Айн Ранд: Нова концепция за егоизъм

Айн Ранд (1905-1982) е била и продължава да бъде един от най-обсъжданите и провокативни
автори на 20ти век. Родена в Св. Питърсбърг, Ранд емигрира от Съветския съюз през 1962г.,
постигайки литературна слава и публичност за своите философски романи „Изворът” (1943) и
„Атлас изправи рамене” (1957). Нейната работа е едновременно високо ценена и горещо
отхвърляна и има причина поради, която работата и предизвиква толкова силни реакции.
Литературата на Ранд цели „проектирането на идеалния човек”, прокцията на морален идеал.1
Този интерес към идеали е това, което дава философски характер на нейните романи и
нейните възгледи, за това какъв е идеала, ги прави толкова дискутирани. През десетилетията
след издаването на „Атлас изправи рамене”, Ранд разказва за философията си в есета, радио и
телевизионни интервюта и лекции в университети – прилагайки я към широк спектър от
традиционни философски проблеми и културни феномени.2 Работата на Ранд е продадена в
над 30 милиона копия и е преведена на повече от 20 езика. Въпреки, че академичните
ангажираност с работата на Ранд се случват бавно, започва да заема по-сериозни размери.3

Егоизма, като ръководство за щастие: нежертвен подход
За да видим какво в книгите на Ранд предизвиква толкова много интерес, нека да обмислим
нещо, което много от читателите и намират поразително – факта, че въпреки, че Ранд гордо
издига морал на егоизъм, героите и героините в нейните романи, не се вписват в имиджа на
егоизма, както повечето от нас го разбират.

Егоизъм и алтруизъм

 

Различните възгледи за щастието показват колко широк може да е диапазонът на щастието. Тогава щастието не е ли твърде относително? Възможно е ли например човек да е щастлив независимо от другите или щастието на индивида зависи от живота на другите около него? Трябва ли човек да жертва собствения си интерес, ако само така ще подкрепи интереса на голяма група от хора? Спорът по този въпрос разделя хората на егоисти и алтруисти.

• Егоизъм – да живееш за себе си

Егоистът преследва само собствения си интерес, без да отдава дължимото на интересите на другите. Той не се интересува дали неговите стремежи помагат или пречат на другите да постигнат и те своите цели. Егоистът е обладан от грижата за собственото си Eгo и тя го заслепява за всичко останало. Според Томас Хобс човек по природа е егоистично същество, което в стремежа си да се съхрани стига до войни. Егоизмът може да не води винаги до войни, но лесно води до липса на сътрудничество.

Егоистът има свои аргументи. Според него човек може да допринася за общото щастие, но само ако започва от себе си. Най-сигурният начин да направиш човечеството по-щастливо, ако първо ти сам станеш щастлив. Признак на лоша загриженост е да се жертваш за някого (а на него твоята жертва може да не му е нужна) и поради това да пренебрегваш собственото си благо, твърди егоиста. Не рядко тази грижа за себе си прави егоиста перфекционист и е трудно да отречем добрите му качества.

• Алтруизъм – да живееш за другите

Алтруистът обаче не е удовлетворен от подобна апология на собствения интерес и щастие. Той е убеден, че щом човек е социално същество, тогава неговото щастие е възможно само сред щастието на другите. И нещо повече. Щастието на другите е и негово щастие. Ако помагаме на другите, ние постигаме двоен ефект. Първо, допринасяме за тяхното щастие. Второ, ние сме щастливи от този си принос, следователно нашето щастие е “удвоено”.

До каква степен човек трябва да бъде алтруист? Крайните алтруисти са самопожертвователни, умерените – просто дават предимство на общия интерес. Примери за алтруистичен живот можем да видим в биографиите на Алберт Швайцер и майка Тереза, но първообраз на жертвения алтруизъм е животът на Исус Христос.