ПОНЯТИЕТО АНТИЧНО ОБЩЕСТВО

ПОНЯТИЕТО АНТИЧНО ОБЩЕСТВО
Маркс и Енгелс характеризират античното общество като робовладелско общество; античният начин на производство почивал върху експлоатацията на робския труд, първата по своето историческо възникване форма на експлоатация. С възникването на робството”възникнало и първото голямо разделение на обществото на две класи – господари и роби, експлоататори и експлоатирани”2. Робовладелското общество не се предшества от никоя друга форма на класово общество; то се развива непосредствено в процеса на разпадането на докласовото, родовото общество
-----------------------1 К. М а р к с, Наемный труд и капитал, Соч., т. V, 1929, с. 429. 2 Фр. Э н г е л ь с, Происхождение семьи, частной собственности и государства. Соч., т. VІ, І, 1937, с. 137.

  Робството “станало господстваща форма на производството у всички народи, надраснали стария общинен бит, и послужило в заключение като главна причина за тяхното разпадане”1. Както изтъква Енгелс, робството на първите стъпала на своето развитие представлява прогресивна форма на разделението на труда, “…докато човешкият труд бил толкова малко производителен, че давал само нищожен излишък над безусловно необходимите за човека средства за съществуване; тогава подемът на производителните сили, разширяването на търговията, развитието на държавата и правото, възникването на изкуството и на науката – всичко това било възможно само при усилено разделение на труда, в основата на което трябвало да легне голямото разпределение на труда между масите, които били всецяло заети с физическа работа, и малцината привилегировани, които управлявали трудовата дейност, занимавали се с търговия, с държавните работи, както и с изкуство и наука. Най-простата, естествено израснала форма на такова разделение на труда било именно робството.”2 “Едва робството създало възможност за разделение на труда между земеделието и промишлеността в по-голям мащаб и с това и за разцвета на старогръцкия свят. Без робство не би имало гръцка държава, гръцко изкуство и наука; без робство не би имало Рим. А без основите, положени от Гърция и Рим, не би имало така също и съвременна Европа… В тоя смисъл имаме право да кажем, че без античното робство не би съществувал и съвременният социализъм.”3 Обаче прогресивната роля на робството се ограничава с първите стъпала на неговото развитие, когато то, разлагайки първобитнообщинния строй, спомага за по-широкото разделение на труда. След като овладява производството, робството става пречка за по-нататъшното му развитие, създава технически застой и презрение към труда между свободното население. “Най-цъфтящият период… на съществуването” на античното общество е оня период, когато “първоначалната източна общинна собственост вече се е разложила, а робството още не е успяло да завладее производството в по-значителна степен”, когато икономическа основа на античното общество било “както древното селско стопанство, тъй и независимото занаятчийско производство”.4 Овладявайки производството, робството става пречка за по-нататъшното развитие, създава технически застой и презрение към труда сред свободното население. “Работникът според точния израз на древните се отличава тук само като instrumentum vocale (говорещо оръдие) от животното – instrumentum semivocale (оръдие, надарено с глас), и от неодушевеното оръдие на труда – instrumentum mutum (нямо оръдие). Но самият работник дава на животното и на оръдието на труда да почувстват, че той не е подобен на тях, че той е човек. Отнасяйки се с тях зле и подлагайки ги con amore (с удоволствие) на развала, той достига до съзнанието
-----------------------1 Фр. Э н г е л ь с, Анти-Дюринг, Соч., т. ХІV, 1931, с. 183. 2 П а к т а м, с. 183-184. 3 П а к т а м, с. 183. 4 К. М а р к с, Капитал, т. 1, Соч., т. ХVІІ, 1937. 368, прим. 24.

  за своята отлика от тях. Ето защо икономическият принцип на такъв начин на производство е да се прилагат само най-груби, най-недодялани оръдия на труда, които тъкмо поради своята грубост и недодяланост се подлагат по-трудно на развала.”1 “Там, където робството е господстваща форма на производство, там трудът става робска дейност, т.е. нещо, което носи безчестие на свободните хора. Благодарение на това се затваря изходът на подобен начин на производство, докато в същото време, от друга страна, се търси неговото отстранение, тъй като робството се явява пречка за развитието на производството. Всяко производство, което почива на робството, и всяко общество, което се основава на него, загиват от това противоречие.”2 Античното, гръцкото и римското общество са минали през всички етапи на развитието на робовладелския начин на производство. Историята на Гърция и на Рим ни показва и установяването на робовладелския строй, и неговото развитие, и неговия упадък, и прехода от робовладелския строй към феодалния. Едновременно с това античното общество има свои специфични особености, които го отличават от другите робовладелски общества, например източните. Основата на спецификата на античното развитие Маркс вижда в особеностите на античната форма на собствеността.3 Историческа предпоставка на античната частна поземлена собственост е концентрираната в града община, свързана чрез племенно родство или съставляваща обединение на племена. За нейна база служи градът “като вече създадено място за заселване (център) на земеделците (поземлените собственици). Нивата тук е територия на града” (“Формы”, с. 11). “Историята на класическата древност е история на градовете, но история на градове, които се базират на поземлената собственост и земеделието” (с. 15). Върху своята територия общината допуска частната собственост само за своите членове, но се стреми да я предостави на всички свои членове. Така например в Рим “частният поземлен собственик е такъв само като римлянин, но като римлянин той без друго е частен поземлен собственик” (с. 13). “Общината (като държава), от една страна, са взаимоотношения между тия свободни и равни частни собственици, тяхното обединение против външния свят; едновременно с това тя е тяхна гаранция” (с. 12). Частната поземлена собственост следователно е дадена посредством държавната (с. 16). В “Немска идеология” Маркс и Енгелс характеризират “античната община и държавна собственост” като “съвместна частна собственост на активните граждани на държавата, принудени пред лицето на робите да запазват тая естествено възникнала форма на сдружение” (“Немецкая идеология”, с. 12). В това отношение между индивида и общината
-----------------------1 К. М а р к с, Капитал, т. І, Соч., т. ХVІІ, 1937, с. 217, заб. 17. 2 Фр. Э н г е л ь с, Диалектика природы, Соч., т. ХІV, 1931, с. 450. 3 К. М а р к с, Немецкая идеология, Соч., т. ІV, 1933, с. 12-13. Ръкописът на “ Grundriss d. Kritik d. politischen Ökonomie”, обнародван в 1939 г.; преводът на главата от тоя ръкопис – “Формы, предшествующие капиталистическому производству”, е напечатан в сп. “Пролетарская революция”, 1939, № 3, и частично е препечатан в сп. “Вестник древней истории”, 1940, № 1 (по-нататък се цитира по “Вестник древней истории”).

  е основата на античното общество, но по-нататък развитието на робството и концентрацията на земевладението разрушават тая основа. “… целият почиващ върху тая основа строеж на обществото, а заедно с него и властта на народа идват в упадък успоредно с развитието предимно на недвижимата частна собственост” (пак там, с. 12-13). Особеностите на “античната форма на собствеността” са извънредно важни за изясняване структурата на античното общество, неговата идеология и законите на развитието му. Държавен израз на античната собственост става тъй нареченият полис, “държава-град”, община на свободни граждани, която, израствайки от родовото общество, поначало запазва “естествения” характер на племенно обединение, почиващо върху предполагаемото кръвно родство. В развитото антично общество роби били само чужденци и колективът на “гражданите” е едновременно с това и племе, “народ”. Поради това своеобразие на държавната форма античният полис възпроизвежда и организационно, и идеологически много черти на предшестващия го родов строй. Запазвайки “естествено възникналата форма на сдружение”, полисът никога не може да се откаже от укрепващото това сдружение религиозномитологично осветляване. “… истинска религия” на древните бил култът на собствената им “националност”, на тяхната “държава”.1 Подобно на рода всеки полис има свое божество, култът на което се извършва при “общото огнище” и е задължителен за всички граждани; подобно на рода полисът изисква почитане на прадедите, особено на ония, които се смятат за “основатели” или “благодетели” на полиса, “героите”. Чужденецът няма политически права в общината; гражданинът на полиса, когато мине на чужда територия, става безправен. Основни експлоатирани групи в античната община били робите и негражданите. Обаче на фона на тоя основен антагонизъм се развила твърде интензивна борба между самите “граждани”. Защото същият робовладелски строй, който създавал полиса като организация на “гражданите”, противостояща на робите и негражданите, довеждал в процеса на развитието на робското производство до нарастване на недвижимата частна собственост и на стоковите отношения, до натрупване на противоречия между отделните групи граждани, най-после до разоряване на дребните собственици, живата сила на полиса. Тоя процес, който се извършвал при изострени форми на политическа и идеологическа борба, имал за последица разлагането на полиса и преминаване към военна монархия, която станала типична държавна форма на античното общество от периода на неговия упадък. В античните условия “е немислимо свободното и пълно развитие нито на индивида, нито на обществото, тъй като това развитие се намира в противоречие с първоначалното отношение (между индивида) и обществото” (“Формы”, с. 18). Античният индивид е ограничен от рамките на своите отношения към полиса, но в тия ограничени рамки той добива широки възможности за проява на творческите си дарби, тъй като е поставен “в такива условия за придобиване на средства за живот, та целта
-----------------------1 К. М а р к с, Передовица в № 179 “Кельнской газеты”, Соч., т. І, 1938, с. 180.

 му да бъде не печалбата, а самостоятелното обезпечаване на своето съществуване, възпроизвеждане на самия себе си като член на общината” (пак там, с. 13). Според античния възглед човекът “винаги действа като цел на производството” за разлика от буржоазния свят, “гдето производството е цел на човека, а богатството - цел на производството” (с. 18-19). Създаването на идеала за човека, макар и още в ограничена, статична форма, е световноисторическа заслуга на античната мисъл и на античното художествено творчество. Античната личност се освободила от общинно-родовите връзки, сковаващи нейното развитие в докласовото общество, но през периода на разцвета на полиса тая нараснала самостоятелност на личността не преминавала в обособяване, в откъсване от колектива. Тясната връзка между личността, стигнала до известна самостоятелност, и общественото цяло е една от най-важните предпоставки на античното художествено творчество през периода на разцвета. При изучаването на античния свят трябва особено да се пазим от две твърде често срещани грешки. Това е, от една страна, идеализирането на античността, подчертаване единствено на нейните постижения с премълчаване на нейната ограниченост и тъмните й страни; друга грешка, тясно свързана с първата, се състои в модернизиране на античността, в заличаване на разликите между робовладелското общество и по-сетнешните обществено-икономически формации. От тази грешка е предпазвал В.И. Ленин, отбелязвайки в своя конспект на книгата на Хегел “Лекции по история на Философията”: с. [45-46]” – превъзходно за строгата историчност в историята на философията да не се приписва на древните такова “развитие” на техните идеи, което е разбираемо за нас, но фактически още е липсвало у древните”1. Модернизиращото тълкуване на античността е извънредно характерно за буржоазните учени, у които то служи на реакционни цели. В стремежа си да “докажат”, че капиталистическите отношения са едва ли не “изконни”, “открай време” присъщи на човешкото общество, буржоазните историци и филолози се стремят да намерят колкото се може по-голямо количество привидни “аналогии” между античното общество и капиталистическия свят и приписват на античното общество такъв икономически строй, такива възгледи и учреждения, каквито в действителност са му били съвършено чужди. Това важи и за специално интересуващата ни тук област – античната литература. Грешка в противната насока е прекаленото архаизиране на античността, представянето на гърците и римляните по-примитивни, отколкото са били в действителност. Към такава грешка тласкаше между другото и “новото учение за езика” на Н. Я. Мар.
-----------------------1 В. И. Л е н и н, Философские тетради, 1947, с. 232.

ИСТОРИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

ИСТОРИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА
Както дълбоко забелязва М. Горки, “за материал на художествената литература служи човекът”. Горки дори определя литературата като “човекознание”. Античното общество, което за пръв път в историята установило идеала на човека, създало и богата литература с изключително значение. Гръцката литература е най-старата от литературите на Европа и единствено тя се е развила напълно самостоятелно, без да се опира непосредствено върху опита на други литератури. С по-старите литератури на Изтока гърците се запознали отблизо едва тогава, когато разцветът на собствената им литература оставал вече далеч назад. Това не значи, че източните елементи не са прониквали и в пораншната гръцка литература, но те са прониквали по устен, “фолклорен” път; гръцкият фолклор, подобно на фолклора на всеки народ, се обогатявал от допира с фолклора на съседите, но гръцката литература, израствайки върху почвата на тоя обогатен фолклор, се създавала вече без прякото въздействие на литературите на Изтока. А по богатство и разнообразие, по художествена значимост тя далеч изпреварила литературите на обществата на стария Изток, чийто строй не откривал такива широки възможности за развитието на човека. Римската литература започва да се развива много по-късно от гръцката. Тя е приемствено свързана с гръцката, чийто опит и постижения тя използвала, но заедно с това си поставила и нови задачи, които възниквали на по-късния етап на развитие на античното общество. Античната литература заедно с античното изобразително изкуство “надживяла времето си”. Такива паметници на античната литература като Омировите поеми, гръцката драма, произведенията на най-видните римски поети и досега се възприемат от читателя като естетически значими художествени произведения, а не само като исторически документи на далечното, навеки изчезнало минало. Задачата на нашия курс е да разкрием, доколкото можем, това богатство в неговата историческа обусловеност и неговата художествена ценност. Тук, във встъпителната част, може само накратко да се посочат някои по-важни моменти, многобройни илюстрации на които читателят на книгата ще намери в понататъшното изложение. Това е преди всичко съдържателността на античната литература, широкото обгръщане на действителността, изобразяването на човека в многообразието на обществените му връзки, относително още прости в условията на античното общество, и отношението му към природата. Проблемите, които тя третирала, конфликтите, които изобразявала, чувствата, които намирали в нея израз, често имат значение, което надхвърля пределите на античността. Прославата на доблестта и непреклонността в борбата, на любовта към родината и човечността, вярата в силите на човека и неговата способност към всестранно развитие са отличителни черти на античната литература от периода на нейния разцвет. Античната литература достига голяма висота и в жизнеността на изобразяването. Това се проявява с особена сила в гръцката литература на класическия период. Впоследствие пред художниците се изправили по-сложните задачи относно индивидуализиране на характерите, разкриване на вътрешните преживявания на човека, но в античните условия те вече не могли да бъдат разрешени с такава конкретност и жизнена правда, каквато е характерна за поранния етап с неговото по-непосредствено съзерцаване на действителността и нейните връзки. За тайната на обаянието на гръцкото изкуство Маркс пише: “Обаче трудността не се състои в това, да се разбере, че гръцкото изкуство и епос са свързани с определени форми на общественото развитие. Трудността се състои в разбирането на това, че те още продължават да ни доставят художествена наслада и в известен смисъл запазват значението на норма и недосегаем образец. Мъжът не може да се превърне отново в дете или да се вдетинява. Но нима не го радва наивността на детето и нима той не трябва да се стреми да възпроизвежда на по-високо стъпало истинската си същност? Нима в детската природа през всяка епоха не оживява собственият й характер в естествената му правдивост? И защо детството на човешкото общество там, където то е било найкрасиво развито, да не притежава за нас вечно обаяние на една неповторима епоха? Има палави деца и умни като възрастни хора деца. Много от древните народи принадлежат към тая категория. Нормални деца са били гърците. Обаянието на тяхното изкуство върху нас не се намира в противоречие с онова неразвито обществено стъпало, на което е израсло то. Напротив, то е негов резултат и неразривно е свързано с това, че незрелите обществени отношения, при които то е възникнало и само при които е могло да възникне, никога не могат да се повторят пак.”1 По такъв начин според мнението на Маркс съвременният човек познава в античното изкуство “истинската си същност”, макар и в “наивна” форма. Литературата на античното общество само много рядко – вече в епохата на упадък – е била отчуждена от живота и най-големите паметници на античното литературно творчество са твърде богати с актуално политическо съдържание. “Бащата на трагедията Есхил, отбелязва Енгелс, и бащата на комедията Аристофан са били ярко изразени тенденциозни поети.”2 Както гръцката, така и римската литература дават многобройни примери за умението едновременно и да отговарят на изискванията на деня, и да създават художествени произведения, способни да запазят свежестта си през много векове. Античното художествено творчество никога не е скъсвало със своите народни, фолклорни източници. Образите и сюжетите на мита и на обредните игри, драматичните и словесните фолклорни форми продължават да играят огромна роля в античната литература при всички етапи на нейното развитие. “Предпоставка на гръцкото изкуство – пише Маркс –
-----------------------1 К. М а р к с, К критике политической экономии. Введение, Соч., т. ХІІ, 1, 1935, с. 203-204. 2 Фр. Э н г е л ь с, Письмо к М. Каутской от 26 ноября 1885 г., Соч., т. ХХVІІ, 1935, с. 505.

 е гръцката митология, т.е. природата и обществените форми, преработени вече по несъзнателно художествен начин от народната фантазия. Това е неговият материал.”1 Новите проблеми, възникващи в процеса на развитие на античния свят, преосмислят тоя материал, придават му ново съдържание, но превъзмогването на митологичния материал и на фолклорните форми остава невъзможно за общество, основано на “античната общинна и държавна собственост”. Запазването на фолклорните форми придава на античната литература известна консервативност, като улеснява едновременно с това приемствеността в обучаването и майсторството; от друга страна, интензивността на класовата борба, която многообразно се развива в различните етапи на историята на античното общество, предпазвала тия форми от вкостеняване и позволявала да се развива в техните рамки голяма гъвкавост и разнообразие. Най-после античната литература е изработила голямо разнообразие от художествени форми и стилни средства. В гръцката и римската литература намираме вече почти всички европейски литературни видове на новото време; повечето от тях са запазили и до днес античните си, главно гръцки названия: епична поема и идилия, трагедия и комедия, ода, елегия, сатира (латинска дума) и епиграма, разни видове историческо повествование и ораторска реч, диалог и литературно писмо – това са все жанрове, които са успели да достигнат голямо развитие в античната литература; в нея са представени и жанрове като новелата и романа, макар и в по-малко развити, по-зачатъчни форми. Античността е сложила начало и на теорията за стила и за художествената литература (“реторика” и “поетика”). Към литературата е напълно приложимо това, което Енгелс отбелязва във връзка с гръцката философия: “У гърците – именно поради това, че те още не са достигнали до разчленяване, до анализ на природата – природата още се разглежда общо, като едно цяло. Всеобщата връзка на явленията в природата не се доказва в подробности: за гърците тя е резултат на непосредствено съзерцаване… Ако метафизиката е права спрямо гърците в подробности, то в цялост гърците са прави към метафизиката. Това е една от причините, поради които ние ще бъдем принудени и във философията, както и в много други области, да се връщаме към постиженията на оня малък народ, чиято универсална надареност и дейност са му осигурили такова място в историята на развитието на човечеството, за което не може да претендира никой друг народ. Друга причина е това, че в многообразните форми на гръцката философия се съдържат в зародиш, в начален стадий, почти всички по-късни типове мироглед.”2 За историческата оценка на античната литература, на нейната роля в понататъшното литературно развитие е необходимо поради това да се хвърли поглед и на следващите обръщения към античността като към творчески извор, от който са черпели теми и принципи за художествената
-----------------------1 К. М а р к с, К критике политической экономии. Введение, Соч., т. ХІІ, 1, 1935, с. 203. 2 Фр. Э н г е л ь с, Диалектика природы, 1949, с. 24.

 им обработка. Творческият допир на средновековна и нова Европа с античната литература, общо казано, никога не се е прекъсвал, той съществува дори в принципиално враждебната на античното “езичество” църковна литература на средните векове и то както в западноевропейската, така и във византийската, които сами са израснали в значителна степен от късните форми на гръцката и римската литература; все пак в историята на използването и оценяването на античната литература могат да се разграничат отделни по-значителни етапи. Тук е на първо място епохата на Възраждането (Ренесанса), която противопоставя на богословския и аскетическия мироглед на средните векове един нов, земен, “хуманистичен” мироглед, утвърдяващ земния живот и земния човек. Стремежът към пълното и всестранно развитие на човешката природа, зачитането на индивидуалността, живият интерес към реалния свят са най-съществените моменти на това идеологическо движение, което освобождава мислите и чувствата от опеката на Църквата. В античната култура хуманистите намират идеологични формули за своите търсения и идеали, свобода на мисълта и независимост на морала, хора с рязко изразена индивидуалност и художествени образи за нейното въплътяване. Цялото хуманистично движение минава под лозунга за “възраждане” на античността; хуманистите усилено събират преписи от произведенията на античните автори, пазени в средновековните манастири, и издават антични текстове. Предшественичката на Ренесанса, поезията на провансалските трубадури от ХІ-ХІІІ в., вече “възкресява дори сред най-дълбокото средновековие отблясъка на древното елинство”1. Породено в Италия през ХІV в., хуманистичното движение добива общоевропейско значение от втората половина на ХV в. “В спасените при гибелта на Византия ръкописи – пише Енгелс в стария си увод към “Диалектика на природата”, - в изровените от развалините на Рим антични статуи пред смаяния Запад се яви нов свят – гръцката древност; пред… нейните светли образи изчезнаха призраците на средновековието; в Италия стигна до нечуван разцвет изкуството, което бе сякаш отблясък на класическата древност и което сетне никога вече не се е издигало до такава висока. В Италия, Франция, Германия възникна новата, първата съвременна литература; Англия и Испания преживяха наскоро след това своята класическа литературна епоха.”2 Тая “първа съвременна литература” на Европа се създавала в пряко общуване с античната литература, предимно с късногръцката и с римската; по едно време (ХV-ХVІ в.) хуманистите култивирали поезията и красноречието на латински език, като се мъчели да възпроизвеждат античните стилови форми ("новолатинска" литература за разлика от средновековната литература на латински език). Друга епоха, за която ориентацията към античността става литературен лозунг, е периодът на класицизма през ХVІІ-ХVІІІ в., ръководното течение в литературата на онова време. Представителите на класицизма
-----------------------1 Ф р. Э н г е л ь с, Прения по польскому вопросу во Франкфурте, Соч., т. VІ, с. 407. 2 Ф р. Э н г е л ь с, Диалектика природы, Соч., т. ХІV, 1931, с. 475-476.


