Трите фалита на НРБ

Доц. д-р Даниел ВАЧКОВ, Институт за исторически изследвания при БАН

След падането на комунистическия режим през 1989 г. постепенно започна отварянето на архивите на държавните институции на Народна република България (НРБ) и на органите на БКП. Пред изследователите се разкриваха строго пазени до този момент от властта тайни за вътрешната и външната политика на управлявалата в продължение на 45 г. комунистическа партия. Хилядите доскоро секретни документи на Политбюро и на ЦК на БКП, на министерствата на външните работи, вътрешните работи, на финансите, на търговията и на БНБ показаха недвусмислено истинското състояние на социалистическата икономика, финанси, търговия, социални и етнически напрежения, екологични проблеми, внимателно прикривани години наред от българското обществото.

Една от многото строго пазени тайни е тази за финансовите фалити на комунистическата държава. През своето съществуване Народна Република България на практика на три пъти се оказва в състояние на фалит. В случая се има предвид състоянието, при което държавата обявява, че не може да продължи обслужването на външните си финансови задължения. За последния -  този през 1989 г. и официално обявен през март 1990 г. от правителството на А. Луканов, като цяло българското общество беше информирано и въпросът тогава беше широко коментиран в публичното пространство. Това, разбира се, се дължеше на започналото вече в България спазване на правото за свобода на словото, печата и изразяването. Но за другите два фалита - тези от 1963 г. и 1978 г., абсолютно нищо не става известно на обществото. И макар че тези събития вече са изследвани от българската историческа наука, те и досега остават почти непознати за широката общественост.

Най-общо казано, периодичното изпадане в несъстоятелност на социалистическите икономики, на само тази на НРБ, но и на много други бивши социалистически държави, предимно се дължи на дълбоките неравновесия в административно-плановото стопанство



Производството на значителни количествата стоки, които изобщо не са свързани с пазарните потребности и механизми, а са определени от административни решения на партийни и държавни органи, пораждат серия от проблеми, които най-силно и неуправляемо се отразяват в системата на държавните финанси. Първите тежки проблеми се забелязват още в края на 40-те и началото на 50-те години на XX век. Ускорената планова индустриализация нарушава баланса между стоките за потребление и стоките за производство. Срещу раздаваните пари под формата на заплати, пенсии, стипендии и др. се оказва, че няма необходим стоков еквивалент. Започва дълбоко нарушаване на циркулацията на парите в икономиката, което поражда големи напрежения във финансовата сфера. Временно проблемът е решен чрез две драстични обмени на парите - през 1947 г. и през 1952 г., в резултат на които част от спестяванията на населението са унищожени, а парите извън банките буквално заличени. Но по този начин проблемът с дълга може да се решава само ако е към собственото население, но не и когато е към външни кредитори.

През втората половина на 50-те г. НРБ започва постепенно да разширява търговията си с държавите с пазарна икономика. Целта е с внос на развити технологии да се повиши равнището на българската индустрия. Проблемът е, че срещу нарасналия внос от Запад българската икономика не може да отговори с адекватно увеличаване на износа. Така за няколко години пасивът в търговията със западните държави става много сериозен. За да се покрива формиралата се разлика, държавните фирми и банки сключват все нови и нови краткосрочни кредити, с които да посрещат не  само текущия внос, но и старите задължения. Въпреки че още в началото на 60-те  Политбюро на ЦК на БКП на няколко пъти взема решения да ограничи вноса от Запад и да увеличи българския износ, това се оказва невъзможно и вече през 1963 г. дългът е достигнал размер от малко над 200 млн. долара. Абсолютно е невъзможно този дълг да бъде обслужван с крайно оскъдните средства от конвертируема валута, с които разполага държавата. За да се избегне публичният фалит на страната през 1964 г. са продадени почти всички златни запаси на БНБ - от 22 т злато в началото на 1962 г. в края на 1964 г. банката отчита малко повече от 2 т. Наред с това се взема политическо решение в Москва, по силата на което българските задължения в западна валута към съветските банки могат да бъдат обслужвани с обикновени стоки. Не случайно през 1963 г. Т. Живков прави първото официално предложение до Н. Хрушчов България да стане част от  СССР.

Всички тези действия временно поукрепват финансовото положение на НРБ, но съществуващите неравновесия не закъсняват да се проявят с още по-голяма сила в следващото десетилетие.

От средата на 70-те години вследствие и на петролната криза външната търговия на България със западните държави ежегодно приключва с огромен дефицит. През лятото на 1978 г. външният държавен дълг достига непосилната за българските финансови възможности сума от над 5 млрд. долара. Т. Живков се среща с Л. Брежнев в Ялта и открито заявява, че българската икономика е на прага на тотална парализа. И моли отново Москва да се намеси, за да разреши проблема. Брежнев се отнася благосклонно към молбата на най-верния си сателит - опростен е български дълг от 1 млрд. рубли и е гарантирана ежегодна финансова субсидия за българския селскостопански износ за СССР. Но най-важното е, че рязко са увеличени доставките на нефт за България. Така през следващите няколко години НРБ осъществява значителен реекспорт на съветски нефт и бързо подобрява търговския си баланс със Запада, като до края на 1983 г. стопява голяма част от дълга си в конвертируема валута. Но след идването на М. Горбачов на власт, който се обявява за по-икономизирани отношения в рамките на социалистическата общност, субсидиите са спрени, а намаленият внос на съветски нефт не позволява повече България да продава в големи количества нефтени продукти на световните пазари. Неефективната планова икономика не може да реагира на новите предизвикателства и отново започва лавинообразното формиране на дълга - през 1989-а вече надхвърля 10 млрд. долара.

Дългът е краткосрочен, което го прави още по-невъзможен за обслужване. През 1990 г. българската държава трябва да извърши плащания в размер на 4 млрд. долара, а валутните резервни, с които разполага БНБ, възлизат на едва 200 млн. Да се търси отново съветско решение на българския дълг е вече невъзможно. При това положение на правителството на А. Луканов не му остава нищо друго, освен да обяви през март 1990 г. мораториум върху плащанията по дълга, което на практика означава фалит.

Източник