КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ РЕПРЕСИИ НАД ТВОРЦИТЕ НА ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 9.ІХ.1944 г.

След преврата на 9.IХ.1944 из страдалната българска земя се изви сатанинско хоро, което оставяше след себе си огън и кръв. Тази вакханалия само за няколко месеца помете елита на нацията – нейната интелигенция.

Първата жертва бе карикатуристът Борьо Зевзека (Б. Руменов), убит в сградата на радиото. Последва го Райко Алексиев. Героят му Гуньо Гъсков очакваше с нетърпение да навърши 17 години, за да стане "комунист“. Тогава – споделяше той – ще си пуша тютюн свободно и никой не може да ми каже нищо, защото ще му викам долу буржоазията.“ И ето,сега - бе дошло неговото време...

Първото действие от разигралата се "Гуньогъсковиада" се наричаше "народен съд". На 30 септември министър-председателят Кимон Георгиев подписа наредба, предвиждаща да бъдат осъдени всички лица, които... от 1.I.1941 със своите действия, писания, слово или по друг начин са допринесли“ за въвличането на България във войната, служили са по някакъв начин на Германия, или са "нарушили" неутралитета към СССР. Предвиждаше се съдебният състав да се формира от "народни обвинители" и съдии, предложени от отечественофронтовските комитети. Те "с най-голяма бързина" трябваше да съберат уличаващ материал, да "възбудят обвинението и определят мярката за неотклонение". Срок за завършване на делата бе 1.I.1945.

В Съюза на художниците вече кипеше трескава дейност по реорганизацията и прочистването му от "фашистки" елементи. Малка група от нагаждачи извърши преврат и се самообяви за "нова управа" : Николай Райнов – председател, Илия Петров – секретар, и Николай Шмиргела – касиер. На 19.IХ. те свикаха "общо събрание", което трябваше да изработи програма за бъдещата дейност.

Заговорниците успяха да съберат едва 50 души от членовете на Съюза на дружествата на художниците в България. Зад гърба на мнозинството (членската маса надхвърляше бройката 300) те постановиха разформироването на дружествата. В бъдеще художниците можеха да постъпват в съюза само поединично и след изричното одобрение от административната управа. Освен споменатите по-горе лица към нея беше кооптиран "постоянен съвет" от 8 души и "политическо бюро“ от представители на четирите "фракции, съставляващи отечественофронтовската власт". Сред новоизбраните личаха имената на Фунев, Жендов, Ангелушев, Попов, Сотиров и др. На следващото събрание Николай Райнов чете доклад, в който се казваше, че в съответствие с изискванията на "народния съд", "който иска заслужено наказание за всички престъпници“, управата на съюза трябва да обяви "пред цялата общественост делата и имената на тия, които малко или много са били агенти на фашизма".

Стотици творци на изкуството бяха задържани, жестоко измъчвани, а някои от тях убити още преди "народният съд" да започне своята работа. Банда "гуньгъсковци“ нахлу посред бял ден в кафене "Цар Освободител“ и арестува Райко Алексиев. Парадоксално е, че тя се предвождаше от неговия млечен брат – Лев Главинчев. След половин месец на нечовешки изтезания позволиха на жена му да го посети. След време, тя разказа, че не е могла да го познае: "Беше изнемощял, едвам говореше, но ми каза: "Така ме тормозиха, измъчваха, физически и психически. Не очаквах, че ще направят това с мен. Аз обичах този народ.“

На 18 ноември Райко Алексиев издъхна в ръцете на палачите си.

Подобна е съдбата и на младия художник Михаил Ваклинов, родом от Кюстендил. Той умря като патриот, който отричаше съществуването на "македонска" нация.

