Повече от тридесет години минаха от 1914 г., когато дадох скромния си принос като доброволец в Първата световна война, наложена на Райха.
В тези три десетилетия любовта и верността към моя народ са ръководели всичките ми помисли, действия и целия ми живот. Те ми дадоха силата да реша най-трудните проблеми, лежали някога пред смъртен човек. В тези три десетилетия аз похарчих силата и здравето си.
Не е вярно това, че аз или който и да е друг в Германия през 1939 г. е искал война. Тя беше желана и умишлено предизвикана единствено от чуждите политици от еврейски произход или работещите за еврейските интереси. Аз направих твърде много предложения за ограничаването и контрола на въоръжаването, на които идните поколения няма да са достатъчно малодушни, за да не обърнат внимание, при поставянето на отговорността за избухването на тази война върху мен. След ужасяващата Първа световна война никога не съм пожелавал да има втора срещу една Англия или Америка. Ще минат столетия, но от руините на нашите градове и паметници ненавистта към истински отговорните винаги ще се надига към хората, на които дължим всичко това: интернационалното еврейство и неговите лакеи.
Само три дни преди избухването на войната между Германия и Полша аз предложих решение на немско-полския проблем на британския посланик в Берлин - интернационален контрол както в случая със Саар. Това предложение също не може да бъде пренебрегнато. То бе отхвърлено само защото управляващата клика в Англия искаше война, отчасти поради търговски причини, отчасти под влиянието на пропагандата на интернационалното еврейство.
Аз не оставих никой да се съмнява, че ако хората в Европа още веднъж бъдат третирани като обикновени листове на акции в ръцете на тези интернационални финансови конспиратори, то тогава цялата отговорност за кланетата трябва да се дири в истинските виновници: евреите. Нито пък остваих у някого съмнението, че този път милиони европейски деца с арийски произход ще умрат от глад, милиони мъже ще загинат в бой и стотици хиляди жени и деца ще изгорят или ще бъдат бомбардирани в градовете ни, без да бъде потърсена сметка на истинските виновници по един макар по-хуманен начин.
След шест години война, която въпреки всички неуспехи, един ден ще влезе в историята като най-величествената и героична проява на волята за живот на един народ, аз не мога да изоставя столицата на тази държава. След като нашите сили са твърде слаби, за да удържат вражеските атаки, и след като нашата съпротива бе отслабена от едни толкова слепи, колкото и безхарактерни, същества, аз искам да споделя съдбата на милиони други, останали в града. Освен това аз няма да падна в ръцете на врага, който иска ново представление, режисирано от евреите, за да отклони вниманието на истеричните маси.
За това реших да остана в Берлин и тук да избера доброволната смърт, когато преценя, че резиденцията на фюрера и канцлера вече не може да бъде защитавана. Умирам с щастие в сърцето, съзнавайки неоценимите дела и постижения на нашето селячество и нашите работници и уникалния принос в историята на нашата младеж, носеща моето име.
Че съм им признателен за всичко е също така очевидно както желанието ми, те да не престават да се борят и, без значение къде, да продължат да се бият с врага на отечеството, верни на идеалите на великия Клаузевиц. Чрез саможертвата на нашите войници и вярата ми в тях до смъртта, в немската история са посети семена, които един ден ще покълнат, за да известят славното възраждане на националсоциалистическото движение в истинска обединена нация.
Много от нашите най-смели мъже и жени се заклеха да свържат живота си с моя докрай. Помолих ги, а накрая им наредих да не правят това, а да изиграят своята роля в по-нататъшната борба на народа. Помолих лидерите на армията, военноморските сили и военновъздушните сили да укрепят националсоциалистическия дух на съпротивата на войниците ни по всички възможни начини със специално ударение на факта, че аз в качачеството си на основател и създател на движението предпочитам смъртта пред страхливото оттегляне или дори пред капитулацията.
В бъдеще може да стане въпрос на чест за германските армейски офицери, както е вече в нашата флота, отстъпването на територия и градове да е невъзможно и че над всичко друго командващите трябва да дадат блестящ пример на изпълнено с вяра посвещение на дълга до смърт.
|
| Част II |
Преди смъртта си, изключвам от партията бившия райхсмаршал Херман Гьоринг и му отнемам всички права, предоставени му с указа от 29 юни 1941 г. и от речта ми пред райхстага на 1 септември 1939 г. На негово място назначавам флотски адмирал Дьониц като райхспрезидент и върховен командващ на въоръжените сили.
Преди смъртта си, изключвам от партията и отстранявам от всички заемани длъжности бившия райхсфюрер на SS и министър на вътрешните работи Хайнрих Химлер. На негово място назначавам гаулайтер Карл Ханке за райхсфюрер на SS и началник на германската полиция, а гаулайтер Паул Гислер за министър на вътрешните работи.
Гьоринг и Химлер с тайните си преговори с врага без мое знание и против волята ми и чрез незаконните си опити да заграбят властта в държавата, освен предателството лично срещу мен навлякоха непоправим срам върху целия народ.
С цел германския народ да получи правителство от достойни хора, които ще продължат войната с всички средства, аз като фюрер на народа назначавам следните членове на новия кабинет:
· Президент на райха: Дьониц· Канцлер на райха: д-р Гьобелс · Министър на партията: Борман · Министър на външните работи: Зайс-Инкварт · Минстър на вътрешните работи: гаулайтер Гислер · Министър на войната: Дьониц · Върховен командващ на армията: Шьорнер · Върховен командващ на военноморските сили: Дьониц · Върховен командващ на военновъздушните сили: Грайм · Райхсфюрер на SS и началник на германската полиция: гаулайтер Ханке · Министър на търговията: Функ · Министър на земеделието: Баке · Министър на правосъдието: Тирах · Министър на културата: д-р Шел · Министър на пропагандата: д-р Науман · Министър на финансите: Шверин-Крозиг · Министър на труда: д-р Хупфауер · Министър на военното снабдяване: Заур · Ръководител на германския Трудов фронт и министър без портфейл: д-р Лай
Въпреки че някои от тези мъже, включително Мартин Борман, д-р Гьобелс и други заедно с жените си, по своя собствена воля решиха да не напускат столицата при каквито и да било обстоятелства и се подготвиха да умрат с мен, аз ги моля да приемат моето искане да поставят благополучието на нацията над собствените си чувства. С работат си и верността си те ще останат и след смъртта ми близо до мен като се надявам, че духа ми ще продължи да живее сред тях, подкрепяйки ги винаги. Нека бъдат сурови, но никога несправедливи, нека преди всичко да не допускат действията им да бъдат водени от страха и нека винаги за тях честта на народа да е над всичко на земята. Накрая те винаги трябва да помнят, че нашата задача за укрепването на националсоциалистическата държава предствалява работата на идните столетия, така че всеки трябва да подчини личните си интереси на общото благо. Моля всички германци, всички националсоциалисти, мъже и жени, и войниците от вермахта да останат верни и предани до гроб на новото правителство и президента.
