Показват се публикациите с етикет изкуство. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет изкуство. Показване на всички публикации
КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ РЕПРЕСИИ НАД ТВОРЦИТЕ НА ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 9.ІХ.1944 г.
След преврата на 9.IХ.1944 из страдалната българска земя се изви сатанинско хоро, което оставяше след себе си огън и кръв. Тази вакханалия само за няколко месеца помете елита на нацията – нейната интелигенция.
Първата жертва бе карикатуристът Борьо Зевзека (Б. Руменов), убит в сградата на радиото. Последва го Райко Алексиев. Героят му Гуньо Гъсков очакваше с нетърпение да навърши 17 години, за да стане "комунист“. Тогава – споделяше той – ще си пуша тютюн свободно и никой не може да ми каже нищо, защото ще му викам долу буржоазията.“ И ето,сега - бе дошло неговото време...
Първото действие от разигралата се "Гуньогъсковиада" се наричаше "народен съд". На 30 септември министър-председателят Кимон Георгиев подписа наредба, предвиждаща да бъдат осъдени всички лица, които... от 1.I.1941 със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли“ за въвличането на България във войната, служили са по някакъв начин на Германия, или са "нарушили" неутралитета към СССР. Предвиждаше се съдебният състав да се формира от "народни обвинители" и съдии, предложени от отечественофронтовските комитети. Те "с най-голяма бързина" трябваше да съберат уличаващ материал, да "възбудят обвинението и определят мярката за неотклонение". Срок за завършване на делата бе 1.I.1945.
В Съюза на художниците вече кипеше трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от "фашистки" елементи. Малка група от нагаждачи извърши преврат и се самообяви за "нова управа" : Николай Райнов – председател, Илия Петров – секретар, и Николай Шмиргела – касиер. На 19.IХ. те свикаха "общо събрание", което трябваше да изработи програма за бъдещата дейност.
Заговорниците успяха да съберат едва 50 души от членовете на Съюза на дружествата на художниците в България. Зад гърба на мнозинството (членската маса надхвърляше бройката 300) те постановиха разформироването на дружествата. В бъдеще художниците можеха да постъпват в съюза само поединично и след изричното одобрение от административната управа. Освен споменатите по-горе лица към нея беше кооптиран "постоянен съвет" от 8 души и "политическо бюро“ от представители на четирите "фракции, съставляващи отечественофронтовската власт". Сред новоизбраните личаха имената на Фунев, Жендов, Ангелушев, Попов, Сотиров и др. На следващото събрание Николай Райнов чете доклад, в който се казваше, че в съответствие с изискванията на "народния съд", "който иска заслужено наказание за всички престъпници“, управата на съюза трябва да обяви "пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма".
Стотици творци на изкуството бяха задържани, жестоко измъчвани, а някои от тях убити още преди "народният съд" да започне своята работа. Банда "гуньгъсковци“ нахлу посред бял ден в кафене "Цар Освободител“ и арестува Райко Алексиев. Парадоксално е, че тя се предвождаше от неговия млечен брат – Лев Главинчев. След половин месец на нечовешки изтезания позволиха на жена му да го посети. След време, тя разказа, че не е могла да го познае: "Беше изнемощял, едвам говореше, но ми каза: "Така ме тормозиха, измъчваха, физически и психически. Не очаквах, че ще направят това с мен. Аз обичах този народ.“
На 18 ноември Райко Алексиев издъхна в ръцете на палачите си.
Подобна е съдбата и на младия художник Михаил Ваклинов, родом от Кюстендил. Той умря като патриот, който отричаше съществуването на "македонска" нация.
За аналогични "тежки престъпления" в затвора бяха хвърлени: Александър Добринов, Константин Щъркелов, Александър Божинов, Борис Денев, Никола Танев, Константин Коцев (известен с псевдонима Коста Каменов). Но затворът не успя да сломи желанието им да творят. През цялото време те рисуваха и рисуваха. Графичните им "дневници" разкриват зловещата обстановка в "дома на слепите" (надпис върху автопортрет на Танев), но и тънкото чувство за хумор на тези хора, които палачите не можаха да лишат от достойнство. В тях са запечатани образите и на видни интелектуалци, като Димитър Талев, проф. Георги Генов, Дамян Калфов, Змей Горянин, Стефан Танев.
Ал. Добринов бе обвинен, че е "създал множество свръхфашистки картички“; давал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание, като "Болшевизма вчера и днес", "Богата земя, беден народ" и др. Той обаче, а също така : Талев , Божинов, Денев и Танев категорично отрекоха , че са служили на германските интереси, а Каменов заяви простичко: "Рисувах за препитание."
