни от най-настоятелните в желанието си да влязат в Ордена. Настойчивостта им обаче се оказала напразна. Тогава, по думите на Де Куинси,
“Те внезапно се спрели и си казали: “Защо да продължаваме да ухажваме този перверзен орден? Ние самите сме розенкройцери, що се отнася до същностно важните неща, изложени в манифестите. Ние също сме свети хора с големи знания; и ние правим злато, или поне ще го правим; ние също, без съмнение - стига да ни се даде малко време, - ще реформираме света; външните церемонии са нищо; по същество е ясно, че ние сме Розенкройцерският орден.”
Стигнали до този извод, те започват да основават организации на Ордена и да публикуват розенкройцерска литература. Не е известно дали с тях е бил свързан Юлиян Кампис, публикувал един памфлет, в който обяснява защо розенкройцерите не отговарят на писмата на желаещите да встъпят в Ордена. Самият той бил розенкройцер, по неговите думи, и въпреки многото си пътувания по света, познавал още само трима такива, понеже хората, които заслужават да им бъдат поверени такива високи тайни, били голяма, изключителна рядкост. Подобна теза застъпва и Юлиус Шпербер, който в своето “Ехо на божествено просветленото братство на почитаемия орден на Р.К.” (1616, Данциг) пише, че розенкройцерите съществували от дълбока древност, всъщност още от началото на света, като първият розенкройцер бил Адам, такъв бил и Исус, който основал “колегия на магията”, чиито най-изтъкнати членове били св. Йоан и св. Павел. Друг автор, Радтих Бротофер, в своето съчинение (все от това време) интерпретира съдържанието на розенкройцерските манифести от гледна точка на алхимията и пояснява на непосветените, че всичко в тях може да бъде разбрано само като алегория за отделните процеси и практики на получаването на Философския камък и че това е истинският смисъл на разказа във “Фама” за брат Розенкройц, а не някаква си история или идеи. През 1617 в дебата се намесил и Михаел Майер, придворният лекар на бившия германски император Рудолф II, който в не зле озаглавената си книга “Silentium post clamores” (“Тишина след врявата”) твърди, че розенкройцерите наистина съществуват. Написаното от него е показателно за духа на времето, съчетаващо вярата в експеримента с тази в магическото:
“Тайните на природата са само наполовина разкрити. Това, от което се нуждаем, са главно опити и експериментални изследвания. Големи са следователно нашите задължения към розенкройцерите заради техните усилия да удовлетворят тази нужда. Тяхната най-голяма мистерия е Универсалното лекарство. Този Католикон (от гр. ‘καθολικος’, “всеобщ” - б.м.) лежи скрит в природата. Но той не е просто, а много сложно лекарство. Защото от най-малките камъчета и треви се извлича лекарството, а дори и злато.”
Защо Михаел Майер смята, че розенкройцерите удовлетворяват нашата нужда от експериментални изследвания, така и ще си остане за нас една малка загадка.
Впрочем споменатото куриозно съчетание на вяра в експеримента и в магическото е характерно не само за розенкройцерите и началото на ХVII в., а изобщо за целия европейски Ренесанс. Подобна вяра споделял например и живелият стотина години преди розенкройцерите Игнаций Бърд, който пише в трактата си “За субстанциите”:
“Експеримент, експеримент и пак експеримент! Само с експеримента и Божията помощ могат да бъдат разкрити необозримите тайни на природата. Воден от това разбиране, аз реших да проверя по опитен път някои свои умозрителни заключения, които ще намериш в настоящия “Сборник с разни достоверни вселекуващи рецепти” и които най-горещо ти препоръчвам. За тази цел реших да изпробвам действието на няколко десетки вида червена течност (с различна дисперсност, примеси и съставки) върху слугата си Джон, който се съгласи да сътрудничи срещу 3 пенса на всяка изпита от него мярка. Тъй като с оглед на естеството на начинанието и неговата висока цел - откриването на Универсалното лекарство - сумата ми се стори повече от приемлива, пристъпих веднага към действие. Мога да те уверя, любезни сине, че вследствие на това бяха направени няколко големи стъпки в развитието на нашето медицинско знание, като бе изпробвано въздействието на червена течност от рус и тъмнокос лондончанин, от селянин от Йоркшир, Глостършир и още няколко графства, като не бе забравена и разликата между половете, нито тази между народностите и бе изпробвана червена течност дори от френска бавачка. В употреба беше поставена моята, смея да кажа, богата колекция, включваща широк спектър от образци, от Урода Джон та до достойния германски джентълмен Агрипа, когото с гордост мога да нарека свой приятел и който с готовност и на драго сърце пожела да даде своя принос за този широкомащабен експеримент и напредъка на науката. Всички тези запаси бяха предварително обработени и съхранявани във вид на изсушени гранули в моя малък склад на “Фенчърч стрийт”, където бяха примесени с различни треви и растения като мащерка, змийско мляко, хмел и много други; не бяха забравени и минералните примеси, оксидиращи и неоксидиращи, като антимоний, марказит, киновар и пр. - пълен и подробен списък на различните съчетания и тяхното въздействие любознателният изследовател на природните тайни ще намери в рецептурника. Междувременно в хода на опитите се оказа, че много от моите предварителни очаквания и заключения не бяха потвърдени и трябваше да бъдат променени съобразно с показанията на реалността, в което и се състои безценната полза на експеримента и до което и най-големият мъдрец не може да стигне по друг път. Понякога резултатите са повече от изненадващи - оказа се например, че тинктурата против косопад, напротив, предизвиква оплешивяване поради прекомерно голямото количество на една от съставките. За съжаление провеждането на подобни изследвания изисква наличието на определени средства у философа. Така например забелязвайки силата на моето увлечение, слугата ми Джон поиска вече по 4 пенса на мярка, изтъквайки като повод влошеното си здравословно състояние (понеже оплешивял и зъбите му почнали да падат, по неговите думи). По-късно той се опита да вдигне цената на 5 пенса и след като аз отказах, вместо сам да участва в опитите, започна да води у дома своите приятели от кръчмите, върху които почнаха да се провеждат експериментите (и на които, доколкото знам, той даваше по 2 пенса за всяка мярка, а другите 2 задържаше за себе си). Любознателният изследовател сам разбира колко затрудни това моето наблюдение на резултатите от опитите. То стана дори още по-трудно, когато Джон, след като беше пребит от тези свои тъй наречени приятели, започна да води случайно намерени субекти от тази страховита гмеж на лондонското простолюдие (на които вече даваше по 1 пенс, а цели 3 прибираше за себе си), което наистина затрудни наблюдението до една почти непосилна крайност. Отгоре на това в нашето пропаднало време ученият мъж може да стане жертва на най-неочаквани странични обстоятелства, нямащи нищо общо със света на знанието, които могат обаче крайно да затруднят и дори да преустановят неговите благородни начинания. Злощастна жертва на подобни обстоятелства станах и аз: Оказа се, че градските власти арестували някакъв индивид, който бил забелязан да тича гол по улиците, надавайки нечовешки викове, след което се хвърлил в Темза. Властите помислили, че нещастникът е някакъв самоубиец и вече си тръгвали, когато най-изненадващо го видели да излиза от реката. Раздразнени, те го арестували за непристойно поведение, след което този субект казал, че изпитвал непоносима горещина и един още по-непоносим сърбеж - тук аз добросъвестно посочвам думите му, както ми бяха предадени впоследствие - “от вътрешната страна на корема и бедрата”. Тъй като цялото му тяло било покрито с червени петна, властите решили, че той е хванал краста и го вкарали в банята, където двама затворници - доброволци го обливали с гореща вода. Как точно те са го обливали с тази вода и защо властите са решили, че крастата се лекува по този начин, аз, разбира се, не мога да знам. Така или иначе в края на краищата този човек умрял и когато повиканият тогава д-р Бърк установил, че той няма краста и следователно тя не може да бъде записана като причина за смъртта, представителите на властите си спомнили, че този субект изтъкнал като причина за неразположението си тинктурата, която бил изпил при мен по-рано същия ден. Ето защо на следващата сутрин аз бях посетен от шериф Доглет, съпровождан от двама гвардейци, и бях принуден веднага да преустановя проучванията си, което впрочем далеч нямаше да е най-лошото, което щеше да се случи с мен, ако, Слава Богу, аз не се радвах на добро финансово състояние, което дори това посещение на властите не можа да накърни значително. Що се отнася до смъртта на неясния субект, вината за нея беше отдадена на действията на двамата затворници - доброволци, които по тази причина бяха обесени.” (“За субстанциите”)
Двата символа на розенкройцерите - кръстът и розата - насочват към алхимическата образност. В алхимията кръстът е символ на светлината. “Rosa” пък асоциира думата “ros”, “роса”, която е символ на разтварянето, една от алхимическите операции. Но и розата има алхимическо значение - тя е цвете, което дава и червени, и бели цветове, а червеното и бялото са символи на двата благородни метала, златото и среброто съответно (именно червеното, а не жълтото символизира златото в алхимията).
Розенкройцерският знак може да бъде тълкуван и в друга посока - към символа (и герба) на Мартин Лутер, в който присъстват розата и кръстът. Мотото на Лутер пък е: “Des Christen Herz auf Rosen geht, wenn mitten unter Kreuze steht” - “Християнското сърце стъпва по рози, когато отдолу стои кръстът.”
При интерпретацията на светогледа на розенкройцерите обаче тази връзка - към Лутер и протестантството - е по-скоро погрешна, за разлика от първата. Разглеждайки историята на това движение, човек има чувството, че присъства на раждането на един исторически феномен, на един субект в историята на идеите, който израства пред очите му и се превръща в нещо своеобразно и може би доста различно от онова, което неговите бащи са имали наум за него.
Изглежда алхимиците от онова време са правели злато, ако това е уместен израз, като са го смесвали с живак, след което са получавали нещо, поне на око неразличимо от златото - но затова пък доста повече като количество, - което може би обяснява множеството свидетелства за успешна трансмутация на металите от ХVII в. За това говори и “Златният трактат за Философския камък” - чието пълно заглавие впрочем не е лишено от очарование и гласи “Златен трактат за Философския камък. Написано от един още жив, но неназован философ, като поука за децата на учението, а за братята от Братството на златния кръст на розата като обяснение”. В този трактат от 1625 “живият, но неназован философ” пише за получаването на злато следното:
“Ето защо, мили мой изследователю на природните тайни, остави всички растителни и животински неща... всички несъвършени и нечисти метали, и търси Философския камък в Меркурий и Слънцето (съответно символи на живака и златото - б.м.), за да постигнеш злато, а в Меркурий и Луната (символ на среброто - б.м.), ако искаш да получиш сребро, в което се крие цялото Изкуство на алхимията. Защото ако огънят е началото на огъня, както казва Риплеус в porta I., то и златото е началото на правенето на злато.”
Този текст е колкото розенкройцерски, толкова и алхимически - до голяма степен съвпадащи неща. Той използва алхимическа символика, цитира алхимически авторитети (Риплеус е английският алхимик Джордж Рипли (1415-90), автор на “Книгата на дванайсетте врати”, към която е отпратката) и преследва алхимически цели. Съвременното мислене обаче, с присъщата му буквалност и еднопосочност, рискува да пропусне същностно важното за разбирането на алхимическите текстове движение едновременно на два плана: плана на материите и този на духа. Тъй както съвършеният логически език трябва винаги да означава едно и само едно нещо, така и, обратно, съвършеният символен език би трябвало винаги да обозначава едновременно две неща, да прави едновременно две предикации, и езикът на алхимията е именно такъв. В нейните текстове - и в частност в розенкройцерския “Златен трактат” - основните средства, чрез които се добива съвършеният Философски камък, са живакът и сярата, първият от които, този течен метал, е същевременно символ на духа, а втората, сярата, е символ на земята и земното (тя често и бива обозначавана така - “Смеси живак и земя...”). Живакът е летлив, издига се във въздуха, а сярата е огън и гори. За да бъде превърнат един метал в злато - което е знакът на Божието съвършенство в света на неживата природа, - той трябва да бъде разтворен, да загуби собствената си несъвършена природа и да се слее с живака, който е дух:
“Морзолей казва също така в “Turba”, че всяко тяло бива разтваряно с духа, с който е смесено... а всеки дух бива променян от телата и оцветяван, като с духа се смесва едно оцветяващо и устойчиво на огъня багрило.” (“Златния трактат...”)
Разтварянето на телата е неизбежна процедура за получаването на Философския камък, един от чиито символи в алхимията е и Христос. Нейната цел е да доведе телата до съвършенството, което е скрито в тях, но е примесено със земното, със сяра, след като се е отделило от първоматерията на живака, откъдето всъщност е дошло. Като имаме предвид всичко това, можем да си обясним защо алхимиците не са наричани експериментатори или просто химици, а “философи”:
“Философите много са разсъждавали как да примамят да излезе от съвършените тела сярата и как по-добре да пречистят качествата им, та да може с помощта на природата да се получи онова, което по-рано не е било видно в тях, въпреки че вече са го имали у себе си скрито. След това философите стигнали до извода, че подобно нещо никога не би могло да стане без разтварянето на тялото и неговото връщане обратно в първоматерията, която не е нищо друго, освен живак.” (“Златният трактат”)
Това е голямата тайна на всеки херметизъм, изхождаща още от мотото на древния Хермес Трисмегист - “Каквото е горе, това е и долу”. С други думи тази тайна е в съзнанието, че трансцендентното присъства във всички неща, а нашият свят е огледален (но изкривен като в криво огледало) образ на трансцендентния, горния свят. Който говори за металите, говори и за хората и безсмъртната душа. Затова в “Сборник с разни достоверни вселекуващи рецепти”, и по-точно в трактата “Книга за металите”, Игнаций Бърд пише:
“Има руси метали и черни метали, високи и ниски, умни и глупави, силни и слаби, златоносни и пълни само със земя, но няма и никога не е било те да са равни пред законите на нашата Майка Природата или пред всеобхватния взор на нашия Отец и Господ.”
Сякаш репликирайки много по-късното всъщност съчинение на поляка Михаил Сендивогий, критикуващо алхимията през нейната теза, че само златото и среброто са угодни в очите на природата и тя би правила само тези два метала, ако не бе срещала най-разнообразни и злощастни пречки - теза, на която Сендивогий възразява, че “и неблагородните метали са угодни в очите на Бога и нужни на хората, и понякога много по-нужни от златото и среброто”, - Игнаций Бърд пише нататък:
“Ти сигурно си срещал в някои писания за Изкуството [на алхимията], че нашият Камък може да се извлече от едва ли не всички метали и един казва, че с помощта на сярата и Меркурий той може да се извлече от Венера (медта - б.м.), друг казва - от Марс (желязото - б.м.), трети - от Юпитер или Сатурн (калай и олово съответно - б.м.). Тези лъжеадепти казват също, че всеки метал може да се превърне в злато, ако е подходящо обработен. Повярвай, любезни сине, че тези хора изобщо не познават Изкуството на превръщението и нищо не са разбрали от думите на Мъдреците. Защото в падналото състояние на света, причинено от нашия прародител и архиглупак Адам, чиято зловредна сянка продължава да виси като мрачен облак над главите ни, повечете метали са напълни безполезни и непотребни и не стават за нищо, и разтворени, те се превръщат в най-обикновена сяра и земя и нищо друго няма в тях. Понякога тези метали могат да изглеждат много обнадеждаващи и обещаващи в очите на разпространителите на лъже-Изкуството, може да приличат на благородните по цвят и отблясък, но отвътре са мъртви, излишни и непотребни като тиквени кратуни, пълни със сяра, или като книга с богато украсени корици, нo празни листи, или като чучелата по нивите на селяците, които отдалеч може да вземеш за живи хора. Повярвай ми, сине мой любезни, че в своите дългогодишни занимания с Изкуството на мъдреците аз съм се срещал с всякакви метали, от най-различни разновидности и с най-различни примеси, и ако в младостта си, когато бях ученик на мъдрия Рипли, вярвах, че всеки метал може да бъде превърнат в злато с помощта на Тайната на философите, то сега вече аз най-сетне знам, че Тайната на философите е в това, че само от благородния става благороден, и от нищо друго. А понякога може да се случи, дори като знаеш това, да попаднеш на метал, за който да се зачудиш дали от него не може да излезе злато. Зачудиш ли се, не се колебай и не губи време с него, а го изхвърли; защото, ако си достатъчно обучен в Съвършеното Изкуство на пречистването, ще познаеш благородния веднага без сянка на съмнение. Тъй че чуй последната дума на Мъдростта на древните: ако искаш злато, вземи злато и нищо друго и го разтвори в Меркурия на философите; ако пък искаш сребро, вземи сребро и постъпи по същия начин.
Но ти може да се почудиш в ума си и да запиташ: Не създаде ли Господ света и ако е така - а то е така, - не е ли създал Той и неблагородните метали и не може ли следователно и от тях да се пречисти златото на философите? Отговарям ти веднага: Не може. Защото ти забравяш, че нашият свят е грехопаднал и до голяма степен окаяното му състояние се дължи на това объркване на благородните с калая и оловото, и на това, че последните заемат мястото на първите, а жалкият човешки ум не може или не иска да разграничи едните от другите, а казва: Бог създаде всички метали, и всички те са равни пред Него. Но ти имай предвид, че Бог ни най-малко не се интересува какво казва жалкият човешки ум, а е създал едните благородни, а другите - не, и така ще бъде, докато свят светува, а ако човешкият ум не ще да разбере това, толкова по-зле за него.” (“Книга за металите”)
Вкоренени в алхимията и херметизма, през ХVIII в. розенкройцерите се обръщат срещу Просвещението и стават една от основните сили на германското Контрапросвещение. Един от тях, Фон Плуменек (псевдоним на щутгартския адвокат Карл Вахтер), излага накратко в книгата си от 1777 г. причините за това:
“Не виждаме ли ние как същностният елемент на знанието бе изкривен в нашата лъжливо наречена “просветена епоха”? Не виждаме ли как вратата бе отворена за всякакъв вид безчестие под мантията на пречистеното светско знание? Тази убога философия издигна разума до позицията на върховен съдия дори над най-светите доктрини на вярата; тя изобрети един Бог, който безразлично е потънал в бездната на Своето съвършенство.”
Острието на последните думи е насочено срещу Декарт и неговите последователи. Декарт ни най-малко не бил атеист; напротив, второто нещо, което той доказва в своите “Размисли за Първата философия” (1641), е съществуването на Бог (а първото е неговото собствено съществуване - “Мисля, следователно съществувам”; но той не би могъл да построи доказателството в обратния ред, тъй като нещо, което не съществува, не може да доказва каквото и да било). Декарт обаче смятал, че Бог е създал света, след което го е оставил на самия себе си и не се намесва в неговия ход. Това прекъсва същностната за херметизма връзка - “Каквото горе, това и долу” - и розенкройцерите не можели да се съгласят с него. Напротив, те смятали, че Бог участва в хода на света и по трудно разбираем начин го направлява, смятали, че трансцендентното присъства в материалния свят, който не може да бъде обяснен току-тъй само с помощта на картезианската рационална механика, което пък е ключова просвещенска теза.