Над всичко настоявам правителството и хората да се придържат към расовите закони в цялата им строгост и безмилостно да се съпротивляват на всеобщия отровител на всички нации - международното еврейство.
Съставено в Берлин на 29-ти април 1945 г. 4:00 сутринта: Адолф Хитлер
|
| Свидетели: · Гьобелс · Борман · Кребс · Бургдорф ____________________________ Източник: http://www.boinaslava.net/thirdreich/imena/AHpolitichesko.htm |
Показват се публикациите с етикет фашизъм. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет фашизъм. Показване на всички публикации
Политическо завещание на Адолф Хитлер
„Фашизмът е скоба в човешкото развитие”
Истинската история
„Фашизмът е скоба в човешкото развитие”
Хитлер никога не е възнамерявал да убеждава или да просветлява - само властта в чист вид, добита с всички средства, е от значение за него
Иван Петрински
 |
"Играчката на Тисен", плакат на немския художник и фотограф Джон Хартфийлд (Хелмут Херцфелд - 1891-1968), създаден, за да подчертае недвусмислената подкрепа на едрите индустриалци за Хитлеровото правителство в Германия (30 януари 1933 г.). Вдясно - надгробна плоча на евреина Адолф Хитлер (1812-1892), зелен туф, Букурещ.
|
* * *
Ако ще трябва да потърсим корените на фашистката и хитлеристката идеология, които повечето изследователи все пак разглеждат като единно историко-философско явление, няма да е възможно да минем без пълния спектър от антихристиянски движения, но те определено няма да бъдат най-важното. От наистина безкрайната редица повече или по-малко успешни опити за обяснения на произхода на мракобесните политически теории от първата половина на миналия век ще трябва непременно да извлечем тези, които ги разглеждат в условията на определена икономическа и обществена среда. Можем наистина да обявим за носители на идейните основи на фашизма и хитлеризма, при това доста непосредствени, и френският абсолютизъм от ХVII-ХVIII в., и Френската революция (1789 г.), дори Робеспиер може да е идеен предтеча на Хитлер (Г. дьо Ренол, 1934), но френската организация "Аксион Франсез" , създадена през 1905 г., най-често се налага от изследователите като най-пряк идеен и организационен предшественик на фашизма. Впрочем френската политическа десница, даже крайната, и днес може да се похвали с успехи. "Протофашистки" идеи се търсят често в пангерманския и австрийския шовинизъм, сред руските антисемитски автори, в ултраконсервативните немски философски школи или у автентичния френски фашизъм, често наричан протофашизъм. Не може да се очаква, че ще липсват и по-крайни твърдения. Нацизмът, според Л. Шварцшилд, е направо връщане към човекоядството.
Колкото и да ровим из ранните автори, с колкото и място да разполагаме, колкото и да сме търпеливи в търсенията си, няма да можем да пропуснем главното - именно Първата световна война създава тези условия, в които ще избуят фашистките идеи. "Фашизмът е феномен на следвоенното (на Първата световна война) общество и всички опити да се дефинира с помощта на успоредици с "предшественици" - като бонапартизма например, остават стерилни, рискуват отклоняването от вярната посока" (А. Таска, 1980), а разговорите за неговите предшественици ще си останат строго специализирани. Във всички случаи ще ни се иска да се съгласим с италианския политик от първата половина на ХХ в. Иваное Бономи (1873-1951), че "фашизмът е скоба в човешкото развитие". Дано, но кой знае...
* * *
Националсоциализмът, макар да се обединява често с фашизма, възниква напълно самостоятелно. Всъщност даже е по-млад от италианския фашизъм с точно 333 дни (М. Семков, 1989). На 24 февруари 1920 г. в една от залите на мюнхенската бирария "Хофброй" се събира на поредната си сбирка "клубът на пиячите на бира", едва ли някой от 64-те членове на клуба е отсъствал. След грижлива подготовка, с ораторски бяс Адолф Хитлер залива с порой от омраза, натрупана през годините, слушателите си в този странен спектакъл. Със сигурност "на трибуната Хитлер вероятно се е чувствал като Вагнеров герой, изпратен от провидението на германския народ" (М. Семков, 1989), за да може толкова да се хареса сам в "Моята борба": "Пред моите очи въздигането ни започваше своя марш. И аз виждах... богинята на неминуемото отмъщение да се възправя..."
Патетиката ще съпровожда всички Хитлерови изяви до края на "Хилядолетния райх". Представите си за бъдещото завоюване на цялата власт в Германия Хитлер формулира в "Моята борба", чието първоначално авторово заглавие е "Четири години и половина на борба срещу измамата, глупостта и подлостта". Смазващо заглавие за книга, което е променено от Макс Аман, финансов и пазарен експерт от обкръжението на Хитлер, на наистина въздействащото "Моята борба". Всички изследователи са категорични, че в двата тома на книгата, издадени през 1925 г. и през 1926 г., а в следващите години задължително обединявани в един том, истината е последна грижа на автора. Какви са тогава основните идеи в "Моята борба"?
Мирът, според Хитлер, трябва да е "гарантиран с победоносния меч на народ от господари, който подчинява целия свят в служба на една висша култура". В кристално чист вид тази "висша култура" бе показвана и налагана в продължение на няколко години в Полша, в окупираните части на Съветския съюз и къде ли не още след 1939 г.
Обичайната германска точност у австриец е проявена с предвиждането, че за по-малко от век Германия ще трябва да си осигури територии в Европа, които да поберат поне 250-милионното й население. Никакви признаци на слабост не трябва да се забелязват при това "осигуряване", като "ще се признава само победата на по-силния и унищожаването на по-слабия или най-малкото - неговото безусловно поробване". Може да изкажем всякакви мисли по отношение на Хитлер, но никога няма да можем да го обвиним в непоследователност - в годините на Втората световна война десетки милиони европейци ще потвърдят тези му думи.
Най-важното е, че никакво убеждаване, никакво "просветляване" на когото и да е не се предвижда. Важна е само властта, която трябва да се завоюва, при това без да се подбират средствата. На "масите" се полага само порой от безскрупулна пропаганда. Тя трябва да "говори" на простонароден език, "на езика на улицата", да разчувства слушателя, да го екзалтира, но в същото време не бива да бъде и толкова груба и недодялана, че да отблъсква по-образованите обществени прослойки. Доста сложни са изискванията на автора към бъдещите пропагандисти.
Зараждащият се нацизъм, според "Моята борба", е изцяло антипарламентарно движение. Само "водачът", дори очевидно да е съвсем безумен и смешен, има безспорен авторитет, той поема пълната отговорност за всички и за всичко. Малките "водачи" се подчиняват безпрекословно на по-големите, а всички вкупом - на главния "водач", който е единствено отговорен за цялата страна. Само чрез възвеличаване на главния "водач", близко до обожествяването, германският народ ще постигне полагащото му се величие и могъщество.
Малко мътна е Хитлеровата представа за републиката и за монархията. Всъщност не се предвижда националсоциализмът да се бори за възстановяване на монархията, но няма да бъде укрепвана и републиката, просто ще бъде създавана "германска държава".
Бъдещето на нацизма Хитлер вижда изградено само чрез фанатизма, членовете на движението трябва да го смятат безпрекословно за единствено вярно учение, стоящо над всички други.
* * *
Повечето изследователи подчертават дебело "покъртителните нелепици" и "псевдосоциалистическите озлобления" (Е. Нолте, 1963) на първите фашистки и националсоциалистически текстове, като недоумяват как подобни безумия могат да получат каквото и да е разпространение сред каквато и да е обществена среда, освен тази с най-тежка маргинализация. Впрочем, и в други исторически епохи при определени предимно безнадеждни обществени условия могат да се наблюдават подобни явления, при които очевидно примитивни като мисъл, евтини като пропаганда, невежи, необразовани и даже природно тъпи "водачи" успяват да окажат търсеното въздействие сред слушателите си. Изглежда, понякога тези, "в скобите", успяват да изскочат оттам. Не се сещам да има точно название за случаите, при които това става масово, но зловещо заобикалящата ни действителност вече налага измислянето му.
В изборите на 6 ноември 1932 г. Хитлеровата Националсоциалистическа германска работническа партия получава 11 737 000 гласа, най-много от всички останали партии, но по-малко, отколкото биха й дали възможност да образува сама правителство на мнозинството.
История на фашизма
Историята на тоталитаризма (фашизма, националсоциализма и болшевизма) трябва да се знае. За да не се забравя какво е било и какво никога в живота на човечеството не трябва да се повтаря.
ФАШИЗЪМ - обществено-политическо течение, появило се в началото на ХХ век. Към него се причисляват движения, идеи и политически режими, които в зависимост от страната и разновидността могат да имат различни названия фашизъм, националсоциализъм, националсиндикализъм и др. Но за всички тях са характерни редица общи черти. [1]
Поява на фашистките движения. Фашистките идеи и движения водят началото си от крайния европейски национализъм през ХІХ в. Той придобива най-войнствени форми в страни като Германия и Италия, където поради политическа раздробеност създаването на националната държава идва със закъснение, или в национални държави, претърпели тежки военни поражения, както например във Франция след Френско-пруската война. Зараждането на фашистките настроения е свързано с консервативната реакция срещу стремителните обществени промени в европейските общества през втората половина на ХІХ в. - индустриализацията, концентрацията на финансовата и предприемаческата собственост и т.н. Подобно на традиционния консерватизъм новите националистически течения декларират своята привързаност към идеята за съществуването на естествени елити и враждебността си към духа на Просвещението. Но за разлика от него те се обръщат към широките маси на населението. Тяхната социална база се състои предимно от обществени слоеве, които губят в хода на индустриализацията и конкуренцията с успелите едри собственици и изпитват страх пред организираното работническо движение. Това е своеобразен радикализъм на средата, който не се стеснява да клейми съществуващия ред и управлението на олигархията и да използва извънпарламентарни методи и масови акции, без да обръща внимание на принципите за легалност, законност и конструктивна демокрация. За разлика от социалистите тези националистически течения не поставят под въпрос принципите на частната собственост, пазара и наемния труд. Те се изказват за здрав и производителен национален капитал като противовес на паразитния и антинационалния. Ултранационалистите възхваляват борбата за съществуване, конкуренцията и тържеството на силния, искат създаване на диктаторска силна държава, включително и за решаване на икономически и социални проблеми, за защита на дребните и средните собственици.
Психологическа основа за развитието на предфашистките, а след това и на фашистките настроения става явлението, което известният философ Ерих Фром определя като бягство от свободата. Малкият човек се чувства самотен и безпомощен в обществото, където над него властват безлики икономически закони и гигантски бюрократични институти, а традиционните връзки със социалното му обкръжение са размити или разкъсани. Изгубвайки веригите на съседското, семейното и общинското единство, хората усещат необходимост от нещо, с което да заменят досегашния съвместен живот. Такава замяна те често намират в чувството за съпричастност към нацията, в авторитарната и военизирана организация или в тоталитарната идеология.
Именно на тази почва през ХХ в. се появяват първите групи, които стоят в началото на фашисткото движение. Най-силно развитие то получава в Италия и Германия, за което помагат нерешените социални, икономически и политически проблеми, силно заострени върху общия фон на на световните сътресения и кризи.
Първата световна война е съпроводена от националистическа и милитаристична възбуда. Подготвяната десетилетия наред от пропагандата вълна на масов шовинизъм залива европейските страни. В Италия се появява движение на привържениците за влизане във войната на страната на държавите от Антантата (така наречените интернационалисти). В него се групират националистите, част от социалистите, представители на художествения авангард (футуристите) и др. Вожд на движението става един от бившите лидери на Италианската социалистическа партия Мусолини, изключен от редовете й заради военните си призиви. На 15 ноември 1914 г. Мусолини започва да издава вестник Пополо д`Итария, в който призовава за национална и социална революция, а след това оглавява движението на привържениците на войната - фаши на революционното действие. Членовете на фаши организират бурни провоенни манифестации, които през май 1915 г. се изливат във вълна от погроми срещу гражданите на Австро-Унгария и Германия и привържениците на неутралитет за страната, в нападение над парламента. Резултатът е, че успяват да въвлекат Италия във войната въпреки мнозинството от населението и значителна част от политиците. По-късно фашистите смятат тази акция за изходен момент в своето движение.
