Двете лица на Русия в България

 Кримската криза доведе до поляризация и в българското общество. Докато едни симпатизират на "братска Русия" и подкрепят действията ѝ в украинския конфликт, други са нащрек заради путиновата жажда за могъщество.

Конфронтацията между русофили и русофоби, която в България има дълга история, придоби нова актуалност покрай кримската криза. В учебниците по история Русия все още е представяна като "освободителка на българите от турското робство". Според историка проф. Пламен Цветков, това е чиста пропаганда: „От десетилетия тази пропаганда е проникнала в учебниците и медиите, а хората масово още не знаят, че Санстефанският договор е всъщност акт за безсрочна окупация на България от руската армия, като това е част от големия замисъл за имперската експанзия към Цариград, Босфора и Дарданелите”, твърди историкът. Той смята, че за възникването на феномена „русофили-русофоби“ допринася и дълбокият комплекс за малоценност на българите спрямо Турция и всичко турско. В резултат от него българите лесно се поддават на проруската пропаганда, посочва Цветков. Според него детронацията на княз Александър Батенберг, извършена от верни на Санкт Петербург офицери, поражда първото разцепление сред българите заради плановете на Русия да подчини младата държава, а руският император-самодържец да бъде обявен за неин върховен владетел. „Възглавената от министър-председателя Стефан Стамболов съпротива срещу руските намерения е определена тогава като русофобска. Документирано е, че това разделение между русофили и русофоби всъщност е измислено от руската агентура в България”, посочва професор Цветков.

Схемата "русофили-русофоби"

Културологът проф. Ивайло Дичев твърди на свой ред, че българите нямат улегнали политически идентичности и тъкмо поради това схемата „русофили-русофоби” все още функционира. Според него е много странно, че българските русофили се определят като „леви“, но защитават империя, която от 200 години последователно смазва революции и национално-освободителни движения. „За да те посочат в България като „десен“, трябва да ругаеш Русия, а за да си „ляв“, трябва да я хвалиш, което е идиотско. Русофилството и русофобството са част от „стратегията“ на редица български партии, които по този начин се опитват да запълнят липсата на идеология и собствена идентичност“, резюмира професор Дичев.

Политологът Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии е шокиран от факта, че част от българите изразяват по-голяма лоялност към Русия, отколкото към Европейския съюз и неговите ценности. Независимо от това обаче, припомня Смилов, България си остава държавата-членка в Евросъюза, в която се регистрира най-голямо доверие към Общността. Що се отнася до позицията на БСП за кризата в Украйна, Смилов е на мнение, че партията е развила два типа говорене - единият е предназначен за консумация в Брюксел, а другият е изцяло за вътрешна употреба. „Това създава усещане за шизофрения - БСП има едно лице за пред европейската публика и друго за пред определени слоеве и групи в българското общество“, коментира политологът.

По въпроса за конфликта в Украйна българите са объркани и раздвоени: 43 на сто от анкетираните нямат ясна позиция, 27 процента подкрепят онези украинци, които искат близост с Русия, а 30 на сто са на страната на украинците, борещи се за приема на страната им в ЕС.

Историкът Пламен Цветков обръща внимание на начина, по който българските медии отразяват кризата около Крим. Наблюденията му сочат, че голяма част от медиите в България странят от извода за директната опасност, която поражда агресията на Кремъл.

На противоположното мнение е професор Ивайло Дичев. Според него в българските медии преобладават коментарите за интересите на ЕС и НАТО, докато руската гледна точка остава по-слабо представена и дори демонизирана. В същото време партии, които разчитат на антисистемните настроения (като „Атака“ например), се опитват да „яхнат вълната“, заставайки зад Русия. Проруското говорене в интернет-форумите също се дължи както на традиционните симпатии към Русия, така и на антисистемните настроения, смята Дичев.

Путин и националистите

Даниел Смилов тълкува поведението на българските националпопулисти в по-широк контекст: „В „Атака“ отдавна се говори за връзките с Русия. Изненадващ в случая е обаче фактът, че българският национализъм се оказва силно проруски. Впрочем, този феномен е характерен не само за България. Путин получава подкрепа и от националистическите партии в други европейски държави. Неслучайно като наблюдатели на референдума в Крим бяха изпратени представители на полските и унгарските националисти, а също и хора от партията на Марин льо Пен във Франция. Това е една много странна коалиция“, казва Смилов и търси логиката на подобна „антиевропейска“ коалиция: „По мое мнение фундамент на националистическия алианс е негативното отношение към Европейския съюз. От тази гледна точка крайно десните партии в Европа виждат в Путин един вид съюзник”.