Повсеместното настъпление на Просвещението, което контрапросвещенците считали за ново варварство - оглавявано този път от остроумни, но безмозъчни французи, - сгъстило песимизма в техните редици (което пък ги направило още по-непривлекателни), както свидетелства едно съчинение на Хризофирон, член на Ордена на златния кръст на розата (или Златния розенкройц). Подемайки мотива за грехопадението на Адам, той пише през 1782:
“След падението на Адам и развалата на света по времето на Ной (когато Бог се принудил да прати потопа - б.м.) елементите потънали още по-дълбоко в мрака и това, което е чисто и райско по природа, се отдръпнало още по-навътре в себе си и още по-далеч от нас в горните царства. Така нашата Земя вече не е чисто, райско място, където всичко се е раждало без труд и с много по-голямо съвършенство, и парата, която излъчва земята, вече не може да бъде сравнявана с плодотворната, оросяваща някогашна пара, а често е отровна и нездрава, понеже всичко се намира под Божието проклятие.
Но над нашата атмосфера - продължава Хризофирон - е светлината на небето, на чистия огън и въздух, и оттам ни се разкриват блаженството и животът.”
Ето в края на краищата в какво вярвали розенкройцерите, както и цялото Контрапросвещение (където, понеже Съдбата може да бъде доста иронична, наследниците на някогашните протестантски реформатори се озовали рамо до рамо с наследниците на някогашните йезуити, авангарда на католическата реакция):
Вяра, а не скептицизъм; Божието откровение, а не разума; християнското учение, а не атеизма или някакъв неопределен деизъм; монархията и установената йерархия, а не демокрацията; традицията и стабилността, а не промяната и прогреса, както това обикновено бива наричано.
Но Бог, който според тези мъже винаги присъства в света, отсъдил друго. Бидейки неведом, Той, изглежда, харесвал повече Волтер.
Една от истинските мистерии, обграждащи розенкройцерската история, е въпросът за авторството на манифестите и “Химическата сватба”, и трите публикувани анонимно. Последното изречение във “Фама Фратернитатис” гласи:
Sub vmbra alarum tuarum Jehova (“Под сянката на твоите криле, Йехова”)
и се смята за закодирано съобщение за автора на текста, което може да бъде разчетено чрез сравнението на първите букви на тези думи с първите букви на неговото име. Познавачите на тази история твърдят, че скритото съобщение е следното:
J(ohann) V(alentin) A(ndreae) S(tipendiarius) T(ubingensis) -
Йохан Валентин Андрее, тюбингенски стипендиант.
Й. В. Андрее (1586-1654) е внук на именития протестантски теолог Якоб Андрее, известно време ректор на Тюбингенския университет. След смъртта на бащата на Андрее семейството, в лицето сега на майка му Мария Мозер и шестте й деца, се преместило от Херенберг в Тюбинген, където Йохан започнал да учи математика и латинска литература и история. Освен това не чак толкова необикновено за времето си образование той знаел перфектно гръцки и доста добре английски, френски, испански и иврит, имал и добри познания по естествена и гражданска история. Станал бакалавър през 1603 и магистър през 1605, след което започнал да учи теология. През 1607 обаче прекъснал, навярно поради венерическа болест - която, оказва се, не щади и богословите, - и обикалял из Европа до 1612. При пътешествията си посетил Швейцария, Франция и Италия, обиколил и Германия. (Това изпълва с известна завист Де Куинси, който (през 1824) пише по този повод: “Тогава пътуването не било толкова скъпо за учените, колкото е сега. Много учени пътували по същия начин, по който сега пътуват германските занаятчии - упражнявайки професионалното си знание на всеки етап от своето пътуване, при което печелели респектабилен доход.” Да бе жив сега любезният Де Куинси да види как в нашите просветени времена тълпи учени, тези автори-на-проекти-и-епохални-доклади, обикалят насам-натам из Европа и Америка, проектирайки едно-друго и получавайки стипендии, помощи, подкрепи от образователните институции, от чието благо сърце капе мед и може би масло - дали не би свалил той шапка да я размаха към щедрите небеса? Все пак по някаква причина на човек му се струва, че не би свалил.)
И така, след като се върнал в Тюбинген, Йохан Андрее завършил теология през 1614 г., когато се и оженил. През 1639 станал придворен свещеник на херцога на Вюртемберг, както и съветник във висшата църковна администрация в Щутгарт. В старостта си се превърнал в меланхолик и мизантроп, дворцовият живот го отвращавал със своята порочност и след неколкократните му настоявания вюртембергският херцог Еберхард се принудил да го пенсионира през 1650 г. След продължителна и мъчителна болест Андрее умрял през 1654 в Щутгарт.
Интересното за нас е, че той цял живот отричал авторството на розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио”, макар да признавал авторството на “Химическата сватба”. И действително днес споровете се водят за това дали той е написал и трите, или само последното произведение, авторството му над което обикновено се приема за нещо установено. Дори Де Куинси споделя абсурдната теза, че тази книга, с дълбоката й алхимическа символика, е написана от 16-годишния Андрее, през 1602. Тая теза се основава на автобиографията на Андрее, чийто ръкопис (на латински) той завещал на своя покровител херцог Аугуст фон Брауншвайг-Люнебург; ръкописът бил публикуван чак през 1799, след като Андрее бил преоткрит от силно благосклонния към него Хердер. Обаче нищо в литературното наследство на Андрее не ни насочва към такъв тип писане, който е характерен за “Химическата сватба”. Повечето негови произведения са написани между 1614-20 г. и обхващат: една “Summa Doctrinae Christianae” (“Обобщение на християнското учение”); комедията “Turbo”, критикуваща тези, които са твърде потънали в своите науки и не проявяват гражданска активност; утопията “Християнополис”, изобразяваща една идеална, организирана върху основите на християнството държава, и др. През 1602, когато според установената версия Андрее трябва да е написал “Химическата сватба”, той написал и повлияните от английски образци комедии “Естер” и “Хиацинта”. Подобна широта на таланта, тъй да се каже, както и на интересите, към която ни насочва последното съвпадение във времето, изглежда повече от невероятна - все пак човек не може да бъде двама души едновременно (а в редките случаи, в които е, това едва ли остава неизвестно).
Обаче действително има един детайл в “Сватбата”, който сочи към Андрее - когато тръгва към кралския дворец, Кристиян Розенкройц закичва на шапката си 4 рози, а кръст с 4 рози е фамилният герб на Андрее. Хората, които твърдят, че и двата манифеста са написани от него, и че изобщо той е измислил цялата история с Ордена на кръста на розата, изтъкват като довод именно тази прилика, и доводът действително не е слаб.
Една от малкото що-годе достоверни алтернативни версии е посочена от (един друг) Хайдегер в неговата “История на живота на Фабриций” (1698), където той твърди, че “Фама Фратернитатис” е написана от известния математик (един друг) Юнг от Хамбург, който също така основал Ордена на розенкройцерите. Това твърдение обаче се основава единствено на думите на Алберт Фабриций, който при това предава думите на секретаря на хайделбергския двор при един техен разговор. Няма нищо черно на бяло. Което иде да покаже едно от тези три неща: или че истината далеч не винаги излиза наяве; или че тя излиза, но в своята мнителност ние не й вярваме; или Бог знае какво. По-скоро последното.
Макар през ХVIII в. Златният розенкройц да се оказал в конфликт с последователите на Декарт, в действителност розенкройцерската връзка е една от най-интригуващите страни на неговата биография. През 1619 младият, 23-годишен тогава, Рене Декарт изкарал вече една година във военната академия в Бреда, отишъл в Германия, за да се присъедини към армията на водача на Католическата лига, баварския херцог Максимилиян. През лятото на с.г. Декарт пристигнал във Франкфурт, за да присъства на коронацията на новия германски император Фердинанд II - събитие, което продължило 50 дни. Малко преди коронацията Франкфурт бил сполетян от рядко срещано двойно нещастие - пожар и наводнение, - и когато пристигнал в града, Декарт се включил в мащабното разчистване на останките от това бедствие. В книгата си за Декарт, специално посветена на неговата розенкройцерска връзка, О. Мишле дьо Кот-Таран (Michelet de Caut-Tarrane, 1935) разказва за един интересен детайл от този период:
“Бедствието във Франкфурт било една от причините новият германски император да избере тъкмо този град за място на своята коронация - това трябвало да бъде символичен жест, подчертаващ смелостта пред лицето на Съдбата и представляващ в известен смисъл предизвикателство към нея. Изкушеният фаталист би казал, че подобни жестове не винаги остават безнаказани и би видял в последвалото управление на новия император мрачно доказателство за това (има се предвид Трийсетгодишната война в Германия, която започнала именно при управлението на Фердинанд II - б.м.), но младият Декарт реагирал възторжено на това решение и се включил с готовност в разчистването на останките от сполетелите града нещастия, целящо да го приведе в необходимия за такова тържествено събитие вид. При това той намерил в тинята “очарователен малък медальон” (който първо взел за древна монета), изобразяващ двуликия Янус, с разперени криле, на които имало някакъв нечетивен вече надпис, а отстрани на изображението в кръг се разгръщал надписът “Una est Fortuna” (“Една е съдбата” - б.м.). Свързвайки това изображение със случилото се във Франкфурт, младият Декарт, впечатлен, отбелязва в дневника си от този период “колко удивителни съвпадения съдържа Истината, защото градът бе сполетян от две нещастия, пожар и наводнение - толкова различни едно от друго, - но от една Съдба: лоша. Дали винаги С.[ъдбата?] се разгръща по този начин, подобно на двуликия Янус, и какво може да ни подскаже това за науките?”, пита се той - един въпрос, който остава без отговор в “малката тетрадка” (както често се нарича дневникът на Декарт от Германия - б.м.). По-късно той решил да върне този медальон на законния му притежател и се поинтересувал чия е къщата, в чиито разрушени основи го намерил, и след немалко усилия успял да открие собствениците й. Но когато ги видял, изведнъж променил решението си и изтъкнал друга причина за желанието си да се срещне с тях. В записките си Декарт не посочва какво във вида им го е накарало да промени решението си и все пак да задържи медальона (за което после изпитвал понякога угризения), но можем да предположим, намирайки се изцяло в сферата на гаданията, че уравновесеният практичен вид на германския бюргер трудно се съчетавал в съзнанието на младия френски офицер с двусмисленото очарование на намерения от него загадъчен медальон.” (“Декарт и розенкройцерите”)
Есента и зимата на 1619 Декарт прекарал в едно предградие на Улм (а именно Нойбург), където се запознал с много авторитетния по това време математик Йохан Фаулхабер, за когото упорито се говорело, че е член на тайнственото братство на розенкройцерите. И действително Фаулхабер посветил своя труд “Тайните на аритметиката” (“Mysterium Arithmeticum”, 1615) на “най-прославените и просветлени братя Р.К.”. Затова мнозина смятат, че Фаулхабер е въвел Декарт в братството. Възможно е, разбира се, близостта им да се е дължала единствено на общите им математически интереси. Но в дневника на Декарт от това време (известен като “Olympica” или “малката тетрадка”) намираме следното откровение:
“Подобно на актьора, който си слага маска, за да не видят руменината на бузите му, аз, излизайки на сцената на света, където досега бях само зрител, се появявам замаскиран.”
Маската е един псевдоним, а в намеренията на Декарт “излизането на сцената на света” е трябвало да стане с математически трактат. Следвайки установената по онова време практика на подробни, изчерпателни заглавия, заместващи днешните рецензии, Декарт е озаглавил трактата си така:
“Математическо съкровище на Полибий Космополит, в което се показват истинските средства за разрешаването на всички трудности на тази наука и се доказва, че човешкият ум не може да стигне по-далеч в решаването на нейните задачи. Целта му е да събуди скромността на едни и да смири дързостта на други, обещаващи нови чудеса във всички науки, а също и да смекчи угнетението и труда на загубилите се в Гордиевите възли на математиката и напразно разхищаващите силите на своя ум. Съчинението се предлага на учените от целия свят и особено на знаменитите братя от Кръста на розата в Германия.”
Доколкото е известно обаче, работата свършила само със съставянето на заглавието на този трактат (не че това е малко работа). Когато Декарт се върнал в Париж през 1623, там тъкмо се бил разпространил слухът, че розенкройцерското братство е изпратило 6-ма емисари във Франция и Декарт бил сметнат за един от тях. Това обаче не обгърнало неговата личност с тайнствените пари на мистерията, а го превърнало в обект на всеобщ присмех. Розенкройцерите послужили като добър повод за разгръщането на френското остроумие, по улиците на града били разлепени карикатурни афиши, приветстващи розенкройцерите с “добре дошли” в Париж, а на Понтньоф се пеели комически песни за “невидимите” (както те били наричани). Декарт, с онова чувствително самолюбие на ниските мъже, се оказал в твърде деликатна за него ситуация и започнал да се появява навсякъде в обществото, за да покаже, че не е “невидим”, а по-късно напуснал града. През 1627 той отишъл в Холандия, където действително в някакъв смисъл живял като невидим, понеже за 22-годишния си престой там сменил 13 града и 18 адреса. Има и други черти на неговия житейски стил, които съответстват на розенкройцерския идеал: той живял усамотено (но не съвсем - имал дъщеря от една прислужница), лекувал болни безплатно, търсел средства за удължаване на човешкия живот (съня до обед, според него) и споделял вярата на ранните розенкройцери в науката и нейната способност да подобри радикално положението на хората. Когато през 1649 напуснал Холандия на път за Швеция, където бил поканен от кралица Кристина, той оставил един сандък с книжата си на своя приятел, лекаря - розенкройцер Корнелиус ван Хогеланд, който управлявал деловите му работи в Холандия. Съдържанието на този сандък така и остава неизвестно, макар че от време на време се появяват хора, които твърдят, че им бил даден достъп до част от тези книжа. Така например Лайбниц след посещението си в Холандия (в търсене именно на книжата на Декарт) публикувал част от дневника на младия Декарт от Германия под заглавието “Частни мисли”, а първият биограф на Декарт - Беле (Baillet, “La vie de Monsieur Des-Cartes”, 1691) - също имал достъп до неговата “Olympica” и обширно я цитира на някои места в книгата си. Дори през ХХ в. О. Мишле дьо Кот-Таран и Гуйе (Gouhier, 1958) в книгите си за Декарт твърдят, че им бил предоставен достъп до неиздадените книжа на философа.
За пръв път розенкройцерската връзка на Декарт се споменава още през 1624 в съчинението на холандеца д-р Николас Васенаар “Historish Verhal”. Този Васенаар е баща на Якоб Васенаар, холандски розенкройцер и приятел на Декарт. За такава връзка свидетелства и Пиер Даниел Хюе в мемоарите си, публикувани през 1692, но там се застъпват и доста екстравагантни тези, като например тази, че Декарт не е умрял през 1650, а подправил погребението си и отишъл в Сев. Швеция, където до края на живота си се занимавал с окултните науки. Това, разбира се, станало със съучастието на неговата благодетелка, шведската кралица Кристина, която - казват застъпниците на тази конспирация - продължила да си кореспондира с Декарт, и действително са открити две такива писма от 1652 и 1656, най-вероятно добра (и много скъпа) изработка на изобретателен антиквар.
Тъй или иначе, и историята с розенкройцерската връзка на Декарт си остава неизяснена, като тази с Андрее и авторството на манифестите. Понеже все пак ще трябва да се съгласим, че никой не знае какво по-точно съдържат колекциите на колекционерите. Може би всъщност никое от тези фолиа от зората на книгоиздаването не е напълно изчезнало или загубено, както се смята; може би - а това е даже сигурно - има книги, за чието съществуване ние дори не подозираме, но те стоят в нечия колекция; може би Декарт всъщност е написал онова “Математическо съкровище на Полибий Космополит”, както е написал и един трактат по фехтовка, днес напълно изгубен; може би някой продължава да разполага с книжата на Декарт, оставени на д-р Корнелиус ван Хогеланд през 1649; може би колекционерите биха могли да разкажат една малко по-различна интелектуална история на Европа. Те обаче няма да го направят. Най-сетне и те не я знаят, понеже всеки от тях разполага с една малка частица от нея.
Докато бил в Германия, младият Декарт преживял нещо, което имало - макар и често подценявано от потомците - огромно значение за неговия житейски път и което самият той смята за най-важното събитие в своя живот. Става дума за един сън, осенил, може да се каже, Декарт в нощта на 10 срещу 11 ноември 1619 г. Ето как сам той описва “прелюдията” към това събитие близо 20 години по-късно, в част II на “Дискурс за метода” (1637):
“Докато се връщах от коронацията на императора, за да се присъединя към армията, настъпването на зимата ме задържа в една квартира, където, тъй като не намерих никакво общество, което да отвлича вниманието ми, а същевременно за щастие нямах нито грижи, нито страсти, които да ме безпокоят, аз останах цял ден сам в една затоплена с печка стая...”
Всъщност сънят на Декарт се състои от 3 съня, последвали един след друг. В първия той сънувал, че върви по някаква улица и имал неясното усещане, че хората, които среща по нея, са фантоми. При това Декарт вървял по улицата, криволичейки наляво-надясно като пиян, което го накарало да се засрами и да се опита да върви в права линия.
“Но тогава той почувствал един стремителен вятър - пише Беле, неговият първи биограф, основавайки се на германския му дневник, - който, поемайки го като във водовъртеж, го накарал да се завърти 3-4 пъти на левия си крак.”
За щастие Декарт видял един отворен колеж край пътя си и влязъл вътре, за да намери там убежище от вятъра и “лек за лошото си състояние”, по думите на Беле. После той преминал през сградата, отишъл във вътрешния двор и се запътил към намиращата се там църква, за да се помоли.
“Но забелязвайки - продължава Беле, - че се е разминал с един човек, когото познава, без да го поздрави, той поискал да се върне и да му изкаже почитанията си, но бил силно блъснат назад от вятъра, който духал към църквата.”
Ето този вятър изглежда е характерен юнгиански архетип. Най-неочаквано вятърът, който пречи на човека да се върне назад, се появява и в розенкройцерския “Златен трактат” (1625):
“При тази мисъл се уплаших и много ми се прииска да се върна обратно, но подобно нещо не бе вече в моя власт, защото зад мен задуха страховито толкова силен вятър, че по-скоро можех да направя десет крачки напред, отколкото една назад.”
Същият образ се среща и в “Химическата сватба” (1616). Без съмнение Беле не би пропуснал да спомене тези съвпадения, но изглежда не ги е бил забелязал и продължава нататък със съня на Декарт:
“В същото време той видял в средата на двора друг човек, който го повикал по име по любезен и задължаващ начин... Той му казал, че ако пожелае да отиде при господин N, той (г. N - б.м.) има нещо да му даде. Господин Декарт си представил, че този дар е пъпеш, който бил донесен от чужда страна.”
По-късно Декарт интерпретира този пъпеш като означаващ “чаровете на самотата”. В този момент, впрочем, той се събудил. Бидейки силно впечатлен от този сън, той прекарал следващите 2 часа в размисли “за доброто и злото в живота”, след което отново заспал и този път му се присънило, че чува силен гръм на гръмотевица, уплашил се и веднага се събудил, при което видял, както му се сторило, в стаята му да се носят хиляди искри, подобно на тези, които летят от жаравата. Опитвайки се да си обясни разумно това тъй ясно видение, по-късно в “Диоптрика” (1637) Декарт пише, че понеже оптическият нерв се захваща за ретината със своите влакна в много точки, при внезапно дразнение той предава този импулс на влакната си, при което възниква представата за искра, точка светлина, на всяко място, където влакната се захващат за ретината - сега вече Декарт е можел да се успокои, че видяното от него не е пробив на някаква друга и непонятна реалност в нашата, а физиологически обусловена илюзия.