Ходът и последствията от Първата световна война се превръщат в шок за европейското общество. Войната предизвиква дълбока криза в утвърдените норми и ценности, отхвърлени са моралните ограничения, преразгледани са обичайните човешки представи, преди всичко за ценността на човешкия живот. Хората, върнали се от войната, не могат да намерят себе си в мирния живот, от който са успели да отвикнат. Обществено-политическата система е разклатена от революционна вълна, обхванала през 1917-1921 г. Русия, Испания, Финландия, Германия, Австрия, Унгария, Италия и други европейски страни. В Германия към всичко това се прибавя идейният вакуум, предизвикан от падането на монархията през ноември 1918 г. и непопулярността на режима на Ваймарската република. Положението се усложнява от острата следвоенна икономическа криза, която засяга особено болезнено дребните предприемачи, търговците, притежателите на магазинчета, селяните и служителите. Появилият се комплекс от обществени проблеми се свързва в общественото съзнание с неуспешния изход от войната с военното поражение и тегобите на Версайския договор в Германия или с неблагоприятните резултати от преразпределението на света в Италия (чувство за открадната победа). Широките слоеве на обществото си представят изхода от създалото се положение чрез установяването на твърда авторитарна власт. Именно тази идея прегръщат появилите се след войната в различните европейски страни фашистки движения.
Основна социална база на тези движения са радикалната част от дребните и средните предприемачи и търговци, притежателите на магазинчета, занаятчиите и служителите. Тези слоеве са значително разочаровани при конкурентната борба с едрите собственици и с икономическите си съперници на световната арена, а същото така и от възможностите на демократичната държава да им осигури благосъстояние, стабилност и приемлив социален статус. Обединявайки се с декласирани елементи, те издигат свои вождове, които обещават да решат проблемите им чрез създаване на нова система на тотална власт, силна, национална, съответстваща на техните възгледи и интереси. Но фашисткият феномен излиза далече зад пределите на дребните и средните собственици. Той завладява и част от работниците, сред които също са разпространени в значителна степен нормите на авторитарната и националистическа психология и ценностна ориентация. Чудовищният натиск, който оказват върху членовете на обществото постоянното напрежение, монотонният труд, несигурността в утрешния ден, растящата зависимост от мощни държавни и икономически структури за контрол и подчинение, засилват общата раздразнителност и скритата агресивност, която преминава лесно в руслото на расизма и омразата към чуждите (ксенофобия). Масовото съзнание се оказва в значителна степен подготвено за възприемане на тоталитаризма от цялата предходна история на общественото развитие.
Освен това разпространението на фашистките настроения е свързано и с общата промяна на ролята на държавната власт през ХХ в. Тя все повече поема върху себе си несвойствени до това време за нея социални и икономически функции и това помага да нарасне търсенето на авторитарни, принудителни и силови решения на проблемите. Накрая фашистите се подкрепят и от част от предишния икономически и политически елит в редица страни с надеждата, че силната диктаторска власт ще съдейства за икономическата и политическата модернизация, ще помогне да се решат икономическите трудности, да се потиснат социалните движения на работниците и чрез концентрация на силите и ресурсите да се изпреварят конкурентите на световната арена. Всички тези фактори и настроения помагат на фашистите да дойдат на власт в редица европейски страни през 1920-1930 г.
Първи се формира италианският фашизъм. На 23 март 1919 г. на конгрес на бившите фронтоваци в Милано е провъзгласено официално създаването на фашистко движение начело с Мусолини, който получава титлата вожд - дуче (duce). Движението започва да се нарича Национална фашистка партия. Отряди и групи фаши възникват бързо по цялата страна. Само след три седмици, на 15 април с разстрел на лява
Бенито Мусолини и Адолф Хитлер
демонстрация и разрушаване на редакцията на социалистическия вестник Аванти фашистите всъщност започват пълзяща гражданска война.
Към същия период се отнася и формирането на фашисткото движение в Германия. Първоначално то не е оформено в единна организация, а се състои от различни, често съперничещи си групировки. През януари 1919 г. от радикалнонационалистическите политически кръжоци е образувана Немската работническа партия, която по-късно е преименувана в Националсоциалистическа немска работническа партия (НСДАП), а членовете й започват да се наричат нацисти. Скоро вожд (фюрер) на НСДАП става дошлият от армейските кръгове Хитлер. Други, не по-малко влиятелни през този период организации от фашистки тип в Германия са Черният райхсвер, Антиболшевишката лига, военизираните дружества, групите привърженици на консервативната революция, националболшевиките и др. Тактиката на немските фашисти включва терор и подготовка за въоръжено завземане на властта. През 1923 г. ултрадесните групи начело с нацистите вдигат метеж в Мюнхен (бирения пуч), но той бързо е смазан.
Установяване на фашистките диктатури. В нито една страна фашистките движения не успяват да дойдат на власт с подкрепата на голямо мнозинство от населението. Победата на фашистите всеки път е резултат от кампания на терор и насилие, която те разгръщат, от една страна, и благоприятни за тях маневри на управляващите политически и стопански елити, от друга.
В Италия партията на Мусолини триумфира сред обстановка на слабост и растяща криза в системата на либералната демокрация. Начело на страната стои все така една управляваща върхушка, чиито официални цели и принципи остават чужди и неразбираеми за широките маси от населението; политическата нестабилност расте, правителствата се сменят едно след друго. Рязко пада влиянието на традиционните партии, появата на нови сили до голяма степен парализира функционирането на парламентарните институти. Масовите стачки, завземането на предприятията от работниците, селските вълнения, икономическата депресия през 1921 г., предизвикала краха на стоманодобивните комбинати и Банка ди сконто, подтиква едрите промишленици и аграрници да приемат идеята за твърда вътрешна и външна политика. Но конституционната власт се оказва прекалено слаба, както да потисне нарастващото революционно движение, така и да осъществи сериозни социални реформи, които биха позволили на масите да се примирят със съществуващия обществен строй.
Освен това либералната система в Италия не е в състояние да осигури успешна външна експанзия и колониална политика, не може да смекчи неравномерното развитие на отделните региони и да преодолее местния и груповия партикуларизъм, без което не е възможно да се гарантира по-нататъшния прогрес на италианския капитализъм и крайното формиране на националната държава. При тези условия много промишлени и финансови корпорации, а също така част от държавния, военния и полицейския апарат, се изказват за силна власт, дори и осъществена под формата на фашистко управление. Те финансират активно партията на Мусолини и не се противят на
Мусолини и съмишленици
погромите.
Фашистките кандидати са включени в правителствените избирателни списъци за местните избори през ноември 1920 г. и за парламентарните през май 1921 г. С министерски декрети се освобождават левите градски управи, атакувани и разгромени преди това от последователите на Мусолини. На места много органи на властта, армията и полицията съдействат открито на фашистите, помагат им да се снабдят с оръжие и дори ги защитават от съпротивата на работниците. След като през октомври 1922 г. властите правят
Мусолини говори
нови икономически отстъпки на трудещите се, в Милано се провеждат решаващи преговори между Мусолини и представители на съюза на промишлениците, по време на които е съгласувано създаването на ново правителство начело с фашистите. След това фашисткият лидер обявява за 28 октомври 1922 г. марш към Рим [2] и един ден по-късно кралят на Италия му възлага да сформира въпросния кабинет.