Не така обаче се държаха техни колеги, привлечени като свидетели по делото. Подсъдимият Св. Нелчинов пише в дневника си за Николай Райнов: "Той за никого не каза добра дума... За карикатурата отсече, че не е изкуство, и че карикатуристите не били художници.“
Срещу Кочо Щъркелов бяха повдигнати страшни обвинения: бил предал на полицията Хр. Ясенов; не защитил Вапцаров на процеса през 1942.
И когато неговият живот също висеше на косъм, свидетелите Младен Исаев и Христо Радевски сипеха срещу него гнусни лъжи. Първият: че чул Щъркелов да казва относно Вапцаров: "Щом е виновен, нека си понесе заслуженото." А вторият – че след процеса Щъркелов влязъл в една кръчма и се провикнал: "Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов.“
По време на "народния съд“ същите тези хора публикуваха във вестниците публични доноси. Подписана с името на Ник. Райнов в пресата излезе статия, в която се твърдеше , че обвиняемите, а преди всичко изкуствоведът Чавдар Мутафов и жена му Фани сътрудничели на германската пропаганда. Но когато защитата на подсъдимите пожела да разнищи казуса, професорът гузно мълчеше. Едва след третото запитване отговори : "Не съм писал тази статия, синът ми (Богомил) я е писал и е използвал името ми.“
На предварително произнесена присъда прилича и изявлението на Н. Райнов, Ил. Петров и Шмиргела. То се появява малко преди VI състав на "народния съд“ да излезе с решението по делото и е озаглавено: "Изключени завинаги от Съюза на художниците заради фашистка дейност.“ В него са посочени имената на Ал. Божинов, Б. Денев, Ст. Баджов, К. Щъркелов, Евгени Йонов, Ив. Вълчанов, К. Гърнев, проф. Н. Михайлов, Н. Ростовцев, проф. Н. Кожухаров, М. Паразчук, Г. Атанасов, Н. Глинек, Ст. Василев. За седем души се съобщава, че се "отстраняват от активна дейност без право да бъдат избираеми и избиратели“.
Пред други седмина, "които не са съюзни членове“, се "затваряха завинаги вратите на съюза“. Зловещият документ завършва с "изнасяне на показ“ и "порицание откритата фашистка дейност“ на Коста Каменов, Кирил Буюклийски ( баща на известния съвременен творец Димитър Буюклийски ) , Лазар Йорданов, Кирил Тодоров, Георги Ефтимов и Ст. Сърмабожов.
През 1945 г. чистката сред дейците на изкуството и науката продължи с неотслабващо темпо. С указ на регентите от 17 януари, който започваше със смехотворното "В името на Негово Величество царя“ (Симеон II), от Художествената академия бяха уволнени изключително талантливите художници, професорите Васил Захариев и Никола Кожухаров. Малко след бе изгонен проф. Никола Ганушев. Висшето училище се лиши още от преподавателите М. Михайлов, починал при неизяснени обстоятелства, и Никола Аръшев, изхвърлен като "неблагонадежден елемент“. Студентският отечественофронтовски комитет жестоко заклейми своите доскорошни професори. Чудовищен компромат изреждаше "изключително опасната“ дейност на проф. Ганушев.
Подобни доноси, които можеха да струват живота на човека, изобилстваха по това време.Така например , агент № 109 от отдел "В“ на Държавна сигурност направи обстоен доклад по повод конгреса на художниците. В него той определи гениалния скулптор Андрей Николов като народен враг и "най-големия привърженик на цар Борис“; Стоян Конаклиев като "провокатор с фашистки разбирания“. Доносникът лепна прозвището "член провокатор“ и на Никола Георгиев, като го клеветеше, че заявил на всеослушание: "Сегашното художничество е реакционно, а не преди 9 септември.“ За звенаря Веселин Томов той написа, че защищавал горепосочените фашисти. Не е за учудване, че през следващите години имената на набедени художници минаха в забвение.
Изкуството на мнозина бе заклеймено като "буржоазна отживелица“, "декадентска“ и "салонна“ живопис. В тази категория попаднаха Ел. Карамихайлова, Ал. Мутафов, Ел. Консулова-Вазова, Ив. Табаков, Ник. Маринов, Г. Машев, Ат. Михов, М. Жеков, Г. Железаров, Хр. Каварналиев, Д. Константинова, Т. Коджаманов, Хр. Йонков-Крискарец, П. Францалийски, Й. Гешев, Вл. Рилски, А. Белковски и много други.
Сред репресираните особена група съставляваха т. нар. великобългарски шовинисти като: Ари Калъчев, Емануил Ракаров, Ст. Баджов, Петър Георгиев, Дим. Ризов-Возир, П. Морозов, М. Пулиев. Тези хора си бяха позволили да възпяват в картините си многострадалната Македония и величието на националната ни история.
Не са малко творците, които бяха репресирани само поради обстоятелството, че са влезли в досег с двореца или са родственици на "народни врагове“.