Мишле дьо Кот-Таран обаче твърди, че това далеч не е целият втори сън на Декарт. Той подкрепя твърдението си с пояснението, че описанието на втория сън започва в долната половина на една страница от дневника на Декарт, последните думи на която са “чух гръм на гръмотевица”, и завършва буквално на първия ред на друга страница с думите “и от уплаха се събудих”. Между тези двете обаче (едната е лява, а другата дясна) имало друг лист, твърди Дьо Кот-Таран, откъснат, заедно с още няколко от други места в тетрадката, било от ръката на самия Декарт, било от разрушителната сила на времето. Според версията на Дьо Кот-Таран, Беле не е описал целия втори сън на Декарт, защото му е бил предоставен достъп до дневника (“Olympica”), но не и до откъснатите страници от него, размесени с други книжа, а може би и той не е забелязал липсата на един лист в описанието на Декарт на собствения му сън. Според Дьо Кот-Таран сънят е значително по-дълъг:
“На липсата на този лист ме насочи интерпретацията на Декарт, изложена след описанието на съня, в която той споменава за Духа на Истината, който снизходил и го обладал при прогърмяването на гръмотевицата. Формулировката на самия Декарт обаче е доста неясна и двусмислена, и тъй като страниците в тетрадката не са номерирани (тяхната поредност е потвърдена единствено от последователността на датите на дневниковите записи), аз щях да си остана само с подозрението, че някаква съществена част от съня липсва, ако сред предоставените ми книжа не попаднах на един хвърчащ лист, с формата на малката тетрадка, на който пред учудения ми поглед се разгръщаше разказ, в който този Дух на Истината играеше, поне в началото, важна роля. Когато поставих листа между двете страници, на които тече краткото описание на втория сън на младия Декарт, аз установих (с онова божествено чувство на ликуване, което откривателите познават по-добре и далеч по-заслужено от мен), че той се вписва идеално между тях и че това е следователно загубена част от втория сън на Декарт. В действителност след като чул гърма, Декарт сънувал как над него се спуска голям саламандър, за който той насън знаел, че е Духът на Истината. Саламандърът се спрял точно над главата му, след което изведнъж изчезнал, при което обаче Декарт заключил, че по някакъв начин той се е слял с тялото му, въпреки огромния си, както му се сторило, размер. Впечатлението на Декарт било потвърдено и от това, че той забелязал как тялото му започнало да свети. Всичко това се развивало в дълбока нощ, насред някакво поле, на което младият философ бил застанал. Продължило да гърми и да просвятва (но без да вали), при което всеки път Декарт виждал в далечината различни неща. Първо той видял някакви древни мъже, увлечени във вихрените празненства на Сатурналиите. После видял себе си и една млада дама, която не познавал, докато се разхождали из увиснала високо във въздуха градина, която аз се изкушавам да свържа с висящите градини на Семирамида. След това видял голям морски фар, който познал, понеже бил виждал изображения на Александрийския фар. После се видял, с изцапана с кръв престилка, да слага вендузи на някакъв завързан и отвратително изглеждащ човек. При следващото просвятване той видял носещи се във въздуха листа, между и над които в лунната светлина летели някакви птици, за които обаче в съня си той знаел, че са числа. След това като в бързо сменящите се картини на калейдоскоп видял някакъв мъж, в чиито разтворени длани се мятала странна, елипсовидна и почти прозрачна рибка, после се видял легнал сред някакви високи треви да отправя гореща молитва към Бог, събрал ръце на гърдите си и стиснал в дланите си медальона с изображението на двуликия Янус, след това най-изненадващо се видял застанал на една платформа на Вавилонската кула, но облечен с фрак и с елегантно бастунче в ръка, а накрая видял едно бебе, отнасяно от водите на голяма река покрай някакъв мост и пред учудения поглед на двама мъже. Същевременно той разбрал, че самият той е това бебе, “и от уплаха се събудил”, както гласят първите думи на следващата страница. Той разпознал себе си в отнасяното от водите бебе благодарение на това, че тялото му блестяло, както сънуващият Декарт знаел, че блести неговото собствено тяло след обладаването му от саламандъра, т.е. Духа на Истината. Сега именно той се събудил, уплашен, и видял в стаята му да се носят стотици огнени искри.” (“Декарт и розенкройцерите”)
Макар после да си обяснил рационално това видение, в онази нощ на 1619 Декарт бил съвсем объркан, и така заспал отново, за да сънува трети и наистина енигматичен, “майсторски” - би казал човек, ако това бе въпрос на направа - сън. Беле разказва:
“В третия си сън той намерил книга на бюрото си, без да знае кой я е оставил там. Той я отворил и като видял, че тя е Речник, бил много доволен, надявайки се, че той ще му бъде от полза. В същия момент видял отдолу друга книга, също без да знае откъде се е взела тя. Това била колекция от стихотворения на различни автори, озаглавена “Corpus omnium veterum poetarum Latinorum”. Той бил любопитен и поискал да прочете нещо; и отваряйки книгата, попаднал на стиха “Quod vitae sectabor iter?” (“Какъв път да поема в живота?”, стихотворение на Авзоний - б.м.) В този момент той видял пред себе си непознат мъж, който му казал за едно стихотворение, започващо с думите “Est et non” (“Да и не”) и му го препоръчал, като го похвалил, че е великолепно. Декарт му казал, че знае кое е то, и че то е сред “Идилиите” на Авзоний, които могат да бъдат намерени в обемистата “Антология на латинските поети” на неговото бюро. Той поискал да го покаже на мъжа и започнал да прелиства книгата, чието съдържание и подредба, както се похвалил, знаел много добре. Докато той търсел стихотворението, мъжът го попитал откъде е взел книгата и г. Декарт отговорил, че не знае как му е попаднала тя, но че само преди момент е държал в ръка друга книга (Речника), която просто изчезнала, без той да знае кой я е донесъл или кой отново я е взел. Още преди да е довършил изречението си, той видял, че книгата се е появила на другия край на бюрото. Но този Речник не бил толкова пълен, колкото първия.”
През този странен период от младостта си Декарт неведнъж имал и наяве впечатлението, че разни неща неочаквано се появяват и изчезват, поне доколкото може да се вярва на Мишле дьо Кот-Таран. Той твърди, че в “малката тетрадка” Декарт е описал няколко такива случая:
“През зимата на същата година - пише Дьо Кот-Таран - той бил крайно озадачен от следната случка: Излизайки веднъж на съвършено пустата, побеляла от натрупалия сняг улица, той най-неочаквано видял до краката си едно малко кученце, черен пудел, но със съвсем гола опашка. През ума на младия Декарт мигом преминала мисълта, че с голата си тънка опашка и прилепналата към лапите му мокра козина това кученце приличало малко на дявола - мисъл, която го накарала да се засмее, като си представил как дяволът се е превъплътил в малък бездомен пудел. Тъй като изпитал съжаление към кученцето, той го прибрал в квартирата си и излязъл. Когато се върнал, била започнала буря, от чийто вятър прозорорецът в стаята му треперел. Декарт нахранил кученцето и си легнал. На следващия ден, събуждайки се, той чул в просъница, че стъклото на прозореца продължава да трепери и изпитал известна досада при мисълта, че го очаква още един много студен ден от суровата германска зима, но когато отворил очи, с изненада установил, че, напротив, е настъпил един от онези ясни и тихи зимни дни, със слънце и без никакъв вятър. Въпреки това прозорецът му треперел и продължил да го прави без прекъсване през следващите две седмици. Освен това Декарт започнал да изпитва непривични за него смущения на съня: когато затворел очи, той веднага бил спохождан от неприятното усещане, че пропада с бясна скорост в безкраен черен тунел, огрян от някакви жълти светлини. Това усещане било толкова неприятно, че той се сепвал уплашен и скоро започнал да изпитва известна боязън от съня и заспивал едва когато бил вече напълно повален от умората. При това късно нощем започнало да му се привижда, че крилата на гардероба му са танцуващи офицери, играещи впрочем един непознат за него танц. През цялото това време пуделът стоял в стаята му, без да му създава никакви затруднения, обикновено свит край печката. Въпреки това той започнал да подозира, че както постоянното и изнервящо го трептене на прозореца, така и внезапно сполетялата го беда на безсъницата и виденията с танцуващите офицери са по някакъв начин свързани с кученцето, и вече сериозно се замислил върху впечатлението, което го споходило в първия момент, в който го видял. Това го накарало, въпреки моралните му колебания, съпровождани от насмешливите възражения на неговия разум, да остави кученцето отново на улицата. Тъй като взел това решение тъкмо в навечерието на коледните празници, той трябвало да изчака те да отминат, преди да пристъпи към осъществяването му, за чиито странни детайли научаваме от дневниковия му запис от 28 декември 1619 г. А именно: когато Декарт отворил вратата на къщата, пуделът кротко минал край него, излязъл на снега навън и, по думите на Декарт, мигновено изчезнал. Декарт отхвърля каквато и да е възможност това да е резултат на сетивна илюзия, тъй като през цялото време не бил свалил очи от кученцето, а освен това улицата била празна и побеляла от снега, тъй че един черен пудел върху белия сняг би представлявал твърде отчетлива гледка и той не би могъл да не го забележи, още повече, че внимателно се огледал и в двете посоки и дори направил няколко крачки по улицата, за да се увери, че кученцето не е убегнало от погледа му, а просто е изчезнало. Това кара младия философ да отбележи в дневника си, че “ние трябва да подлагаме всичко на съмнение, и когато направим това, бързо забелязваме колко очевидно и близко до ума е онова, което поради предразсъдъците си смятаме за невъзможно: защото не е ли очевидно, че архидемонът, от когото би трябвало да очакваме архиковарство, би приел именно формата на беззащитно същество, което да събуди нашата симпатия и съчувствие, тъй като не чрез страха, а именно чрез тези благородни чувства той би могъл да ни измами и много по-сигурно да ни постави под своята мрачна власт; може би дребният демон би се превъплътил в тилилейско страшилище, но дяволът е бездомен пудел, дете или беззащитната жена, която някой германски селянин налага на улицата.” Последвалият опит би могъл само да затвърди това предположение на Декарт - продължава Дьо Кот-Таран, - тъй като за щастие смущенията на съня му скоро престанали, както и виденията му и треперенето на прозореца.”
Връщайки се към съня на Декарт, би трябвало да отбележим, че повторното появяване на изчезналия Речник не било единствената изненада за него. Въпреки че, както смятал, познавал прекрасно съдържанието на Антологията, той, след като стигнал до секцията с Авзоний, с почуда установил, че не може да намери в нея стихотворението, започващо с “Est et non”:
“...и като не можел да намери това стихотворение, той казал на мъжа, че знае едно дори още по-хубаво стихотворение от същия поет, което започва с “Quod vitae sectabor iter?”. Човекът го помолил да му го покаже и Декарт започнал да го търси, при което попаднал на няколко малки портретчета - медни гравюри, - което го накарало да каже, че книгата е много красива, но че това не е изданието, което той познава.” (Беле, “Животът на господин Декарт”)
Какво прави сега посредственият фабулист? Какъв път поема той, ако не в живота, то в сюжета? - Той кара Декарт да не може да намери и това стихотворение, довежда линията докрай и, ах, колко чудно е всичко в света! Не така се развива сънят на Декарт:
“В този момент книгите и мъжът изчезнали... но при това той не се събудил (курсивът е мой). Чудейки се дали току-що видяното е сън или видение, той не само решил, спейки, че това е било сън, но дори и го разтълкувал, преди да се събуди. Той решил например, че Речникът означава съвкупността на всички науки.”
Този сюжет е сюжет на самото Провидение - както решил и Декарт на следващия ден, докато се чудел какво, за Бога, може да значат медните гравюри от съня. Размислите му били прекъснати от изненадващото посещение на един непознат нему италиански художник, дошъл да го търси. Това е пръстът на Провидението, решил Декарт: непознат италиански художник търси младши френски офицер в малък баварски град посред студената германска есен, и то точно в деня след този загадъчен сън, с кой знае защо присъстващите в него “малки портретчета - медни гравюри”. Мишле дьо Кот-Таран твърди, че този художник бил днес почти напълно неизвестният Маурицио Брунелески - италиански късноренесансов художник, типичен и неотличим с нищо представител на характерния за това време италиански живописен стил, по-точно на течението, известно като неороманизъм.
“Маурицио възнамерявал да нарисува картина - пише Дьо Кот-Таран, - един от чиито компоненти била група мъже, обграждащи в полукръг и протегнали ръце към “Mysterium magnum”: голям бокал, в който се съдържала наричаната по този начин универсална животворна течност, излъчваща светлина, която пада под различен ъгъл върху техните лица и тоги. Когато той описал на един свой приятел как си представя мъжете в тази група, последният, бидейки офицер от армията, го насочил към Декарт, който според него съответствал на това описание. Декарт се съгласил да позира за картината, след което двамата отишли до Улм и след обиколка на пазара и занаятчийските улици купили подобен бокал, посребрен и на висока цена, която Маурицио дал с готовност благодарение на щедро отпуснатата му предварителна сума от поръчителя на картината (чието име Декарт не разбрал, или поне не го споменава в дневника си). Декарт позирал с протегната към този бокал ръка през следващите няколко дни, докато Брунелески скицирал детайла, след което той изненадващо престанал да идва - въпреки че скицата не била довършена, - а Декарт не проявил по-нататъшен интерес и не го потърсил. Тази картина изглежда никога не била нарисувана или е изгубена, тъй като подобен мотив отсъства сред запазените днес произведения на Брунелески. Самият италиански представител на неороманизма навярно скоро е напуснал Германия, тъй като има сведения за него, че през зимата на 1620 г. е бил във Венеция, където в пияно състояние откраднал една гондола, след което за малко не се удавил, но за негово щастие преследвачите му го застигнали достатъчно бързо, за да се отзоват на виковете му за помощ.” (“Декарт и розенкройцерите”)
В “Olympica”, дневника си от своя забулен в мистериозна неяснота германски период, Декарт говори за някакъв дух или гений, който го бил обзел и събудил в него един Ентусиазъм (Декарт го изписва с главна буква), който той чувствал още от известно време преди съня си. Оплитайки в едно този дух/гений, Ентусиазма и Провидението, Декарт завършва записките си за своя знаменит сън с думите:
“Геният (подчертано от Декарт), който беше събудил моя Ентусиазъм, беше предизвикал сънищата, още преди да си легна. Човешкият ум няма роля в тях.”
Но кой е този гений, или дух? Малко по-горе, разсъждавайки за втория си сън, Декарт отново го споменава: “Гърмът, който чух, е обозначавал снизхождането на Духа на Истината, който ме обладава.”
На друго място Декарт отбелязва кога точно бил обладан за първи път от този дух/гений. Според Мишле дьо Кот-Таран това станало вечерта на 2 октомври 1619 г., докато той се прибирал у дома си:
“Пътем Декарт минал покрай голям огън, който се извивал над една купчина боклуци според тогавашните хигиенични практики на германските градски власти. (Б.м. - Към това изречение има бележка под линия, която гласи: “Запалването на боклуците съвсем не било общоразпространена европейска практика по това време. Във Франция например, и в частност в Париж, отпадъците се събирали на няколко извънградски сметища, които с разрастването на града се оказали насред неговите по-бедни квартали, и били оставяни да гният там. Що се отнася до Англия - продължава този френски автор, - там не се правело дори това и улиците на Лондон били потънали в боклуци, чиято специфична миризма гостът на града усещал още отдалеч, като гражданите оставяли грижата за отпадъците на благосклонните сили на природата, надявайки се, че дъждът и вятърът ще ги измият или отнесат някъде по-далеч.”) Край огъня се била събрала шумна група играещи деца, и тъй като децата са понякога жестоки в игрите си, докато Декарт минавал край тях, парцалената кукла на едно от тях била хвърлена в огъня. Подтикнат от мигновен импулс и без да се замисли, френският лейтенант с няколко скока се озовал пред огъня, пристъпил в него и извадил оттам куклата, която дал обратно на момченцето (чието име било Йоханес Фаулус). В следващия момент той си дал сметка колко поразителен е всъщност фактът, че въпреки буйния огън, в чиито високи пламъци парцалената кукла би могла да изгори мигновено, тя, напротив, била практически непокътната, само леко опърлена по краищата, а и той, макар че бръкнал в кладата с голи ръце, останал напълно незасегнат от огъня, като изключим няколкото искри от жаравата, полепнали по дългото му палто, които по капризните и загадъчни пътища на асоцииращото въображение му напомнили на свещите върху коледна елха. В този момент младият Декарт бил обзет от огромно радостно учудване, сякаш несъответстващо по мащаба си на породилия го повод, примесено с известна носталгия по дома, и когато погледнал огъня, той му заприличал на големи разперени криле от светлина в хладната франкфуртска нощ, подобно на птицата Феникс, която се самоизгаря, за да възкръсне, или може би на саламандър, огнен дух, който най-изненадващо се възправя от сметта на града. Така Декарт бил обзет от този ентусиазъм, за който често споменава в малката тетрадка и който се оказал изненадващо траен. По-късно той споделил това свое преживяване с Фаулхабер, който му изтъкнал, че случилото се е станало точно в деня, в който планетата Сатурн упражнява най-силно влиянието си, или казано на езика на астрологията, достига екзалтация - 2 октомври, когато тя е на 22° в знака Везни. Според традиционната астрологическа интерпретация Сатурн е планетата на знанието, покровителка на учените; и тъй като след онази случка обзетият от ентусиазъм Декарт често бил изненадван от собствените си мисли, сякаш те му били нашепвани от някакъв чужд нему глас, той убедено заключил, че е щастливо обладан от един гений на знанието, наричан от него Дух на Истината или Сатурнов дух - по асоциация с астрологическите качества на планетата Сатурн. По тази причина той често го обозначава със съкращението S. M. - най-вероятно значещо Saturnis Morale, Сатурнов Дух.” (“Декарт и розенкройцерите”)
Сънят от 10 ноември 1619 оставил огромна, незаличима следа в съзнанието на Декарт, който превръща съня в епистемологически проблем. Как можем да знаем нещо, след като никога не можем да докажем, че сме будни или спим? Той, разбира се, намира решение на този твърде педантичен въпрос, но така или иначе има огромна разлика между Декарт и по-късната просвещенска рационална механика, между Декартовия и модерния рационализъм - разлика в дълбоките течения на мисълта и светогледа, картината на света. Декарт има живо съзнание за мистериозността на света, и макар че това съзнание е внимателно и изкъсо контролирано и често потискано, за да не го въведе в заблуда, то е там (но човек трудно може да го види, ако не знае за неговата “германска” младост). Оттам идва и огромната тежест в неговата философия на мисълта (а не на търкалящите се надолу по силата на гравитацията камъни, да речем), и този акцент върху воъбражението:
“Аз притежавам също силата на въображението; защото дори нищо от това, което си представям, да не е вярно, въпреки това тази сила на въображението е постоянно в действие и тя е част от моята мисъл. (“Размисли за Първата философия”)
Декарт познавал добре тези игри на въображението и съня, както личи например от онова широко известно място в “Размисли за Първата философия”, където той описва как най-живо и ясно си представя, че седи в едно кресло срещу камината, докато в същото време в действителност бил дълбоко заспал в леглото си. Дьо Кот-Таран обаче, основавайки се на неиздадените му книжа, твърди, че по време на престоя си в Нойбург през есента на 1619 г. Декарт имал подобно преживяване, видение, след чието прекратяване се видял действително седнал срещу печката в стаята, с протегнати към нея ръце:
“Връщайки се от Франкфурт към Бавария, докато пресичал Франконския лес, Декарт бил поразен от гледката, която му се разкрила за кратко в едно студено утро през замъгленото от дъха на многото хора прозорче на претъпкания файтон, с който пътувал - той видял едно малко момченце, което изхвърляло листа иззад отворената капандура на един замък край пътя (може би замъка Шласенкасел, край който минава пътят от Ноймаркт за Регенсбург; Декарт не уточнява това). Той бил толкова поразен от тази необикновена гледка, толкова дълбоко се отпечатала тя в съзнанието му, че по-късно, вече в Нойбург, бил споходен от видение, което охотно описва в “Olympica”: “Бях готов да се закълна - пише младият философ, все още отдаден на армейска кариера, - че действително влязох в този замък, изкачих се по извитите му каменни стълби без перила и се озовах пред една полуотворена и очевидно много тежка, масивна врата от дебело дърво, и след като я отворих, се озовах в голямо, полупразно помещение, до чийто прозорец, с гръб към мен, седеше 7-8 годишно момченце и изхвърляше навън листа от струпаната край него купчина. Когато влязох, момченцето се обърна към мен и ме загледа, без да каже нищо. Тогава аз го попитах защо прави това, а то отговори: “За да разпространявам в света лъженарицаемото знание и добрия стил, който само изглежда такъв.” Спомням си, че бях впечатлен от зрелостта на неговия отговор, така несъвместим с крехката му възраст, както и от още едно неясно усещане, което, като си мисля сега, е било известно учудване пред богатството на неговия речник. В този момент един лист, духнат от вятъра през отворения прозорец, полетя към мен и падна в краката ми. Аз се наведох да го вдигна; листът беше изписан с думи, които не си дадох труда да прочета, понеже вниманието ми беше привлечено от ето този знак, или по-скоро печат:
“Защо правиш това?” - попитах отново момченцето. А то отговори: “Защото името ми е Игнаций.” Тогава изненадващо усетих топлина по тялото си, и особено на дланите, и като погледнах встрани, забелязах на стената очертан образа на двуликия Янус, също като този на моя медальон, но много ярък, сякаш начертан с огън, и като жив. В този момент се събудих и видях, че седя срещу печката, с протегнати към нея ръце и загледан в пламъците, които се виждаха през отворената й вратичка.”
