Л ю б о в н а б о л к а
На боговете равен ми се струва,
до тебе който седнал е небрежно
и слуша те тъй сладко да говориш
и да се смееш нежно-шеговита.
Но аз, щом отдалече те съгледам,
в уплаха - бледна - изведнъж изтръпвам.
Сърцето трепва във гърдите,
гласът ми става сух и сякаш спира.
Езикът ми засъхва - нежен пламък
под кожата ми тънко запълзява.
Очите ми покрива нощен мрак,
бучене в ушите си усещам.
Студена пот челото оросява,
нозете ми се подкосяват, ставам
по-бледна от изсъхнала трева,
свяст ми се вие, сякаш че умирам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар