ИСТОРИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

ИСТОРИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА
Както дълбоко забелязва М. Горки, “за материал на художествената литература служи човекът”. Горки дори определя литературата като “човекознание”. Античното общество, което за пръв път в историята установило идеала на човека, създало и богата литература с изключително значение. Гръцката литература е най-старата от литературите на Европа и единствено тя се е развила напълно самостоятелно, без да се опира непосредствено върху опита на други литератури. С по-старите литератури на Изтока гърците се запознали отблизо едва тогава, когато разцветът на собствената им литература оставал вече далеч назад. Това не значи, че източните елементи не са прониквали и в пораншната гръцка литература, но те са прониквали по устен, “фолклорен” път; гръцкият фолклор, подобно на фолклора на всеки народ, се обогатявал от допира с фолклора на съседите, но гръцката литература, израствайки върху почвата на тоя обогатен фолклор, се създавала вече без прякото въздействие на литературите на Изтока. А по богатство и разнообразие, по художествена значимост тя далеч изпреварила литературите на обществата на стария Изток, чийто строй не откривал такива широки възможности за развитието на човека. Римската литература започва да се развива много по-късно от гръцката. Тя е приемствено свързана с гръцката, чийто опит и постижения тя използвала, но заедно с това си поставила и нови задачи, които възниквали на по-късния етап на развитие на античното общество. Античната литература заедно с античното изобразително изкуство “надживяла времето си”. Такива паметници на античната литература като Омировите поеми, гръцката драма, произведенията на най-видните римски поети и досега се възприемат от читателя като естетически значими художествени произведения, а не само като исторически документи на далечното, навеки изчезнало минало. Задачата на нашия курс е да разкрием, доколкото можем, това богатство в неговата историческа обусловеност и неговата художествена ценност. Тук, във встъпителната част, може само накратко да се посочат някои по-важни моменти, многобройни илюстрации на които читателят на книгата ще намери в понататъшното изложение. Това е преди всичко съдържателността на античната литература, широкото обгръщане на действителността, изобразяването на човека в многообразието на обществените му връзки, относително още прости в условията на античното общество, и отношението му към природата. Проблемите, които тя третирала, конфликтите, които изобразявала, чувствата, които намирали в нея израз, често имат значение, което надхвърля пределите на античността. Прославата на доблестта и непреклонността в борбата, на любовта към родината и човечността, вярата в силите на човека и неговата способност към всестранно развитие са отличителни черти на античната литература от периода на нейния разцвет. Античната литература достига голяма висота и в жизнеността на изобразяването. Това се проявява с особена сила в гръцката литература на класическия период. Впоследствие пред художниците се изправили по-сложните задачи относно индивидуализиране на характерите, разкриване на вътрешните преживявания на човека, но в античните условия те вече не могли да бъдат разрешени с такава конкретност и жизнена правда, каквато е характерна за поранния етап с неговото по-непосредствено съзерцаване на действителността и нейните връзки. За тайната на обаянието на гръцкото изкуство Маркс пише: “Обаче трудността не се състои в това, да се разбере, че гръцкото изкуство и епос са свързани с определени форми на общественото развитие. Трудността се състои в разбирането на това, че те още продължават да ни доставят художествена наслада и в известен смисъл запазват значението на норма и недосегаем образец. Мъжът не може да се превърне отново в дете или да се вдетинява. Но нима не го радва наивността на детето и нима той не трябва да се стреми да възпроизвежда на по-високо стъпало истинската си същност? Нима в детската природа през всяка епоха не оживява собственият й характер в естествената му правдивост? И защо детството на човешкото общество там, където то е било найкрасиво развито, да не притежава за нас вечно обаяние на една неповторима епоха? Има палави деца и умни като възрастни хора деца. Много от древните народи принадлежат към тая категория. Нормални деца са били гърците. Обаянието на тяхното изкуство върху нас не се намира в противоречие с онова неразвито обществено