Агресивното невежество убива – технология на пропагандата

от Олег Панфилов - 05/08/2014

 Източник: http://www.marginalia.bg/analizi/agresivnoto-nevezhestvo-ubiva-tehnologiya-na-propagandata/

"Комбат", Макс Алперт, 1942 г.

Олег Панфилов е преподавател в Държавния университет „Илиа” в Грузия, основател и директор на московския Център за журналистика в екстремни условия, чиято работа е прекратена в началото на 2012 г., сценарист, журналист и дисидент. От 2009 г. е гражданин на Грузия.

Текстът на Панфилов е публикуван в сайта„Крим. Реалии” със заглавието „За путинско-съветска Русия: „Най-четящата нация” се оказа най-лъжливата?

Публикуваме превод на текста като част от обществените дискусии за пропагандата, нейните технология и инструменти, фактите, гледните точки и провокациите, медиите и свободата на словото.

В моето съветско минало имаше много легенди, които помагаха на хората да се мислят за „пъпа на света”. За целта в зората на болшевишката власт бяха създавани структури, занимаващи се с пропаганда. Но понеже нямаше почти никакви постижения на съветската власт, те трябваше да бъдат измислени.

В СССР знаеха, че радиото е измислено от Александър Попов, но никой не казваше, че първите опити с електромагнитни вълни са направени от французина Едуар Бранли и англичанина Оливър Лодж. А създател на радиото е италианецът Гулиелмо Маркони.

Или създателите на първия парен локомотив – не са баща и син Черепанови, преди тях вече са направени няколко парни машини от французина Коньо, американеца Еванс, шотландеца Мърдок, чеха Божек. И първият самолет не е руски. И първото книгопечатане не е в съвременна Русия. Изобщо, много легенди рухнаха след разпада на СССР и разочароваха мнозина, които вярваха в тях.

Но мнозина им вярват и досега. Вярват, че старият модел на италианския фиат е съветското жигули. А автоматът Калашников не е версия на автомата на Хуго Шмайзер, а е ни повече, ни по-малко съветски, даже руски. И така нататък. Списъкът на лъжите и присвояванията може да продължи хиляди страници.

Има такива проблеми с историята. Крим никога не е било руско наз

вание, но се смята за „руски”, понеже е завладян от руската империя. А че Крим няколко хилядолетия е бил и гръцки, и римски, и турски, и, разбира се, кримскотатарски, малцина в Русия се интересуват. Технологията на присвояването е проста – реших и казах, че Крим е руски. Откраднах и казах, че е изконно руски.

Така „изконно руски” стана „Авиомарш”: „все по-високо, по-високо и по-високо устремяваме полета на нашите птици…”, а всъщност е откраднатият немски марш „Песен на младите берлински работници”(„Das Berliner Jungarbeiterlied”), известен още от 20-те години на миналия век. И популярната съветска песен „Малкият барабанчик” е открадната. Оригиналът е „Песен на малкия тръбач” („Lied vom kleinen Trompeter”).

Крадяха в съветското време безбожно, смело и безсъвестно. Страната беше затворена зад „желязната завеса”. Окрадените нямаше как да разберат. Съветските хора също нямаше как да разберат. Крадяха идеи, песни, сценарии, изобретения, самолети и танкове, автомати и автомобили, наричаха откраднатото съветско или „руско” и, най-важното – убеждаваха населението искрено да вярва на лъжите.

Пропагандният отдел на ЦК на КПСС беше най-важният орган на съветската власт. Не е важно как работеха промишлеността или селското стопанство, нито бяха важни опашките за наденица или чехословашки сандали, важно беше да се казва, че СССР е най-великата страна в света. Пропагандата възпитаваше патриоти, които не трябваше да мислят с главите си, вместо тях мислеше ЦК на КПСС. Съветската лъжа се разпространяваше в няколко посоки.

Военната лъжа се състоеше от многобройни „подвизи”, съчинявани от военните и от журналистите, писателите, поетите, художниците, киното. Например Макс Алперт засне режисираната снимка, известна като „Комбат” (съкращение от командир на батальона) [1]. После бе измислена историята за политрука (политически ръководител) Клочков [2]. После за Клочков бяха измислени думите: „Русия е огромна, но няма място за отстъпление – зад нас е Москва!” („Велика Россия, а отступать некуда — позади Москва!”). Легендата за 28-те герои-панфиловци е съчинена първоначално във вестник „Красная звезда” в бележка на военния кореспондент Василий Кортеев на 27 ноември 1941 г., а в следващия брой – от главния редактор Давид Ортенберг и литературния секретар Александър Кривицкий. Именно Кривицкий призна след много години, че той е съчинил фразата на Клочков. Такива „подвизи” са измислени в огромни количества, за да поддържат бойния дух на съветските хора.