Виолина Лулчева – дъщеря на жертвата на "народния съд“ Коста Лулчев, бе преследвана до края на живота си. Обвинена, че е разнасяла позиви, тя бе вкарана в затвора, а по-късно интернирана с престарялата си майка във Видинско, където прекара 10 години. Дълго време от изложбена дейност бе отстранена Бистра Винарова – съпругата на "буржоазния историк“ Симеон Радев.
В края на 40-те и началото на 50-те години върху биографиите на редица творци бяха лепнати новоизработени осъдителни етикети като ???проводник на трайчокостовщината“ или на "жендовщината“.
Художничката Екатерина Спасова бе задържана и инквизирана във връзка с процеса Костов; от нея насила бяха изтръгнати признания, че е поддържала връзки с творци от Югославия и е предавала шпионски сведения на споменатата държава.
Ролята на екзекутор се подемаше от политическия слугинаж – критиците на изкуството. Някои от публикациите в списание "Художник“ звучат като прокурорски обвинителни речи. В статия "Общата художествена изложба“ (кн. 3 от 1950 г.) главният редактор Богомил Райнов пише за Жендов: "Явни формалистични белези носи композицията "Пред гроба на водача“... геометризиране на силуетите и гънките на облеклата, обобщаване на формите в духа на прочутия "синтетизъм“, условни плакатни багри, изразяващи вкусовщина, наред с чисто технически недостатъци...“
Три години след появата на споменатия пасквил Жендов умря забравен от всички.
Не бе пощаден дори левичарят Ненко Балкански. Бил анархист, приспособленец, "активен златорожец“. Постепенно от изложбените зали бяха прогонени Кирил Цонев, Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Васил Бараков, Кирил Петров, Стоян Сотиров, Цанко Лавренов, Борис Коцев и страдалецът Златю Бояджиев.
Вездесъщият Богомил Райнов си позволи да очерни дори Владимир Димитров-Майстора. За да бъде гаврата пълна, Райнов помести в "Стършел“ фейлетон, в който задаваше въпроса: "Какво би станало с нашия Майстор, ако ябълките и крушите изчезнат от планетата Земя!?“
Най-талантливите художници престанаха да излагат. Отричани и подценявани напуснаха галериите, учебниците и художествените издания автори, като Никола Петров, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Георги Машев, Гошката Дацов, Сирак Скитник, ранният Ненов, "дореволюционният“ Венев...
Мнозина не виждаха нищо обнадеждаващо сред тази пустиня, наречена "художествен живот“, и се сбогуваха с "комунистическия рай“ завинаги. Страната напуснаха Христо Явашев, Давид Перец, Елиезер Алшех и съпругата му Бронка Гюрова, Ари Калъчев, Маша Узунова, Николай Дюлгеров, Султана Суружон. Макар и по-късно по техния път тръгнаха: Л. Далчев, Н. Орешаков, Л. Диманов, А. Лекарски, Н. Сарафов, М. Марков...
Други не пожелаха дори да опитат сладостите на социализма. Предпочетоха да останат невъзвръщенци до края на живота си. Сред тях бяха жестоко заклеймяваният Жорж Папазов, Анастас Качамаков, Борис Георгиев, Асен Пейков, Никола Михайлов, Андон Русев.
След 1956 настъпи известно "размразяване“. Но погромът над елита на българското изобразително изкуство, извършен през предишните 12 години, не можа да бъде изживян. В някои отношения последиците са невъзвратими, защото бяха прекършени стотици човешки съдби, бе унищожен и похабен талантът на няколко поколения творци и нещо, което се премълчава упорито и до днес – България бе изтрита от картата на световното изкуство.
Д-р ГЕОРГИ ГЕНОВ
Да смятам за репресия , че приближени на определена политическа партия имат по-голям достъп до галериите , пазара и колекциите на властимащите.
Д-р Георги Генов - н.с. I ст. в Института за история при БАН. КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ РЕПРЕСИИ НАД ТВОРЦИТЕ НА ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 9.ІХ.1944 г.
via Де зората
Зареждащите картини на Леонид Афремов
Своите картини Леонид Афремов рисува без... четка. Вместо нея той използва специален нож-лопатка. С негова помощ художникът нанася замазката и боята, които впоследствие се превръщат в потресаващи пейзажи.
Независимо от простотата на сюжетите - природа, дъжд, вечер, романтика в парка, цветя, море - направо е невъзможно да откъснеш очи от тях и ти се иска да разгледаш всеки детайл.
Впрочем - уверете се сами!
Фестивалът Перперикон
Фестивалът Перперикон
Какво представлява фестивалът?
Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбва в красивата Семела. Венец на тяхната любов става малкият Дионис. След като Гръмовержецът вшива в бедрото си детето, то се ражда красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионис скита по Земята и учи хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино. Именно Дионисиите дават началото на прекрасното изкуство - театъра. Той обединява в себе си изкуството и магията на танца, песните, декламациите, пластичността на балета.