стъпало, на което е израсло то. Напротив, то е негов резултат и неразривно е свързано с това, че незрелите обществени отношения, при които то е възникнало и само при които е могло да възникне, никога не могат да се повторят пак.”1 По такъв начин според мнението на Маркс съвременният човек познава в античното изкуство “истинската си същност”, макар и в “наивна” форма. Литературата на античното общество само много рядко – вече в епохата на упадък – е била отчуждена от живота и най-големите паметници на античното литературно творчество са твърде богати с актуално политическо съдържание. “Бащата на трагедията Есхил, отбелязва Енгелс, и бащата на комедията Аристофан са били ярко изразени тенденциозни поети.”2 Както гръцката, така и римската литература дават многобройни примери за умението едновременно и да отговарят на изискванията на деня, и да създават художествени произведения, способни да запазят свежестта си през много векове. Античното художествено творчество никога не е скъсвало със своите народни, фолклорни източници. Образите и сюжетите на мита и на обредните игри, драматичните и словесните фолклорни форми продължават да играят огромна роля в античната литература при всички етапи на нейното развитие. “Предпоставка на гръцкото изкуство – пише Маркс –
-----------------------1 К. М а р к с, К критике политической экономии. Введение, Соч., т. ХІІ, 1, 1935, с. 203-204. 2 Фр. Э н г е л ь с, Письмо к М. Каутской от 26 ноября 1885 г., Соч., т. ХХVІІ, 1935, с. 505.

 е гръцката митология, т.е. природата и обществените форми, преработени вече по несъзнателно художествен начин от народната фантазия. Това е неговият материал.”1 Новите проблеми, възникващи в процеса на развитие на античния свят, преосмислят тоя материал, придават му ново съдържание, но превъзмогването на митологичния материал и на фолклорните форми остава невъзможно за общество, основано на “античната общинна и държавна собственост”. Запазването на фолклорните форми придава на античната литература известна консервативност, като улеснява едновременно с това приемствеността в обучаването и майсторството; от друга страна, интензивността на класовата борба, която многообразно се развива в различните етапи на историята на античното общество, предпазвала тия форми от вкостеняване и позволявала да се развива в техните рамки голяма гъвкавост и разнообразие. Най-после античната литература е изработила голямо разнообразие от художествени форми и стилни средства. В гръцката и римската литература намираме вече почти всички европейски литературни видове на новото време; повечето от тях са запазили и до днес античните си, главно гръцки названия: епична поема и идилия, трагедия и комедия, ода, елегия, сатира (латинска дума) и епиграма, разни видове историческо повествование и ораторска реч, диалог и литературно писмо – това са все жанрове, които са успели да достигнат голямо развитие в античната литература; в нея са представени и жанрове като новелата и романа, макар и в по-малко развити, по-зачатъчни форми. Античността е сложила начало и на теорията за стила и за художествената литература (“реторика” и “поетика”). Към литературата е напълно приложимо това, което Енгелс отбелязва във връзка с гръцката философия: “У гърците – именно поради това, че те още не са достигнали до разчленяване, до анализ на природата – природата още се разглежда общо, като едно цяло. Всеобщата връзка на явленията в природата не се доказва в подробности: за гърците тя е резултат на непосредствено съзерцаване… Ако метафизиката е права спрямо гърците в подробности, то в цялост гърците са прави към метафизиката. Това е една от причините, поради които ние ще бъдем принудени и във философията, както и в много други области, да се връщаме към постиженията на оня малък народ, чиято универсална надареност и дейност са му осигурили такова място в историята на развитието на човечеството, за което не може да претендира никой друг народ. Друга причина е това, че в многообразните форми на гръцката философия се съдържат в зародиш, в начален стадий, почти всички по-късни типове мироглед.”2 За историческата оценка на античната литература, на нейната роля в понататъшното литературно развитие е необходимо поради това да се хвърли поглед и на следващите обръщения към античността като към творчески извор, от който са черпели теми и принципи за художествената
-----------------------1 К. М а р к с, К критике политической экономии. Введение, Соч., т. ХІІ, 1, 1935, с. 203. 2 Фр. Э н г е л ь с, Диалектика природы, 1949, с. 24.