Фашисткият режим в Италия придобива ярко изразен тоталитарен характер постепенно. От 1925 до 1929 г. е затвърдено всевластието на държавата, установен е монопол на фашистката партия, печата и идеологията, създава се системата на фашистките професионални корпорации. Периодът от 1929 до 1939 г. се характеризира с по-нататъшна концентрация на държавната власт и засилване на контрола й над икономическите и социалните отношения, с нарастване на ролята на фашистката партия в държавата и обществото и ускорен процес на фашизация.
В Германия, напротив, фашистките групировки не успяват да вземат властта в началото на 20-те години. Икономическата стабилизация след 1923 г. успокоява масите на друбните собственици и довежда до временен спад във влиянието на ултрадесните. Ситуацията се променя отново в условията на голямата криза през 1929-1932 г. Този път многообразието на крайно десните организации е изместено от единната, мощна и сплотена партия на националсоциалистите. Подкрепата за нацистите започва да расте стремително на парламентарните избори през 1928 г. партията получава само 2.6% от гласовете на избирателите, през 1930 г. вече има 18.3%, а през юли 1932 г. - 37.7%.
Голямата криза е съпроводена във всички страни с растеж на тенденциите за държавна
Хитлер говори
намеса в икономиката и социалния живот, за създаване на механизми и институти за силна държавна власт. В Германия главен претендент за такава власт се оказват националсоциалистите. Политическата система на Ваймарската демокрация вече не удовлетворява нито широките маси от населението, нито управляващия елит. В условията на кризата икономическите възможности за социално маневриране и отстъпки за наемните работници са в значителна степен изчерпани, а мерките за твърда икономика, намаляване на заплатите и т.н. срещат съпротивата на мощните профсъюзи. Републиканските правителства, които от 1930 г. са без подкрепа на мнозинството и в обществото, и в парламента, нямат достатъчно сила и пълномощия, за да сломят това противодействие.
Хитлер и съмишленици
Експанзията на немската икономика зад граница се сдържа от политиката на протекционизъм, към която преминават много държави в отговор на световната стопанска криза, а капиталовложенията в невоенната сфера се оказват неизгодни заради масовата безработица и понижената покупателна способност на населението. Промишлените кръгове се обвързват тясно с нацистите, партията получава щедра финансова подкрепа. По време на срещи с ръководителите на немската индустрия Хитлер успява да убеди партньорите си, че само ръководен от него режим може да преодолее чрез нарастване на въоръжаването проблема за инвестициите и да потисне всякакви протести от страна на трудещите се.
Признаците за отслабване на икономическата депресия в края на 1932 г. не кара промишлениците, които подкрепят Хитлер, да сменят курса. За съжаление към същата линия ги тласка и неравномерното развитие на различните отрасли, огромната безработица, с която може да се справи само държавната подкрепа на стопанството и планирането, а също така и опитите на част от управляващите кръгове начело с оглавилия правителството през декември 1932 г. генерал Курт Шлайхер да се споразумее с профсъюзите. Антипрофсъюзните сили в предприемаческите среди предпочитат да натиснат президента Паул фон Гинденбург, за да предаде властта на нацистите. На 30 януари 1933 г. Хитлер е назначен за ръководител на немското правителство.
Така например установяването на фашистките режими в Италия и Германия става в резултат на това, че в извънредните условия на икономическа и държавно-политическа криза се свързват два различни фактора - нарастването на фашистките движения и стремежа на част от управляващите кръгове да им предадат властта с надеждата да я използват за свои цели. Затова фашисткият режим носи до известна степен характер на компромис между новите и старите властващи елити и социални групи. Партньорите си правят взаимни отстъпки фашистите се отказват от обещаните и подкрепяни от дребните собственици мерки срещу едрия капитал. Едрият капитал допуска фашистите до властта и се съгласява с мерките за твърдо държавно регулиране на икономиката и трудовите отношения.
Идеология и социална база на фашизма. В идейно отношение фашизмът представлява смес от различни идеологии. Но това не означава, че няма свои доктрини и характерни за него особености.
В основата на фашисткото виждане за света и обществото лежи социално-дарвиновото разбиране за живота на отделния човек, нацията и цялото човечество като активна агресия и биологична борба за съществуване. От гледна точка на фашиста винаги побеждава най-силният. Такъв е висшият закон, обективната воля на живота и историята. Социалната хармония за фашистите е явно невъзможна, а войната е висше героично и облагородяващо напрежение на човешките сили. Те споделят напълно мисълта, изразена от ръководителя на италианското художествено направление на футуристите, автора на първия манифест на футуризма Филипо Мартинети Томазо, който по-късно става фашист Да живее войната - само тя може да пречисти света. Живейте опасно! - обича да повтаря Мусолини.
Фашизмът отрича хуманизма и ценността на човешката личност. Тя трябва да се подчини на абсолютното, тоталното (всеобхващащото) цяло - на нацията, държавата, партията. Италианските фашисти заявяват, че признават индивида само дотолкова, доколкото съвпада с държавата, представляваща универсалното съзнание и волята на човека в неговото историческо съществуване. Програмата на немската нацистка партия провъзгласява Общата полза стои над личната полза. Хитлер често подчертава, че в света тече преход от усещането за аз към усещането за ние, от правата на личността към вярност на дълга и отговорност пред обществото. Това ново състояние той нарича социализъм.
В центъра на фашистката доктрина не стои човекът, а колективът - нацията (при немските нацисти - народното общество). Нацията е висша личност, държавата - неизменно съзнание и дух на нацията, а фашистката държава - висша и най-мощна форма на личността - пише Мусолини. При това в различните фашистки теории същността и възникването на нацията може да се тълкува различно. Така например за италианските фашисти определящи моменти не са етническата природа, расовата принадлежност или общата история, а единното съзнание и общата воля, чийто носител е националната държава. За фашиста всичко е в държавата и нищо човешко и духовно не съществува и още повече не е ценно извън държавата - учи дучето. - В този смисъл фашизмът е тоталитарен и фашистката държава като синтез и единство на всички ценности тълкува и развива целия народен живот, както и усилва неговия ритъм.
