Цивилизация и варварство в атическата трагедия

Цивилизация и варварство в атическата трагедияБележки към “Перси” на Есхил

1.Трагическият сюжет

Този текст няма за цел да разгледа проблема за същността на атическата трагедия, нито да изследва доколко “Перси” на Есхил е представителна за този жанр. Вместо това аз ще използвам някои места от Есхиловия текст, за да представя една идея на атиняните от класическата епоха, която те обозначават с думата “варварство” (to barbaron). Тази идея не е можела да съществува без нейната противоположност – “елинството”: става дума за едно противопоставяне, за което литературата на Атина от това време ни дава значителен материал и което несъмнено е било основен елемент в светогледа на атиняните, а вероятно и на всички гърци. Все пак ми се струва, че няма да е безполезно – макар и с няколко думи – да припомня сюжета на това произведение.

Действието се развива в столицата на Персия. Хор от персийски старейшини говори за отсъствието на младия цар, който е потеглил, за да воюва срещу гърците. Влиза персийската царица Атоса, която разказва, че е видяла обезпокоителен сън, и иска той да и бъде разтълкуван. Хорът не дава ясно тълкуване, но се надява, че сънят не съдържа знак за нещо лошо. Веднага след това обаче идва вестоносец и съобщава за разгрома на персите при Саламин и бягството на Ксеркс. Атоса се оттегля: в следващата сцена тя е на гроба на Дарий и призовава духа на мъртвия, който осъжда дързостта на Ксеркс и предсказва поражение в предстоящата сухопътна битка. Тази среща е последвана от завръщането на самия Ксеркс. Трагедията завършва с диалог между Ксеркс и хора, където участниците изразяват бурно своето отчаяние.

Този сюжет е типичен за Есхиловата поетика, която предпочита опростеното действие, за разлика от това, което виждаме, да кажем, у Софокъл. Есхил разчита на нарастващото безпокойство от предстоящото – независимо дали това ще е вест за случило се нещастие, или представяне на самото него на сцената, или просто уверяване в неизбежността на станалото, както е, да кажем, в “Прикованият Прометей”. Тук ще си позволя да направя едно кратко отклонение, свързано с теорията на трагедията. Всеки, който е запознат с оцелелите Есхилови драми, знае, че някои от тях (имам предвид “Молителките” и “Евмениди”) завършват без нещастие. Това се отнася и за Софокъл, където “Едип в Колон” и “Филоктет” получават оптимистичен край, а “Аякс” е посветен по-скоро на споровете около погребението на героя, отколкото на самоубийството му. Това не удовлетворява концепцията на Аристотел за целта на жанра, тъй като според него добрата трагедия трябва да проследи пътя на главния си герой до голямо и окончателно нещастие. Впоследствие това схващане достига такава популярност, че самото му изказване става ненужно и твърдението “трагедията завършва с нещастие” изглежда тавтология. И все пак това, което Аристотел предлага в “Поетиката”, е един нормативен възглед за този жанр, а не реферат за действителната му реализация. Аристотел не одобрява щастливия изход, дори ако той дойде след страшни събития, и в тази връзка би казал, че “от трагедията не трябва да се очаква всякакво удоволствие, а само това, което е собствено за нея.” [“Поетика”, 14, пр. м. – Н.Г.]

2. Идеята за варварството в класическата епоха

А. Достойнствата на варварството
 

Нека сега да се върнем към темата, която обявихме в началото. Гръцката идея за варварина и варварското е двойствена. Това несъмнено се дължи на задачата й да раздели всички човешки същества на две категории и следователно да ги противопостави: тъй като това, човек да е варварин, е означавало преди всичко да не е грък: значи всеки е можел да бъде или варварин, или грък, и трета възможност не е имало. В този смисъл разграничението грък-варварин е аналогично на други стабилни опозиции, на които се е опирало гръцкото разбиране за човешкия свят, като тази между свободен и роб, а също и, разбира се, тази на естественото противопоставяне между мъж и жена.