 им обработка. Творческият допир на средновековна и нова Европа с античната литература, общо казано, никога не се е прекъсвал, той съществува дори в принципиално враждебната на античното “езичество” църковна литература на средните векове и то както в западноевропейската, така и във византийската, които сами са израснали в значителна степен от късните форми на гръцката и римската литература; все пак в историята на използването и оценяването на античната литература могат да се разграничат отделни по-значителни етапи. Тук е на първо място епохата на Възраждането (Ренесанса), която противопоставя на богословския и аскетическия мироглед на средните векове един нов, земен, “хуманистичен” мироглед, утвърдяващ земния живот и земния човек. Стремежът към пълното и всестранно развитие на човешката природа, зачитането на индивидуалността, живият интерес към реалния свят са най-съществените моменти на това идеологическо движение, което освобождава мислите и чувствата от опеката на Църквата. В античната култура хуманистите намират идеологични формули за своите търсения и идеали, свобода на мисълта и независимост на морала, хора с рязко изразена индивидуалност и художествени образи за нейното въплътяване. Цялото хуманистично движение минава под лозунга за “възраждане” на античността; хуманистите усилено събират преписи от произведенията на античните автори, пазени в средновековните манастири, и издават антични текстове. Предшественичката на Ренесанса, поезията на провансалските трубадури от ХІ-ХІІІ в., вече “възкресява дори сред най-дълбокото средновековие отблясъка на древното елинство”1. Породено в Италия през ХІV в., хуманистичното движение добива общоевропейско значение от втората половина на ХV в. “В спасените при гибелта на Византия ръкописи – пише Енгелс в стария си увод към “Диалектика на природата”, - в изровените от развалините на Рим антични статуи пред смаяния Запад се яви нов свят – гръцката древност; пред… нейните светли образи изчезнаха призраците на средновековието; в Италия стигна до нечуван разцвет изкуството, което бе сякаш отблясък на класическата древност и което сетне никога вече не се е издигало до такава висока. В Италия, Франция, Германия възникна новата, първата съвременна литература; Англия и Испания преживяха наскоро след това своята класическа литературна епоха.”2 Тая “първа съвременна литература” на Европа се създавала в пряко общуване с античната литература, предимно с късногръцката и с римската; по едно време (ХV-ХVІ в.) хуманистите култивирали поезията и красноречието на латински език, като се мъчели да възпроизвеждат античните стилови форми ("новолатинска" литература за разлика от средновековната литература на латински език). Друга епоха, за която ориентацията към античността става литературен лозунг, е периодът на класицизма през ХVІІ-ХVІІІ в., ръководното течение в литературата на онова време. Представителите на класицизма
-----------------------1 Ф р. Э н г е л ь с, Прения по польскому вопросу во Франкфурте, Соч., т. VІ, с. 407. 2 Ф р. Э н г е л ь с, Диалектика природы, Соч., т. ХІV, 1931, с. 475-476.