СССР много обичаше да воюва. Само в първите 22 години имаше десетки войни и големи военни стълкновения. Лъгаха преди всичко защото съветската армия рядко побеждаваше, а 1939 -1940 г. претърпя най-голямото поражение във войната с Финландия, загубвайки на бойното поле повече от 1 млн. души. Истината не биваше да бъде разказвана на съветския човек, но лъжата и разказването на детски приказки – моля. По време на Втората световна война военната пропаганда беше вече добре работещ конвейер. Многобройни „герои” се хвърляха с гранати срещу танкове, закриваха с гърди картечните гнезда на врага, а ако умираха, умираха от изключително мъченическа смърт. Във всички съветски филми за войната германците бяха карикатурни герои, крещяха смешно,кривяха лицата си, бяха опърпани и много зли. Както сега в Русия представят „бандеровците”.

За пропагандата беше важно да убеди населението, че неговите страдания и недояждане помагат на съветската страна и лично на другаря Сталин. За наказателните батальони, където убиваха 99% от войниците – нито дума. За концлагерите, които съветската администрация създаваше на мястото на немските – пак нито дума. Никой не смееше да разсъждава защо загубите на Германия бяха четири пъти по-малки, отколкото на съветската армия. Или къде отидоха след войната няколко милиона инвалиди. За да не се съмняват хората в лъжата, съветското кино произвеждаше всяка година по няколко десетки игрални и документални филми. Съвременната руска телевизия съхранява традицията, но този път по отношение на „бандеровците”.

Другата лъжа бе промишлената и селскостопанската. Всички съветски вестници преливаха от статии и портрети на многобройни миньори, металурзи, доячки и тъкачки, които преизпълняваха плана 10-20, дори 30 пъти. Най-интересното е, че малцина в СССР си задаваха въпроса как е възможно да се произведе нещо десетки пъти повече, отколкото партията е планирала. В този случай или партията се състои от идиоти, или „стахановците” са високотехнологични роботи. Същото важи и за кравите, неизвестно как станали изведнъж високопродуктивни. И никой не можеше да обясни или не искаше да обясни защо при това „развито производство” през 80-те години опустяха рафтовете на магазините, а хората се редяха на опашки за хляб.

Следващата лъжа е за образованието. Без съмнение, трудовете на съветската власт „за всеобщото образование” не са отишли напразно и през 40-те години населението вече можеше да чете произведенията на Ленин, Сталин, Маркс и Енгелс. Четеше тези произведения, които властта одобряваше. Които не одобряваше, бяха забранени за четене. Количеството рабфакове, професионални училища, техникуми, институти и университети нарасна неимоверно. А резултатът? Известен е. Например, от огромния списък лауреати на Нобелова награда съветските учени са незначителен процент: 11 – от областта на физиката, химията и икономиката (две по физиология още преди болшевиките да дойдат на власт). Такова беше положението и с писателите и поетите – само петима са получили награди за литература, а трима от тях – Бунин, Бродски и Солженицин, бяха изгнаници, преследвани от властта. Малко са и носителите на награди за мир – само двама – Горбачов и дисидентът Андрей Сахаров.

Огромно е количеството примери за лъжи във всички сфери от живота на съветското общество. Значителен брой хора, родени в ерата на СССР, и до днес са убедени, че всичко това не е лъжа, а чистата истина. Няколко поколения израснаха в условията на тежка пропаганда, нямаха алтернативна информация, а всеки опит за изразяване на собствено мнение бе пресичан моментално, понякога с разстрел. В такива условия беше страшно да си мислещ човек. Вярата в съветската правда се напояваше от потта на стахановците, кръвта на политрука Клочков и делириумната програма „Время”, която всички в тази огромна страна бяха задължени да гледат.

23 години след разпада на СССР положението в постсъветското пространство се е променило малко. Традициите в лъжата са се съхранили в значителна степен на предишната си висота. Руският език наистина стана обединяващ за много хора, но той, както и в СССР, се използва изключително за пропаганда. Руската телевизия има рейтинги не само в Русия, но и в страните от Централна Азия, отчасти Кавказ, в Молдова, Белорусия, Източна Украйна. Както преди, хората оценяват случващото се по света по това как им го разказват от екрана коментаторите, журналистите, „експертите”. Вирусът на лъжата вече е проникнал в гените, то е като инфекция с продължителен инкубационен период. По-точно като раково образувание, разяждащо съзнанието.

