Поезия от Асен Масларски

Асен Масларски
ЛЯТНА ПЕСЕН

По килима на нивята
скитахме съвсем сами.
Сред тревите и житата
двамата сме по-добри.
Завидя ни и небето,
та пороен дъжд изви.
Някъде накрай полето
навес стар ни подслони.

От света отдалечени
любехме се като в сън,
а небето разгневено
пращаше ни гръм след гръм.
Край раззеленели ниви
въздухът дори блести!
Бяхме влюбени, щастливи –
вчерашните аз и ти.

Лятна буря, лятна песен –
всичко бе като шега...
Но защо ли днес не можем
да се любим под дъжда?
Лятна буря, лятна песен
потопена в красота...
Всичко времето отнесе
с бурята на младостта.

1978 (“Огън на брега”, 2000)

АЗ И ВЯТЪРА

Колко е лесно на среднощния вятър –
свири в ушите ми, разпуснал коси...
Прах от асфалта в очите ми мята.
Надбягва се с някакво късно такси!

Домът му е тук – край смълчаните къщи,
край отдавна немитите, прашни стъкла.
Тези тъмни очи на доволство намръщено,
притаили зад щори и очи, и сърца.

Ветре, спри се! Бъди ми приятел!
Не засипвай ме с прах. Разбери –
нямам дом. Тази нощ имам само тревата.
Остави ни до утре сами.

На разсъмване пак ще се влея в потока
с обичайните дневни неща...
Ще вървя, ще чета, ще се смея високо.
Ала как да забравя нощта?!

1980 (“Вън вали”, 2009)

ВЛАКЪТ НА МОЯ ЖИВОТ

Искам да се будиш с мене всеки ден
посипана с кристали от смях.
Този миг да е последен ако ще!
Чак сега докрай проумях,

че кога, кой и в какво е грешил
няма никакъв смисъл да зная.
Щом си с мен днес – така съм решил
и не искам да свършим до тук.

Да вървим там, където е лято
и където животът не спира.
Да вървим! Знам колко песни непяти
ни очакват по дългия път.

Често си повтарям: “Искам!” – а това
все още значи, че съм жив.
Както и да съм притиснат от света
пак ще му говоря на ти!

Поучавам се сам: “Момче, вдигай гарда!
Под тревата е тъмно и тихо.
И живей – днес! Пей и се радвай,
но така, както ти си желал.

Няма да спра да искам и чакам
мечтания плод да докосна.
Просто трябва да стигна навреме за влака:
влака на моя живот.

1989 (“Спасителят пна прага”, 1992)

СЛЕД ДЪЖДА

Заваля...
И така ще вали дълги нощи и дни.
От града ще останат само мокри контури.
Ще откриеш внезапно колко много беди
е донесла среднощната буря.

Ще запомниш дъжда. От това ще боли.
Всеки спомен е старо огнище...
В него чак до зори всяка нощ ще гориш
със наивната вяра след туй да е чисто.

Всеки дъжд ще е част от красиво “преди”.
Всички локви ще тръпнат от спомени.
Ще нагазиш ли в тях? Хайде – крачка в страни!
Няма риск под небето огромно.

Не излизай. Навън все така си вали...
Самотата отвсякъде дебне.
Но едно запомни! Всяка нощ във съня
ще се любим със теб – за последно.

199 (“Огън на брега”, 2000)