обръщат главно внимание вече не на ония страни на античната литература, които са близки по дух на епохата на Възраждането. Класицизмът се стреми към обобщени образи, към строги, непоколебими “правила”, на които трябва да бъде подчинена композицията на всяко художествено произведение. Писателите на онова време търсят в античната литература и античната литературна теория (на особено внимание се радва тук “Поетиката” на Аристотел) такива моменти, които да бъдат родствени на собствените им литературни задачи, и се мъчат да извлекат оттам съответни “правила”, като не се спират често пъти и пред пресиленото тълкуване на античността. Към такива “правила”, насила приписани на античността от теоретиците на класицизма, спада и прочутият закон за трите единства” в драмата – единството на мястото, на времето и на действието. Смятайки своите “правила” за вечни норми на истински художествената литература, класицистите си поставят за задача не само да “подражават” на древните, но и да се съревновават с тях, за да ги задминат в спазването на тия “правила”. При това класицизмът, както и Ренесансът, се облягат главно върху късногръцката и римската литература. Произведенията на по-ранните периоди на гръцката литература, например Омировите поеми, изглеждали недостатъчно изтънчени за придворния вкус на абсолютната монархия: за нормативна епична поема се смятала “Енеидата” на Вергилий. Съвършено нови страни на античната култура били поставени на преден план праз втората половина на ХVІІІ в. във връзка с идеологическата подготовка на революционната борба против феодално-крепостния строй и абсолютната монархия. За идеолозите на тази борба античността била интересна преди всичко със своето политическо и гражданско съдържание. Историята на античното общество се представяла като ярък пример на благодетелността на народовластието и на пагубните последици на абсолютизма; така в образите на Атина и особено на древния Рим се въплътявал републиканският идеал с гражданските му "добродетели".”Най-голямо внимание привличали писателите, които прославяли в своите произведения исторически или легендарни дейци на гръцките полиси и римската република, като например Плутарх и Тит Ливий, борците за републикански строй, като Демостен и Цицерон, разобличителите на деспотизма на императорите, като Тацит, Лукан и римските сатирици. Такова революционно-класицистично отношение към античността намираме у Радишчев и други дейци от неговия кръг, след това у декабристите. В "Житие на Ф. В. Ушаков” Радишчев съобщава: “Най-много от всичко в латинския език го привличала силата на изразите. Пълни с волен дух, тези властници на царете били изразили гъвкавостта на своята душа в словото си. Не лъстителят на августите |Вергилий| и не подмазвачът на меценатите [Хораций] са го привличали, но гърмящият срещу Каталина Цицерон и нещадящият Нерон остър сатирик [Петроний].” “Ние страстно обичахме древните: Плутарх, Тит Ливий, Цицерон, Тацит и др.; бяха у всеки от нас почти настолни книги” – разказва в спомените си декабристът Якушкин. Съответно се третират античните теми в творчеството на поетите-декабристи (Кюхелбекер, Катенин и др.) у Гнедич, у младия Пушкин (например в стихотворението “Към Лициния”). Във