Немските нацисти изповядват друг, биологичен възглед за нацията - така наречената расова теория. Те предполагат, че в природата съществува железен закон за пагубността от смесването на живите видове. Смесването (метизацията) довежда до деградация и пречи да се образуват висши форми на живот. В хода на борбата за съществуване и естествения подбор по-слабите, расово непълноценните същества трябва да загинат, смятат нацистите. Това според тях съответства на стремежа на природата към развитие на вида и подобряване на породата. В противен случай слабото мнозинство ще измести силното малцинство. Ето защо природата трябва да бъде сурова към слабите.
Този примитивен дарвинизъм нацистите пренасят върху човешкото общество, приемайки расите за естествени биологични видове. Единствена причина за изчезването на културите е смесването на кръвта и като резултат - пониженото равнище в развитието на расите. Защото хората загиват не заради загубени войни, а заради това, че отслабват съпротивителните им сили, присъщи само на чистата кръв - твърди Хитлер в книгата си Моята борба. Оттук следва изводът за необходимостта от расова хигиена, пречистване и възраждане на немската арийска раса с помощта на народно обединение на хората с немска кръв и немски дух в силна и свободна държава. Другите непълноценни раси подлежат на подчинение или унищожение. Особено вредни от гледна точка на нацистите са народите, които живеят в различни страни и нямат собствена държава. Националсоциалистите унищожават с настървение милиони евреи и стотици хиляди цигани.
Отричайки правата и свободите на личността като безполезни и вредни, фашизмът защитава тези прояви, които счита за съществени свободи - възможността за безпрепятствена борба за съществуване, агресията и частната икономическа инициатива.
Фашистите заявяват, че неравенството е неизбежно, благотворно и благодетелно за хората (Мусолини). В един от разговорите си Хитлер пояснява Да не се премахва неравенството между хората, а да се задълбочи, като се поставят непреодолими бариери. Какъв вид ще придобие бъдещият социален строй, ще кажа аз... Ще има класа на господарите и множество различни членове на партията, разположени строго йерархично. Под тях - анонимна маса, низши завинаги. Още по-долу - класа на победените чужденци, съвременните роби. Над всичко това ще застане новата аристокрация....
Фашистите обвиняват и представителната демокрация, и социализма, и анархизма в тирания на количеството, в ориентация към равенство и мит за прогреса, в слабост, неефективност и колективна безотговорност. Фашизмът провъзгласява организирана демокрация, при която истинската воля на народа намира своя израз в националната идея, реализуема от фашистката партия. Подобна теория, за тоталитарно управляващата нация, не трябва да изразява интересите на отделните социални слоеве или групи, а да се слива с държавата. Демократичните прояви на волята под формата на избори са излишни. Според принципа за вождизма фюрерът или дучето и тяхното обкръжение, а след тях и вождовете от по-ниски рангове концентрират в себе си волята на нацията. Вземането на решения от върховете (елита) и безправието на низините се смята от фашистите за идеално състояние.
Фашистките режими се стремят да се опрат на активността на масите, пропити от фашистката идеология. Посредством развита мрежа от корпоративни, социални и възпитателни учреждения, масови събрания, тържества и шествия тоталитарната държава се стреми да преобрази същността на човека, да го покори и дисциплинира, за превземе и да контролира изцяло духа, сърцето, волята и разума му, да формира неговото съзнание и характер, да въздейства върху неговите желания и поведение. Унифицираните преса, радио, кино, спорт и изкуство са изцяло поставени в служба на фашистката пропаганда, призвана да мобилизира масите за решаване на поредната задача, поставена от вожда.
Една от ключовите идеи в идеологията на фашизма е идеята за нацията-държава. Интересите на различните обществени слоеве и класи не се смятат за противоречащи си, а за взаимно допълващи се, което трябва да се закрепи под формата на съответни организации. Всяка социална група с общи икономически задачи (преди всичко предприемачите и трудещите се от един и същ отрасъл) трябва да образува корпорация (синдикат). Социалното партньорство на труда и капитала е обявено за основа на производството в интерес на нацията. Така например немските нацисти провъзгласяват труда (включително предприемачеството и управленческата дейност) за социален дълг, защитен от държавата. Първото задължение на всеки гражданин на държавата - гласи програмата на нацистката партия - е да се труди духовно и физически за общото благо. В основата на социалните отношения трябва да лежи верността между предприемача и колектива като между вожд и подчинени за общ труд и изпълняване на производствени задачи за благото на народа и държавата.
На практика в рамките на фашистката корпоративна държава предприемачът се разглежда като вожд на производството, отговорен за него пред властите. Наемният работник губи всичките си права и е длъжен да проявява изпълнителска активност, да спазва трудовата дисциплина и да се грижи за повишаването на производителността. Тези, които не се подчиняват или се съпротивляват, ги чака сурово наказание. От своя страна държавата гарантира определени условия на труд, право на отпуск, помощи, премии, застраховка и т.н. Истинският смисъл на системата се свежда до това работникът да се отъждестви със своето производство чрез национално-държавната идея и някои социални гаранции.
Програмите на фашистките движения съдържат редица идеи, насочени срещу едрите собственици, концерните и банките. Така например италианските фашисти обещават през 1919 г. да се въведе прогресивен данък върху доходите, да се конфискуват 85% от военните приходи, да се даде земята на селяните, да се установи осемчасов работен ден, да се осигури участие на работниците в управлението на производството, да се национализират някои предприятия. Немските националсоциалисти искат през 1920 г. да се премахне финансовата рента и монополния доход, да се въведе участие на работниците в приходите на предприятията, да се ликвидират големите универсални магазини, да се конфискуват доходите на спекулантите, да се национализират тръстовете. Но в действителност фашистите се оказват крайно прагматични в това, което засяга икономиката, плюс това че за установяване и подкрепа на режимите си имат нужда от съюз с предишните управляващи елити. Така например през 1921 г. Мусолини заявява По въпроса за икономиката ние сме либерали в класическия смисъл на думата, с други думи - смятаме, че съдбата на националната икономика не може да бъде доверена на повече или по-малко колективно бюрократично ръководство. Той призовава към разтоварване на държавата от стопанските задачи, за денационализация на пътищата и съобщенията. В края на 20-те - началото на 30-те години дучето отново се изказва за разширяване на държавната намеса в икономиката считайки, както и преди, частната инициатива за фактор, най-активен и полезен за националния интерес, Мусолини разширява участието на държавата там, където смята дейността на частните предприемачи за недостатъчна или неефективна. В Германия фашистите се отказват много бързо от своите антикапиталистически лозунги и тръгват към срастването на предприемаческия и финансовия елит с партийната върхушка.