Що се отнася до България, антиевропейските настроения са се насложили върху латентното русофилство, посочва Смилов: „В чувството за близост с Русия по принцип няма нищо лошо. Изненадваща е само близостта на българските национал-популистки формации с Путиновия режим - сякаш между тях има някаква синергия“, заключава политологът Даниел Смилов.

DW.DE

Поздравителна реч пред випуск 2014 на Нов български университет

НЕЩА, НАУЧЕНИ В ДВИЖЕНИЕ

или ХРАНА ЗА ТИГРИ

Уважаеми г-н Ректор, уважаеми преподаватели, скъпи родители и гости, драги дипломанти.

Поздравявам всеки един от вас за успешното дипломиране на първия випуск 2014.

Чест е за мен да говоря пред дипломанти, аз, който никога не съм се дипломирал по този начин. Моята диплома не бевръчена с тържествена церемония, и това сигурно обяснява защо съм винаги с усещането, че още не съм се разделил с Алма Матер. Затова и днес ще говоря не като писател, преподавател или ментор, а като един от вас, който просто е живял малко повече.

Всъщност, аз замалко не напуснах Университета още в началото на следването си. Виждате ли, много скоро се бях отегчил както от скучни предмети и преподаватели, така и от безсмислието на студентските купони. Нямаше какво повече да науча – отвън кипяха 90-те, приятелите ми се учеха на пазарна икономика, купувайки и продавайки какво ли не, някои от тях забогатяваха, докато други напускаха страната, а аз четях, да речем, Възрожденска литература.

Реших да избягам в Америка. Имах план.

И сега си спомням деня, в който отидох да прекъсна следването си и да приключа с цялата тази история.

Не щеш ли по на стълбите пред деканата, най- случайно ме спря и заговори един мой преподавател. Запита ме накъде съм тръгнал и аз му разказах какво съм решил. Той ме изслуша – имаше навика да побутва очилата си така нагоре и да сбръчква много смешно носа си – и после някак кротко ме помоли да отложа решението си. Каза ми, че имал нещо предвид, обеща ми нещо, не помня точно как и с какво, но той ме изкуши да остана. Един ден, каза ми той, с една тиха убеденост – ти пак ще отидеш в Америка. Но сега остани. Дипломирай се. Америка – тя няма да избяга.

И аз му повярвах.

Това бе човекът, който ме въвлече в теория на литературата, насочи ме към митологията, обърна вниманието ми към структурата и силата на мита. Той ми посочи книги и автори, които ме водеха към други книги и други автори, които пък ми подсказваха пътя към самия мен. Името му беше Пейо Димитров. Той почина внезапно, преди аз да завърша, но остана завинаги една от важните фигури в моя път. Защото от него, аз научих важността на мита – без значение дали пиша сценарий, пиеса, разказ или роман, или пък съм пред прага на важна крачка в своя реален живот. Научих, че разбирането на мита може да има пряко отношение към изборите, които правя всеки ден. Защото всеки един от нас е протагонист в историята, в която живее. И всеки от нас иска да живее един добър живот. Но какво е добър живот?

Статистката показва, че между 3-ма и 5-ма на сто от вас ще работят това, което искат да работят, останалите ще са професионално неудовлетворени.

Повечето от вас ще създадат семейства и всеки втори ще се разведе рано или късно, с радост или не. Поне веднъж.

С времето вашият холестерол ще започне да се увеличава, кръвното ви ще се качва или пада, гравитацията ще се пребори с бюстовете на момичетата, косите на момчетата ще оредяват, ставите ви ще предсказват превалявания, зъбите на всички ви ще се разклатят(преди да опадат съвсем), всеки 4-ти от вас ще има някаква нужда от добър психиатър, а, ако пък сте късметлии и всичко това не се отнася до вас – все пак повече от 50% ще сте недоволни от състоянието на демокрацията в страната.

Това сочи стастистиката. Но кой от нас иска да бъде заключен в тези безрадостни цифри?

Имам въпрос. Кой от вас имаше наскоро рожден ден? Отворихте ли всички подаръци? Да? Някой от вас оставял ли е някога подарък за рожденния си ден неразопакован? Никой? И аз така мислех.

Скъпи дипломанти – разберете кое е това едно нещо, което ви носи удовлетворение и радост. Защото именно то е подаръкът ви от Вселената(и/или Бог) за вашия рождения ден. И няма причина да оставяме този най-ценнен дар неотворен.

Знаете ли, имаше период в живота ми, в който аз отказвах да отворя този дар. Знаех, че го има, че е там. И не посягах към него. Не вярвах в него. Бях зает да оцелявам – първо тук, в България, после там, в Америка.

Защо? Защото, бях забравил кой съм.

Разбира се, озовах се в в дупка, изкопана от самия мен – без перспектива, без радост.