Макар Декарт да употребява думата “събудих се” - продължава Мишле дьо Кот-Таран, - най-вероятно тя не би трябвало да се разбира буквално и в случая става дума за видение, една фигура на въображението, чиито капризни “атаки” често спохождали младия философ. (“Декарт и розенкройцерите”)
Беле, познаващ съчиненията на Декарт прекрасно (в т.ч. и някои от неговите неиздадени, “изгубени” книжа, както той твърди) и имащ грамадното преимущество да е много по-близо до него във времето, човек от същия век, описва Декарт по начин, който би ни изненадал, ако ни свари по-неподготвени. Вземайки повод от неговия сън, от Ентусиазма в младежкия му дневник, от тази своенравна “Антология на латинските поети” с променливо съдържание, той пише:
“Защото г. Декарт не смятал за толкова удивително това, че поетите, дори тези, които само се преструват на такива, са пълни със сентенции по-сериозни, по-смислени и по-добре изразени от тези, които човек намира в съчиненията на философите. Той отдавал това чудо на божествеността на Ентусиазма и на силата на Въображението, което изкарва на бял свят семената на мъдростта (които могат да бъдат намерени в ума на всеки човек като огнени искри в кремъчните камъчета) много по-лесно и дори много по-брилянтно, отколкото Разумът може да направи у философите.”
Все пак Декарт не разчитал на едното въображение, а разработил своя Метод, който изложил в “Дискурс за метода за правилното ръководство на разума” (1637). Гръцката дума “methodos” значи “път”.
Кой път, “Quod vitae sectabor iter?”...
За разлика от ранните розенкройцери, които вярвали в точните науки и чийто представител Декарт чудесно би могъл да бъде, късните розенкройцери от следващия ХVIII в., обединени сега в Ордена на златния кръст на розата, или Златния розенкройц, отхвърляли съвременните постижения на науката. Някои от тях например предпочитали старата геоцентрична система пред коперниканския хелиоцентричен модел, за което е представителен неиздаденият ръкопис на някой си Аркарион от 1802 г., където Коперник не е просто Коперник, а върви с определението “архиглупак”:
“Колко абсурдно е това, че от едното арогантно желание да бъдат взети за умни, дори стойностните хора са привлечени към системата на Кеплер и архиглупака Коперник. Един християнин трябва да се срамува, ако одобрява тази система, която отрича Св. Дух, Петокнижието на Мойсей и особено книгата Битие.” (“Aleph”)
Причината за това обръщане на Златния розенкройц срещу науката е, че тя демистифицира алхимията, в която розенкройцерите продължават да бъдат вкоренени. Придобилата изненадваща за тях прагматичност наука - прагматичност, която те смятат за повърхностна - отхвърляла също ключовото за Златния розенкройц понятие “квинтесенция”, впрочем понятие, показващо ясно влиянието на Парацелс. Според розенкройцерите божественият елемент пронизва цялата природа, и това е петият елемент - за разлика от четирите добре известни: вода, огън, въздух и земя, - а именно квинтесенцията, която е универсалният животворен елемент. Тя е необходимо условие за приготвянето на панацеята (универсалното лекарство) и Философския камък, с който се трансмутират металите. Тази квинтесенция според тях се съдържа особено концентрирана в росата (ros), кръвта и телесните секрети, за което говори “Свидетелството на Братството на златния кръст на розата” (“Testamentum”):
“Човекът има всички съкровища на свое разположение и ги носи в тялото си.
Ако е богобоязлив, той може да търси и да приготви Голямата тайна (Mysterium magnum) от собственото си тяло:
Първо, той има тази сила скрита в кръвта му, защото тя съдържа животворния дух и от нея можеш да приготвиш тинктура, която ще постави всички духове под небето на твое разположение... и от която можеш да получиш лекарство, което съживява мъртвите.
Второ, ти можеш, ако живееш скромно и чисто, да приготвиш от урина Камъка на обичните Древни, както и алкахеста.”
Алкахестът, нека напомним, е универсалният разтворител, следователно той е първоматерията, а заради това - и универсалното лекарство. А идеята, че такива чудесни неща могат да се добиват от урина, е била широко разпространена и извън средите на розенкройцерите, както показва например делово озаглавеният трактат на Йоан Исак Холанд (ХVI в.) “Два прости начина за приготвяне на Философски камък от пикоч”, в който става дума за “Камъка Урина”.
Представата, че Философският камък може да се получи чрез дестилирането на роса, изглежда се разпространила малко по-късно, но затова пък се разпространила наистина широко през ХVIII в. Така например през 1780-те год. във Виена съществувало тайно общество с доста помпозното име “Възвишени, мъдри, благородни и превъзходни рицари на Падащата звезда”, които се срещали 2-3 пъти седмично в имението на един граф (недалеч от Виена), винаги през нощта и тайно, за предпочитане през студените и ясни нощи на късната есен, за да събират роса. “Падащата звезда”, за която става дума, е, разбира се, росата, която поетично наричали потта на звездите, но впрочем, когато приписва подобни поетични, метафорични словоупотреби на хората отпреди Просвещението, човек трябва доста да внимава, понеже всъщност нерядко те са вярвали в тях съвсем буквално, а често наистина има метафора, но тя е друга, върви в неочаквана за нас посока. Така или иначе, един от пионерите на идеята за чудотворната сила на росата бил и Корнелий Агрипа, който запознал с нея Игнаций Бърд при посещението си в Лондон през 1510 г. Двамата пристъпили към осъществяването на тази идея през есента на същата година:
“Тази есен се случи доста мразовита - пише Бърд, - поради което трябваше да се обличаме много дебело, докато реализираме начинанието си, а това донякъде затрудняваше нашите движения и допълнително усложняваше и без това нелекия и трудоемък процес по събирането на божествения дар. А това става така: взема се малка стъкленица и в нея се събират капките, след като внимателно биват избутвани с малко ножче от листенцата, които те са оросили. Приятелят ми Агрипа дори носеше седем стъкленици (по-точно носеше ги слугата ми Джон), в които той събираше росата от различните планети. Неговите познания в тази област бяха толкова удивителни, че той умееше да различава росата на Слънцето от тази на Марс, или Юпитер, господар на хората и боговете, или Венера, или която и да е планета. Тъй като аз не можах да скрия огромното си учудване и дори възхищение от това изумително умение, той, струва ми се с донякъде излишна скромност, поясни умението си с думи, които аз ще помня винаги:
- Ти знаеш, стари друже, че тъй наречената роса е всъщност потта, която планетите, увлечени в неспирния си бяг в космическото пространство, отделят при това нескончаемо движение. Не мисли, че в нейното различаване има кой знае какво умение. Не е ли близко до ума, че потта на Слънцето ще бъде малко по-светла от другите? Или че тази на мрачния Сатурн ще има най-силна и отчасти отблъскваща миризма? Или че, когато се колебаеш, най-вероятно е да си имаш работа с потта на Луната, която просто е най-близо до нас? Ще видиш, че с течение на времето и ти ще се научиш да познаваш потта на различните планети.
Действително малко по малко аз отбелязах известен напредък в тази материя, за което получавах щедри похвали от германския джентълмен, макар че, разбира се, бях далеч от неговата тънка проницателност. Що се отнася до слугата ми Джон, с характерното за простолюдието нежелание да научи каквото и да било, освен може би имената на кръчмите, той категорично отказваше да сортира и събираше росата не в стъкленица, а в една голяма кофа, в която набутваше растението или храста и го тръскаше с видимо ожесточение, съпровождайки варварските си действия с неспирни ругатни. В резултат на това полетата, по които събирахме космическата течност, скоро започнаха да изглеждат като опустошени от ураганна буря, с изпочупени растения и търкалящи се тук-там клонки. Мислено благодарих на Бога, че достойният Агрипа беше отклонил моето предложение да събираме росата в малкия розариум в моя двор. Там ние оставихме една кофа, завързана за напречната греда на кладенеца, в която да се събира росата. Въпреки това обикновено не намирахме в нея нищо, и учудването ни пред лицето на този факт най-сетне се разсея, след като се оказа, че Джон, ставайки сутрин, утолявал жаждата си с нея, подтикван от най-обикновен мързел да изтегли вода от водоема. Бях принуден неколкократно да му правя най-строги забележки за това, които, разбира се, не дадоха никакъв резултат, поне дотогава, докато Джон, без да забележи, че през нощта е валяло, беше пил дъждовна вода, от което получи опустошително разстройство. Не щеш ли и аз пострадах в хода на нашето начинание. Тъй като, както вече имах случай да отбележа, утрините се случиха твърде мразовити, аз бях повален на леглото от тежка простуда, която би могла да има и крайно неприятен изход, ако не бях подкрепил организма си с една от моите тинктури, която аз ни най-малко не смятам да държа в тайна и най-добросъвестно привеждам тук:
1/10 пинта червена течност Урод ДжонВсичко това на гранули, смесено с хмел, мащерка и Cucurbita pepo (т.е. тиква; 1 пинта е 0,57 л. - б.м.). Да се поглъща няколко дни в зависимост от знака в съчетание с:
1/10 пинта глостърширски селянин
1/25 пинта благородния Агрипа
1/20 пинта лондончанин, светлокож и светлокос
1/20 пинта нордически индивид
½ пинта уискиТъй като аз бях повален от тази болест в огнения знак на Стрелеца, приемах описаната тинктура сутрин.
1 пинта горещо бургундско
Моят слуга Джон също се разболя, макар и от по-лека настинка, която, струва ми се, той излекува не толкова с моите лекарства, колкото с неспирни ругатни по адрес на Бог и Божията майка, които той не преставаше да отправя въпреки силно прегракналия си глас. Тъй като в хода на нашето начинание непоклатим остана единствено германският джентълмен, ние се принудихме да го прекратим, с твърдото намерение да го подновим отново следващата година по същото време.” (“За субстанциите”)
За събирането на роса става дума и в инструкциите за 7-та степен на Златния розенкройц, тази на Свободния адепт. Тук обаче предпочитанието клони към друг сезон:
“Вземи колкото можеш от този материал, който може най-лесно да се намери в каменистите ливади, прозрачен и светещ като смарагд, а също и по песъчливите хълмове... Събирай го в знака на Овена рано сутрин.”
Но какви са тези “каменисти ливади” и нима наистина е най-лесно да се събира роса по “песъчливите хълмове”? Това може би трябва да ни подскаже, че значението е алегорично. На което ни насочва и друго място в текста, описващо “обработката” на росата, при която, оказва се, човек трябва да изкопае огромна дупка в земята:
“След като внимателно запечаташ съда, в който си събрал тази течност, изкопай дупка около 2 фатома дълбока (1 фатом = 1,82 м. - б.м.)... След като заровиш дупката, остави материала да путрефицира (т.е. да “гние” - б.м.) в продължение на 40 дни. Като го извадиш след изтичането на това време, ти ще видиш за свое голямо удивление, че твоят материал се е превърнал в най-чиста кръв... и се е възстановил в състоянието на истинската квинтесенция на природата.”
Описаната тук технология на обработка на росата обаче може и да е истинска, тъй като я срещаме и в “За субстанциите” на Игнаций Бърд, който решил все пак да оползотвори събраната преди разболяването си роса, макар и в недостатъчно количество. Той я сортирал в няколко стъкленици, запечатани с восък, и накарал слугата си Джон да изкопае дупка именно 2 фатома дълбока. Осъществяването на този план обаче не се оказало толкова лесно:
“След предварителен оглед намерих, струва ми се, подходящо място за изкопаването на тази дупка в моя малък розариум и запознах слугата си Джон с неговото ново задължение. Той прие възложената му задача с крайно и шумно недоволство, чийто позорящ слуха речник аз ще се въздържа да изложа. Познавайки специфичния нрав на този характерен представител на простолюдието, в който смайващата леност се съчетаваше с не по-малко поразително твърдоглавие - което именно ме безпокоеше, тъй като допусках, че той ще се опита да провали работата даже не толкова от мързел, колкото от инат, - аз се опитах да отговоря на въпросите му (доколкото те можеха да бъдат извлечени измежду многото му недоволни възклицания) защо трябва да прави това. След като му напомних очевидния факт, че той е мой слуга, а не нещо друго, аз засегнах и същността на делото, като накратко и възможно най-ясно му обясних, че това е единственият начин росата, тази на пръв поглед обикновена, но всъщност съдържаща в себе си магически сили звездна течност, да претърпи putreficatio. Мигом бях върнат, уви, към действителността и убеден колко напразни са били моите надежди, понеже този субект счете за нужно да отговори с думите:
- I have not eateth nor drinketh that putrefuck! (“Не съм я нито ял, нито пил тая путрефакция”, приблизително казано - б.м.)
Подобен възмутителен език по отношение на Изкуството аз не можех да оставя безнаказан и той излезе на споменатия индивид солено, като му костваше заплатата за един месец - мярка, която той посрещна с поток от ругатни по адрес на Бог и нашата мила Застъпница, пресветата Богородица, които аз понесох със стоическо мълчание, но тъй или иначе решението ми се оказа изключително резултатно, понеже никога след това не го чух да се изказва с подобен непристоен тон по отношение на Философските изкуства.
Въпреки недоволството си, Джон пристъпи към работа още на следващия ден, който бе третият ден от знака на Овена (т.е. 23 март - б.м.), 1511 г. след Христа. Обаче поради споменатото от мен съчетание на мързел, нежелание и липса на какъвто и да е ентусиазъм, тъй характерно за простолюдието, работата се забави много и днес, когато пиша това - 20 ден от Рака, 1513 г. след Христа, - тя все още не е приключила, макар че е близо към края си, като ни остава още не повече от фут до достигането на желаната дълбочина. Без съмнение резултатите от този експеримент ще бъдат изложени в следващо съчинение и ученикът на Изкуството няма да остане излъган в очакванията си.”
Това съчетание на действителното и легендарното, на буквалното и символното значение е същностно характерна черта на алхимическия, а в частност и на розенкройцерския дискурс, и прониква също описанието на произхода на Ордена, тъй както е изложено от Херман Фиктулд в неговия трактат “Aureum Vellus” (“Златното руно”, Лайпциг, 1749). Той твърди, че Златният розенкройц е възникнал от действително съществуващия Орден на златното руно, основан през 1429 от Филип III, дука на Бургундия. Руното, казва Фиктулд, било направено от Фрикс, сина на царя на Тива, и през Язон и много други ръце стигнало до бургундския дук. Впускайки се в етимологии, Фиктулд подчертава приликата между думите “vliess” (“руно”) и “fließen” (“тека”), с което подкрепя тезата си, че златното руно символизира философското злато, течна огнена субстанция, която - но вече в газообразна форма - се стели в горните пластове на атмосферата, това е именно божествената квинтесенция, която оживотворява живите същества на земята и от която изтичат към тях духът и мъдростта. Тази тайна била притежавана от Ордена на златното руно, който след смъртта на Филиповия наследник Шарл Смели преминал, тъй да се каже, “в нелегалност” под името Златен розенкройц.
Това може да е истина или не, но факт е, че Златният розенкройц трябвало наистина да мине в нелегалност след управлението на пруския крал Фридрих Вилхелм II (1786-97). Има, изглежда, един вид ирония на събитията, при който нещата свършват много зле, тъкмо след като са започнали да се развиват неочаквано, изключително добре. За розенкройцерите настъпил златен период, когато Фридрих II, самият той член на Златния розенкройц, се възкачил на пруския трон. Той назначил за свои съветници розенкройцерите Вьолнер и Бишофсвердер, негови наставници в Ордена. Бишофсвердер виждал навсякъде духове и скоро научил и краля да ги вижда. Трансцендентните сили също откликнали на Фридрих - той се свързал с една полска гадателка от Бреслау (Вроцлав), която му разкрила важни откровения на духовете относно неговата политика (тъй че, нека вметнем, не е вярно, че всички поляци са графове, както смятал Достоевски; някои са врачки). Откровенията били наистина важни, тъй като подтикнали Фридрих да сключи съюз с Австрия срещу Франция. Това довело до обявяването през 1792 на война, която завършила с пълно фиаско през 1795. Както можем да се досетим, след смъртта на Фридрих II две години по-късно за розенкройцерите настъпили тежки времена.
Едно уточнение, впрочем - тази полска гадателка от Бреслау не била графиня.
А печалната комуникация със света на духовете изглежда сложила същинския край на Златния розенкройц, тази екстравагантна алхимия на реформаторско Контрапросвещение, на реформаторски консерватизъм - път, който така се извива, че накрая се затваря в кръг, сякаш за да стане “Est et non” диалектично двусмисления отговор на “Quod vitae...”.
9. ХЕРМЕТИЦИТЕ
Милен Русков
“Corpus Hermeticum” XI, I век
Хенрих Корнелий Агрипа, “Окултна философия”, т. 3, 1531 г.
“Умът-Бог, живот и светлина, роди със слово друг Ум-Демиург, бог на огъня и духа, и той създаде седем управители (т.е. седемте планети - богове, от Слънцето до Сатурн - б.м.), които обгръщат в кръгове сетивния свят, и тяхното управление се нарича съдба.
Тогава Логосът на Бога изскочи от ниските елементи на природата и се съедини с Ума-Демиург (защото му беше единосъщен), а ниските елементи на природата останаха неразумни, така че да бъдат само материя.