За аналогични "тежки престъпления" в затвора бяха хвърлени: Александър Добринов, Константин Щъркелов, Александър Божинов, Борис Денев, Никола Танев, Константин Коцев (известен с псевдонима Коста Каменов). Но затворът не успя да сломи желанието им да творят. През цялото време те рисуваха и рисуваха. Графичните им "дневници" разкриват зловещата обстановка в "дома на слепите" (надпис върху автопортрет на Танев), но и тънкото чувство за хумор на тези хора, които палачите не можаха да лишат от достойнство. В тях са запечатани образите и на видни интелектуалци, като Димитър Талев, проф. Георги Генов, Дамян Калфов, Змей Горянин, Стефан Танев.

Ал. Добринов бе обвинен, че е "създал множество свръхфашистки картички“; давал карикатури в националистически вестници и илюстрирал книги с антисъветско съдържание, като "Болшевизма вчера и днес", "Богата земя, беден народ" и др. Той обаче, а също така : Талев , Божинов, Денев и Танев категорично отрекоха , че са служили на германските интереси, а Каменов заяви простичко: "Рисувах за препитание."

Не така обаче се държаха техни колеги, привлечени като свидетели по делото. Подсъдимият Св. Нелчинов пише в дневника си за Николай Райнов: "Той за никого не каза добра дума... За карикатурата отсече, че не е изкуство, и че карикатуристите не били художници.“

Срещу Кочо Щъркелов бяха повдигнати страшни обвинения: бил предал на полицията Хр. Ясенов; не защитил Вапцаров на процеса през 1942.

И когато неговият живот също висеше на косъм, свидетелите Младен Исаев и Христо Радевски сипеха срещу него гнусни лъжи. Първият: че чул Щъркелов да казва относно Вапцаров: "Щом е виновен, нека си понесе заслуженото." А вторият – че след процеса Щъркелов влязъл в една кръчма и се провикнал: "Днес окачих един човек на въжето, но на негово място трябваше да отиде Жендов.“

По време на "народния съд“ същите тези хора публикуваха във вестниците публични доноси. Подписана с името на Ник. Райнов в пресата излезе статия, в която се твърдеше , че обвиняемите, а преди всичко изкуствоведът Чавдар Мутафов и жена му Фани сътрудничели на германската пропаганда. Но когато защитата на подсъдимите пожела да разнищи казуса, професорът гузно мълчеше. Едва след третото запитване отговори : "Не съм писал тази статия, синът ми (Богомил) я е писал и е използвал името ми.“

На предварително произнесена присъда прилича и изявлението на Н. Райнов, Ил. Петров и Шмиргела. То се появява малко преди VI състав на "народния съд“ да излезе с решението по делото и е озаглавено: "Изключени завинаги от Съюза на художниците заради фашистка дейност.“ В него са посочени имената на Ал. Божинов, Б. Денев, Ст. Баджов, К. Щъркелов, Евгени Йонов, Ив. Вълчанов, К. Гърнев, проф. Н. Михайлов, Н. Ростовцев, проф. Н. Кожухаров, М. Паразчук, Г. Атанасов, Н. Глинек, Ст. Василев. За седем души се съобщава, че се "отстраняват от активна дейност без право да бъдат избираеми и избиратели“.

Пред други седмина, "които не са съюзни членове“, се "затваряха завинаги вратите на съюза“. Зловещият документ завършва с "изнасяне на показ“ и "порицание откритата фашистка дейност“ на Коста Каменов, Кирил Буюклийски ( баща на известния съвременен творец Димитър Буюклийски ) , Лазар Йорданов, Кирил Тодоров, Георги Ефтимов и Ст. Сърмабожов.

През 1945 г. чистката сред дейците на изкуството и науката продължи с неотслабващо темпо. С указ на регентите от 17 януари, който започваше със смехотворното "В името на Негово Величество царя“ (Симеон II), от Художествената академия бяха уволнени изключително талантливите художници, професорите Васил Захариев и Никола Кожухаров. Малко след бе изгонен проф. Никола Ганушев. Висшето училище се лиши още от преподавателите М. Михайлов, починал при неизяснени обстоятелства, и Никола Аръшев, изхвърлен като "неблагонадежден елемент“. Студентският отечественофронтовски комитет жестоко заклейми своите доскорошни професори. Чудовищен компромат изреждаше "изключително опасната“ дейност на проф. Ганушев.