обръщат главно внимание вече не на ония страни на античната литература, които са близки по дух на епохата на Възраждането. Класицизмът се стреми към обобщени образи, към строги, непоколебими “правила”, на които трябва да бъде подчинена композицията на всяко художествено произведение. Писателите на онова време търсят в античната литература и античната литературна теория (на особено внимание се радва тук “Поетиката” на Аристотел) такива моменти, които да бъдат родствени на собствените им литературни задачи, и се мъчат да извлекат оттам съответни “правила”, като не се спират често пъти и пред пресиленото тълкуване на античността. Към такива “правила”, насила приписани на античността от теоретиците на класицизма, спада и прочутият закон за трите единства” в драмата – единството на мястото, на времето и на действието. Смятайки своите “правила” за вечни норми на истински художествената литература, класицистите си поставят за задача не само да “подражават” на древните, но и да се съревновават с тях, за да ги задминат в спазването на тия “правила”. При това класицизмът, както и Ренесансът, се облягат главно върху късногръцката и римската литература. Произведенията на по-ранните периоди на гръцката литература, например Омировите поеми, изглеждали недостатъчно изтънчени за придворния вкус на абсолютната монархия: за нормативна епична поема се смятала “Енеидата” на Вергилий. Съвършено нови страни на античната култура били поставени на преден план праз втората половина на ХVІІІ в. във връзка с идеологическата подготовка на революционната борба против феодално-крепостния строй и абсолютната монархия. За идеолозите на тази борба античността била интересна преди всичко със своето политическо и гражданско съдържание. Историята на античното общество се представяла като ярък пример на благодетелността на народовластието и на пагубните последици на абсолютизма; така в образите на Атина и особено на древния Рим се въплътявал републиканският идеал с гражданските му "добродетели".”Най-голямо внимание привличали писателите, които прославяли в своите произведения исторически или легендарни дейци на гръцките полиси и римската република, като например Плутарх и Тит Ливий, борците за републикански строй, като Демостен и Цицерон, разобличителите на деспотизма на императорите, като Тацит, Лукан и римските сатирици. Такова революционно-класицистично отношение към античността намираме у Радишчев и други дейци от неговия кръг, след това у декабристите. В "Житие на Ф. В. Ушаков” Радишчев съобщава: “Най-много от всичко в латинския език го привличала силата на изразите. Пълни с волен дух, тези властници на царете били изразили гъвкавостта на своята душа в словото си. Не лъстителят на августите |Вергилий| и не подмазвачът на меценатите [Хораций] са го привличали, но гърмящият срещу Каталина Цицерон и нещадящият Нерон остър сатирик [Петроний].” “Ние страстно обичахме древните: Плутарх, Тит Ливий, Цицерон, Тацит и др.; бяха у всеки от нас почти настолни книги” – разказва в спомените си декабристът Якушкин. Съответно се третират античните теми в творчеството на поетите-декабристи (Кюхелбекер, Катенин и др.) у Гнедич, у младия Пушкин (например в стихотворението “Към Лициния”). Във

 Франция цялото изкуство на революцията – литературата, театърът и дори приложното изкуство – е облечено в антични одежди. “За да изобразим нашата идея – пише един от най-видните поети на онова време Андре Шение, - нека заемем от древните багрите, нека запалим факлите си от техния политически огън и да създадем проникнати от нови мисли антични стихове." Класицистичното течение продължава да съществува и във времето на Наполеон, но вече с ориентация към художествения стил на Римската империя. Маркс дава в “18 брюмер на Луи Бонапарт” бляскава характеристика на това използване на античните форми в буржоазната революция и разкрива вътрешния му смисъл. "Тъкмо тогава, когато хората, както изглежда, са заети само с преобразуване на себе си и на околната среда, когато те създават нещо съвсем небивало досега, тъкмо в такива епохи на революционни кризи те грижливо извикват в помощ на себе си духовете на миналото, заемат от тях имена, бойни лозунги, костюми и в това осветено от древността облекло на чужд език разиграват ново действие на световната история. Тъй … революцията от 1789 – 1814 г. се бе драпирала поред в костюма на Римската република и в костюма на Римската империя … Камил Демулен, Дантон, Робеспиер, Сен-Жюст, Наполеон – както героите, така и партиите, и масата на старата Френска революция – осъществиха в римски костюм и с римски фрази задачата на своето време – те освободиха от феодални вериги и издигнаха сградата на съвременното буржоазно общество… Колкото и малко героично да е буржоазното общество, за неговото поражение бяха необходими героизъм, самопожертвование, терор, гражданска война и битки между народите. В класически строгите предания на Римската република борците за буржоазното общество намериха идеали и изкуствени форми, илюзии, които им бяха необходими, за да скрият от самите себе си буржоазно ограниченото съдържание на своята борба, за да запазят своето въодушевление на висотата на велика историческа трагедия.”1 Друг характер има класицизмът от втората половина на ХVІІІ в. в Германия. И тук античността се възприема като републикански идеал, но поради нищожната политическа роля на немската буржоазия през ХVІІІ в. на пръв план се изтъква не политическата, а естествената страна на идеала, “благородната простота и спокойното величие” на античните образи. Античността се разглежда като царство на красотата и хармонията, блажено детство на човечеството, въплъщение на “чистата човечност”. Един от теоретичните основатели на това направление, наречено по-късно “неохуманистично”, е прочутият изкуствовед Винкелман (1717 – 1768 г.), а главни литературни представители в края на ХVІІІ в. са Гьоте и Шилер. “Неохуманизмът” пренесе центъра на тежестта на интереса към античността от Рим в Гърция и от късните епохи на гръцкото общество към ония ранни периоди, които са били гледани от придворния класицизъм с известно пренебрежение. Тоя интерес на прогресивната буржоазия към епохите на растежа на античното общество издига тълкуването на античността на по-високо стъпало. Призовавайки към “подражание на гърците”, Винкелман установява пряка връзка между разцвета
-----------------------1 К. М а р к с, 18-е брюмера Луи Бонапарта, Соч., т. VІІІ, 1931, с. 323-324.