От тази дупка успях да изляза само, когато се завърнах към това, което бях изоставил – писането. Не стана изведнъж. Започна с писмо, есе, кратка пиеса, блог, статия… И продължи по пътя, който бях зарязал, пътя, който върна надеждата и радостта в живота ми. Ето какво научих: няма нищо по-важно от радостта. Ако нещо ти дава не-радост, то, най-вероятно не е добро за теб.  Зарежи го.

А ако сега, тук сред вас можех да видя своята по-млада версия, бих й казал няколко неща. Неща, които съм научил в движение:

-Живей просто.

-Говори истината. Използвай думи, които разбираш.

-Работи с хора, които вярват в това, което правиш. И не губи време да се доказваш пред онези, които от самото начало се съмняват в теб.

-Ходи на фитнес. 50 лицеви опори понякога зареждат ума повече от 50 страници съвременна проза.

-Пиши всеки ден. Когато подреждаш мислите си в думи, ключовата дума е “подреждаш”.

-Винаги отговаряй на имейли.

-Не забравяй приятелите си, само защото са ти най-близки и могат да те разберат.

-Повечето неща, можеш да приемаш най-малко по два начина – с усмивка или без усмивка. Избери първия. Резултатите ще те учудят.

-Чети всяка вечер, преди лягане.

-Не бъди тотално отдаден на друг човек – ще нараниш и двама ви.

-Исус проповядва: “Искайте и ще ви се даде. Чукайте и ще ви се отвори”. Аз ще добавя: “Давай и ще ти се даде. Отвори се и ще ти се отвори.”

-Пий много вода. Литри.

-Цинизмът не води доникъде. Забрани го у себе си.

-Благодари предварително за всичко, което идва в живота ти.

-Не бягай от дебат, но не спори дълго.

-Помни, че един ден, рано или късно, по една или друга причина – ти ще омацаш сериозно кълките. Бъди готов.

-Търси и прави това, което те кара да се чувстваш жив. Светът и без теб е пълен със зомби.

-Съмнявай се в народните мъдрости. “По-умният винаги отстъпва?”  Така ли е? Опитай друго: бъди по-умният и по-силния.

-Доверявай се.

-Не бъди това, което се очаква от теб. Бъди това, което очакваш от другите.

-Работи това, което обичаш, дори без пари. Доброволствай.

-Възпитавай у себе си добър вкус. Важно е как изглеждаш.

-Където и да живееш, търси свободата. И най-демократичната страна няма да те направи свободен, тъй както и  най-скъпата готварска книга няма да те нахрани.

-Помни, че единственото, което имаш е време. Твоето време. Цени го. Марк Аврелий пише “…всеки губи само живота, който живее, и живее само живота, който губи.”

Накрая ще преразкажа една история от индийския фолклор, която съм научил от чудесния Джоузеф Кембъл.

Една изнемощала от глад и много бременна тигрица попаднала на стадо диви кози. Дълго ги дебнела от висока скала, накрая полетяла в скок към тях, но те се разбягали. Паднайки, смъртно ранена, тя родила тигърчето и издъхнала. Козите се  завърнали и тъй като били милостиви, взели със себе си новороденото и го огледали – то играело с козлетата, пасло трева и листа и порастнало като един недохранен и леко депресиран юноша.

Един ден обаче стадото било нападнато от тигър. Козите се разбяли, но нашият млад приятел останал неподвижен пред внезапно появилият се звяр. Големият тигър приближил, подушил, побутнал с муцуна младия… “Ти живееш тук с тези кози?” изръмжал той. “Да-а-а-а-а-а-а” – изблеял младият тигър. Старият тигър се ужасил, а младият свел очи и свенливо започнал да пасе.

Възмутен, големия тигър го подкарал през гората и го завел до малко езеро. И двамата се навели над бистрата вода.

“Погледни.” – казал старият звяр. “Твоето лице е също като моето. Ти не си коза. Ти си като мен.” След което го завел в леговището си, където го чакали останките от убита газела. “Яж”, казал той и му побутнал парче кърваво месо.

“Но аз ям само трева и листа.” отговорил младия. “Я стига глупости.” казал стария и натикал месото в устата му. Младият тигър неохотно захапал месото, предъвкал няколко пъти, преглътнал. И това месо му се сторило далеч по вкусно от тревата, която никога, ама никога не утолявала неговия апетит.

След като се нахранил обилно, той се протегнал и надал силен тигърски рев. Старият се усмихнал: “Ето. Това е. Сега върви в гората и яж храна за тигри.

Скъпи приятели, има толкова неща, които бих искал да ви кажа. Но нека останем с това: вземете дипломите си и вървете в света. И каквито избори да правите, колкото и гладни да сте – не забравяйте кои сте – яжте само храна за тигри.

На добър час!