Подобни доноси, които можеха да струват живота на човека, изобилстваха по това време.Така например , агент № 109 от отдел "В“ на Държавна сигурност направи обстоен доклад по повод конгреса на художниците. В него той определи гениалния скулптор Андрей Николов като народен враг и "най-големия привърженик на цар Борис“; Стоян Конаклиев като "провокатор с фашистки разбирания“. Доносникът лепна прозвището "член провокатор“ и на Никола Георгиев, като го клеветеше, че заявил на всеослушание: "Сегашното художничество е реакционно, а не преди 9 септември.“ За звенаря Веселин Томов той написа, че защищавал горепосочените фашисти. Не е за учудване, че през следващите години имената на набедени художници минаха в забвение.

Изкуството на мнозина бе заклеймено като "буржоазна отживелица“, "декадентска“ и "салонна“ живопис. В тази категория попаднаха Ел. Карамихайлова, Ал. Мутафов, Ел. Консулова-Вазова, Ив. Табаков, Ник. Маринов, Г. Машев, Ат. Михов, М. Жеков, Г. Железаров, Хр. Каварналиев, Д. Константинова, Т. Коджаманов, Хр. Йонков-Крискарец, П. Францалийски, Й. Гешев, Вл. Рилски, А. Белковски и много други.

Сред репресираните особена група съставляваха т. нар. великобългарски шовинисти като: Ари Калъчев, Емануил Ракаров, Ст. Баджов, Петър Георгиев, Дим. Ризов-Возир, П. Морозов, М. Пулиев. Тези хора си бяха позволили да възпяват в картините си многострадалната Македония и величието на националната ни история.

Не са малко творците, които бяха репресирани само поради обстоятелството, че са влезли в досег с двореца или са родственици на "народни врагове“.

Виолина Лулчева – дъщеря на жертвата на "народния съд“ Коста Лулчев, бе преследвана до края на живота си. Обвинена, че е разнасяла позиви, тя бе вкарана в затвора, а по-късно интернирана с престарялата си майка във Видинско, където прекара 10 години. Дълго време от изложбена дейност бе отстранена Бистра Винарова – съпругата на "буржоазния историк“ Симеон Радев.

В края на 40-те и началото на 50-те години върху биографиите на редица творци бяха лепнати новоизработени осъдителни етикети като ???проводник на трайчокостовщината“ или на "жендовщината“.

Художничката Екатерина Спасова бе задържана и инквизирана във връзка с процеса Костов; от нея насила бяха изтръгнати признания, че е поддържала връзки с творци от Югославия и е предавала шпионски сведения на споменатата държава.

Ролята на екзекутор се подемаше от политическия слугинаж – критиците на изкуството. Някои от публикациите в списание "Художник“ звучат като прокурорски обвинителни речи. В статия "Общата художествена изложба“ (кн. 3 от 1950 г.) главният редактор Богомил Райнов пише за Жендов: "Явни формалистични белези носи композицията "Пред гроба на водача“... геометризиране на силуетите и гънките на облеклата, обобщаване на формите в духа на прочутия "синтетизъм“, условни плакатни багри, изразяващи вкусовщина, наред с чисто технически недостатъци...“

Три години след появата на споменатия пасквил Жендов умря забравен от всички.

Не бе пощаден дори левичарят Ненко Балкански. Бил анархист, приспособленец, "активен златорожец“. Постепенно от изложбените зали бяха прогонени Кирил Цонев, Вера Недкова, Бенчо Обрешков, Иван Ненов, Васил Бараков, Кирил Петров, Стоян Сотиров, Цанко Лавренов, Борис Коцев и страдалецът Златю Бояджиев.