 на гръцкото изкуство и политическата свобода на древните републики, между изгубването на свободата и епохите на упадък в изкуството; в политическата свобода той вижда базата на античната “хармония”. Обаче революционното съдържание, залегнало в художественото учение на Винкелман и намерило голям отзвук във Франция, напълно изчезва в собственото му отечество и естетическото приобщение към “античния идеал” означава в немския буржоазен класицизъм отказ от революционно преустройство на обществото и зов към “самоограничаване” (Гьоте). Неохуманистичното разбиране на античността изиграва огромна роля както в литературата, така и в науката и ляга в основата на възгледите на Хегел върху философията на историята и върху естетиката. Многостранно и по-дълбоко разбирал значението на античната култура и античното изкуство В. Г. Белински. В своите писма той често разказва за голямата наслада, която му доставяло четенето на бележитите паметници на античната литература. “Илиадата, преведена от Гнедич – пише Белински на Станкевич, - за мен е … извор на такава наслада, от чиято сила аз понякога прималявам в някаква сладостна болка.”1 “Нов свят на изкуството се разкри пред мен” – съобщава той на Боткин, четейки трагедиите на Софокъл.2 На Боткин той разказва за впечатлението, което му направили “Биографиите” на Плутарх: “Тази книга ми взе ума … аз съм целият в идеята за гражданска доблест, целият в патоса на правдата и честта … Залавяйки се за Плутарх, аз мислех, че гърците ще закрият от мен римляните – излезе не така… В римските биографии душата ми плаваше в океан. Аз разбрах чрез Плутарх много неща, които не разбирах. На почвата на Гърция и Рим е пораснало по-новото човечество…, аз разбрах и Френската революция, и нейната римска бляскава тържественост, над която преди това се смеех… Очарователен свят на древността. В неговия живот е зърното на всичко велико, благородно, доблестно, защото основата и на неговия живот е гордостта на личността, неприкосновеността на личното достойнство.”3 В концепцията на Белински революционно-класицистичното разбиране на ценностите на античната култура се съчетава с възторжено приемане на античната красота. Така Белински изтъква значението на идеала за човека в гръцкото изкуство. "Гръцкото творчество е било освобождение на човека от игото на природата, прекрасно примирение на дух и природа, враждуващи дотогава помежду си. И затова гръцкото изкуство е облагородило, просветило и одухотворило всички естествени склонности на човека… Всички форми на природата са били еднакво прекрасни за художествената душа на елина; но тъй като най-благородният съд на духа е човекът, то творческият поглед на елина с възхищение и гордост се е спрял на прекрасната снага и на разкошното изящество на формите й – и така благородството, величието и красотата на човешката снага и форми се появили в безсмъртните образи на Аполон Белведерски и на Венера Медичи.”4
-----------------------1 В. Г. Б е л и н с к и й, Письма, т. І, 1914, с. 318 (от 19 април 1839 г.) 2 П а к т а м, т. ІІ, с. 145 (от 12 август 1840 г.). 3 В. Г. Б е л и н с к и й, Письма, т. ІІ, с. 246-247 (от 28 юни 1841 г.) 4 В. Г. Б е л и н с к и й, Горе от ума, соч. А. С. Грибоедова, Полн. собр. соч., т. V, 1901, с. 25.