Митът за най-четящата нация всъщност се оказа реалност само наполовина. Четяща, но не заради разнообразието на прочетеното и на чутото, а заради количеството лъжи, убеждаващи хората да вярват на кремълската идеология. Свикналият с лъжата човек не се съпротивлява, така му е удобно. Не е необходимо да се търсят алтернативни източници на информация, не ти трябва да научаваш истината. Лъжата е сладка и приятна. Още повече, когато е придружена от речитатива „Ние сме огромна и велика страна”. Лъжата не носи отговорност. Теб са те излъгали, ти си излъгал, всички са радостни и щастливи. Само чужденците никак не могат да разберат откъде е тази страст у руснаците към самозалъгването, към възхвалата на собствената некомпетентност, нетърпимостта към чуждото мнение и нежеланието да спорят. Дискусията винаги е обмен на знания и аргументи в защита на собствена позиция. У „най-четящата нация” този обем знания е недостатъчен.

За повече от 70 години съветска и 23 години постсъветска власт бе създадена лицемерна нация с няколко отвратителни черти на характера – грубост, арогантност и високомерие, отвращение към всичко неразбираемо, нетърпимост към чуждия език и чуждата култура, самохвалство с несъществуващи победи и постижения, желание за разрешаване на конфликти само със сила, отричане на компромиса, желание да заграби чуждото и да го обяви за „изконно” свое. Разбира се, тази нация  има език и той се състои от псувни и от жаргонни изрази.  И територия има – „руски свят”, макар да не става дума за руснаци.

Трудно ми е да си представя, че някой Homo Soveticus изведнъж е решил да повярва, че например от Ленин нищо не е останало – само химическа субстанция. Или че „Велика Русия” в началото се е разполагала в пределите на три области около Москва. Че думата „Россия” е на малко повече от 300 години. Че думата „русский” не е обозначение за нация, а само принадлежност към територия, прилагателно. Че – да повторим – радиото не е измислено от руснаци, нито парният локомотив, още по-малко пък самолетът. Защото определението „най-четящата нация” няма отношение към знанието, а само към количеството и към тиражите на отпечатаните книги, повечето от които произведенията на Ленин, Маркс, Енгелс, Сталин, Брежнев и другите многобройни съветски вождове.

„Най-четящата нация” се оказа най-невежата и лъжливата. Част от постсъветското пространство се опитва да се откопчи от обятията на съветския мит и да се върне към своите национални корени. Агресивното невежество се съпротивлява и убива. Убива и лъже. Лъже и си вярва на лъжите.

[1] Фотографията „Комбат” е един от символите на Втората световна война. Направена е на 12 юли 1942 г. край село Хорошее, Луганска област, Източна Украйна.
Снимана е по време на атака, секунди по-късно войникът загива. Авторът й Макс Алперт не успява да запише името и чина му, но чува как някой вика „Убиха комбата” (от командир на батальон). Това дава името на снимката. По-късно става ясно, че загиналият не е командир на батальона, а украинецът Алексей Гордеевич Еременко, жп работник, доброволец.
Макс Владимирович Алперт (1899 – 1980) е сред най-известните съветски военни фотографи, щатен фотограф на Червената армия от 1919 г.

[2] Според официалната история Василий Георгиевич Клочков (1911-1941) е военен комисар в Панфиловската 316-та стрелкова дивизия. На 16 ноември 1941 г. на жп гара Добосеково, Волоколамски район на Московска област, води група танкове, с които отблъсква многобройни противникови атаки. Групата унищожава 18 вражески танка и влиза в историята с битката при Москва като 28-те герои-панфиловци. Думите на Клочков, с които се обръща към бойците: “Велика Россия, а отступать некуда — позади Москва!”, стават известни в цялата страна. По време на боя, окичен с гранати, той се хвърля под вражески танк и загива.
Първите публично изказани съмнения за достоверността на историята за 28-те панфиловци са публикувани в сп. „Новый мир” през 1966 г. През 1997 г. същото списание окончателно опровергава мита, като цитира разсекретени материали на военната прокуратура от 1948 г., които доказват, че героичната история е литературна измислица. В тези материали е документирано и признанието на Кривицкий, че е измислил думите на Клочков, че не говорил с никого от ранените и оцелелите и че разказът за 28-те е литературна спекулация.
Въпреки това през април 1942 г. на „28-те панфиловци” е присъдено званието Герой на Съветския съюз, а през 1943 г. на Кривицкий получава от дивизията званието „гвардеец”.