Умът-Демиург, който обгръща сферите и ги носи със свистене, завъртя своите творения и ги остави да се въртят от неопределено начало до безграничен край. Защото движението им започва там, където свършва. Както пожела Умът, тяхното обикаляне изведе от ниските елементи безсловесните животни (които не задържаха Логоса), от въздуха изведе летящите, а от водата - плуващите. И както пожела Умът-Демиург, земята и водата се разделиха, и земята изведе от себе си четирикраките животни и влечуги, дивите и кротки зверове.
А Първият Ум, Баща на всички, роди Човек, равен на Него, в когото се влюби като в собствено дете, защото беше прекрасен.” (СН I)
Игнаций Бърд описва как Хенрих Агрипа онагледил част от този мит пред него, д-р Бърк, абат Прайс и слугата Джон. Той имал доста любопитен преподавателски метод, описан от Бърд в ръкописа, озаглавен “Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”, относно древния Хермес, изнесени от Германския Джентълмен с обвито в тайна Име, и то в град Лондонес, лето MDXI (1511 - б.м.) от Въплъщението Христово; с няколко приложения за субстанциите и лечебните им свойства, и за Изкуствата изобщо”. Като имаме предвид, че според тогавашния изискан правопис съществителните обикновено се пишат с главни букви, нека видим как Агрипа обяснява на слушателите си херметическия мит за Сътворението:
“G.G. (съкратено от Gentlemenus Germanicus - б.м.): Разбирам, джентълмени - а също и ти, Джон, - че тези древни Идеи, макар и да наподобяват написаното в нашата Книга “Битие”, може отпърво да ви изглеждат странни и неразбираеми.
Джон (слуга): Наистина не разбрах Нищо.
Абат Прайс: Действително, сър, тези древни Идеи наподобяват нашата Свещена Книга, и особено “Битие”, Глава първа, но и немалко се отклоняват от нашето Разбиране. Къде е например това, за което се сещам в първия Момент, а именно Битие едно, стих 28: “Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и обладайте я”, и т.н.? А също откъде се взема тука Логосът, и как да си представим неговото Действие?
Д-р Бърк: Ясно е откъде, драги. В Сорбоната всеки Ден ви говорят за това. Но първо Човек трябва да вникне в Естествоизпитателството.
Ignatius Birdus: Господа, господа, да не навлизаме в детайлни Спорове за Естеството.
Джон (слуга): Лично аз разбирам Естеството много добре. Ха! Но го мразя. Баща ми имаше Градина по пътя за Елсъм...
Абат Прайс: Наистина не разбирам защо този Индивид е тук.
Ignatius Birdus: По-бавно, отче, моля. Не мога да записвам.
G.G.: Абат Прайс зададе хубав Въпрос относно появяването на Логоса и неговото Действие. Ще обясним това нагледно. Да си представим, че има един Ум-Бог, който създава друг Ум-Демиург. Сър - обърна се той към мен, - съгласен ли сте, в името на Начинанието ни, да се превъплътите в този Демиург?
След като аз изразих Решимостта си за това, Германският Джентълмен ме покани да стана от Мястото си и да отида до него, а после посочи слугата ми Джон с Шпагата си (която той използваше като Показалка) и го прикани незабавно да легне на Пода, на което последният с готовност се подчини.
G.G.: Сега, месери, да начертаем около любезния Джон един мислен Кръг. Да си представим, че той е запълнен с Елементи и непрекъснато се върти.
Ignatius Birdus: Завърти се, Джон.
G.G. (като вдига ръка): Не е необходимо. Сега, Джон, ти си Логосът. Изправи се бавно и после бързо притичай до месер Бърд.
С изненадваща за мен отзивчивост Джон изпълни много стриктно Препоръката на нашия Преподавател и застана от дясната ми Страна.
G.G.: Ето, месери, как Логосът изскача от ниските Елементи и се присъединява към Ума-Демиург, с когото са единосъщни, ако позволите, сър (с последните Думи той се обърна към мен).
Трябва да призная, че всички бяхме много изненадани и не по-малко впечатлени от нагледния Урок на Германския Джентълмен. Като чувствителен Човек, нашият Приятел и Възпитаник на Парижкия университет не можа да прикрие силното си Впечатление:
Д-р Бърк (възклицава): Колко изумително!
Абат Прайс: А можем ли от показаното да заключим, сър, че Логосът прислужва на тъй наречения от Вас Демиург, както някои Обстоятелства биха ни накарали да мислим.
G.G.: Не, отче. Тези Обстоятелства са странични. Съсредоточете се върху главния Принцип.
Джон (слуга): Значи аз съм Логосът? Блага Мери, тая Дума ми звучи добре!
Д-р Бърк: Това е стара гръцка Дума. Гръцката Реч има цели седем Гласни, поради което е изключително мелодична, както би знаел всеки, който може да я говори (при последните Думи той се обърна към абат Прайс).
Абат Прайс (след кратък размисъл): Словото е дар Божий!” (“Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”)
И така, Първият Ум създава втория, Ума-Демиург (т.е. творец; най-старото значение на думата “демиург” на гръцки е майстор - занаятчия). Демиургът създава планетите и животните. Човекът обаче не е създаден от него, а отново от Ума-Бог, който е създал и Демиурга. Така тези двамата са нещо като братя. После човекът слиза в долния свят, което става така:
“И той, който беше издигнат над света на смъртните и неразумни животни, се наведе отвъд хармонията, като разкъса небесния свод и показа на ниската природа красивата форма на Бога (чието подобие е - б.м.), а тя, като го видя... се усмихна от любов, защото беше видяла изображението на прекрасната форма на Човека във водата и сянката му на земята. А той, като видя подобната му форма в нея, отразена във водата, я обикна и пожела да живее в природата. И с мисълта възникна действие, и той насели неразумната форма, а природата, като пое любимия си, го обгърна и се смесиха, защото се бяха влюбили един в друг.”(СН I)
Тази част от мита се има предвид в твърдението на херметиците, че “причина за смъртта е любовта”. Но в херметическото учение изпадането на човека в света на природата не е непременно нещастие, както ще видим по-нататък.
В “Corpus Hermeticum” ХI е изложена и друга версия на мита за сътворението. Самият Първи Ум казва на Хермес:
“Богът създава вечността, вечността - света, светът създава времето, а времето - пораждането. Мъдростта е същност на Бога, а на вечността е същност тъждеството. Същност на света е редът, на времето - промяната, на пораждането - животът и смъртта. Енергиите на Бога са умът и душата, на вечността - устойчивостта и безсмъртието, на света - възстановяването и заместването, на времето - нарастването и намаляването, на пораждането - качеството и количеството. И така, вечността е в Бога, светът е във вечността, времето е в света, пораждането е във времето. И вечността е неподвижна около Бога, светът се движи във вечността, времето завършва в света, пораждането възниква във времето.” (СН ХI)
Това е пример за класическа космогония, която трябва да изведе крайното и преходното от вечното и непреходното. Този митологически стереотип продължава да действа и днес, например в Теорията за големия взрив, според която Вселената възниква от едно извечно (но материално) “космическо яйце”. Тук “космическото яйце” играе ролята на Бога, а тази на творческия акт се играе от “Големия взрив”.
Ренесансът бил щастлива епоха и една от причините за това е, че възродил много забравени неща. Така той открил колко широк и пъстър е светът, погледнал оптимистично на човека и в резултат създал хуманизма.
Едно от нещата, които Ренесансът съживил, бил античният херметизъм. Пико дела Мирандола (1463-94) бил ренесансов херметик, който пише в своята “Беседа за достойнството на човека”:
“Прочетох в древните книги на арабите, че сарацинът Абдал, когато го попитали кое е най-прекрасното зрелище върху световната сцена, отговорил, че не вижда нищо по-красиво от човека. Това мнение съвпада с възклицанието на Хермес: “Асклепие, човекът е най-великото чудо!” (“Беседа...”)
В края на краищата човек не е отговорен за името си, и очевидно случаят с мъдреца Абдал е такъв. Но по-важното за нас е, че Пико свързва своя хуманистичен възглед с античния херметизъм. Това е отчасти правилно и обосновано, а отчасти съвсем неправилно и необосновано. Правилно е то заради онази част от херметизма (понякога наричана “оптимистичен херметизъм”), която не гледа на тялото непременно като на зло. В херметическия диалог “Асклепий”, писан около началото на новата ера, Хермес казва:
“Тялото, Асклепие, служи за обвивка на онази част от човека, за която казахме, че е божествена, та в това убежище, все едно укрита зад крепостта на тялото, божествеността на чистия дух да почива необезпокоявана... Човек трябва да отговаря на двойното си начало: да благоговее пред небесните неща и да им се възхищава, да се грижи за земните неща и да ги управлява.” (“Асклепий”)
Оптимистичният херметизъм подтиква човека да харесва “красивата подредба на материята”. Човекът има двойствена природа - безсмъртна душа и смъртно тяло, - но това не е непременно лошо, а може би е и добре:
“Бог е създал човека от душа и тяло, от вечна и от смъртна природа, за да може съставената по този начин твар, благодарение на двойния си произход, и да съзерцава небесните неща, и да се грижи и управлява това, което е на земята... Така че човекът не е унижен заради това, че притежава смъртна част, а напротив, тя увеличава неговите възможности и могъщество; неговата двойна роля му е достъпна именно благодарение на двете му природи.” (“Асклепий”)
И все пак, от друга страна, Пико е съвсем неправ да извлича хуманизма от херметизма, понеже т.нар. “песимистичен херметизъм” има подчертано отрицателно отношение към тялото, но не за друго, а защото то се превръща в болест на духа. Посредством него, и най-вече сетивата, в човека проникват “12-те мъчителя”: незнанието, скръбта, нетърпението, похотливостта, несправедливостта, алчността, заблудата, завистта, измамата, гневът, безразсъдството и злобата. Тези “12 мъчителя” съответстват на 12-те зодиакални знака, оръдията на Съдбата. Противостоят им 10-те божествени сили, които са: гнозисът (т.е. знанието), радостта, самоконтролът, въздържанието, справедливостта, щедростта, истината, доброто, животът и светлината. Когато човек се изпълни с тези 10 сили, той се преражда в Ума (noera genesis). И “който извърши това рождение в Бог, като изостави телесните сетива, той познава себе си и разбира, че се състои от тези десетте, и така се изпълва с блаженство”.
Това “прераждане в Ума” било изпробвано от Игнаций Бърд, но не върху самия него и по доста странен начин. Първоначалната идея на Бърд и Агрипа била да усъвършенстват слугата Джон, но след като последният категорично отказал да се преражда в каквото и да било, Бърд бил осенен от идеята, че на този експеримент може и трябва да бъде подложен известният лондонски Урод Джон (Degenerate John; да не се бърка със слугата), самото въплъщение на “обзетото от безсмислие тяло”. В един от честите разговори на Бърд и Агрипа с демона Гласия-Лаболас, когото те викали в черна кристална топка, последният им продиктувал съставките на 10 тинктури, съответстващи на 10-те големи херметически добродетели (Сили), които те трябвало да дадат на Урода Джон, за да се извърши пред очите им чудотворното прераждане. Бърд разказва (в приложението “За Изкуствата изобщо”):
“Като имахме предвид печалния си Опит от предишните, на моменти дебелашки Лъжи на демона Лаболас (които той наричаше “Шеги”), ние се отнесохме с голямо Недоверие към Думите му, но той се закле във вечния си Живот, че този път ни казва Истината. Затова още на следващия Ден уловихме Урода и го доведохме в моята Къща на “Фенчърч Стрийт”, и след като го принудихме да преспи, за да изтрезнее, на по-следващата Сутрин пристъпихме към Експеримента. Уродът, знае се, представлява печална Гледка и въплъщава цялата Отвратителност на безсмисленото Тяло - защото Главата и Ръцете му се тресат постоянно от Тикове, предизвикани от Алкохола, а от Устата му излизат нечленоразделни Звуци. Ето в какво Състояние се намираше той, когато пристъпихме към Дело.
Първо под претекст, че това е Вино, на него му бе дадена тинктурата на Знанието, в следния Състав:
1/20 пинта отвара от Lavandula spica; 1/25 п. Cichorium intybus; 1/50 п. Allium sativum; 1/20 п. червена течност от нордически индивид; 1/25 п. червена течност, благородния Агрипа; 1/20 п. червена течност, самия Урод; и 1/25 п. Ч.Т., италиански моряк. (Рецептите за другите Тинктури ще намериш в приложението за Субстанциите.)
Тази същностно важна Тинктура предизвика у Субекта видимо Замайване, след което в ритмично Темпо на Урода Джон бяха дадени и останалите Тинктури. Генезисът протичаше без особени видими Промени до седмата Тинктура, тази на Истината, след чието Поглъщане цялото Тяло на Урода Джон се разтресе тежко, дотам че той падна на Земята заедно със Стола, на който беше привързан, Устата и Очите му се отвориха широко, а Дишането му стана хрипливо и се учести неимоверно. Подготвени за такова Развитие и вече обнадеждени от видимата Трансформация, ние продължихме с останалите три Тинктури, като след Поглъщането на последната, тази на Светлината, Очите на подопитния Урод се изцъклиха, а Тялото му се успокои и престана да показва каквито и да е Признаци на Живот. Настанихме го в Килера, където за целта бе поставено едно Легло, и обзети от трудно укротима Възбуда, зачакахме Промени. Такива обаче не настъпиха до късно през Нощта и като заподозряхме, че демонът Лаболас отново си е направил с нас една от неговите грозни Шеги, ние (джентълменът Агрипа, в частност) го повикахме в Кристала. Той обаче не се яви, а вместо него дойде подчиненият му Сахил-Рахиил, който каза, че Господарят му не може да ни посети в момента, защото е зает, но му е поръчал да ни поздрави, както и да ни покаже среден Пръст. След тези Думи той се оттегли. Няма да описвам тук какви Чувства на благородно Възмущение предизвика у нас тази - ще се опитам да я нарека най-безстрастно - Постъпка, ще кажа само, че преди зазоряване Уродът Джон все така не показваше никакви Признаци на Живот, и тъй като се опасявахме, че случилото се може да ни въведе в някои нелепи Неприятности с Властите и дори с градския шериф Доглет, ние счетохме за най-благоразумно да се освободим от Тялото, като го оставим на възможно най-незабележимо Място. За целта, възползвайки се от последните остатъци на Нощта, пренесохме Тялото до Сметището и го оставихме на едно по-скътано Място там, във връзка с което се чувствам длъжен да отбележа, че в това трудно и опасно Начинание двамата с Германския Джентълмен (в чиято Лоялност и Решителност в подобни Моменти едва ли някой би могъл да се съмнява) бяхме отзивчиво подпомогнати също от прекрасно образования Младеж д-р Бърк и от Божия човек абат Прайс, както и, разбира се, от моя верен слуга Джон.
Затова пък каква неимоверна Изненада изпитахме ние, когато на по-следващия Ден слугата ми Джон, пребледнял и заекващ, влетя у Дома и ни съобщи, че току-що е зърнал Урода Джон в кръчмата “При Фенера”. Моментално се запътихме натам и действително видяхме Урода, в привично за него Състояние и крайно увлечен в Нещо, което ние, след известни Спорове, счетохме за пиянска Песен. Макар да успях да подтисна напиращия в мен поток от Възклицания, аз за пореден път се уверих каква огромна Сила представлява лишеното от мисъл Тяло, подобно Скала, вековно Дърво или железен Обръч, и заключих, че древният Хермес действително е бил много прав да се отнася към него с непресторен елемент на Уважение и дори Възхищение, като към Втори Принцип. А най-дълбоко Удовлетворение предизвика у мен Мисълта, че с подобни изследователски Постъпки човек може да усети как Знанието му расте с всеки следващ Ден. (“За Изкуствата изобщо”)
Въпреки двойнственото отношение на самия херметизъм към двете човешки природи, преобладаващата в него теза изглежда е, че човекът наистина има изначална божествена природа, но пътят към самопознанието и реализацията на тази природа е път назад, а не напред - той е завръщане към изворите, затрупани от пръстта, от която е създадено тялото, покрити от забравата на времето, назад към Изгубения рай на меланхолния Милтън. Ето ги, впрочем, сенките на Меланхолните мъже, що “минават през места дори непроходими, и достигат до места дори недостъпни”, в нещо като толкова стария - оказва се - унес на Носталгията.
Херметизмът има парадоксално светоусещане. Той до голяма степен отрича непреодолимите граници, смесвайки противоположностите в едно, за да може адептът на учението поне в мисълта си да се постави на мястото на Бог, който е отвъд разграниченията, на които човек се чувства подвластен - отвъд времената и местата, отвъд отделните качества и количества, отвъд “отделността” изобщо:
“Събери в себе си усещането на всичко сътворено, на огъня и на водата, на сухото и на влажното, представи си, че си едновременно навред, в морето и на небето, че още не си роден, че си в майчината утроба, че си юноша, старец, че си умрял, че си отвъд смъртта. Ако обхванеш с мисъл всички тези неща едновременно - времена, места, вещества, качества, количества, - ще можеш да разбереш Бог.” (СН ХI)
Подобно преживяване изпитал в младостта си Алесандро Ескалатор, подтикнат към него от легендарния алхимик Раймонд Лулий, с когото младият, едва 17-годишен тогава, юнга Ескалатор пътувал към Генуа през 1288 г.:
“С Майстора Лулий бяхме легнали по гръб на палубата, и като ми показваше съзвездията и звездите в небето, той ми обясняваше кои от тях с кой елемент или метал са свързани, а също ми разкри някои азбучни тайни относно природата на философията, и по-точно на Философския камък, и как той е жив и обединява в себе си свойствата на всички елементи - сухото и влажното, горещото и студеното. Рекох му колко много желая да си представя Камъка на философите и, щом като е жив, какво ли чувства той и какво ли усеща.
- Представи си - рече Майстора Лулий, - че си самият огън и тялото ти е обзето от горещина.
- А как да си представя? - попитах аз. - Тъй както си седя ли?
- Да - рече Майстора. - Както си седиш.
Аз затворих очи и като не виждах, не чувах и не усещах нищо, освен лекото полюшване на кораба, започнах да си повтарям наум “Огън, огън”. А после, незнайно как, започнах да усещам топлина, която се разстилаше на вълни по тялото ми, като тръгваше от пръстите на ръцете, дотам че в един момент се почувствах горещ, като че ли съм под обедното слънце.
- Усещам - казах.
А Майстора рече:
- Сега си представи, че те облива вода и че по тялото ти се излива студена влага, но не само отвън, а сякаш и отвътре.
Като напрегнах пределно ума си, за свое собствено изумление твърде скоро аз се почувствах целият мокър, сякаш са излели отгоре ми кофа вода, и се усетих съвсем студен, дотам че чак зъбите ми затракаха.
- Ще стане ученик от теб! - рече одобрително Майстора Лулий. - Представи си сега, че си съвсем сух и си самата сухота, като пясъка в пустинята.
И наистина постепенно аз се почувствах дотолкова сух, та ми се струваше, че ако помръдна пръсти, те ще изскърцат, както скърца пясъкът под краката.
- Сега - рече Майстора - представи си, че си в утробата.
Нямаше край учудването ми, когато след малко аз се почувствах като невръстно бебе, и даже не бебе, а още плод нероден, и си рекох: “Ако сега отворя очи, какво ли ще видя?” Но ме достраша и останах така, и чух гласа на Майстора, що рече:
- Представи си сега, че се раждаш сиеминутно.