Вездесъщият Богомил Райнов си позволи да очерни дори Владимир Димитров-Майстора. За да бъде гаврата пълна, Райнов помести в "Стършел“ фейлетон, в който задаваше въпроса: "Какво би станало с нашия Майстор, ако ябълките и крушите изчезнат от планетата Земя!?“

Най-талантливите художници престанаха да излагат. Отричани и подценявани напуснаха галериите, учебниците и художествените издания автори, като Никола Петров, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Георги Машев, Гошката Дацов, Сирак Скитник, ранният Ненов, "дореволюционният“ Венев...

Мнозина не виждаха нищо обнадеждаващо сред тази пустиня, наречена "художествен живот“, и се сбогуваха с "комунистическия рай“ завинаги. Страната напуснаха Христо Явашев, Давид Перец, Елиезер Алшех и съпругата му Бронка Гюрова, Ари Калъчев, Маша Узунова, Николай Дюлгеров, Султана Суружон. Макар и по-късно по техния път тръгнаха: Л. Далчев, Н. Орешаков, Л. Диманов, А. Лекарски, Н. Сарафов, М. Марков...

Други не пожелаха дори да опитат сладостите на социализма. Предпочетоха да останат невъзвръщенци до края на живота си. Сред тях бяха жестоко заклеймяваният Жорж Папазов, Анастас Качамаков, Борис Георгиев, Асен Пейков, Никола Михайлов, Андон Русев.

След 1956 настъпи известно "размразяване“. Но погромът над елита на българското изобразително изкуство, извършен през предишните 12 години, не можа да бъде изживян. В някои отношения последиците са невъзвратими, защото бяха прекършени стотици човешки съдби, бе унищожен и похабен талантът на няколко поколения творци и нещо, което се премълчава упорито и до днес – България бе изтрита от картата на световното изкуство.

Д-р ГЕОРГИ ГЕНОВ
Да смятам за репресия , че приближени на определена политическа партия имат по-голям достъп до галериите , пазара и колекциите на властимащите.


Д-р Георги Генов - н.с. I ст. в Института за история при БАН. КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ РЕПРЕСИИ НАД ТВОРЦИТЕ НА ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО В БЪЛГАРИЯ СЛЕД 9.ІХ.1944 г.
via Де зората

Митовете около 9 септември 1944 година

В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 година сбирщина въшливи скотове, наричащи се партизански отряд "Чавдар", водени от неколцина офицери-родоотстъпници, нахълтват в сградата на Военното министерство и обявяват създаването на правителството на Безотечествения фронт. На сутринта водачът на преврата Кимон Георгиев прочита по Радио София обръщение към народа, че "Отечественият фронт взема властта в България в тия тежки часове, за да я спаси от гибел..." и т.н. и т. н. Впоследствие години наред това деяние беше представяно  от комунистите като "народна революция", "деветосептемврийско въоръжено въстание", "освобождение от фашистко робство" и прочие небивалици. Непрекъснато се тръбеше, че "9 септември" дал началото на новия живот, на благоденствитео и свободата, без тирани, фашисти и експолоататори.

След падането на еднопартийния режим през ноември 1989 година и последвалия политически и медиен плурализъм, излязоха наяве доста факти около събитията непосредствено след 09.09.1944 година, а именно:
- 30 хиляди убити и "безследно изчезнали" българи само до края на 1944г.;
- жестока и кървава разправа с целия политически спектър, включително и с немалка част от самите комунисти;
- национализация и отнемане на земята, съпроводени с насилие, репресии и затваряне в концентрационни лагери;
- пълно премахване на демократичните свободи и гражданските права;
- де факто превръщане на сувереното българско Царство в съветска республика по Сталински образец.
При наличието на такива факти вече нямаше как "9 септември" да се приема еднозначно от обществото (наследниците на репресираните след 09.09.1944г. никога не са и приемали тази дата за празник, но при комунизма те не можеха да обявят това публично). Затова идеолозите на "деветосептемврийската революция" започнагха да налагат нови митове за "9 септември" - че макар и ролята на "9 септември" във вътрешно-политическия живот да е противоречива, във външно-политическо отношение "9 септември" има изцяло положителна роля. Точно на тези митове бих желал да обърна внимание днес.