Ето я основната причина за възникването на фестивала. Защото с все по-голяма увереност може да се говори, че именно на Перперикон се е намирало едно от главните светилища на бог Дионис в античния свят. Възникналата спонтанно идея се осъществява вече две години подред, въпреки липсата на средства и организационните трудности. В началото се мислеше това да бъде само театрален фестивал, но се оказа, че в него трябва да имат място и останалите сценични изкуства - музика, балет, танци. Така той се превърна в арт-фестивал и бързо зае своето място в културния живот на България. Не случайно за 2003 г. празникът вече е включен в Националния културен календар, където присъстват не повече от 50 най-важни събития за годината.
На Перперикон и в Източните Родопи са оставили следи различни култури и религии. Всички те обаче почитат един ден в годината - този на лятното слънцестоене. При прабългарите това е ден на върховния бог Тангра, при славяните - на свещените треви и вълшебното изцеление. Християните пък отбелязват деня на рождението на свети Йоан Предтеча или Иван Купала, носещ и името Еньовден. Няма съмнение, че в християнския празник са се съхранили следи от езическите култове, от почитането на древния бог Дионис.
Ето защо фестивалът "Перперикон" се провежда винаги в навечерието на този празник и завършва в най-късата нощ на годината, нощта срещу 22 юни.Да си спомним, че според вярванията на различни народи, в тази нощ стават странни неща, излизат самодиви и русалки. Не случайно оригиналното заглавие на Шекспировата пиеса "Сън в лятна нощ" е "Сън в нощта срещу Еньовден". Все още неосъществена идея на организаторите е, тази нощ да се прекара от хората под открито небе, в ритъма на езическите танци и красивата музика, в спомена за някогашните Дионисии.
Скритият замисъл на фестивала е, че нашият път от обгърнатото с тайни минало отива към загадъчното бъдеще. Той се свързва с общоевропейската идея за съхраняване на богатото разнообразие на културното наследство. В началото на 21 век, в обективно съществуващата мултинационална и мултикултурна среда тази идея е толкова вдъхновяваща, колкото самия смисъл на театралното изкуство като еманация на синкретизма на всички видове изкуство. Ето защо създателите на фестивала смятат, че освен национално, той има и общоевропейско и световно значение. Те са поставили пред себе си амбициозната задача да превърнат фестивала "Перперикон" в своеобразен мост, свързващ миналото, настоящето и бъдещето на народите от Балканите, Европа, Азия. Ето защо се представят както чисто театрални постановки на съвременното изкуство, така и гранични жанрове.
И още един важен акцент на фестивала. Той бързо се превърна в едно от рекламните лица на самия Перперикон. А с главоломното нарастване на туристическия поток от хора, посещаващи забележителния обект, юнският празник става интересно развлечение, способно само по себе си да привлича любители на изкуството и древността.
Първото издание на фестивала през 2001 г. започна с всички трудности на едно ново начинание. То съвпадна и с период на напрегнати парламентарни избори, но това бе отчетено като изключително успешно. В програмата на фестивала бяха включени представления на четири български театрални трупи и Македонския театър "Драма" от Скопие. Същевременно зрителите можеха да се насладят на невероятните песенни и инструментални изпълнения на Ивелина Балчева, Нешко Нешев и Иво Папазов. Голям интерес предизвикаха оригиналните спектакли на балет "Арабеск" и на експерименталното студио на Андрей Баташов "Ритъм".
Естествено акцентът бе сложен върху театралните постановки. С откриването на фестивала на 21 юни Театрална работилница "Сфумато" представи авторската пиеса "Черното руно" на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Със средствата на театъра, киното и мултимедията се разказва за трудната съдба на малко известната етническа група на каракачаните. Прозвучаха древни митове и легенди, предавани от поколение на поколение. Обединявайки на пръв поглед коренно различни изобразителни средства, авторите успяват да обогатят съвременния театрален език.
Следващата постановка бе нашумелия спектакъл "Контрабасът" на Патрик Зюскид със сценична версия и режисура на Пламен Марков и с невероятно силната игра на Валентин Ганев. Обединените усилия на създателите и артистите въведоха зрителите в прекрасния свят на музиката и ги накара да помислят върху съдбата на човека на изкуството в съвременния свят и за вопиющата днес нужда от духовност.
Македонсксият театър "Драма" представи спектакъл по три трагедии на Сенека в постановка на българския режисьор Александър Илиев. В пиесата се разказва историята за убийството на най-скъпите и близки хора, която се преплита с мъчителното осъзнаване на извършеното. Една актуална за самата Македония и други страни от бивша Югославия, където в последното десетилетие станаха много братоубийствени войни.
Голям интерес сред публиката предизвика и постановката на Кърджалийския театър "Димитър Димов" "Веселите уиндзорки", представена от Стойко Генов. Спектакълът потопи зрителите във водовъртежа на карнавалното зрелище и средновековните площадни емоции.В известна степен тази пиеса на Шекспир най-пълно се покри с идеята на фестивала.