Думите му не останаха напразни, и аз усетих как нещо голямо и могъщо ме тресе насам-натам, а после ме повлече надолу като мощна река, и в тоя момент през ума ми мина мисълта: “Сега се раждам. Малкият Хефест съм аз”, извиках и отворих очи. Като отворих очи, видях се на сламеника в каютата на юнгите, всичко наоколо ми се люлееше, а някакви хора, които в първия момент не познах, тичаха край мен и ме прескачаха. Надигнах се, но от бурята залитнах и усетих, че ми се повдига. Онова трябва да съм го сънувал, рекох си, но то ми изглеждаше толкова истинско, че така и не можах да разбера сън ли е било наистина, или някое потайно чудо на Древните Изкуства на превръщението.” (“Рибата и огъня на философите”)
Лулий трябва да е познавал поне отчасти херметизма, понеже древният Хермес се смятал за един от основателите на алхимията. Подобно на Философския камък в алхимията, в херметизма човекът може (поне в ума си) да премахне противоречията и да слее противоположностите, при което се осъществява неограничен обмен от него към нещата и обратно. Човекът преодолява границите си и се разтваря в света, усеща го в грамадната му пълнота:
“Аз съм в небето, в земята, във водата, във въздуха; аз съм в животните, в растенията; аз съм в утробата, преди утробата, след нея; аз съм навсякъде!” (“Асклепий”)
Причините за парадоксалното светоусещане на херметиците са три. Преди всичко това е изключителната сложност на света. От една страна, светът заслужава възхищение, защото има огромна креативна енергия, безспирно създава неща. От друга страна обаче, той е печален, защото е материален и със същата огромна енергия сее гибел - непрекъснато някакви неща в него изчезват. В херметизма това противоречие се снема в красотата: и такъв, и онакъв, светът е преди всичко красив - “красивата подредба на материята”. Освен това той е драматичен, а носи също и онова тънко изящество на реда - защото светът е безупречно подреден, независимо дали този ред е добър или лош, по-скоро и двете; той прилича на безупречен механизъм, винаги точен, невлияещ се от нищо, автономен и вечен: perpetuum mobile. Противоречието е част от неговия съвършен ред. Човекът не разбира това, защото е роб на своя “малък ум” - ума на тялото, “вегетативната” душа. Но той може да преодолее това ограничение, защото в него има и божествена природа.
Втората причина за парадоксалното светоусещане на херметиците е възгледът им за Бога. Бог се проявява чрез всички неща, и макар светът - или Умът-Демиург от херметическия мит за сътворението - да е автономен, все пак той е създаден от Него и въпреки че не Го онагледява, все пак Го съдържа във всичко - доколкото може да се каже, че моите ръце или крака ме съдържат. Херметизмът е близко родствен на по-късната нега тивна теология, но докато тя казва “Бог не е това, нито онова, нито третото; Той не е тук, нито там, нито другаде”, то херметизмът казва “Бог е и в това, и в онова, и в третото; Той е и тук, и там, навсякъде”. Тази обратна фигура на agnosia-та, това изобилие на агностицизма също така онагледява парадоксалната природа на Бога, в Който се сливат всички противоположности. След като Бог е така парадоксално разтворен във всичко, то и човекът, който се стреми да сбъдне божествената си природа, по силата на това се стреми да преодолее границите си. А и самото опознаване на Бога в херметизма е парадоксален акт: “Къде е Той, къде отива, откъде идва, как постъпва, каква Му е природата - всичко това е неизвестно за нас” (“Асклепий”). И все пак това незнаещо знание на херметизма говори много за Бог, има учение за Неговата същност. Като фигура на знанието това напомня човека в изказването на някои модерни философи, че “човекът е неидентичен на себе си”.
И най-сетне третата причина за това светоусещане на херметизма е генеалогична - гръцкият бог Хермес е прототип на преодоляването на противоречията. Той е и архетип на трансформацията през противоположното - Хермес превръща “птицата в камък”, прави “камъка крилат”. Самият той се превръща в змия и птица, стои на кръстопътищата и обърква пътниците - накрая те стигат на по-добро място, или на по-лошо, но не на същото. Най-сетне той обърква и самите пътища - пътят наляво стига вдясно, този надясно стига вляво. Превръща неблагородните метали в злато и златото - в неблагородни. Защо прави той това? Защото такава е природата му. Хермес е “неидентичен на себе си”. Това именно го прави онова, което е.
Хермес не е бог в херметизма, а е “само” Спасителя, главният учител, комуто Бог в откровение е разкрил тайните. Едно от нещата, които Бог разкрива на Хермес, е и това как може да бъде видян. Понеже Той е видим, но само за поглед, разполагащ с голяма широта:
“Ако ти можеше да станеш птица и да литнеш във въздуха, и като се издигнеш по средата между небето и земята, да видиш твърдостта на земята, разлятостта на морето, коритата на реките, лекотата на въздуха, остротата на огъня, пътя на звездите, бързината на небето, кръговото му движение покрай едни и същи места - каква щастлива гледка би било това... Тогава би могъл да видиш Неподвижния задвижващ и Скрития явен чрез нещата, които прави: това е редът на света и това е красотата на реда.” (СН V)
Понеже древните не са вярвали в самоорганизиращата се материя, те са търсели това Съзнание, което поддържа реда на света. Иначе защо планетите вечно обикалят по един и същи път? Защо не се разбягват встрани? Защо звездите са увиснали в небето, а не се сринат на земята? Античният човек е обожествявал този ред - Бог е редът, или по-точно този Ум, който го поддържа:
“Ако искаш да Го видиш, мисли слънцето, мисли пътя на луната, мисли реда на звездите. Кой запазва реда?” (СН V)
Впрочем не само древните се учудвали от реда в света - подобно учудване продължавали да изпитват и ренесансовите хора, както свидетелства Игнаций Бърд. В “Тайните проповеди” е описано как Агрипа доказал наличието на организиращо божествено Съзнание в света, използвайки като пример именно “функционирането” на 7-те планети:
“...За съжаление след като се преброихме два пъти, установихме безспорно, че сме едва пет души, и то включая и самия ни Наставник. С известно Съжаление, споделяно впрочем от всички ни, Г. Дж. бе готов вече да се откаже от текущата си Идея и да премине към следващ Пункт от древното херметическо Учение, когато Случаят щедро ни се притече в Помощ (в което по-късно ние видяхме недвусмислен окуражителен Знак). Д-р Бърк, който стоеше до Прозореца, отмести Завесата, воден от непонятен Импулс, и в същия Миг възкликна, че вижда на Ъгъла трима Души - точно колкото ни трябваха, - двама от които той познаваше много добре: защото това бяха лондонският шериф Доглет и сержант Греншо.
Ignatius Birdus: Аз също ги познавам доста добре. Имал съм си Вземане-Даване с тях, главно Даване.
G.G.: Това вече е достатъчна Причина да не ги каним тук, месери. Макар че, от друга Страна, искам да ви уверя, че в нашата Дейност няма Нищо незаконно.
Абат Прайс: Но щом е така, сър, защо да не ги поканим да се присъединят към нас? Или може би в Заниманията ни все пак има Нещо... как да кажа... нередно?
Д-р Бърк: Господа, по силата на Случая аз познавам отблизо шериф Доглет и мога да ви уверя, че той няма да намери Нищо нередно в нашата Дейност, а дори напротив, тъй като е Човек с много по-широки Разбирания, отколкото някой би могъл да предположи.
“И с много по-широки Джобове”, прииска ми се да добавя, но като взех под Внимание току-що отзвучалата Забележка на д-р Бърк, и особено първата й Част, сметнах за по-разумно да се въздържа. Явно повлиян от Препоръката на нашия добре образован Сподвижник, Г. Дж., със свойствената му Решителност, взе мигновено Решение и прикани д-р Бърк да извика при нас шерифа и другите двама, на което докторът откликна с видим Ентусиазъм, и след малко тези тримата влязоха в нашето Помещение. Това обаче бе съпроводено с една донякъде неприятна Изненада, тъй като третият Човек, когото шерифът и сержантът водеха със себе си, с вързани на гърба му Ръце, се оказа всеизвестният Разбойник, Крадец и Убиец бастарда Ричард, от когото трепереше цял Лондонес. Но пък този неприятен Факт бе компенсиран от изненадващото Разбиране, което шерифът прояви към нашите Занимания с древното херметическо Учение, както и от впечатляващата Отзивчивост, с която той изрази Готовност да участва в живата поучителна Картина, замислена от нашия Преподавател. Последният, след като ни прикани да си изберем по една Планета (на мен се падна Меркурий), произнесе следната многозначителна Реплика:
G.G.: А сега, господа, моля всеки от вас да се движи свободно накъдето иска, без, разбира се, да излиза от Вратата (последните Думи той явно адресира към бастарда Ричард).
Ние започнахме да се движим безредно насам-натам из Стаята, при което дори настъпи известна Суматоха, понеже бастардът Ричард, играещ Ролята на мрачния Сатурн, непрекъснато и сякаш нарочно се блъскаше в д-р Бърк, поел Ролята на Венера, а слугата ми Джон, превъплътил се в Луната, кой знае защо непрекъснато вървеше по петите ми.
G.G.: Виждате ли какъв Хаос, господа! Сега можете да си представите какво Безредие би настъпило, ако всяка Планета бе оставена сама на себе си и се движеше по собствената си Воля. Има ли това нещо общо с действителното Движение на небесните Тела? Очевидно не. Но нека сега направим нещо друго. Представете си, че някаква неведома Воля ви кара да се движите в Кръг около едно Тяло, което в случая ще съм аз, като най-близо до мен ще обикаля Джон (който бе Луната), след него д-р Бърк, и така нататък до бастарда, който, в качеството си на Сатурн, ще описва най-външния Кръг.
Първо обаче се наложи едно Разместване, продиктувано от практически Съображения, понеже на бастарда се бе паднала най-външната Сфера, която бе и най-близо до Вратата, тъй че той бе принуден да си смени Мястото с абат Прайс и да заеме позицията на Слънцето, точно в средата на Седемте. След което всички като един пристъпихме към Осъществяване на поучителния Замисъл и въплътихме без Трудност небесната Хармония.” (“Тайни проповеди...”)
Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:
“Ваше Превъзходителство,
С радост бързам да Ви съобщя, че плановете ни се увенчаха с успех и ние проникнахме в групата на съмнителните индивиди, за които ни бе информирал нашият агент “д-р Парижанин”. Това стана по следния начин: След петдневно напразно чакане на ъгъла на “Фенчърч” и “Ледънхол”, ние получихме дългоочаквания сигнал от нашия агент, който излезе и лично ни въведе на сбирката на т.нар. херметици, където успяхме да се включим в жива поучителна картина (по техния израз, Сър), изобразяваща седемте планети. За да не възбудим никакви подозрения, аз и сержант Греншо водехме със себе си известния разбойник бастарда Ричард, давайки си вид, че току-що сме го уловили и го водим към ареста, тъй че срещата ни с наблюдаемите индивиди да изглежда напълно случайна. След като участвахме в живата картина и изслушахме някои общи положения относно тяхното т.нар. “херметическо учение”, ние бяхме приканени от присъстващите там субекти (а те бяха, както ни информира и “д-р Парижанин”, Игнаций Бърд, слугата му Джон, абат Прайс и германецът Агрипа) да посетим отново тяхната сбирка вдругиден, сряда, 16.VIII. т.г. Както и можеше да се очаква (с оглед на факта, че това беше първото ни посещение сред тези индивиди, Сър), на тази сбирка не бяха чути никакви изказвания срещу нашия Благочестив Крал, нито пък призиви в подкрепа на германския император Максимилиян.
P.S. След сбирката аз изплатих 2 (два) паунда на “д-р Парижанин”, който ги поиска много настоятелно (той поиска пет, Сър), за да плати с тях някакви сметки на любовницата си, известната сред заможните младежи вдовица Бетси от Степни, за което прилагам разписка.
Ваш покорен слуга,
Шериф Доглет”
РЕЗОЛЮЦИЯ: Напомнете на този шериф, че английската хазна има и други цели, освен да осигурява луксозен живот на леките жени. Разследването да продължи. Уоръм”
Всъщност не само редът в него, а и самото наличие на света учудвало херметиците. Причината за това учудване е отново убеждението им, че материята не може да се самоорганизира, не и в определени форми. Кой тогава е създал всички тези неща?
“Виж колко умения са употребени върху една материя, и колко произведения са поставени в една рамка, всички прекрасни и всички отмерени, и всички различни помежду си. Кой ги е изработил всички тях?” (СН V)
Специфично за херметическата теология е твърдението, че Бог е видим и в двата свята: и горе, и долу. Това твърдение се съдържа имплицитно в може би най-известната сентенция на херметизма, изразяваща идеята за огледалността на световете. Става дума за 1-ия стих от “Изумрудената скрижала”, приписвана на Хермес Трисмегист:
“Вярно е без лъжа, вярно и най-вярно: това, което е долу, е същото като онова, което е горе; и това, което е горе, е същото като онова, което е долу, за да се сбъднат чудесата на едно-единствено нещо.”
Или, казано с неимоверния речник на ренесансовия херметик Хенрих Агрипа, “в природата се проявяват ред чудеса, породени от въображението на висшите движения”. Но освен отгоре надолу, верен е и обратният път:
“Всички платоници са единодушни - пише Агрипа, - че както в истинския и Съвършен свят, така и в материалния свят всички неща са във всичко; така елементите се съдържат не само в по-низшите тела, но също и в небесата, в светлината, в дяволите, в ангелите и най-сетне в самия Бог - Създател и Първопричина на всички неща.” (“Окултна философия”, т. 1)
Ето как Бог се оказва съставен от 4-те елемента на древните - огън, вода, земя и въздух, макар и в техните “идеални” форми, - което силно сближава късния ренесансов херметизъм с пантеизма: природата бива проникната от Бога, но и Бог бива проникнат от природата. Впрочем от казаното дотук човек може да остане с впечатлението, че херметизмът говори за това как може да бъде видян Бог, но не и за това какво именно е Той. Не е така, херметизмът дава и преки определения на Божието “естество”, отново обаче пречупени през процеса на търсенето Му:
“Ако можеш да мислиш Бога, ще мислиш красотата и доброто... Ако изследваш нещата, свързани с Бога, ще изследваш и нещата, свързани с красивото. Един е пътят, който води към Него - благочестието, съчетано със знание.” (СН VI)
Бог е красив и добър, “Той дарява най-прекрасната душа с най-красиво тяло, заради което мъдрите етиопци избирали царете си по красота”, ще каже по-късно Агрипа. И, за разлика от Еклисиаста, тук знанието не носи печал, а радост - понеже е път към красивото и доброто. Знанието е онази бяла нишка - оставена там от мъдрия Хермес, от древните Учители, - която те прекарва през лабиринта на света, за да излезеш от другия му край, на светло - “в светлината на Живота”, сред красивите и добри неща, пред огрените от “лъчезарния Солей”, огромни хоризонти.
Херметизмът е, освен другото, и учение за спасението, и поради това в него въпросът за човешкия живот на земята е особено важен. Какво трябва да правиш, за да живееш правилно, т.е. да се спасиш? На този въпрос може да се отговори с етически норми, както прави християнството (10-те заповеди), или с версия на знанието, както прави херметизмът. Но пътят към това знание е преграден от заблудите на тялото:
“Това е враждебната дреха, която си облякъл, и тя те притегля надолу към себе си, за да не погледнеш нагоре, та като видиш красотата на истината и обитаващото я добро, да намразиш нейната лошота. За да не проумееш коварството, с което те обсажда, тя е направила сетивата, които само изглеждат сетива, а са всъщност безчувствени: преградила ги е с изобилна материя, и ги е изпълнила с омразна наслада, та да не чуеш, каквото трябва да чуеш, и да не видиш, каквото трябва да видиш.” (СН VII)
Всъщност, както пише в “Стобеевите фрагменти” (V в.), човек живее едновременно два живота: един съгласно същността и друг съгласно тялото. В този “дуализъм на направата” е характерният драматизъм на човешкото положение, понеже, макар двете природи на човека - божествена и телесна - да му дават възможност както “да съзерцава небесните неща”, така и “да се грижи за земните и да ги управлява”, това го превръща в твърде деликатно балансирано същество, което непрекъснато е изправено пред избор, защото тези два живота не само не се съгласуват добре, но и си пречат:
“И щом съществуващите неща са две - тяло и безтелесно, - в които е смъртното и божественото, изборът на всяко остава за онзи, който иска да избере. И там, където едното се изключва, подценяването му води до изява на действието на другото.” (СН IV)
В херметизма думите “същност” и “тяло” покриват големи полета от значения. Стремежът да се живее според “същността” не е продиктуван от, да речем, желание да се опознаят изчерпателно нещата, а от копнеж да се преживее Доброто. Живеейки според същността си, човек опознава Доброто, понеже то и същността му са единосъщни.
По подобен начин да живееш “според тялото” (в преобладаващия нега тивен смисъл на тази характеристика) означава нещо много повече от това да удовлетворяваш неумерено телесните си нужди. Стремежът към богатство например също е “от тялото”, въпреки че целта на богатството не е да удовлетворява телесните нужди. Жаждата за власт също не удовлетворява такива нужди, но е осъдителна по същите причини. Тъй че борбата срещу “тялото” не се свежда до дадена съвкупност от аскетични практики, а е вид дисциплина на духа.
В херметическата традиция “тялото” е символ на всички онези земни неща (стремежи), които могат да погълнат живота на човека. Неслучайно се казва, че тялото е направено “от пръст” - тялото и земята имат един елемент, те са единосъщни, както са единосъщни същността и Доброто. Самият факт, че си на земята, е вече една преграда за знанието. Земята не може да те научи на нищо истинно, понеже всичко на нея е преходно: “Това е истина, че няма нищо истинно тук” (“Стобеевите фрагменти”).
Ако тази носталгия не бе ни станала вече привична и позната, изразявана от различни хора от много поколения насам, сигурно щяхме да видим, че тя е толкова странна, толкова неочаквано далеч от ума, допряла вече самата граница на поетичното и нелепото (но все пак оставаща в поетичното), че човек е склонен да повярва в истината й, понеже иначе не може да си обясни как изобщо тя е възникнала - това е носталгията по един дом, който изобщо не е тук, на земята, а е някъде отвъд, откъдето духът се е спуснал в тези ниски места; “раждането е изгнание”, както казва “Първата книга на Хермес”.
Няма смърт, твърди херметизмът, “само названията тревожат хората”. Това, което те наричат с тази плашеща дума, е просто разделяне на душата и тялото, чиято цел е обновяването; те, тъй да се каже, биват “рециклирани”:
“Хората не умират, а се разпадат като съставни тела: а разпадането не е смърт, а разделяне на сместа; и те се разпадат не за да изчезнат, а за да станат нови.” (СН ХII)
Хората се плашат твърде много от смъртта, понеже я наричат с неправилна дума. А я наричат така, понеже не разбират смисъла й; нито пък правят разлика между живота и явното, явлението:
“Те наричат смърт промяната, поради това, че тялото се разпада, а животът отива в неявното... но скриването е обновяване.” (СН ХI)
Очевидно херметиците вярват в прераждането. То става необходимо, понеже хората, както и всичко останало на света, се износват, “замърсяват се”, за което впрочем Бог не може да бъде винен:
“Нито ковачът е създал ръждата, нито родилите тялото - нечистотията му, нито Бог - лошотата: самото траене на породените причинява нещо като прецъфтяване, а Бог е създал промяната, за да служи за очистването им.” (СН ХIV)
Херметиците имат доста ясна идея за случващото се при настъпването на тази “промяна”. Това, което в християнството е наречено просто “душа”, тук е разделено на части и всички те имат различна съдба:
“Когато душата се издигне към себе си, тогава духът се свива в кръвта, душата - в духа, а умът, който е божествен по природа, се очиства от обвивките си, съединява се с огнено тяло и обхожда цялото пространство, като оставя душата за съд и присъда съгласно нейните заслуги.” (СН Х)
Този елемент от херметическото учение също бил обяснен от Агрипа чрез жива картина, както разказва Бърд в “Тайните проповеди”. Възникнал обаче известен спор за това кой да играе ролята на кръвта:
“G.G.: Както обикновено, ще обясним Мисълта на мъдрия Хермес нагледно. Но да започнем отзад напред. Джон, ти ще бъдеш Кръвта.
