Първият поетичен сб. на Пенчо Славейков “Епически песни” 1896-98 е културен синтез, модерна интерпретация на фолклора, митологични и исторически мотиви. Авторът прави опит да осмисли художествено собствените си творби, естетическата си позиция и началата на своето мислене. В сб. в първото издание има освен оригинални песни и преводи, като в последвалите преработки те отпадат и остават само оригиналните творби. Има многовариантност на оригинални текстове. В първите е многословен и реторичен, като после се изчиства. Наблюдават се и ритмово усъвършенстване, но Пенчо Славейков никога не постига благозвучие и съвършенство, към което се стреми. В ЕП се съчетават два несъвместими блока творби- битови и философски поеми, които са обединени от темите за смисъла на човешкия живот и съществуване. Пенчо Славейков изгражда два типа герои на изкуството: едните го изживяват като божи дар , а другите го постигат чрез много усилия и страдания. Не случайно книгата се открива със стихотворението „Луд гидия”, което има програмен характер- представя Пенчо Славейковата концепция за творчеството и за призванието на изкуството. Сб. ЕП представя историческата тема- националната и чуждата; на абстракните проблеми на човешкото битие; има интерпретации върху национални поетически мотиви като всичко е подчинено на връзката традиция- модернизъм. Водеща жанрова форма е поемата, чрез която авторът не само може да изкаже, но и да докаже основната концепция чрез разгърнати богато художествени образи. Пенчо Славейков черпи материал и идеи не само от живота, но и от родната и чуждата културна реалност. В своите философски поеми Пенчо Славейков се стреми да надмогне общата събитийно- повествователна насока; образите имат по- високо ниво на абстрактност универсалност и смислова символност; характеризират се с естетическа многоликост. Казват повече, отколкото показва основния текст. В тях навлизат символът и асоциацията; подсъзнателната рефлексия. Основните мотиви са два- за смъртта и за стремежа към висшта истина- идеала. Пенчо Славейков се стреми да обедини смъртта, живота и идеала в космически универсален порядък. Във философските поеми се заражда и темата за богоборчеството. Поемата “Фрина” подчертва оригиналността на Пенчо Славейковата философска поезия. Чрез красотата на тялото се разкрива духовната човешка красота. В поемата се съчетава по мистичен начин религиозната нравстеност и чувствено- естетическото начало. Пенчо Славейков възтановява, актуализира ренесансовия възторг от красотата на тялото. Танцът също е изява на хубостта, ритъма и дижението. Словото също извисява красотата- тръгва от “смърт”, за да стигне до възторженото благословено “да живее”. Словото отстъпва пред споделеното мълчание. Всички философски поеми разгръщат своя сюжет в рамките на нощта; очертават движението от мрак към светлина. Повечето поеми са с основна тема страданието и отчаянието “Cis moll”, “Успокоения”- изразява се борбата между немощно тяло и титаничен дух. Въпреки дълбокия песимизъм в тези поеми, те носят лирична топлота и изповедност. “Сърце на сърцата”- поема, която утвърждава темата за безсмъртието и че смъртта е път към вечността. Често в поемите се определя пространството на нощта, морето и небето като докосване между човешкото и трансцедентното. Звездите носят божественото тайнство. Още в тези първи поеми се появява темата за “свръхчовека”, като характеристика на водача. В “Микеланджело” основната идея е , че зад тленното, реално земното винаги има и може да се постигне идеалното, вечното. В творбите с фолклорни мотиви главен герой е жената- “българска майка юнашка”. Освен Ралица и Райка типичен образ на българската жена е и калина(“Неразделни”). Творбата е възприемна като идилия но всъщност е много по- богато, защото има единение на сюжетност , мъдрост и недоизказаност. Пенчо Славейков пренася категориите на героичното от обществено- историческото в сферата на културата и нравстеността. Обединява в своята поезия две култури – анттичната и християнската, които намират хармонично съчетание. Пенчо Славейков изоставя историята като цялостен процес и я представя чрез отделни кулминациоонни фрагменти. Пенчо Славейков отразява българското минало “Цар Самуил” и преклонението пред хайдушката романтика “Харамии”; присъства и сянката на величествения Балкан “Кървава песен”; проявите на героизъм са представени в стихотворението “120 души”, “Марш”, “Над него ден изгрява”, “Могила”, “Поет”, “Бачо Киро”, “Самоубиец”. Българската история е тема и в голямата епична поема “Кървава песен” 1911, над която Пенчо Славейков работи 20 г и която остава недовършена. Фактите са взети от “записките” и “Миналото” на Заимов и са своеобразно обработени. В центъра е отделната личност; действието се рзвива в Камен град и няма една реална историческа личност. Персонажите са герои- тенденции. Образите не се развиватл; действията не са психологически мотивирани. В образите на своите герои Пенчо Славейков обобщава общобългарски и общочовешки черти. Главен обект на повествованието е делото на българите през април 1876г. от конкретните събития извежда философско- историческа поука. Времето в поемата е универсално- епическо, а родното пространство на Балкана следва баладичното пространство на подвига и саможертвата. Пенчо Славейков има и сатирични творби “Опак край”, “Манго и мечката”, “ефенди”, “Дим до бога”, “Хорото на живота”, “Марий и Сула”, “Крум ясновидец” и поемата “секирата на истината” – ряско осъжда насилието и беззаконието в монархическа България, бори се с еснавщината, байганьовската простащина и самовластието и своеволието на монарха. Езикът на Пенчо Славейков- общественика е остър, безпощаден и безкомпромисен, но гласът на Пенчо Славейков- лирикът е мек , мечтателен, тих, носител на светло спокойствие, духоовна дълбочина и съзерцателност.
Още теми
Няма коментари:
Публикуване на коментар