Бих си позволил да изкажа мнението, че в началото на V в. пр. Хр., а и много десетилетия по-късно, гръцката култура все още не е била набрала тази убеденост в превъзходството си над другите традиции, която виждаме да се развива след походите на Александър Македонски и да достига своя връх в мирното време на II в. сл. Хр. Дотогава отношението на гърка към варварските народи – или към най-мощните от тях, като перси и египтяни, винаги е било примесено с респект и с усещане за собствената му недостойност като представител на по-слабо развита цивилизация. Нека да посочим някои характеристики на тази представа за варварството.

На първо място, гъркът вижда като недостатък на елинството краткостта на неговата писана история и незначителността на военно-политическите успехи, които тази история е съхранила. Думите на египетския жрец от Платоновия “Тимей” свидетелстват убедително за това:

“Солоне, Солоне, вие гърците сте вечни деца, няма грък старец.” Като чул това, Солон рекъл: “Какво разбираш под това?” “Млади сте – отвърнал той – по душа всички. В душите си нямате някаква древна представа, получена от древно предание, нито побеляло от времето знание... Така че вашите родословия, които ти сега разказа, Солоне, едва се различават от приказки за деца – вие помните един потоп на земята, а са се случили много други преди него.” [Тимей, 22, b-c, пр. Г. Михайлов]

В увода към своята “История на Пелопонеската война” Тукидид се отнася скептично към грандиозната картина на войната от “Илиада”. Ето какво казва той:

“... походът срещу Троя, ако и да отстъпва на сегашните събития, е бил най-големият от всички преди него, ако, разбира се, и в този случай можем да вярваме на произведението на Омир, който като поет естествено го е преувеличил и разкрасил. Но поради липса на средства не само другите начинания, предприети преди тази война, били незначителни, но и самата тази война, най-прочутата от всички, станали преди нея, се оказва в действителност по-незначителна, отколкото е славата й и преданието за нея, затвърдени днес от поетите.” [Тукидид, I, 10-11, пр. М. Мирчев]

Според Тукидид заслугата на Агамемнон се състои в това, че той е държавникът, който може би за пръв и със сигурност за последен път е успял да обедини силите на цяла Гърция срещу външен противник. Гърците обаче никога не са успели да изградят единна и мощна държава, която да контролира народи, населяващи големи територии, каквато е била Персия при Кир и наследниците му. Като изключим успеха в конфликта с персите в началото на V в., всички войни преди елинистическата епоха, в които са участвали гръцки държави, са се водели между самите тях. Ето защо историята на Гърция, сравнена с тази на други народи, не е давала големи основания за гордост: събитията в нея са били скорошни, а постиженията на държавниците и пълководците - незначителни.

На второ място, Гърция от класическата епоха е била бедна страна. Земята по тези места е малко и неплодородна и трудно би могла да изхранва голямо население. Гърците са намерили решение на този проблем в изпращането на заселници по бреговете на Средиземно и Черно море. В тези условия мореплаването е било дейността, която е съдействала най-много за развитието на търговията и военните сили и поради това е можела да увеличи богатството на гърците. Въпреки това някои от най-влиятелните гръцки градове като Спарта твърде рано са се отказали от поддържането на силен флот. През V в. Атина е избрала другия път и той й е донесъл успехи: но дори и при относителното благоденствие между двете войни (Персийската и Пелопонеската) средствата на града са били нищожни в сравнение с богатствата на персийския цар, който по това време е владеел територията от Индия до Египет. Ето какво се казва по този повод в Платоновия “Алкивиад”:

”Така че трябва да бъде известно – и на злато, и на сребро, спартанците са най-богати измежду елините, а измежду тях – царят им.... Но ако спартанското богатство изглежда значително в сравнение с елинското, [все пак] сравнено с персийското, с богатството на персийските царе, то е едно нищо. Слушал съм примерно от едного измежду тия, които са ходили при персийския цар и комуто може да се вярва. Той казваше, че преминал през твърде обширна и богата област, простираща се на един ден път, която местните жители наричали “пояс на царицата”. Имало друга област, която пък наричали “булото”. И много други великолепни места били предназначени да осигуряват средства за накитите на царицата, затова всяко едно от тях носело името на съответния накит. Тъй че, ако някой каже на майката на персийския цар, на Ксерксовата жена Аместрис: “На твоя син се кани да съперничи синът на Диномаха, чиито накити са на стойност може би петдесет мини най-много и чийто син не разполага дори с триста плетъра земя в Ерхия”, предполагам, че тя би се учудила на какво се уповава този Алкивиад, канейки се да влезе в стълкновение с Артаксеркс.” [Алкивиад, 123 a-d, пр. Б. Богданов]

Вижда се, че дори и скъпите храмове на Акропола не са можели да освободят атинянина от безпокойството, че икономическите сили на града му не надминават дори тези на Спарта, докато всички гръцки държави заедно са крайно бедни в сравнение с Персия.

Най-сетне, дори културните постижения на гърците не са можели да произведат чувство за превъзходство над други страни. Нищо, построено на гръцка земя, не е можело да се сравни с архитектурните чудеса на Египет или Вавилон. Почти всички видове научно знание, към които гърците проявявали интерес, са били развити на Изток далеч преди възхода на Атина. Геометрията е била напреднала в Египет, астрономията в Двуречието. Било е добре известно, че варварите са притежавали писменост много столетия преди гърците. Поради това постиженията на всеки гръцки мислител неизбежно са били виждани като резултат от обучението му във варварските страни – легендите за странстванията на Питагор илюстрират добре този възглед. До самия край на античността убеждението, че гърците са заели всичко ценно в науката и изкуствата от други народи е твърде популярно: именно него иронизира Лукиан в “Истинска история”, където разказва, че на Острова на Блажените се срещнал с Омир и лично от него узнал, че поетът съвсем не бил грък, и не се казвал Омир, а Тигранес, и бил роден във Вавилон. [“Истинска история”, II, 20]

И така, за гърка от класическа Атина идеята за варварството непременно е съдържала представата за стари, мощни и високо цивилизовани държави, чиито постижения далеч надминават всичко, с което може да се похвали дори и най-силният гръцки полис.

Б. Пороците на варварството
 

Както стана дума, на границата между VI и V в. Персия е господствала над целия познат свят източно от Егейско море. Следователно тя е имала възможността да обедини всички елементи на този образ на варварството, за които говорих досега. Но след агресията срещу малоазиатските гърци, и особено след походите на персите до континентална Гърция, образът на варварската цивилизация и понятието “варварин” започва да се изменя.

Най-напред способността на варварския владетел да обедини много етноси в една държава чрез успешни войни започва да се осмисля като агресивност: приписва му се властолюбие, достигащо до тираничност, и следователно – изявена склонност към несправедливото. От друга страна, обединението на много народи се представя като лоша смес, стълпотворение, откъдето започва да прониква и схващането за естествената етническа нечистота на варварските държави. При това положение варварството вече няма да съдържа като свой белег обикновеното говорене на чужд език, а ще се свързва с многоезичие, хаос от всякакви наречия, където всеки ще разбира малцина и ще е чужд на цялото.

На второ място, отношението към богатството на варварина се определя по друг начин. То се счита за нещо “свръх мярата”, подсказва претенциозност, изнеженост и се ползва като ново доказателство за несправедливост. Предполага се, че варваринът е мекушав и ленив: че интересът му ще е насочен към все повече и по-екзотични удоволствия, а това ще го довежда до търсене на неестественото и оттам – до разстройване на човешката му природа. Като жертва на нарастващото желание за наслаждения варваринът ще престане да се съобразява с писаните и неписаните закони. Желаещото начало в душата на всеки човек при

него ще бъде управляващо, което гръцката философия би квалифицирала като робски начин на съществуване.