Подем на фашизма. Втората световна война и крахът на фашистките режими. Победата на италианския и немския фашизъм вдъхновява появата на множество фашистки движения в много други страни на Европа и Америка, а също така и управляващите и претендиращите за власт елити в редица държави, които, озовали се в трудни икономически или политически обстоятелства, започват да търсят нови пътища и перспективи.
Фашистки или профашистки партии са създадени във Великобритания (1923 г.), Франция (19241925 г.) и Австрия, а в началото на 30-те години в Скандинавските страни, Белгия, Холандия, Швейцария, САЩ, някои държави от Латинска Америка и т.н. В Испания през 1923 г. се установява диктатура на генерал Примо де Ривиера, който се възхищава от примера на Мусолини; след падането на диктатурата се появява италианският фашизъм - фалангизмът и националсиндикализмът. Реакционните военни начело с генерал Франсиско Франко, като се свързват се с фашистите, побеждават в ожесточена гражданска война в Испания; установен е режим от фашистки тип, който съществува до смъртта на диктатора Франко през 1975 г. В Австрия през 1933 г. възниква австрофашистка система, през 30-те години се фашизира управляващият диктаторски режим на Салазар в Португалия. И най-накрая, фашистки методи и елементи на управление (корпоративизъм, краен национализъм, еднопартийна диктатура) често използват и авторитарните правителства в страните от Източна Европа и Латинска Америка.
Неотменим елемент на фашистките режими е институтът на открит и системен терор срещу политическите, идеологическите и (в нацисткия вариант) националните противници. Тези репресии се характеризират с най-чудовищни мащаби. Така например върху съвестта на немската нацистка диктатура лежат около 100 хил. човешки живота и повече от милион арестувани в страната, милиони убити на териториите, окупирани от Германия по-късно в хода на Втората световна война, умъртвени и умрели в концентрационните лагери. Жертвите при управлението на генерал Франсиско Франко в Испания са от 1 до 2 млн. души.
Между фашистките режими и движения в различните страни съществуват разногласия и често избухват конфликти (един от тях е анексирането на Австрия от нацистка Германия през 1838 г.). Но в крайна сметка те се привличат взаимно. През октомври 1936 г. е постигнато съглашение между нацистка Германия и фашистка Италия (оста Берлин-Рим); през ноември същата година Германия и Япония сключват Антикоминтерновски пакт, към който през ноември 1937 г. се присъединява и Италия (която през май 1939 г. сключва с Германия Стоманения пакт). Фашистките държави пристъпват към бурен растеж на военната промишленост, като я превръщат в мотор за развитието на своята икономика. На този курс съответства и открито експанзионистката външна политика (нападението на Етиопия от Италия през октомври 1935 г., завземането на Рейнската област от Германия през март 1936 г., немско-италианската интервенция в Испания през 1936-1939 г., присъединяването на Австрия към нацистка Германия през март 1938 г., немската окупация на Чехословакия през октомври 1938 - март 1939 г., завземането на Албания от фашистка Италия през април 1939 г.). Сблъсъкът на интересите на фашистките държави с външнополитическите стремежи на страните, победили в Първата световна война (преди всичко Великобритания, Франция и САЩ), от една страна, и СССР, от друга, довежда в крайна сметка през септември 1939 г. до Втората световна война.
Ходът на войната се оказва първоначално благоприятен за фашистките държави. Към лятото на 1941 г. немските и италианските войски завземат по-голямата част от Европа; лидерите на местните фашистки партии са поставени в управлението на окупирана Норвегия, Холандия и други страни; сътрудничат с окупаторите фашистите от Франция, Белгия, Дания и Румъния. Става независима страна фашистка Хърватия. Но от 1943 г. везната се накланя в полза на СССР и Западните демокрации. След военните поражения през юли 1943 г. режимът на Мусолини в Италия пада, а фашистките партии са забранени (създаденото през септември 1943 г. от лидера на италианските фашисти марионетно правителство в Северна Италия се задържа с немска подкрепа до края на войната). През следващия период немските войски са изтласкани от всички завзети територии, а заедно с тях са разгромени и местните фашисти. Накрая, през май 1945 г. нацисткият режим в Германия претърпява пълно военно поражение и националсоциалистическата диктатура е унищожена.
Неофашизъм. Режимите от фашистки тип, установени през 30-те години в Испания и Португалия, преживяват Втората световна война. Те претърпяват бавна и продължителна еволюция, освобождавайки се постепенно от фашистките си черти. Така например във франкистка Испания през 1959 г. е осъществена стопанска реформа, която слага край на икономическата изолация на страната, а през 1960 г. е разгърната икономическа модернизация, след която следват умерени политически преобразувания за либерализация на режима. Аналогични мерки се предприемат и в Португалия. Най-сетне и в двете страни е възстановена парламентарната демокрация в Португалия - след революцията, осъществена от въоръжените сили на 25 април 1974 г., а в Испания - след смъртта на диктатора Франко през 1975 г.
Разгромът на немския и италианския фашизъм, забраната на Националсоциалистическата и Националната фашистка партия и проведените след Втората световна война антифашистки преобразувания слагат край на класическия фашизъм. Но той се възражда в нов, модернизиран облик - неофашизъм и неонацизъм.
Най-големите и най-влиятелните от тези организации не заявяват официално връзката с историческите си предшественици, тъй като откритото признаване на този факт може да предизвика забраната им. Но приемствеността се открива лесно по програмните идеи и личността на лидерите на новите партии. Така например създаденото през 1946 г. Италианското социално движение (ИСД) призовава към замяна на капитализма с корпоративна система, нападайки при това рязко социализма и изказвайки се от националистически позиции. През 50-те и 60-те години ИСД получава на изборите 4-6% от гласовете на избирателите. Но от края на 60-те се наблюдава забележим подем на неофашизма в Италия. От една страна ИСД започва да демонстрира ориентацията си към легални методи на действие. Като се обединява с монархистите и използва растящото недоволство от традиционните партии, то взема през 1972 г. почти 9% от гласовете, а през 70-те и 80-те години неофашистите се подкрепят от 5-7% избиратели. Едновременно с това настъпва нещо като разделение на труда между официалното ИСД и появилите се екстремистки фашистки групировки (Нов ред, Национален авангард, Национален фронт и др.), които използват широко терора и в резултат на различни актове на насилие и покушения, организирани от неофашистите, загиват десетки души.