 Франция цялото изкуство на революцията – литературата, театърът и дори приложното изкуство – е облечено в антични одежди. “За да изобразим нашата идея – пише един от най-видните поети на онова време Андре Шение, - нека заемем от древните багрите, нека запалим факлите си от техния политически огън и да създадем проникнати от нови мисли антични стихове." Класицистичното течение продължава да съществува и във времето на Наполеон, но вече с ориентация към художествения стил на Римската империя. Маркс дава в “18 брюмер на Луи Бонапарт” бляскава характеристика на това използване на античните форми в буржоазната революция и разкрива вътрешния му смисъл. "Тъкмо тогава, когато хората, както изглежда, са заети само с преобразуване на себе си и на околната среда, когато те създават нещо съвсем небивало досега, тъкмо в такива епохи на революционни кризи те грижливо извикват в помощ на себе си духовете на миналото, заемат от тях имена, бойни лозунги, костюми и в това осветено от древността облекло на чужд език разиграват ново действие на световната история. Тъй … революцията от 1789 – 1814 г. се бе драпирала поред в костюма на Римската република и в костюма на Римската империя … Камил Демулен, Дантон, Робеспиер, Сен-Жюст, Наполеон – както героите, така и партиите, и масата на старата Френска революция – осъществиха в римски костюм и с римски фрази задачата на своето време – те освободиха от феодални вериги и издигнаха сградата на съвременното буржоазно общество… Колкото и малко героично да е буржоазното общество, за неговото поражение бяха необходими героизъм, самопожертвование, терор, гражданска война и битки между народите. В класически строгите предания на Римската република борците за буржоазното общество намериха идеали и изкуствени форми, илюзии, които им бяха необходими, за да скрият от самите себе си буржоазно ограниченото съдържание на своята борба, за да запазят своето въодушевление на висотата на велика историческа трагедия.”1 Друг характер има класицизмът от втората половина на ХVІІІ в. в Германия. И тук античността се възприема като републикански идеал, но поради нищожната политическа роля на немската буржоазия през ХVІІІ в. на пръв план се изтъква не политическата, а естествената страна на идеала, “благородната простота и спокойното величие” на античните образи. Античността се разглежда като царство на красотата и хармонията, блажено детство на човечеството, въплъщение на “чистата човечност”. Един от теоретичните основатели на това направление, наречено по-късно “неохуманистично”, е прочутият изкуствовед Винкелман (1717 – 1768 г.), а главни литературни представители в края на ХVІІІ в. са Гьоте и Шилер. “Неохуманизмът” пренесе центъра на тежестта на интереса към античността от Рим в Гърция и от късните епохи на гръцкото общество към ония ранни периоди, които са били гледани от придворния класицизъм с известно пренебрежение. Тоя интерес на прогресивната буржоазия към епохите на растежа на античното общество издига тълкуването на античността на по-високо стъпало. Призовавайки към “подражание на гърците”, Винкелман установява пряка връзка между разцвета
-----------------------1 К. М а р к с, 18-е брюмера Луи Бонапарта, Соч., т. VІІІ, 1931, с. 323-324.

 на гръцкото изкуство и политическата свобода на древните републики, между изгубването на свободата и епохите на упадък в изкуството; в политическата свобода той вижда базата на античната “хармония”. Обаче революционното съдържание, залегнало в художественото учение на Винкелман и намерило голям отзвук във Франция, напълно изчезва в собственото му отечество и естетическото приобщение към “античния идеал” означава в немския буржоазен класицизъм отказ от революционно преустройство на обществото и зов към “самоограничаване” (Гьоте). Неохуманистичното разбиране на античността изиграва огромна роля както в литературата, така и в науката и ляга в основата на възгледите на Хегел върху философията на историята и върху естетиката. Многостранно и по-дълбоко разбирал значението на античната култура и античното изкуство В. Г. Белински. В своите писма той често разказва за голямата наслада, която му доставяло четенето на бележитите паметници на античната литература. “Илиадата, преведена от Гнедич – пише Белински на Станкевич, - за мен е … извор на такава наслада, от чиято сила аз понякога прималявам в някаква сладостна болка.”1 “Нов свят на изкуството се разкри пред мен” – съобщава той на Боткин, четейки трагедиите на Софокъл.2 На Боткин той разказва за впечатлението, което му направили “Биографиите” на Плутарх: “Тази книга ми взе ума … аз съм целият в идеята за гражданска доблест, целият в патоса на правдата и честта … Залавяйки се за Плутарх, аз мислех, че гърците ще закрият от мен римляните – излезе не така… В римските биографии душата ми плаваше в океан. Аз разбрах чрез Плутарх много неща, които не разбирах. На почвата на Гърция и Рим е пораснало по-новото човечество…, аз разбрах и Френската революция, и нейната римска бляскава тържественост, над която преди това се смеех… Очарователен свят на древността. В неговия живот е зърното на всичко велико, благородно, доблестно, защото основата и на неговия живот е гордостта на личността, неприкосновеността на личното достойнство.”3 В концепцията на Белински революционно-класицистичното разбиране на ценностите на античната култура се съчетава с възторжено приемане на античната красота. Така Белински изтъква значението на идеала за човека в гръцкото изкуство. "Гръцкото творчество е било освобождение на човека от игото на природата, прекрасно примирение на дух и природа, враждуващи дотогава помежду си. И затова гръцкото изкуство е облагородило, просветило и одухотворило всички естествени склонности на човека… Всички форми на природата са били еднакво прекрасни за художествената душа на елина; но тъй като най-благородният съд на духа е човекът, то творческият поглед на елина с възхищение и гордост се е спрял на прекрасната снага и на разкошното изящество на формите й – и така благородството, величието и красотата на човешката снага и форми се появили в безсмъртните образи на Аполон Белведерски и на Венера Медичи.”4
-----------------------1 В. Г. Б е л и н с к и й, Письма, т. І, 1914, с. 318 (от 19 април 1839 г.) 2 П а к т а м, т. ІІ, с. 145 (от 12 август 1840 г.). 3 В. Г. Б е л и н с к и й, Письма, т. ІІ, с. 246-247 (от 28 юни 1841 г.) 4 В. Г. Б е л и н с к и й, Горе от ума, соч. А. С. Грибоедова, Полн. собр. соч., т. V, 1901, с. 25.