Ето как според гърците варварската изтънченост се изражда в безполезен и опасен лукс. Като носител на несправедливостта варваринът няма да се съобразява с неписаните закони, а когато е особено могъщ, какъвто е монархът, той ще започне да се проявява като противник на гарантите на справедливия световен ред – боговете, и в съгласие с това сам ще се нарече бог. Тези цивилизации притежават стар култ и жречество, което е разработило в подробности правилата за общуването с боговете: с общия упадък на варварството тези правила ще се изродят в такива предписания и действия, които целят постигане на власт над самите божества - с други думи, ритуалът ще стане магия.

3. Идеята за варварството в сюжетната литература
 

Ето как идеята за варварството може да бъде двойствена: оттук всеки писател би могъл да използва този материал както счита за уместно. Есхил подрежда тези прояви на варварството във времето, представя ги като моменти на развитие. Неговият Ксеркс е агресивен и непредвидлив в сравнение с баща си Дарий и неговото поведение, в съгласие с изискванията на трагедията, го довежда до катастрофа. По подобен начин постъпва и Херодот, когато излага историята на персийската династия, макар и схемата на упадъка на варварството там да е по-усложнена, тъй като става дума за произведение с големи размери и при това замислено не като литература (poеsis), а като научно изследване (istoria). В неговата книга преходът от добрия към лошия образ на варварството най-напред се показва в смяната на Кир от Камбиз, а след това – в тази на Дарий от Ксеркс. В други случаи обаче може да стане обратното, и то в границите на един човешки живот. Така например Крез в началото е твърде самодоволен, цени богатството повече от всичко и се отнася с неуважение към прорицалищата: след разгрома на царството му обаче той става мъдър и добродетелен.

И така, когато един гръцки писател от V в. говори за варварството, той изработва неговия образ благодарение на една идея, чието съдържание се е оформило от срещата на полисите в егейска Гърция с персийската монархия. Макар и завършил щастливо за гърците, това е бил, както стана дума, конфликт между неравностойни сили. И все пак тази голяма държава не се е оказала непобедима: станало е ясно, че тя е едновременно мощна и ранима, и това усложнено схващане за нея е намерило условия да се покаже като сюжет на литературно произведение. Този сюжет ни осведомява, че династията на персийските царе е преминала от изключителен успех и добродетелност при едни от тях към също така изключително нещастие и порочност при други – но и в двата случая присъствието на варварството внушава страхопочитание, подобно на страхопочитанието, което предизвикват в трагедията обременените с подвизи и престъпления фигури като Едип и Агамемнон.

4. Развитието на идеята за варварството след класическата епоха
 

В следващите векове Македония, а по-късно Рим присъединяват териториите на старите варварски империи към своята държава: при това те се представят за разпространители на гръцката култура, която вече е разполагала със значителни постижения. По този начин чуждите културни традиции, наричани варварски, биват унизени двойно – не само като военно-политически сили, но и като видове цивилизованост. Възприемането на християнското благовестие в границите на Римската империя допълва идеята за варварство и същевременно налага трета присъда над всеки варварин: той вече се определя и като човек, лишен от истинна религия. Ето как в началото на Средновековието Западът е наследил чрез думата “варварин” едно понятие, в което влизат три схващания за непълноценност – военнополитическа безпомощност, безпросветност, което ще рече непричастност към една стара и елитна култура, и отсъствие на религия, която да бъде едновременно морално приемлива, метафизически обоснована и исторически легитимирана.

Дали думата “варварство” в модерните езици наистина обозначава и трите представи, които посочихме, или натежава към някои от тях? Струва ми се, че тази дума е трудно да бъде овладяна, значи да бъде прикрепена към едно просто значение. Причината за това е, че тя участва в значими текстове и благодарение на това притежава богата история. На пръв поглед изглежда, че тя служи за укор, но употребата й не е лесна. Тя извиква усещане за някакъв стар, мрачен, заплашителен аристократизъм, съвсем избледнял спомен за персийския цар.