В Западна Германия неонацистки партии, също отричащи приемствеността по отношение на хитлеровия националсоциализъм, започват да се появяват още през 40-те и 50-те години (Немската дясна партия през 1946 г., Социалистическата имперска партия през 1949-1952 г., Немската имперска партия през 1950 г.). През 1964 г. различните организации на крайно десните във ФРГ се обединяват в Националдемократическа партия (НДП). Издигайки ултранационалистически лозунги, националдемократите успяват да спечелят в края на 60-те години депутатски места в парламентите на седем западногермански области и да получат над 4% от гласове на изборите през 1969 г. Но през 70-те години влиянието на НДП започва бързо да пада. Във ФРГ се появяват нови крайнодесни групировки, конкуриращи се с националдемократите (Немски народен съюз, Републиканци и др.). Същевременно, както и в Италия, се активизират екстремистите, които се позовават открито на хитлеристкото наследство и използват терористични методи.
Организации от неонацистки и неофашистки тип се появяват и в други страни на света. В някои от тях те успяват да спечелят през 70-те и 80-те години депутатски места в парламента (в Белгия, Холандия, Норвегия, Швейцария и др.).
Още една особеност на периода след Втората световна война е появата на течения, които се опитват да обединят фашистките идеи и ценности с някои елементи от мирогледа на традиционните или новите леви. Тази тенденция получава названието нова дясна.
Новите десни се стремят да обосноват идейно теорията за национализма, за приоритета на цялото над личността, за неравенството и тържеството на по-силния. Те се нахвърлят с остра критика срещу съвременната западна индустриална цивилизация, обвинявайки я в бездуховност и пълзящ материализъм, който погубва всичко живо. Възраждането на Европа новите десни свързват с консервативната революция - връщането към духовните традиции, водещи началото си от дохристиянското минало, а също и от мистицизма на средните векове и новото време. Те се отнасят с голяма симпатия към мистичните елементи на традиционния фашизъм. Национализмът на новите десни се проявява под знамето на разнообразието. Те обичат да повтарят, че всички нации са добри, но... само у дома си и когато не се смесват с други. Смесването, стандартизацията и равенството са за тези идеолози едно и също нещо. Един от духовните бащи на течението Ален дьо Беноа заявява, че егалитаризмът (идеята за равенството) и универсализмът са фикции, опитващи се да унифицират многообразния реално свят. Историята на човечеството не е последователна линия, имаща някакъв смисъл, а движение по повърхността на сфера. Човекът според Буноа не е само индивид, но и социално животно, дете на определена традиция и среда, наследник на норми, които са се формирали векове наред. Всеки народ, всяка култура, подчертават новите десни, има своя етика, свои нрави, свой морал, свои представи за дълг и красота, свои идеали. Ето защо тези народи и култури в никакъв случай не трябва да се смесват заедно; те трябва да пазят своята чистота. Ако традиционните нацисти са акцентирали върху чистотата на расата и кръвта, новите десни твърдят, че носителите на други култури просто не се вписват в европейската култура и в европейското общество, с което ги разрушават.
Новите десни не се проявяват като оформени политически групировки, а като своеобразен интелектуален елит на десния лагер. Те се стремят да сложат отпечатък върху представите, идеите и ценностите, господстващи в западното общество, и дори да установят културна хегемония в него.
Профашистките движения на границата между двете столетия. Дълбоките промени, настъпил след 1990 година (краят на световното разделение на два противостоящи военно-политически блока, свалените режими на комунистическите партии, изострените социални и икономически проблеми, глобализацията) довеждат до сериозни прегрупирания в лагера на ултрадесните.
Най-големите от дяснорадикалните организации предприемат сериозни усилия да се впишат в съществуващата политическа система. Така например Италианското социално движение е преобразувано през януари 1995 г. в Национален алианс, който осъжда всяка форма на авторитаризъм и тоталитаризъм, заявявайки своята привързаност към принципите на демокрацията и либералната икономика. Новата организация продължава да се изказва от позициите на войнстващия национализъм, особено по въпросите за ограничаване на имиграцията. Корекция на своите програмни и политически лозунги прави и основната партия на френските ултрадесни - основаният през 1972 г. Национален фронт (НФ). НФ се обявява за социална..., либерална, народна... и, разбира се, преди всичко национална алтернатива. Той се провъзгласява за демократична сила, изказва се за пазарна икономика и намаляване на данъците на предприемачите, а социалните проблеми предлага да се решат за сметка на съкратения брой имигранти, които според НФ отнемат работата на французите и претоварват системата на социалното застраховане.
Темата за ограничаване на имиграцията в Европа от бедните страни (на първо място от Третия свят) става през 90-те години лайтмотив на крайните десни. На вълната на ксенофобията (страха пред чужденците) те успяват да постигнат внушително влияние. Така например Националният алианс в Италия получава на парламентарните избори през 1904-2001 г. 12-16% от гласовете на избирателите, френският НФ взема на президентските избори 14-17%, Фламандският блок в Белгия - 7-10%, организацията на Пим Фортайн в Холандия печели през 2002 г. около 17%, превръщайки се във втора по сила партия в страната.
Характерно е, че крайно десните до голяма степен успяват да наложат на обществото предлаганите от тях теми и въпроси. В новия си демократичен облик те се оказват напълно приемливи за политическия свят. Резултатът е, че бившите неофашисти от Националния алианс са включени в правителството на Италия през 1994 и 2001 г., организацията на Фартайн влиза през 2002 г. в правителството на Холандия, а френският НФ често сключва съглашения с десните парламентарни партии на местно равнище.
На позициите на крайния национализъм, близки до ултрадесните, преминават след 90-те години някои партии, които преди са се отнасяли към либералния спектър Австрийската партия на свободата, Швейцарската народна партия, Съюзът на демократическия център в Португалия и т.н. Тези организации също имат солидно влияние сред избирателите и участват в правителствата на съответните страни.
В същото време продължават да действат и по-ортодоксални неофашистки групи. Те засилват дейността си сред младежите (сред така наречените скинхедс, футболните запалянковци и т.н.). В Германия влиянието на неонацистите нараства съществено в средата на 90-те години, като в не малка степен процесът обхваща територията на бившата ГДР. Но и на териториите, които са влизали в състава на ФРГ до обединението на Германия през 1990 г., нееднократно се извършват нападения над имигранти, подпалват се домовете и общежитията им, което довежда до човешки жертви.
Но и откритите ултрадесни модифицират съществено своята политическа линия, поставяйки акцент върху борбата с глобализацията. Така например немската Националдемократическа партия призовава към действия срещу световната хегемония на САЩ, а отцепилата се от Италианското социално действие групировка Пламък провъзгласява съюз с левите противници на империализма и подчертава социалните мотиви в своята програма. Активизират се и привържениците на фашистки възгледи, маскирани със заимствания от идейния багаж на левите - националреволюционери, националболшевики и т.н.
Абонамент за:
Публикации (Atom)