Мит Nо1: "9 септември" изважда България от международна изолация.
Пълни глупости. Превратът на 09.09.1944г. сваля правителството на Константин Муравиев, съставено от народняци, демократи и десни земеделци, т.е. легалната опозиция на предишните прогермански правителства. Партиите и политиците в него са имали доверието на Англия и САЩ през цялото време на войната. Самото правителство вече е водило преговори запримирие с Англия и САЩ, а още предишното българско правителство (на Иван Багрянов) е извадило страната от Тристранния пакт и е разоръжило 15 хиляди германски войници и офицери на българска територия.

Мит Nо2: Благодарение на "9 септември" България е предпазена от териториално орязване.

Да бе, да. Политиката на Запада по време на Парижката мирна  конференция през 1947 година е възвръщане на "справедливотта", т.е. на мирновременните граници. Ето защо България е принудена да върне Македония и Беломорието на Югославия и Гърция, но запазва Южна Добруджа, а гръцките апетити за Родопите са пресечени. СССР подкрепя териториалната цялост на България по две причини: липса на обща граница (за разлика от случая с Полша) и факта, че през 1947 година България е вече трайно в съветската сфера на влияние.

Мит Nо3: "9 септември" предотвратява нова "национална катастрофа".

Това вече е върха на сладоледа. Вярно е, че новото ОФ-правителство постига споразумение със Съюзниците за преминаване на България на страната на антихитлеристката коалиция. Но въпреки участието в заключителния етап на войната и дадените 32 хиляди жертви, България не е призната за победител и е била третирана като победена страна. И от Запада, и от СССР. За сравнение, Финландия въпеки че воювасрещу Съветския съюз, накрая успява да избегне окупацията благодарение на умела дипломация и военни успехи срещу СССР през лятото нма 1944 година. Примерът с Финландия показва, че България също е имала шанс за друго развитие, но този шанс е минавал през няколко важни стъпки:
- по-активна дипломация със Западните съюзници. Всеизвестно е, че Чърчил е настоявал за съюзнически десант на Балканите през Гърция, гонейки две цели - прогонване на немската армия и възпиране на евентуална съветска инвазия. В тази ситуация България е държала един много важен коз - Беломорието, което е било под контрола на българската армия. Предаването на Беломорието (и Македония) на съюзните армии би предизвикало по-благосклонно отношение към България;
- от своя страна, България е могла да настоява в тези територии да няма сръбски и гръцки окупационни войски (подобно на ПСВ), с цел предпазване на българското население от ексцесии. Българското правителство също е могло да въоръжи отрядите на ВМРО в тези области - хем да подпомагат съюзниците срещу хитлеристите, хем да защитават цивилното българско население;
- освободените български армии са могли да бъдат придвижени на север към Дунава, а правителството да сключи отбранителен съюз с Румъния срещу евентуална съветска агресия. След като главнокомандуващия Трети украински фронт маршал Толбухин е събирал армия от милион и половина червеноармейци, само за да нападне България, можем да си представим дали СССР би се осмелил да нападне обединените сили на България и Румъния, при положение, че войната с Германия е в разгара си.

Вереме е истината да излезе наяве! Стига сме търпяли лъжите и манипулациите на червени "историци" и пропагандатори!

Нека първо обаче да почетем паметта на жертвите на онези лумпени и безродници, които взеха властта на 09.09.1944г. Същите лупмени и безродници, които разказаха играта на цялото българско общество, а днес техните наследници продължават да ни се качват на главите.

Бог да прости жертвите на комунизма!

Източник: http://thetrooper.blog.bg/politika/2009/09/09/mitovete-okolo-9-septemvri-1944-godina.393952

16 септември 1944 г.