Джон (слуга): Но, сър, аз съм Логосът. Не ми отива да играя Кръвта.
G.G.: Признавам, че Доводът ти звучи убедително. Кой тогава, в името на Начинанието, ще се съгласи да изиграе Кръвта? Може би д-р Бърк, като Учен и Естественик, човек на Медицината...
Д-р Бърк: О, не, сър, в моята Работа аз почти никога не се докосвам до Кръв. Днес Медицината е стигнала далеч напред и вече почти няма Досег до тази Субстанция, която някои наричат “червена Течност” (при тези Думи той погледна към мен, което бе една от малкото Постъпки на този чувствителен и учен Джентълмен, които не му правят Чест).
Тук забележителната Находчивост на Г. Дж. отново прояви себе си. Решението беше толкова близко до Ума, че ние се учудихме как не сме се сетили за него още в първия Момент.
G.G.: Ето какво. Бастард, ти ще играеш тази Роля. И без това Ръцете ти са облени в Кръв.
Бастард Ричард: Много добре. Аз ще играя Кръвта. Разчитайте на мен.
По-нататък Ролите се разпределиха лесно и много бързо: д-р Бърк пое ролята на Духа, абат Прайс тази на Душата, а аз имах Честта да ми бъде поверен самият Ум. Шериф Доглет и сержант Греншо получиха ролята на Съда, пред който Душата се изправя. Вече щяхме да пристъпим към Действие, когато се появи неочаквана Пречка:
Джон (слуга): Ами Логосът, сър? Къде се дяна той?
G.G. (след кратък размисъл): Въпросът ти не е лишен от резон, Джон. Но в тази картина Логосът не участва. Обаче ето какво: застани тук встрани, и когато месер Бърд, т.е. Умът, се отдели от абат Прайс, хвърли върху него това червено Наметало, за да подчертаем как Умът се облича в огнено Тяло. (При тези Думи G.G. подаде на Джон собствената си яркочервена Наметка, след което продължи:) Сега, джентълмени, моля да имате предвид, че вие, от една страна, се притегляте един друг, а от друга се мъчите да се освободите. Ала само месер Бърд ще успее.
Сега вече можехме да пристъпим към Осъществяване на живата поучителна Картина, като за целта се наредихме в Колона, с мойта скромна Личност начело и бастарда Ричард в края, като по нареждане на Германския Джентълмен тези зад мен се бяха прихванали за Кръста или Раменете.
G.G.: Сега, джентълмени, когато Душата започне да се издига към себе си, както се казва в древното Учение, моля всички вие да започнете да отстъпвате назад, докато най-сетне Гърбът на бастарда Ричард не опре в Стената, след което, по силата на един невидим Натиск, бастардът започва да притегля към себе си д-р Бърк, който се опитва да се освободи, и така нататък до месер Бърд, който ще се откъсне от вас. Да започваме.
Щом бастардът опря в Стената зад нас, след кратка, но не и дотам лесна Борба аз успях да се освободя от абата и отскочих встрани, а Джон метна върху мен огненото Тяло. В този момент Вниманието ни бе привлечено от бурните Протести на д-р Бърк, който напразно се опитваше да се освободи от коравите като клещи Ръце на бастарда. Макар добрият доктор да бе близо Глава по-висок от него, той изглеждаше доста хилав на фона на ниското, но изключително набито Тяло на бастарда, който видимо с голяма Сила го бе прилепил към себе си от Кръста надолу. Докторът, хванал с ръце Раменете на абат Прайс, с всички Сили се опитваше да се откъсне от тази желязна Хватка, но успяваше да върти Тялото си само от Кръста нагоре, а на Роптанията му бастардът отговори само веднъж, с характерния си провлачен Маниер:
Бастард Ричард: No Way, ma-a Ma-aan.
Г. Дж. не реагира на случващото се там, а се обърна към мен с Думите:
G.G.: А сега, месер, моля обходете Пространството. Но имайте предвид, че след като сте облекли огнено Тяло, Вие се движите леко и бързо.
Като притичвах леко, аз започнах да обикалям нашето, за щастие, просторно Помещение, придържайки с две Ръце огненото Тяло, а в това време на другите трима бяха дадени Наставления да се обърнат наляво, като от Колона образуват Редица, и да пристъпят, в съвкупното си качество на Душа, към шериф Доглет и сержант Греншо, за да получат Присъдата си.” (“Тайни проповеди...”)
Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:
“Ваше Превъзходителство,
На последното събрание на наблюдаемите индивиди беше обяснен един елемент от т.нар. “херметическо учение”, отнасящ се до момента, в който душата напуска тялото. За целта бе поставена жива картина, като ролите бяха разпределени, както следва: Игнаций Бърд - ума; абат Прайс - душата; д-р Бърк - духа; кръвта - бастард Ричард. (Те смятат, че душата се дели на части, Сър, а не е едно цяло.) Бастардът опря гръб в стената, а всеки стоящ пред него трябваше да придърпа към себе си предния, чиято цел е да се освободи от задния, но да не изпусне предния. Съгласно тяхната легенда накрая се освободи само умът (Бърд), а останалите, съставляващи заедно душата, се явиха за съд и присъда пред небесния съд, представян в случая от мен и сержант Греншо. В това време упоменатият Бърд наметна върху себе си едно червено наметало, което те наричат “огнено тяло”, и започна да обикаля тичешком стаята, което те наричат “обхождане на пространството”. С това сбирката приключи. Не бяха чути никакви изказвания срещу нашия Благословен от Бога крал Хенри VIII, нито призиви в полза на германския император Максимилиян.
Ваш покорен слуга,
Шериф Доглет”
РЕЗОЛЮЦИЯ: Има нещо дразнещо в този шериф. Разследването да продължи. Уоръм”
В тази жива херметическа картина се появява задълбоченото по-късно от гностиците разграничение между духа и душата, за която те вярват, че има по-ниска природа от него, понеже е “психична”, т.е. изпитва афекти. Тя именно остава на съд според заслугите си, духът обаче се връща при Бог, понеже той не би могъл да бъде грешен. Гностиците казвали, че “духовните хора (пневматиците - б.м.) събличат душите си и стават мислени духове... но нищо психично не влиза при Бог” (Ириней Лионски). В херметизма тази съвършена част в човека е умът, който се връща в естественото си състояние:
“Когато умът се отдели от земното тяло, той веднага облича собствената си огнена дреха, с която не е могъл да го обитава: защото земята не понася огъня.” (СН Х)
Но какво става с изоставените назад души? Отговор намираме в “Стобеевите фрагменти”. В един от тях Хорус задава на Изида същия въпрос и тя му отговаря, че душите се завръщат на естественото си място, а именно в “подлунното пространство”, разделено на 4 нива, в които те биват настанени според достойнствата им (отгоре надолу). След това те се прераждат пак според тези достойнства, като най-заслужилите се вселяват в най-изтъкнатите мъже, а най-незаслужилите се вселяват в животни, но в различни животни в зависимост от склонностите им. “Corpus Hermeticum” обаче категорично отрича такава възможност:
“Благочестивата душа, след като се е освободила от тялото и е успяла в състезанието по благочестие (а в това състезание тя се стреми да познае божественото и да не постъпи несправедливо спрямо никого от хората), цялата се превръща в ум. А неблагочестивата душа остава при собствената си същност, наказвана от самата себе си, и търси земно тяло, в което да влезе, но да е човешко: защото друго тяло не приема човешка душа, а Божията наредба забранява човешка душа да попадне в тяло на безсловесно животно.” (СН Х)
Наистина би било твърде жестоко да накараш човешката душа да живее безсловесно. Странно, но на никой от херметиците (доколкото ни е известно) не е хрумнало, че именно уникалната връзка между човека и словото може да обоснове твърдението, че човешките души могат да се прераждат само в хора. Нито пък някому е дошла наум тази - впрочем прекалена - теза, че хората се прераждат заради словото, понеже без тях то очевидно не би могло да се (въз)произвежда, а ако те не се “променяха” от време на време, то и словото не би могло да се обновява. Вярно е обаче, че и за двете тези цели е достатъчно и най-обикновеното раждане, няма нужда от пре-. Но впрочем херметиците отричат, че животът е раждане, в един прекрасен именно словесно откъс от “Корпуса”:
“Целият свят, взет заедно, е неизменен, сине, докато всички негови части са изменяеми, но нищо не се ражда и не изчезва, а само названията тревожат хората: защото животът не е раждане, а усещане, нито пък промяната е смърт - тя е забрава. И щом тези неща са така, всичко е безсмъртно: материята, животът, духът, душата, умът, от които е съставено всяко живо същество.” (СН ХII)
Човек има усещане, че дори “Corpus Hermeticum” да е неверен отначало докрай, той все пак е стилистичен шедьовър, и дори има усещане, че това е качество, което би могло да преведе някого по-лесно през “промяната”.
“Corpus Hermeticum” е сборник от запазени на гръцки език текстове, писани между I и III в. сл.н.е. и преоткрити през Ренесанса. Той се състои от 17 трактата, развити като диалози между повтарящи се персонажи - главно Хермес, Тат и Асклепий, - което е карало откривателите на сборника да мислят, че той е (част от) единно произведение, писано от един автор, но по-сетнешния текстологичен анализ показва, че става дума за текстове, писани от различни автори по различно време. В най-общи линии митът за учителя Хермес Трисмегист (т.е. Тривелик, три пъти велик) може да бъде реконструиран така:
В много древни времена в Египет живял жрецът Хермес, който получил откровение от Бога, Върховния Ум на вселената, и приобщил към неговите тайни един кръг от ученици. Той измислил йероглифното писмо, с което тайните на учението били записани на стели (т.е. каменни плочи, стълбове) в египетските храмове, откъдето били преведени на гръцки в епохата на елинизма.
Тази сравнително проста картина се усложнява от факта, че според по-известните древни текстове Хермес бил не един, а няколко души. Например арабският астролог от VIII в. Абу Машар пише:
“Имало е трима, наречени Хермес. Хермес Първия, върху който слязла Тройната Благодат, е живял преди потопа. Хермес е нарицателно, както при Цезар... Персите казват, че прадядо му бил Гайомарт, сиреч Адам. Евреите казват, че той е Енох, сиреч Идрис на арабски... Той бил първият, който говорил за горните неща като движението на звездите, и неговият дядо Адам го научил на часовете на деня и нощта. Той бил първият, който строял светилища и прославял Бог в тях, първият, който мислил и говорил за медицина... Той живеел в областта Саид в Египет, която избрал за себе си, и там построил светилищата на Пирамидите и храмовите градове. Понеже се боял, че мъдростта може да бъде загубена, той построил храмовете... храма в Акмим (известен днес като Панополис - б.м.)... В преданието, оставено ни от прадедите, се казва, че Идрис бил първият, който четял книги и мислел за наука, и че Аллах му разкрил тридесет страници от Небесната книга... Вторият Хермес живял във Вавилон. Той живял след Потопа... Бил изявен в медицината и философията и вещ в качествата на числата. Негов ученик бил аритметикът Питагор. Този Хермес подновил медицината, философията и аритметиката, както били изучавани преди Потопа... Третият Хермес живял в град Мисър в Египет... Той бил лекар и философ... Написал също една ценна книга върху изкуството на алхимията, която се отнасяла за изработването на стъкло и стъклени предмети, керамика и подобни. Той имал ученик, наречен Асклепий, който живеел в Сирия.”
За Хермес споменават също Цицерон, Августин Блажени и Лактанций (IV в.) и според всички тях става дума за няколко души, наречени с това име. Според Цицерон той бил син на Зевс и Мая - на Небето и Земята, - което може би обяснява много неща във връзка с дълбоко вкоренения в херметическото учение дуализъм. Марсилио Фичино, който превел “Корпуса” на латински през 1463 г., казва, че Хермес бил първият в т.нар. “Aurea Catena”, Златната верига, която продължава с Платон, Питагор, Плотин и стига до Ямблих и Прокъл. Самият Фичино изглежда се е смятал за нейна следваща брънка и като възродил тази дотогава забравена традиция, превеждайки за пръв път на латински още Платон и Плотин (колкото и невероятно да изглежда днес, Западът открил тези големи философи едва през ХV в.), той действително е станал такъв.
Брънка след брънка, сфера в сфера - така се разгръща “Златната верига” на света. “Всички неща са навървени с взаимни връзки във верига, която се издига от най-долното до най-горното”, казва Хермес в “Асклепий”. Ю. Евола пък твърди (в книгата си “Херметическата традиция”), че “херметическото изкуство се състои в разбуждането на смисъла на аналогиите”. Ето нещо, което би могло да потвърди неговата мисъл, този път от “Корпус Херметикум”: “И така, вечността е изображение на Бога, изображение на вечността е светът, на света - слънцето, а на слънцето - човекът” (СН ХI). Но как стоят нещата вътре в самия човек? Той също е, тъй да се каже, сферичен, и една “златна верига” го задвижва като с лост:
“Душата на човека се носи по следния начин: умът е в логоса, логосът е в душата, душата е в духа; духът, като преминава през вените, артериите и кръвта, задвижва живото същество и по някакъв начин го носи.” (СН Х)
“Корпусът” изглежда е единен по отношение на сферичната картина на света, която се издига от материята до самия Бог, като най-“тежкото” в дадена сфера се намира в ядрото й, а по-“финото” в нея се издига над ядрото и го обгръща. Погледнат отстрани, светът би изглеждал една поредица от елипси, “увиснали” по средата. Тази напластена сфера тръгва от елементите, сред които най-финият е въздухът, после продължава към душата, ума и най-сетне самия Бог. Можем да си представим това като слънчевата система - в чийто център обаче (и това е доста важно в случая!) според древните е стояла земята, - като най-отдалечената от центъра й орбита, “обхващаща” всички други, е сферата на Бог:
“Най-финото от материята е въздухът, най-финото от въздуха е душата, най-финото от душата е умът, от ума най-финото е Бог: и Бог е около всички и през всички, умът е около душата, душата - около въздуха, въздухът - около материята.”
Навярно по тази причина в “Изумрудената скрижала” се казва, че “трябва да разделиш финото от грубото и рядкото от гъстото”. Алхимиците впрочем разбирали това буквално и вярвали, че при подходяща обработка може да се добие злато от всеки метал, ако от него се отстрани “грубият елемент”, за да се стигне до съвършената му същност - златото, Божият отпечатък в света на металите.
Организиращите оси на този сферичен свят са истината и страданието, които обаче достигат пълната си реализация в различни посоки:
“Умът е в Бог. Разсъдъкът е в човека. Логосът е в Ума. Умът не страда. Нищо телесно не е истинно. Безтелесните неща не лъжат.” (“Първа книга на Хермес”)
“Истината ще те направи свободен”, казва Христос, което е всъщност едно доста сдържано обещание. Херметиците са много по-радикални - в действителност те казват, че истината ще те направи щастлив, ще те освободи от страданията. Оттам у тях този изключителен пиетет към знанието - гнозисът, който ще те трансформира в същество от друг порядък. Трябва преди всичко “да изключиш сетивата си” и тогава ще преминеш “през места дори непроходими”, ще достигнеш “до места дори недостъпни”.
Човек би казал, че пиянството е някаква форма на народен херметизъм.
Херметиците вярват в съдбата, която е част от извечната йерархия на сферите. Това, което хората наричат “съдба”, е най-ниското ниво на тази йерархия, спускаща се от Бог към планетите, от тях към невидимите духове (същества, подобно на ума, с огнени или въздушни тела, затова и невидими), и оттам към хората:
“Баща на всички е Бог, създател е слънцето, а светът е инструмент на създаването: мислимата същност управлява небето, небето управлява боговете, а демоните, подчинени на боговете, управляват хората.” (СН ХVI)
Боговете, за които става дума тук, са планетите - херметизмът споделя генералната идея на астрологията, че планетите управляват живота на земята, и тяхното управление се нарича съдба. То се изразява в приписването на свойства, както казва Агрипа: “Всичко, което може да се намери по целия свят, е създадено според управлението на планетите и получава съответно свойствата им.” Така красотата е дадена някому от Венера, силата - от Марс. Планетата, с която самите херметици са свързани, е Меркурий - римското име на Хермес, - чийто отпечатък върху “меркурианския човек” е подвижността на духа, разнородната и разнообразна природа, интелектуалното любопитство; този вид човек е “изобретателен, фин, любопитен, ту забогатяващ, ту обедняващ”, по думите на Агрипа, описващ себе си. В зависимост от това какви качества и в какво съотношение притежават хората, те са управлявани от различни планети. Най-сетне планетите управляват не само хората, а и животните, както посочва Агрипа:
“Измежду животните слънчеви са благородните, смелите, жадуващите победа и слава като лъва - царя на зверовете, - крокодила, петнистия вълк, овена, глигана, бика - царя на стадото, който бил посветен на Слънцето от египтяните в Хелиопол и се именувал Verites. В Мемфис един вол бил посветен на Апис, а в Хермонт - бик, наречен Pathis. Вълкът бил посветен на Аполон и Латона. Песоглавецът също е слънчев, защото лае дванадесет пъти през деня, т.е. на всеки час, а по време на Равноденствието уринира дванадесет пъти, т.е. пак всеки час. Същото, казват, правел и през нощта и затова египтяните го изобразявали в близост до изворите си.” (“Окултна философия”)
Игнаций Бърд е описал крайно любопитен случай на човешко поведение, силно наподобяващо това на споменатото митично животно. Човекът, за когото става дума, е неговият слуга Джон:
“Той беше силно повлиян от Разказите на Германския Джентълмен за Песоглавеца, чиято Роля с голямо Желание играеше в нашите живи поучителни Картини, най-вече заради Думата, с която това древно Животно се нарича (scamp, което значи също и “негодник” - б.м.), като с голямо Удоволствие се смееше е повтаряше:
- I am the Logos & the Scamp!