Не бяха забравени и малките зрители. Тяхното внимание бе привлечено от красивото и феерично представление "Малките феи" на Кукления театър от Стара Загора.
Следвайки предварително набелязаните идеи, фестивалът имаше и богата съпътстваща програма. В нейните рамки бе открита интересна изложба на кърджалийски художници. Бяха представени две книги: романът "Емине" на Теодора Димова и "Източните Родопи - древната и непозната планина" на Николай Овчаров и Даниела Коджаманова. Историци и изкуствоведи участваха в теоретичната научна конференция "Театърът на 21 век" Постановките и другите изяви около фестивала бяха посетени от повече от 3000 души, което бе голям успех за новото начинание.
Естествената кулминация на фестивала бе хепънингът в подножието на древния Перперикон. След разглеждането на свещения тракийски град, многобройните зрители се отдадоха на бурна фиеста. Езическите ритми на барабаните от групата на Андрей Баташов възбудиха кръвта на присъстващите. В края на непринудения спектакъл, пленени от неповторимия глас на Ивелина Балчева, хората се хванаха за ръце в общ танц, независимо от религия и етническа принадлежност. А точно това бяха целите на създателите на фестивала. Началото бе положено.
Какво представлява фестивалът?
Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбва в красивата Семела. Венец на тяхната любов става малкият Дионис. След като Гръмовержецът вшива в бедрото си детето, то се ражда красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менади, Дионис скита по Земята и учи хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино. Именно Дионисиите дават началото на прекрасното изкуство - театъра. Той обединява в себе си изкуството и магията на танца, песните, декламациите, пластичността на балета.
Ето я основната причина за възникването на фестивала. Защото с все по-голяма увереност може да се говори, че именно на Перперикон се е намирало едно от главните светилища на бог Дионис в античния свят. Възникналата спонтанно идея се осъществява вече две години подред, въпреки липсата на средства и организационните трудности. В началото се мислеше това да бъде само театрален фестивал, но се оказа, че в него трябва да имат място и останалите сценични изкуства - музика, балет, танци. Така той се превърна в арт-фестивал и бързо зае своето място в културния живот на България. Не случайно за 2003 г. празникът вече е включен в Националния културен календар, където присъстват не повече от 50 най-важни събития за годината.
На Перперикон и в Източните Родопи са оставили следи различни култури и религии. Всички те обаче почитат един ден в годината - този на лятното слънцестоене. При прабългарите това е ден на върховния бог Тангра, при славяните - на свещените треви и вълшебното изцеление. Християните пък отбелязват деня на рождението на свети Йоан Предтеча или Иван Купала, носещ и името Еньовден. Няма съмнение, че в християнския празник са се съхранили следи от езическите култове, от почитането на древния бог Дионис.
Ето защо фестивалът "Перперикон" се провежда винаги в навечерието на този празник и завършва в най-късата нощ на годината, нощта срещу 22 юни.Да си спомним, че според вярванията на различни народи, в тази нощ стават странни неща, излизат самодиви и русалки. Не случайно оригиналното заглавие на Шекспировата пиеса "Сън в лятна нощ" е "Сън в нощта срещу Еньовден". Все още неосъществена идея на организаторите е, тази нощ да се прекара от хората под открито небе, в ритъма на езическите танци и красивата музика, в спомена за някогашните Дионисии.
Скритият замисъл на фестивала е, че нашият път от обгърнатото с тайни минало отива към загадъчното бъдеще. Той се свързва с общоевропейската идея за съхраняване на богатото разнообразие на културното наследство. В началото на 21 век, в обективно съществуващата мултинационална и мултикултурна среда тази идея е толкова вдъхновяваща, колкото самия смисъл на театралното изкуство като еманация на синкретизма на всички видове изкуство. Ето защо създателите на фестивала смятат, че освен национално, той има и общоевропейско и световно значение. Те са поставили пред себе си амбициозната задача да превърнат фестивала "Перперикон" в своеобразен мост, свързващ миналото, настоящето и бъдещето на народите от Балканите, Европа, Азия. Ето защо се представят както чисто театрални постановки на съвременното изкуство, така и гранични жанрове.
И още един важен акцент на фестивала. Той бързо се превърна в едно от рекламните лица на самия Перперикон. А с главоломното нарастване на туристическия поток от хора, посещаващи забележителния обект, юнският празник става интересно развлечение, способно само по себе си да привлича любители на изкуството и древността.
Първото издание на фестивала през 2001 г. започна с всички трудности на едно ново начинание. То съвпадна и с период на напрегнати парламентарни избори, но това бе отчетено като изключително успешно. В програмата на фестивала бяха включени представления на четири български театрални трупи и Македонския театър "Драма" от Скопие. Същевременно зрителите можеха да се насладят на невероятните песенни и инструментални изпълнения на Ивелина Балчева, Нешко Нешев и Иво Папазов. Голям интерес предизвикаха оригиналните спектакли на балет "Арабеск" и на експерименталното студио на Андрей Баташов "Ритъм".
Естествено акцентът бе сложен върху театралните постановки. С откриването на фестивала на 21 юни Театрална работилница "Сфумато" представи авторската пиеса "Черното руно" на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Със средствата на театъра, киното и мултимедията се разказва за трудната съдба на малко известната етническа група на каракачаните. Прозвучаха древни митове и легенди, предавани от поколение на поколение. Обединявайки на пръв поглед коренно различни изобразителни средства, авторите успяват да обогатят съвременния театрален език.
Следващата постановка бе нашумелия спектакъл "Контрабасът" на Патрик Зюскид със сценична версия и режисура на Пламен Марков и с невероятно силната игра на Валентин Ганев. Обединените усилия на създателите и артистите въведоха зрителите в прекрасния свят на музиката и ги накара да помислят върху съдбата на човека на изкуството в съвременния свят и за вопиющата днес нужда от духовност.
Македонсксият театър "Драма" представи спектакъл по три трагедии на Сенека в постановка на българския режисьор Александър Илиев. В пиесата се разказва историята за убийството на най-скъпите и близки хора, която се преплита с мъчителното осъзнаване на извършеното. Една актуална за самата Македония и други страни от бивша Югославия, където в последното десетилетие станаха много братоубийствени войни.
Голям интерес сред публиката предизвика и постановката на Кърджалийския театър "Димитър Димов" "Веселите уиндзорки", представена от Стойко Генов. Спектакълът потопи зрителите във водовъртежа на карнавалното зрелище и средновековните площадни емоции.В известна степен тази пиеса на Шекспир най-пълно се покри с идеята на фестивала.
Не бяха забравени и малките зрители. Тяхното внимание бе привлечено от красивото и феерично представление "Малките феи" на Кукления театър от Стара Загора.
Следвайки предварително набелязаните идеи, фестивалът имаше и богата съпътстваща програма. В нейните рамки бе открита интересна изложба на кърджалийски художници. Бяха представени две книги: романът "Емине" на Теодора Димова и "Източните Родопи - древната и непозната планина" на Николай Овчаров и Даниела Коджаманова. Историци и изкуствоведи участваха в теоретичната научна конференция "Театърът на 21 век" Постановките и другите изяви около фестивала бяха посетени от повече от 3000 души, което бе голям успех за новото начинание.
Естествената кулминация на фестивала бе хепънингът в подножието на древния Перперикон. След разглеждането на свещения тракийски град, многобройните зрители се отдадоха на бурна фиеста. Езическите ритми на барабаните от групата на Андрей Баташов възбудиха кръвта на присъстващите. В края на непринудения спектакъл, пленени от неповторимия глас на Ивелина Балчева, хората се хванаха за ръце в общ танц, независимо от религия и етническа принадлежност. А точно това бяха целите на създателите на фестивала. Началото бе положено.
БОЙКО БОРИСОВ ВДЪХНОВИ ИЗЛОЖБА
Събитието е провокирано от американската култура и опит в поп арт изкуството. На изложбата ще бъдат представени 12 платна, вдъхновени от образа на Бойко Борисов. Картините са уникални, създадени специално за събитието и са оценени на обща стойност от 16 000 лв.
Изложбата е по проект на Пазар за Изкуство и Култура Human Thinks.
Държавата на Рьорих
Държавата на Рьорих
Не можем да не се възхищаваме от Рьорих, покрай неговите скъпоценни платна не може да се мине без вълнение. Дори за профана, който вижда живописта смътно, като насън, и я приема дотолкова, доколкото тя възпроизвежда познатата действителност, картините на Рьорих са изпълнени със странно очарование; така свраката се възхищава от диаманта, даже и без да знае неговата голяма и особена ценност в очите на хората. Защото богатството на неговите багри е безпределно, а заедно с него е безпределна и щедростта - винаги неочаквана, винаги радваща очите и душата.
Да видите картина на Рьорих - това винаги означава да видите нещо ново, нещо, което не сте виждали никога и никъде, дори при самия Рьорих. Има прекрасни художници, които винаги някого и нещо напомнят. Рьорих може да тапомня единствено онези очароващи и свещени сънища, които се присънват само на чистите юноши и старци и за миг сближават техните души на смъртни със света на неземните откровения. Така, дори без да познава Рьорих, а понякога и без да го обича, както профанът не обича всичко загадъчно и неразбираемо, тълпата покорно се скланя пред неговата светла красота.
