Нищо странно, нищо чудно няма в този свят за мен!
Та и кой ли би се чудил, след като през светъл ден
и сред знойно, ярко пладне, без поличба или знак
Зевс изсипа над земята непрогледен, черен мрак?
Слънцето изчезна мигом. Ужас всички облада.
Търсят всички оттогава смисълът във глупостта.
Гроб във раждането виждат, кой ли би се удивил,
ако зърне как делфини хрупат горските треви,
или чуе сред вълните мощно да тръби елен,
заменил полята тучни с морския простор солен?
Но какво ще правим, братя, ако тъй върви света? –
Ще се храним със отрова, ще обичаме смъртта.
§
С моето копие хлябът ми ръжен замесен е,
с моето копие мачкат
истмарското вино за мене.
Пия - облегнат на моето копие.
§
Мъртвият гражданин - никога няма слава и почит.
Живите дават само на живия слава.
Няма по-лошо от участта на мъртвеца.
§
Сърце, сърце, не се смущавай от бедите.
Посрещай ги безстрашно, после ги изпращай,
макар и във засада - твърд бъди, не трепери,
а победиш ли в битката - не го показвай
и победен ли си - ти не плачи.
О, тих бъди във радостта,
а в мъка не тъжи.
И знай какъв закон
царува между хората.
Няма коментари:
Публикуване на коментар