16 септември 1944 г. – Командващият 3-ти Украински фронт маршал Толбухин изисква от военния министър Дамян Велчев българската армия да мине на оперативно подчинение на съветското командване. Неговият заместник ген. Бирюзов пристига в София, за да ръководи съветските войски в България и оперативното използване на българската армия през българския генерален щаб.

Димитър Ганев от Политбюро на ЦК на БРП и полковникът от съветското военно разузнаване Иван Винаров, ръководител на Военния отдел на ЦК на БРП, са приети от ген. Толбухин и ген. Рогов, шеф на военното разузнаване на фронта, в щаба на фронта в Добрич.

По поръчение на ръководството на компартията Ганев информира за политическата обстановка, а Винаров за постигнатия контрол върху българската армия. Иван Винаров докладва, че е разпуснат експедиционният корпус в Югославия, в който са служили много "реакционни офицери", част от дивизионното командване е сменено с партизански командири и предстои смяна на полкови командири, в съединенията и полковете са назначени помощник-командири без да се наричат комисари, във всички части са създадени войнишки комитети, формирани са гвардейски батальони и полкове от бившите партизански отряди с готовност за формиране на две дивизии.

12 септември 1944 г

Регентите (от ляво на дясно) Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов са сред висшите лица отказари за разпити в Москва | Снимка: lostbulgaria.com.

12 септември 1944 г. – Министерският съвет излиза с решение за арестуването на всички министри от кабинетите в периода 1 януари 1941 г. – 9 септември 1944 г., на народните представители от мнозинството в 25 ОНС, на военни, които „са станали причина за поставяне страната пред катастрофа” и на лица, „заповядвали или извършвали убийства, палежи и изтезания”. Имуществото им е поставено под запор. По този начин се узаконяват вече започналите масови арести в страната.

15 от арестуваните са изпратени за следствие в Москва. Между тях са: бившите регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов; бившите министър-председатели Добри Божилов и Константин Муравиев; бившите министри Петър Габровски, Първан Драганов, инж. Димитър Василев, Димитър Шишманов; бившите началник щаб на армията генерал-лейтенант Никола Хаджипетков и генерал-лейтенант Константин Лукаш.

ЦК на БРП(к) приема Окръжно № 5, в което се нарежда: "При съдействието на отечественофронтовските комитети да се проведе решително и бързо прочистване на целокупния държавен апарат от всички злостни врагове на народа и на Отечествения фронт и да се ликвидират енергично и твърдо оцелелите все още гнезда на фашистка съпротива.”

След консултации с Георги Димитров в Москва е съставено Политбюро на ЦК на БРП: Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Георги Дамянов, Петко Кунин. По настояване на Георги Димитров за първи секретар на ЦК е избран Трайчо Костов. В Луковит комунистически партизани застрелват командира на Четвърта армия ген.-лейт. Атанас Стефанов.

9 септември 1944 г

Превратаджиите най-напред превземат Министерството на войната | Снимка: Интернет.

9 септември 1944 г. – В условията на започнала съветска окупация Отечественият фронт овладява властта чрез преврат. В очакване на завземане на военното министерство, където се помещава и Министерският съвет, военният министър ген. Маринов не допуска да се подмени обикновената охрана.

В 2.45 часа дежурният офицер кап. Димитър Томов отваря неохраняваната източна врата на министерството и вкарва в него Петър Вранчев, о.з. майор Тодор Тошев, о.з. майор Стоян Трендафилов и кап. Димитър Попов - командир на прожекторната рота от противовъздушната отбрана на столицата, придружени от малка войскова част.

По телефона ген. Маринов отдава заповед до гарнизоните и войсковите части в страната да изпълняват нарежданията на новата власт. Малко по-късно във военното министерство пристигат членовете на предварително сформираното правителство. Регентите княз Кирил Преславски и ген.-лейтенант Никола Михов са извикани във военното министерство, за да оформят извършения преврат.