И затова пътят на Рьорих е път на славата. Лувърът и музеят на Сан-Франциско, Москва и вечният Рим вече станаха сигурни хранилища на неговите творчески откровения, и цяла Европа, толково недоверчива към Изтока, вече отдаде отдаде своята дан на реклонение пред великия руски художник.
Колумб откри Америка, още една част от същата тази позната земя, продължи вече начертаната линия - и до днес го славят за това. А какво да кажем за човека, който сред видимото открива невидимото и дарява на хората не продължение на стария, а съвсем нов, прекрасен свят!
Цял един нов свят!
Да, той съществува, този прекрасен свят, тази държава на Рьорих, на която той е единственият цар и повелител. Ненанесен на никакви карти, той е реален и съществува не по-малко от Орловската губерния или кралство Испания. И дотам може да се пътува, както хората пътуват в чужбина, и после дълго да се разказва за неговото богатство и особено за красотата му, за неговите хора, за неговите страхове, радости и страдания, за небесата, облаците и молитвите. Там има изгреви и залези, различни от нашите, но не по-малко прекрасни. Там има и живот, и смърт, светии и воини, мир и война - там има дори пожари с техните чудовищни отражения в смутените облаци. Там има море и ладии… Не, това не е нашето море и това не са нашите ладии: такова мъдро и дълбоко море земната география не познава. И, унасяйки се, можем като смъртни да завидим на този рьорихов човек, който е седнал на високия бряг и вижда - вижда такъв прекрасен свят, мъдър, преобразен, примирен и прозрачно-светъл, издигнат до висотата на свръхчовешкия поглед.
Онези, които търсят в чуждото своето и вечно се стремят да обяснят небесното със земното, като че ли се опитват да направят Рьорих по-разбираем, наричайки го художник на варяжка древност, поет на севера. Мисля, че това е погрешно - Рьорих не е слуга на земята - нито в нейното минало, нито в нейното настояще: той целият е в своя свят и не го напуска.
Даже там, където художникът си поставя скромната цел да нарисува картини, изобразяващи земята, където платната му се наричат "Покоряването на Казан" или или декори за норвежкия Пер Гинт, - даже и там той, "неземният властител", продължава да бъде творец на неземен свят: такава Казан Грозни никога не е покорявал, такава Норвегия не е виждал никой пътешественик. Но много е вероятно именно такава Казан и такава битка да е виждал страшният цар в сънищата си, много е вероятно точно тази Норвегия да е виждал в мечтите си поетът, фантазьорът и печалният неудачник Пер Гинт - Норвегия родна, най-прекрасна, любима. Тук като че ли се допират чудният свят на Рьорих и старата, позната земя - и това е защото всички хора, пред които се е открило свободното море на мечтата и съзерцанието, почти неизбежно достигат до Рьориховите "неземни" брегове. Но за това те трябва да обичат севера. Работата е там, че не нанесената на картите държава на Рьорих се намира също на север. И в този смисъл Рьорих е единственият поет на севера, единственият певец и тълкувател на неговата мистично-тайнствена душа, дълбока и мъдра като неговите черни скали, съзерцателна и нежна като бледата эеленина на северната пролет, безсънна и светла като неговите бели и блестящи нощи.
И още нещо много важно може да се каже за света на Рьорих - това е свят на истината. Какво е името на тази истина аз не зная - а и кой знае името на истината? - но нейното присъствие неизменно вълнува и озарява мислите с особена, странна светлина. Като че ли тук художникът е снел от човека всичко привнесено, всичко излишно, пречещо и зло, прегърнал е него и земята с нежен любящ поглед - и се е замислил дълбоко. И се е замислил дълбоко, прозрявайки нещо… И ни се иска тишина - нито един звук, никакво шумолене да не нарушава тази дълбока човешка мисъл.
Такава е държавата на Рьорих. Безплоден ще е всеки опит да се предаде с думи нейното очарование и красота; онова, което е изразено чрез багри, не търпи съперничеството на словото и не се нуждае от него. Но, ако е уместна шега в един толкова сериозен въпрос, не би било зле да се изпрати в царството на Рьорих цяла брадата експедиция за изследване. Нека ходят и измерват, нека мислят и пресмятат, и нека после да напишат историята на тази нова земя и да я нанесат на картите на човешките откровения, където само молцина художници са създали и укрепили царствата си.
Не можем да не се възхищаваме от Рьорих, покрай неговите скъпоценни платна не може да се мине без вълнение. Дори за профана, който вижда живописта смътно, като насън, и я приема дотолкова, доколкото тя възпроизвежда познатата действителност, картините на Рьорих са изпълнени със странно очарование; така свраката се възхищава от диаманта, даже и без да знае неговата голяма и особена ценност в очите на хората. Защото богатството на неговите багри е безпределно, а заедно с него е безпределна и щедростта - винаги неочаквана, винаги радваща очите и душата.