По това време гореспоменатият Субект изпълняваше Дълга си, като копаеше в моя Розариум една Дупка, дълбока два фатома (приблизително 4 метра - б.м.), в която трябваше да бъдат заровени няколко Стъкленици с небесна Течност (роса - б.м.), която през отминалата Зима бяхме събрали под вещото Ръководство на Г. Дж. Той правеше това вече няколко Месеца, с явно и отчетливо Нежелание, когато към края на Лятото аз започнах все по-често да го улавям в Отсъствие от работното му Място. Причината, която той изтъкваше в свое Оправдание, бе наложителната Необходимост да облекчи телесните си Нужди, или, казано с езика на Естествознанието - да уринира. Обърнах му Внимание, че не е възможно Човек да уринира толкова често, с което той с готовност се съгласи, но допълни, че въпреки всичко тъкмо това ставало, и че през последните Седмици усещал Нужда да извършва този житейски Акт (“житейски” после е задраскано - б.м.) все по-често, което самия него го изпълвало с известна Тревога (той, разбира се, не се изрази точно така). Той свързваше това с думите “I am the Logos & the Scamp”, тъй като, според него, усещаният от тялото му естествен Повик зачестил многократно, откакто той започнал на шега да ги повтаря. “Това беше Игра с Огъня”, каза той. Изпълнен с крайно Недоверие, на следващата Сутрин аз започнах тайно да го наблюдавам какво прави. В 10-ия час от Сутринта го забелязах да излиза от Дупката и след като притича до далечния Край на Розариума, да се облекчава върху Лехата с прословутите кипърски Рози, особено ценени от мен, което той направи с видимо Удоволствие, като въртеше Таза си, така че изригващата от тялото му Струя да покрие по-голям Периметър от тези прекрасни Създания. Костваше ми огромни Усилия да потисна импулсивното си Желание да изляза и да сложа Край на тази, бих казал, Злоупотреба с Красотата, но се подчиних на тежката Необходимост на Знанието и в името на обективното Наблюдение не предприех Нищо, а продължих да наблюдавам Субекта. Каква беше Изненадата ми, когато забелязах същото да се повтаря в 11-ия час, а после в 12-ия и в първия следобед. Изумен, аз изпратих да повикат Германския Джентълмен, който посрещна възбуденото ми Обяснение със забележителна Сдържаност и след като (в 4 и 5 часа) се увери в истинността на Думите ми, проведе, в мое присъствие, Разговор със слугата ми Джон, който не можа да допълни нищо към вече известното ни. Първото Предположение на Г. Дж. беше, че може би ставащото е свързано по някакъв начин с Тинктурите, които аз в различно Време бях давал на слугата ми Джон, за да установя експериментално Въздействието им. След кратка Проверка в някои от моите Бележки (не можах да намеря всички) се оказа, че той е погълнал общо 112 Тинктури от различен Вид, никоя от които, доколкото ми бе известно, не би могла да има такъв (задраскано и заменено с “чак такъв” - б.м.) Ефект. По Препоръка на моя германски Приятел освободих Джон от Задълженията му, за да видим дали Почивката няма да има известно затягащо Въздействие. Нищо такова обаче не последва и дори Нещата се задълбочиха, както имах Възможност да установя малко по-късно. Една Вечер, събуждайки се по силата на Телесността и нейните по-скоро неотменни Нужди, чух познати Гласове пред Къщата, от Розариума, и сварих Джон и Германския Джентълмен увлечени в оживен, макар и приглушен Разговор. Оказа се, че напоследък Джон изпитвал все по-учестяваща се Необходимост да се облекчава и през Нощта, което не му давало мира и той не можел да спи добре.
Г. Дж. предположи, че случващото се с Джон може да е свързано с наближаването на Деня на есенното Равноденствие (22 септември - б.м.), когато ще достигне Апогея си, а след това, да се надяваме, ще започне да отслабва. Затова той предложи на последваме Практиката на древните Египтяни и да изсечем Изображение на Джон на Стената на Кладенеца в Розариума ми, но после решихме да се ограничим само с Думите “Джон, слуга, Anno MDXI”. На следващия Ден повикахме каменоделеца от Гробищата, който изсече този Надпис на Стената на Кладенеца още до вечерта. По Предложение на моя германски Приятел гореспоменатият Надпис бе допълнен за всеки случай с още една Фраза, тъй че накрая гласеше:
“Джон, слуга, Anno MDXI
I am the Logos & the Scamp”
Както предположи Г. Дж., в последния ден на Девата, 22 септември, протичащата със слугата ми Джон Трансмутация достигна Апогея си и той чувстваше Нужда да се облекчава веднъж на всеки Час, и което е най-забележително - именно на кръгъл Час. Като не знаехме докъде може да стигнат Нещата, ние се подготвихме много сериозно за този Ден. Моят германски Приятел например освен Шпагата си донесе и един голям швейцарски Меч, а също и масивен сребърен Кръст и две Шепи морска Сол, понеже не изключвахме Възможността Джон, подобно на някои описани в древността Случаи, да претърпи голяма Трансмутация и ние да се окажем изправени пред описаното от древните Египтяни митично Животно, което би могло да погледне на нас по най-различни Начини. Излишно е да казвам, че и аз взех някои предохранителни Мерки, като през цялото време Колата ми стоеше запрегната на Улицата пред Дома ми. За щастие обаче нищо изключително не се случи през това Денонощие и на другия ден Джон си беше все същият, като изключим крайно измъчения му Вид, дължащ се на честото му будене през Нощта, впрочем безсънна и за нас. Още по-радостното е, че през следващите Дни това странно Поведение на Организма му започна рязко да се нормализира и само след Седмица той се върна към привичните си телесни Функции. На произтеклото с него Чудо ние не можахме да намерим никакво друго Обяснение, освен че това е мистериозен Знак, даден ни от Духовете, за да потвърди Истинността на Словата на древния Хермес, а как по-точно това става ние не можем да си обясним поради всеизвестната Слабост на човешкия Разсъдък.” (“За Изкуствата изобщо”)
Из “Изложение на шериф Доглет до Лорд-Канцлера Уоръм, относно крайно съмнителните индивиди от лондонското Сити, “Фенчърч Стрийт”:
“Ваше Превъзходителство,
През изтеклия период събрания на наблюдаемите индивиди не бяха проведени, по следната причина:
Джон, слуга на известния Ви Бърд от “Фенчърч Стрийт”, започна да уринира все по-често, достигайки накрая до веднъж на всеки час, по-точно на кръгъл час. С наближаването на деня на есенното равноденствие (22.IХ. т.г.) той започна да уринира и през нощта, пак на кръгъл час. Той обяснява това с факта, че според учението на т.нар. Хермес така постъпвал и египетският scamp (тук, Сър, се има предвид митическото значение на тази дума, в което тя означава животното Песоглавец, Сър), а именно уринирал на всеки кръгъл час през деня, а при настъпването на есенното равноденствие - и през нощта; освен това той (слугата Джон) смята, че случилото се с него се дължи на това, че много често е повтарял думите “I am the Logos & the Scamp”. По предложение на германеца Агрипа върху кладенеца в градината на упоменатия Бърд каменоделецът Джеймс Джигс, понастоящем работещ на гробищата, изсече надписа
“Джон, слуга, Anno MDXI
I am the Logos & the Scamp”
Това бе направено по обичая на египтяните, които имали навик да изсичат изображения на Песоглавеца в близост до изворите си. При настъпването на деня на есенното равноденствие наблюдаемите Агрипа и Бърд взеха предпазни мерки, понеже се страхуваха, че слугата Джон ще се превърне в Песоглавец. С оглед на това наблюдаемият Агрипа донесе на “Фенчърч Стрийт” голям швейцарски меч, обемист сребърен кръст и известно количество морска сол, а наблюдаемият Бърд се разпореди колата му да бъде запрегната и непрекъснато да го чака пред вратата на къщата му в случай на опасност. Аз видях в това удобен повод, Сър, и предложих услугите си, като сержант Греншо през цялото време остана в колата, а аз се присъединих към съмнителните индивиди. След като нищо по-необичайно не се случи тази нощ, на следващия ден слугата Джон започна да уринира по-рядко, което продължи и през следващите няколко дни и сега той се е върнал към нормалното си състояние.
Ваш покорен слуга,
Шериф Доглет”
РЕЗОЛЮЦИЯ: Защо държавните служби са пълни с умопобъркани? Уволнете този идиот незабавно! Уоръм”
Макар и да не се превръщат едни в други, според астрологията хората получават същите качества като животните и затова животинското царство може да бъде използвано донякъде като огледало на човешкото, както и обратното. А и двете заедно изобразяват безкрайната игра на планетите, невидими в небето.
“И така, словото е изображение и ум на Бога”, пише в “Corpus Hermeticum”. То е най-висшата реалност, с която е дадено на човек свободно да борави. В LXXIV глава на “Окултна философия”, т. 1, показателно озаглавена “За съотношението, съответствието и възхождането на буквите към небесните знаци и планети”, Агрипа свързва словото с небесните реалности, разглеждайки го като огледало на високия свят. При това в характерния за Ренесанса дух той конкретизира общите тези на античния херметизъм, проследявайки тези огледални съответствия буква по буква. Първо обаче той изтъква мистериозния произход и характер на словото:
“Бог е дал на човека разумна душа и слово, които, по думите на Хермес Трисмегист, се смятат за дар с единосъщни свойства, сила и безсмъртие. В своето Провидение Всемогъщият е разделил човешката реч на различни езици, които в разнообразието си са получили разни, свойствени само на тях, писмена, разположени в определен ред, съответстващи на определени числа и представени с определени знаци, дадени и формирани не по силата на случая или случайността, нито на немощната човешка преценка, а свише, поради което те се схождат с небесните тела и свойства.” (“Окултна философия”)
По-нататък Агрипа се спира на трите най-стари, свещени езика - еврейски, гръцки и латински - и проследява съответствията между буквите и небесните реалности. Тези реалности са разделени на три - знаци, планети и елементи, - а измежду езиците еврейският е обявен за най-съвършен, защото е най-стар:
“Според евреите има три букви-майки - Йод, Вав и Алеф (трите еврейски гласни, които съответстват на елементите огън, вода и земя - б.м.), седем двойни... и дванайсет прости... Гласните в гръцкия език отговарят на Седемте планети (α, ε, η, ι, ο, υ, ω - α. м.), а останалите се разпределят към дванайсетте знака на Зодиака, четирите елемента и Душата на света. В латинския те имат същото значение, защото петте гласни - A, E, I, O, U, а също и J и V, се отъждествяват с планетите; съгласните B, C, D, F, G, L, M, N, P, R, S, T отговарят на дванайсетте знака, а останалите, т.е. K, Q, X, Z съставят елементите; буквата Н, т.е. диханието, представлява Душата на света.”
В латинския има още една буква - Y, за която Агрипа казва, че просто е заета от гърците и се изписва само в заимстваните гръцки думи, което впрочем е вярно. За разлика от съвременната латиница, например от английската азбука, в латинския език няма буква W. Що се отнася до Седемте планети, за които говори Агрипа, това са “планетите”, известни на древните - Луната, Венера, Меркурий, Слънцето, Марс, Юпитер и Сатурн. Агрипа прилага и таблица, в която показва конкретно кое на кое съответства в еврейския, гръцкия и латинския. Тук ще се ограничим само до последните два езика:
| Небесни тела, знаци и елементи | Букви | |
| Гръцки | Латински | |
| Овен | Β | B |
| Телец | Γ | С |
| Близнаци | Δ | D |
| Рак | Ζ | F |
| Лъв | Κ | G |
| Дева | Λ | L |
| Везни | Μ | М |
| Скорпион | Ν | N |
| Стрелец | Π | Р |
| Козирог | Р | R |
| Водолей | Σ | S |
| Риби | Т | Т |
| Сатурн | А | А |
| Юпитер | Ε | Е |
| Марс | Η | I |
| Слънце | Ι | О |
| Венера | О | V |
| Меркурий | Υ | J |
| Луна | Ω (омега) | U |
| Земя | Θ (тета) | К |
| Вода | Ξ (кси) | Q |
| Въздух | Φ | Х |
| Огън | Х | Z |
| Душата на света | Ψ (пси) | Н |
“Бастард Ричард: Ричард не ме интересува. Разтълкувай “Бастард”.
Доглет (бивш шериф): Действително така е по-добре. Понеже в Бристол му викали “бастарда Джак”. В Лондон му викат Ричард. Обаче навсякъде му викат “Бастард”.
Бастард Ричард (Джак): Аз сам си викам “Бастард”.
G.G.: Да видим тогава. Първо буква В - Символ на Овена, огнен Знак, силно и опасно Животно. Плиний разказва за един Овен от град Филипи в Гърция, именувал се Мегас, който бил толкова голям и силен, че когато веднъж един Камък го ударил по Главата, Камъкът се счупил, а на Овена не му станало Нищо. После тоя Овен се появил в Северна Италия. Отпечатъкът от гигантската му Стъпка още може да се види близо до град Милано... Сега буква А - тя е Символ на Сатурн, най-мрачната Планета, с най-тежък Нрав, затова и Философите открай време я използват като Знак на най-тежкия Метал - Оловото. После буква S - Символ на Водолея, въздушен Знак. И както е трудно да уловиш Водата и Въздуха, така и Бастарда дълго се е изплъзвал от ръцете на Закона.
Доглет (бивш шериф): Много дълго. Едва напоследък той беше уловен.
Бастард (Ричард, Джак): Ти само почакай!
G.G.: Ето на. Така и Плиний разказва за онази Вивера, която се изплъзнала на цял римски Легион в горите на Галия. Понеже дотогава никой не бил виждал Вивера, а само били чували за това Животно, и когато войникът Публий я видял за пръв път в Историята и извикал “Ето Вивера”, всички се впуснали да я хванат, но не могли. Плиний разказва, че целият Легион я търсил в продължение на четири Дни, но така и не могли да я уловят. Именувала се Vestis... Сега буква Т - Символ на Рибите, воден Знак. Това иде да подчертае Хлъзгавостта и Неуловимостта на Бастарда. И както Рибите са хлъзгави и неуловими и плуват във Водата... (След кратък Размисъл:) А сега пак буква А - двоен Сатурн. За него вече говорихме, но забележете колко тежък става той у Бастарда. И дори още по-тежък, защото следва буква R, Символ на Козирога - мрачен Знак, който дава тежък и сърдит Характер, и Нищо чудно, понеже в него домува мрачният Сатурн. И моля забележете, джентълмени, че досега в името на Бастарда се изредиха и трите последни Знака - Рибите, Водолея и Козирога, - сякаш той е като тях прогонен в дъното на Зодиака. Така и Плиний разказва за онзи Козел, който бил прогонен от Гражданите на Ефес заради лошия си Нрав, а после всяка Вечер се връщал в Града и нападал Хора и Животни по Улиците, докато накрая не го уловили и обесили на задните Крака в близост до храма на Артемида. А когато после хвърлили Трупа му на Кучетата, те били толкова уплашени, че не посмели да доближат дори мъртвото му Тяло. Затова го хвърлили в Морето.
Сержант Греншо: А той как се именувал?
G.G.: Именувал се Pistis... И накрая буква D, Символ на знака Близнаци. Както всеки знае, Близнаците са Знак на гъвкавата и раздвоена Природа, затова и неговата Планета е Меркурий, която Философите използват като Знак на Живака, що е Чудо на Чудесата, понеже е течен Метал. Но вижте, че в случая на Бастарда върху Близнаците влияе троен Сатурн, и затова както Близнаците са раздвоени, така и Бастарда е и Крадец, и Убиец!
Бастард (Ричард, Джак): Умен Мъж е този! Всичко е, както го каза.” (“Тайни проповеди от “Фенчърч Стрийт”)
Ако се върнем към таблицата горе, ще видим, че съгласните в гръцки и латински вървят в реда от Овен към Риби, както върви и зодиакът, гласните вървят от Сатурн (най-отдалечената планета) към Луната (най-близката), а буквите, изразяващи елементите, вървят в реда от земя към огън. “Буквите са тялото на Истината”, казва античният гностик Марк Сириец, впечатлен, навярно, от тази хармония на съответствията. Но неговите съвременници от херметическата школа, въпреки голямото си преклонение пред словото, прокарват едно по-обезкуражително разграничение:
“Защото словото не стига до истината; виж, умът е велик, и след като е воден донякъде от словото, той може да стигне до истината.” (СН IХ)
Словото е прекрасно, в него хармонично се оглежда Високата реалност, “корените му растат от небесата към земята”, и все пак то не стига до истината. Защо тогава херметиците се отнасят с такова преклонение към него? Очевидно не заради истината. Словото е като света - красив, макар и може би не добър, - то е “Златната верига” на Фичино. В него е вплетено могъществото на небесните тела, по непонятен начин то изразява същността на сферите, и също като тях е креативен гигант.
Сполучлив пример за това, че словото чудесно може да служи на лъжата, както и да сее нещастия, дава едно донесение до английския крал Хенри VIII - впрочем човек едновременно екстравагантен, очарователен и жесток. Донесението гласи:
“Ваше Величество,
Чрез един от посещаващите ме младежи до мен достигна приложеното тук “Изложение”. Моля обърнете внимание на резолюцията на Лорд-Канцлера Уоръм, и в частност на думите “АНГЛИЙСКАТА ХАЗНА ИМА И ДРУГИ ЦЕЛИ, ОСВЕН ДА ОСИГУРЯВА ЛУКСОЗЕН ЖИВОТ НА ЛЕКИТЕ ЖЕНИ”, в които аз виждам хитро завоалиран намек по Ваш адрес.
“Светицата от Степни”
РЕЗОЛЮЦИЯ: Мислите ли, че нещата стигат чак дотам? Много е възможно. Колко души наблюдават Уоръм? Впрочем все едно: Да се удвоят! Хенри
(твоят Крал, лекомислени глупако)
P.S. Тази “Светица” не ми харесва. Когато нещата се изяснят, да изчезне! И не ме карайте да напомням! Хенри”
Херметизмът, като много други проявления на античния светоглед, бил бавно залят от християнството. Съществуването му през Средните векове тъне в историческа тъма, преди през 1460 г. Леонардо ди Пистория да намери ръкописа на “Corpus Hermeticum” в България и да го пренесе в Италия, за да бъде той възроден от Ренесанса, и после отново забравен, както си му е редът. Но вече не толкова и ако човек желае, може да се докосне до начина, по който са гледали на света тези мъже, отдалечени на стотици и дори хиляди години от нас, да чуе ехото от гласа им, завръщащ се през времената - понеже светът е кръгъл, да речем, - да встъпи в словото им, в тяхното издигнато въображение, в драматизма на тяхната отдалеченост - буквална и метафорична.
© Милен Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2005, № 7 (68)
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2005, № 7 (68)
Други публикации:
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.
Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите. София: Жанет-45, Стигмати, 2004.
Видях онлайн свидетелства за това как DR WALE помогна на много хора да спечелят огромни суми в лотарията, така че реших да се свържа с него за спечелени номера. Свързах се с този човек и той направи заклинание и ми даде печелившите номера на лотарията. Но повярвайте ми, когато изтечеха тегленията, бях сред победителите. Спечелих СЕДЕМНАдесет МИЛИОНА, ШЕСТОТО И ДЕВЕСТ ХИЛЯДИ И ПЕТСТОТИН ДОЛАРА ($17 609 500) Потвърдих, че Д-Р УЕЛ е реален и гарантиран. Сега съм живо свидетелство за добрите дела на Д-Р УЕЛ, надарен човек с големи сили, това е моята тайна, но реших да направя и света известен. Може да е от помощ на всеки, който се интересува. Коментарът ми може да ви изглежда смешен, но това е истината. И ви обещавам, че няма да е смешно, когато спечелите и споделите свидетелство с другите. Това е тайна за спечелването на лотарията, затова ви съветвам да направите същото. Не всеки има естествен късмет, ако имате проблеми със спечелването на лотарията, решението да спечелите е DR WALE, така че се свържете с него сега, за да потвърдите моето свидетелство. стигате до DR WALE с този контакт: WhatsApp/Viber: +2347054019402 или имейл: drwalespellhome@gmail.com
ОтговорИзтриване