С указ за министър-председател е назначен Кимон Георгиев и правителство в състав: Кимон Георгиев (ПК "Звено"), Добри Терпешев (БРП), Никола Петков (БЗНС) - министри без портфейл; министър на външните работи и изповеданията - проф. Петко Стайнов (ПК "Звено"); министър на вътрешните работи - Антон Югов (БРП); министър на народното просвещение - проф. Станчо Чолаков (ПК "Звено"); министър на правосъдието - д-р Минчо Нейчев (БРП); министър на финансите - проф. Петко Стоянов (независим); министър на войната - полк. Дамян Велчев (ПК "Звено"); министър на търговията, промишлеността и труда - Димитър Нейков (БРСДП); министър на земеделието и държавните имоти - Асен Павлов (БЗНС); министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството - Борис Бумбаров (БЗНС); министър на железниците, пощите и телеграфите - Ангел Държански (БЗНС). Учредени са три нови министерства. За министър на народното здраве е назначен д-р Рачо Ангелов (БРП), министър на социалната политика - Григор Чешмеджиев (БРСДП), и министър на пропагандата - Димо Казасов, независим. За главнокомандващ българската армия е назначен ген. Иван Маринов. С указ на регентите е разпуснато XXV Обикновено народно събрание.

В противоречие с конституцията правителството освобождава с постановление княз Кирил и ген. Михов от Регентския съвет и назначава проф. Венелин Ганев (бивш член на Радикалната партия), Цвятко Бобошевски (от Народната партия) и Тодор Павлов (БРП).

Същият ден съветските войски влизат в Шумен, Разград и Бургас. В Шумен съветските войски извършват обезоръжаване на Шуменските гарнизонни полкове. Пред съветската офицерска команда запасният поручик Петър Добрев Петров се самоубива с думите: "Български офицер не предава оръжието си". За двата дни на операцията са пленени 21 000 български войници и офицери. По заповед на съветското главно командване настъплението е прекратено малко преди полунощ.

Със заповед на Сталин в 23 часа в Москва са дадени 20 артилерийски залпа от 240 оръдия в чест на отличилите се в операциите на територията на България войски на Трети Украински фронт и Черноморския флот. Съединенията и частите, които най-много са се отличили в операцията в България, са представени за присвояване на имената „Русчушки”, „Шуменски”, „Варненски” и „Бургаски”.

Началото на съветската окупация на България – 8 септември 1944 г.

ПАМЕТ - Инициативи Написано от Христо Христов    Събота, 08 Септември 2012 18:58 Първите войски от 3-ти Украински фронт пристигат в София на 15 септември 1944 г. | Снимка: Архив на Националния военноисторически музей. На този ден преди 68 години Червената армия навлиза в България и при военна операция налага съветска окупация. Този ден не се отбелязва по никакъв начин от промените насам, а с него започва една от най-жестоките страници от най-новата българска история. Миналата година сайтът desebg.com за първи път представи по-обстойно подготовката на окупацията на България и операцията по нахлуването на Червената армия. Тя протича от 8 до 10 септември 1944 г., като протича без нито един изстрел срещу армиите на 3-ти Украински фронт, които навлизат от територията на Румъния и с десанти от Черно море. Присъствието на съветски войски продължава до декември 1947 г. и на практика предопределя развитието на страната за следващия близо половин век. За по-новите посетители на desebg.com сайтът предлага публикуваното миналата година видео по тези тема, което е с участието на актьорите Руси Чанев и Валентин Ганев. То може да бъде видяно – тук. Карта на нахлуването на Червената армия в страната със статистика за броя на войската и въоръжените на 3-ти Украински фронт, Царство България и на Германия вижте – тук. Фотогалерия от подготовката и нахлуването на Червената армия от фотографии на Националния военноисторически музей, откупени специално за публикуване на desebg.com вижте – тук. Как България е докарана до национална катастрофа по време на съветската окупация – вижте документалната книга на историка Веселин Ангелов – тук.