Да видите картина на Рьорих - това винаги означава да видите нещо ново, нещо, което не сте виждали никога и никъде, дори при самия Рьорих. Има прекрасни художници, които винаги някого и нещо напомнят. Рьорих може да тапомня единствено онези очароващи и свещени сънища, които се присънват само на чистите юноши и старци и за миг сближават техните души на смъртни със света на неземните откровения. Така, дори без да познава Рьорих, а понякога и без да го обича, както профанът не обича всичко загадъчно и неразбираемо, тълпата покорно се скланя пред неговата светла красота.
И затова пътят на Рьорих е път на славата. Лувърът и музеят на Сан-Франциско, Москва и вечният Рим вече станаха сигурни хранилища на неговите творчески откровения, и цяла Европа, толково недоверчива към Изтока, вече отдаде отдаде своята дан на реклонение пред великия руски художник.
Колумб откри Америка, още една част от същата тази позната земя, продължи вече начертаната линия - и до днес го славят за това. А какво да кажем за човека, който сред видимото открива невидимото и дарява на хората не продължение на стария, а съвсем нов, прекрасен свят!
Цял един нов свят!
Да, той съществува, този прекрасен свят, тази държава на Рьорих, на която той е единственият цар и повелител. Ненанесен на никакви карти, той е реален и съществува не по-малко от Орловската губерния или кралство Испания. И дотам може да се пътува, както хората пътуват в чужбина, и после дълго да се разказва за неговото богатство и особено за красотата му, за неговите хора, за неговите страхове, радости и страдания, за небесата, облаците и молитвите. Там има изгреви и залези, различни от нашите, но не по-малко прекрасни. Там има и живот, и смърт, светии и воини, мир и война - там има дори пожари с техните чудовищни отражения в смутените облаци. Там има море и ладии… Не, това не е нашето море и това не са нашите ладии: такова мъдро и дълбоко море земната география не познава. И, унасяйки се, можем като смъртни да завидим на този рьорихов човек, който е седнал на високия бряг и вижда - вижда такъв прекрасен свят, мъдър, преобразен, примирен и прозрачно-светъл, издигнат до висотата на свръхчовешкия поглед.
Онези, които търсят в чуждото своето и вечно се стремят да обяснят небесното със земното, като че ли се опитват да направят Рьорих по-разбираем, наричайки го художник на варяжка древност, поет на севера. Мисля, че това е погрешно - Рьорих не е слуга на земята - нито в нейното минало, нито в нейното настояще: той целият е в своя свят и не го напуска.
Даже там, където художникът си поставя скромната цел да нарисува картини, изобразяващи земята, където платната му се наричат "Покоряването на Казан" или или декори за норвежкия Пер Гинт, - даже и там той, "неземният властител", продължава да бъде творец на неземен свят: такава Казан Грозни никога не е покорявал, такава Норвегия не е виждал никой пътешественик. Но много е вероятно именно такава Казан и такава битка да е виждал страшният цар в сънищата си, много е вероятно точно тази Норвегия да е виждал в мечтите си поетът, фантазьорът и печалният неудачник Пер Гинт - Норвегия родна, най-прекрасна, любима. Тук като че ли се допират чудният свят на Рьорих и старата, позната земя - и това е защото всички хора, пред които се е открило свободното море на мечтата и съзерцанието, почти неизбежно достигат до Рьориховите "неземни" брегове. Но за това те трябва да обичат севера. Работата е там, че не нанесената на картите държава на Рьорих се намира също на север. И в този смисъл Рьорих е единственият поет на севера, единственият певец и тълкувател на неговата мистично-тайнствена душа, дълбока и мъдра като неговите черни скали, съзерцателна и нежна като бледата эеленина на северната пролет, безсънна и светла като неговите бели и блестящи нощи.
И още нещо много важно може да се каже за света на Рьорих - това е свят на истината. Какво е името на тази истина аз не зная - а и кой знае името на истината? - но нейното присъствие неизменно вълнува и озарява мислите с особена, странна светлина. Като че ли тук художникът е снел от човека всичко привнесено, всичко излишно, пречещо и зло, прегърнал е него и земята с нежен любящ поглед - и се е замислил дълбоко. И се е замислил дълбоко, прозрявайки нещо… И ни се иска тишина - нито един звук, никакво шумолене да не нарушава тази дълбока човешка мисъл.
Такава е държавата на Рьорих. Безплоден ще е всеки опит да се предаде с думи нейното очарование и красота; онова, което е изразено чрез багри, не търпи съперничеството на словото и не се нуждае от него. Но, ако е уместна шега в един толкова сериозен въпрос, не би било зле да се изпрати в царството на Рьорих цяла брадата експедиция за изследване. Нека ходят и измерват, нека мислят и пресмятат, и нека после да напишат историята на тази нова земя и да я нанесат на картите на човешките откровения, където само молцина художници са създали и укрепили царствата си.
Абонамент за:
Коментари (Atom)