 Обаче революционният мироглед на големия критик-демократ не могъл да се задоволи с едностранно естетическо отношение към античността. Дори в самото гръцко изкуство красотата “била по-съществена за всяко съдържание, отколкото самото съдържание. Съдържание му давали и религията, и гражданският живот, но винаги под очевидното преобладаване на красотата.”1 Белински подчертава също и народността на античното изкуство и неговото гражданско значение. В древността “всички стихии на живота били слети в органична цялост и единство”; “хуманистичното начало се развивало у човека преди всичко”; “науката и изкуството не се откъсвали от живота”; “Омир са познавали не само учените, а целият народ.”2 Значението на античността е в прогресивния характер на нейните идеали, проверен чрез опита на борбата с “феодалната тирания”. “Там, на тази класическа почва, се развивали семената на хуманността, гражданската доблест, мисълта и творчеството; там е началото на всяка разумна общественост, там са всичките й първообрази и идеали.” “Наистина там е – прибавя Белински – обществото, освободило човека от природата, покорило го и на себе си.”3 Ограничеността на отношенията между индивид и природа в древния свят, отбелязана от Маркс (вж. по-горе цитата на с. 8), не се е скрила по такъв начин от проницателността на Белински. С трактовката на Маркс (вж. с. 11) почти съвпада и отговорът на Белински на въпроса за корените на естетическото въздействие на гръцкия епос. “Ние съчувстваме на Илиадата… като на нашата собствена младост, от която се е развила нашата възмъжалост.”4 В тези мисли на Белински са разкрити най-дълбоко значението и ценността на античната литература, колкото е било възможно до Маркс. Античната литература изучавали внимателно и най-големите руски писатели. В най-различни периоди на дейността си Пушкин се обръщал към древните автори, които му давали материал и за размисъл, и за преводи, и за оригинални произведения в античен стил. Към тези автори принадлежали Анакреон, поетите на гръцката антология, Катул, Хораций, Овидий, Петроний, Тацит и много други. Омировите поеми били любимо четиво на Гогол, който се възхищавал от пълнотата и нагледността на изобразяването на действителността в гръцкия епос. Л. Н. Толстой, вече като бил създал “Война и мир”, толкова се увлякъл в гръцката литература, че започнал да учи гръцки език, за да има възможност да чете в оригинал Омир, Херодот, Ксенофонт и други интересуващи го писатели. От друга страна, представителите на реакционните и упадъчни течения нерядко са правели опити да “претълкуват” античната литература, да премахнат от нея цялото й прогресивно съдържание, обръщайки главно внимание на това, в което се била изразила ограничеността на античната
-----------------------1 В. Г. Белинский, Взгляд на русскую литературу, 1847, Полн. собр. соч., т. ХІ, 1917, с. 103. 2 Пак там, т. VІІ, 1904, с. 386 (рецензия на “Сочинения Платона” в превод на Карпов, ч. 2). 3 Пак там, с. 393. 4 Пак там, т. VІІІ, 1907, с. 425-426 (рецензия на “Наль и Дамаянта” от В. А. Жуковски).

 литература – на чертите на примитивизма и религиозната архаика, на отрицателните страни на мирогледа на робовладелското общество. Систематично извращаване на античната култура, на митологичните и художествените образи, завещани от античността, намираме у Ницше, у символистите, у реакционните писатели на нашето време. Съвсем очевидно е, че нееднократните “възкресявания” на древния свят, предприемани в различни времена и с различни задачи, са създавали лъжлив, идеализиран образ на античността, тълкувайки я едностранчиво и допълвайки я със своето собствено идеологическо съдържание. Но не по-малко очевидно е и това, че античността не би могла да изиграе такава изключителна роля в историята на европейската култура, ако в нейното наследство действително не се съдържаше огромно идеологическо богатство, ако в нея не бяха възникнали такива проблеми и такива методи за решаването на тези проблеми, които са могли да представляват значителен интерес и да бъдат използвани в по-късните времена при друг начин на производство, при други класови отношения.