 Обаче революционният мироглед на големия критик-демократ не могъл да се задоволи с едностранно естетическо отношение към античността. Дори в самото гръцко изкуство красотата “била по-съществена за всяко съдържание, отколкото самото съдържание. Съдържание му давали и религията, и гражданският живот, но винаги под очевидното преобладаване на красотата.”1 Белински подчертава също и народността на античното изкуство и неговото гражданско значение. В древността “всички стихии на живота били слети в органична цялост и единство”; “хуманистичното начало се развивало у човека преди всичко”; “науката и изкуството не се откъсвали от живота”; “Омир са познавали не само учените, а целият народ.”2 Значението на античността е в прогресивния характер на нейните идеали, проверен чрез опита на борбата с “феодалната тирания”. “Там, на тази класическа почва, се развивали семената на хуманността, гражданската доблест, мисълта и творчеството; там е началото на всяка разумна общественост, там са всичките й първообрази и идеали.” “Наистина там е – прибавя Белински – обществото, освободило човека от природата, покорило го и на себе си.”3 Ограничеността на отношенията между индивид и природа в древния свят, отбелязана от Маркс (вж. по-горе цитата на с. 8), не се е скрила по такъв начин от проницателността на Белински. С трактовката на Маркс (вж. с. 11) почти съвпада и отговорът на Белински на въпроса за корените на естетическото въздействие на гръцкия епос. “Ние съчувстваме на Илиадата… като на нашата собствена младост, от която се е развила нашата възмъжалост.”4 В тези мисли на Белински са разкрити най-дълбоко значението и ценността на античната литература, колкото е било възможно до Маркс. Античната литература изучавали внимателно и най-големите руски писатели. В най-различни периоди на дейността си Пушкин се обръщал към древните автори, които му давали материал и за размисъл, и за преводи, и за оригинални произведения в античен стил. Към тези автори принадлежали Анакреон, поетите на гръцката антология, Катул, Хораций, Овидий, Петроний, Тацит и много други. Омировите поеми били любимо четиво на Гогол, който се възхищавал от пълнотата и нагледността на изобразяването на действителността в гръцкия епос. Л. Н. Толстой, вече като бил създал “Война и мир”, толкова се увлякъл в гръцката литература, че започнал да учи гръцки език, за да има възможност да чете в оригинал Омир, Херодот, Ксенофонт и други интересуващи го писатели. От друга страна, представителите на реакционните и упадъчни течения нерядко са правели опити да “претълкуват” античната литература, да премахнат от нея цялото й прогресивно съдържание, обръщайки главно внимание на това, в което се била изразила ограничеността на античната
-----------------------1 В. Г. Белинский, Взгляд на русскую литературу, 1847, Полн. собр. соч., т. ХІ, 1917, с. 103. 2 Пак там, т. VІІ, 1904, с. 386 (рецензия на “Сочинения Платона” в превод на Карпов, ч. 2). 3 Пак там, с. 393. 4 Пак там, т. VІІІ, 1907, с. 425-426 (рецензия на “Наль и Дамаянта” от В. А. Жуковски).

 литература – на чертите на примитивизма и религиозната архаика, на отрицателните страни на мирогледа на робовладелското общество. Систематично извращаване на античната култура, на митологичните и художествените образи, завещани от античността, намираме у Ницше, у символистите, у реакционните писатели на нашето време. Съвсем очевидно е, че нееднократните “възкресявания” на древния свят, предприемани в различни времена и с различни задачи, са създавали лъжлив, идеализиран образ на античността, тълкувайки я едностранчиво и допълвайки я със своето собствено идеологическо съдържание. Но не по-малко очевидно е и това, че античността не би могла да изиграе такава изключителна роля в историята на европейската култура, ако в нейното наследство действително не се съдържаше огромно идеологическо богатство, ако в нея не бяха възникнали такива проблеми и такива методи за решаването на тези проблеми, които са могли да представляват значителен интерес и да бъдат използвани в по-късните времена при друг начин на производство, при други класови отношения.

ИЗВОРИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

ИЗВОРИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА
Главен извор за изучаване на античната литература са, разбира се, самите паметници, т.е. литературните произведения на гръцките и римските писатели, доколкото те са се запазили и са стигнали до наше време. Обаче далеч не всичко е запазено, а онова, което е стигнало до нас невинаги е идвало в пълен вид. Известни са твърде много имена на антични автори, от които нямаме нито един ред; но и от ония автори, чиито произведения са се запазили, в повечето случаи до нас е стигнало не всичко. Така например от многобройните познати по име поети на гръцката трагедия цялостни произведения са стигнали само от тримата най-видни – Есхил, Софокъл и Еврипид, при което от 90 пиеси на Есхил са се запазили изцяло 7, от 120 драми на Софокъл – също 7, от 92 произведения на Еврипид – 19, в това число и една пиеса, която по всяка вероятност не е от него. Многовековната литературна продукция на античността била твърде голяма и произведенията, стигнали до нас в цялостен вид, съставят количествено нищожна нейна част. В това, че едни произведения на античната литература са се запазили, а други са загинали, има известен елемент на случайност; но не случаят играе тук решаващата роля. В основната си маса съставът на стигналите до нас паметници е резултат на последователен подбор, извършван и в самата античност, и в началото на средните векове от редица поколения, които запазвали от литературното наследство на миналото само онова, което продължавало да буди интерес. Античната книга не можела да лежи с векове “заровена” и поради физикохимичните свойства на оня материал, който бил употребяван в гръцкоримската древност за записване на литературното произведение. За основен писмен материал служел, като се почне от VІІ в. пр.н.е., египетският папирус, тръстиково растение, от чиито влакна се изработвали листове и широки ивици, навивани сетне във вид на свитък; папирусните листа, които могат да се запазват с хиляди години в сухия климат на Египет, сравнително бързо се разнищват в климатическите условия на Европа. Към ІІ-І в. пр.н.е. на папируса почнал да конкурира тъй нареченият пергамен1 от животинска кожа, но пергаменната книга (тъй нареченият “кодекс” с привичната за нас форма на книга) изместила папирусния свитък чак през епохата на прехода към средните векове. Античният текст, записан върху папирус, можел да се запази само ако бивал от време на време преписван. Произведенията, които губели интерес за потомството, неизбежно загивали. Броят на загубеното нараствал с вековете, особено във връзка със силното спадане на културното равнище през периода на гибелта на античното общество. Между това тъкмо тая епоха, когато папирусните свитъци се преписвали върху по-трайния в европейските условия пергамен, има решаващо значение за понататъшното запазване на паметниците на античната литература. Ония антични текстове, които оцелели в първите столетия на средновековието, в грамадното мнозинство случаи са стигнали и до нас, тъй като от ІХ в. от н.е. интересът към тях почнал да нараства. По отношение на художествената литература подборът, направен от късната античност, изхождал предимно от нуждите на училището, където се изучавали литературният език и стилистичното изкуство. През епохата на разпадането на робовладелското общество литературният език на господстващата класа рязко се различавал от живия език на народните маси и литературният език трябвало да се изучава от старинните паметници, гръцки в източната половина на Римската империя, латински в западната. Училището подбирало за своите цели най-видните писатели на миналото и запазвало тяхното творчество, но обикновено не във вид на пълно събрание на съчиненията им, а само отделни произведения, образци. При тоя подбор на класиците на литературата отделни клонове и дори цели епохи можели да изпадат от сферата на училищните интереси и това обстоятелство силно се отразило върху състава на стигналите до нас паметници. Особено пострадали гръцката лирика, литературата на елинистическия период и ранната римска литература. Общо взето обаче, тенденцията на подбора била да се запази найценният в качествено отношение материал. Освен тая основна маса паметници, преписвани в средните векове, съществуват и литературни текстове, запазени непосредствено от античността. В пясъците на Южен Египет са намерени, особено през последните 50 години, голям брой късове папирус, спадащи към елинистическата и римската епоха; в повечето случаи това са документи, писма и т.п., но някои съдържат и литературен материал. И макар че между тия папируси има твърде малко свитъци със завършени произведения и обикновено представляват незначителни фрагменти, намирането на папируси с всяка година обогатява нашите сведения за античната литература, особено за ония нейни области, които са пострадали от късноантичния подбор. Увеличаването на материала благодарение на папирусите се отнася
-----------------------1 Формата “пергамент”, която често се среща, е погрешна.

почти изключително до гръцки текстове; произведенията на римската литература рядко попадали в Южен Египет. Историята на античната литература не може обаче да се ограничи с разглеждането на ония произведения, които са стигнали до нас изцяло; съществено значение имат и фрагментите (“откъслеците”) от незапазените паметници. Има два вида фрагменти. Това са, първо, същинските парченца от папирус или пергамен, повредени свитъци и кодекси, текстове, преписани в незавършен вид, и т.н. Второ – и тук спада огромното мнозинство от съществуващите днес фрагменти, - това са цитати от недошлите до нас произведения, които се намират в запазените текстове, например в стигналите до нас от античността учени трактати, коментарии към класическите произведения на литературата, речници, христоматии, училищни ръководства. В късната античност и в началото на средните векове се съставяли с различни цели специални извадки (тъй наречените ексцерпти) от старите писатели и някои от произведенията от тоя род се запазили. Освен буквалните цитати съществуват и ред преразказвания, съкратени изложения на разни литературни паметници. Фрагменти са стигнали до нас в огромно количество и от много автори; благодарение на тях можем да си изградим представа за литературния образ на писатели, чиито произведения не са се запазили, а в някои случаи дори да възстановим в общи черти съдържанието на незапазените до наши дни паметници. Значителна помощ при изучаването на гръцката и римската литература оказват ония сведения за писателите и тяхното творчество, които са дошли до нас от самата античност (тъй наречените свидетелства, testimonia), като например биографии на писатели, списъци на техни произведения, хронологични данни, критични отзиви, изследвания на произхода и развитието на литературните видове. Използването на тая категория извори изисква обаче известна предпазливост, тъй като те често пъти съдържат недостатъчно проверени материали (например биографични анекдоти), както и лични, невинаги обосновани предположения на античните учени. По-голяма ценност имат архивните документи (във формата на надписи върху камък) за времето на постановката на театралните пиеси (тъй наречените дидаскалии), но такива документи са запазени в малък брой. Извороведската работа над паметниците на античната писменост, тяхното издаване и коментиране, поправката и допълването на изопачените от преписвачите или повредените текстове, събирането и подреждането на фрагментите, разборът на установяването оригиналността на паметниците и достоверността на сведенията – всичко това образува съдържанието на една специална научна дисциплина – античната (или класическата) филология.1
-----------------------1 Терминът “класическа филология” се употребява понякога и в по-широк смисъл, като означава “наука за древността”, т.е. комплекс от научни дисциплини, предмет на които е културата на античното общество във всички нейни прояви.