Философът Николай Бердяев за йерархията на ценностите

 Николай Бердяев: Човек запазва достойнството си, когато не се отказва от съвестта си

Публикуваме откъси от размислите на руския философ и публицист Николай Бердяев (1874-1948) за йерархията на основните ценности и средствата за живот, превърнали се в самоцел. „Животът на човешкото общество минава под знака на една обсебваща икономика и техника, на лъжлива политика, на яростен национализъм. Йерархията на ценностите се определя според принципа на ползата, при пълно равнодушие към истината. Духовната култура е смазана. Целите на човешкия живот са помръкнали. Човекът е престанал да разбира за какво живее и не му остава време да се замисли върху предназначението на живота.

Човешкият живот е запълнен със средства за живот, превърнали се в самоцел. Подмяната на жизнените цели със средства е много характерен процес в човешкия живот, който обяснява доста неща. Но икономиката безспорно трябва да отнесем към средствата, а не към целите на живота. Средствата винаги са белег за духа на хората, за духа на свобода или на робство, на любов или на омраза. Осъществяването на някоя цел с цената на всичко крие опасности.

Принципът „целта оправдава средствата” не е от днес. На времето са го приписвали на йезуитите, но са го прилагали мнозина. И най-важното в случая е дори не това, че средствата са аморални, жестоки, че те по нищо не приличат на възвишените идеали. Най-важното е, че когато биват прилагани долни, противоположни на целите средства, тогава никога не се стига до целта, средствата заместват всичко и за целите изобщо се забравя или те се превръщат в чиста реторика.

Въпросът за ценностите е изместен от борба за елементарни блага, за самата възможност да се живее и оцелява. По върховете на цивилизацията се извършва елементаризация, която само се представя за сложна.

За темата, отнасяща се до йерархията на ценностите, огромно и фатално значение е имало признаването на икономиката за предпоставка на целия човешки живот. Икономиката е само необходимо условие и средство за човешкия живот, но не и негова цел, нито върховна ценност или определяща причина. Не мога да се занимавам с философия, ако нямам храна, дрехи и покрив над главата си. Но философията ни най-малко не се определя от тези условия… Висшите цели на живота не са нито икономически, нито социални, а са духовни.

Създаването на духовна култура винаги означава спазване на ценностната йерархия, единствената йерархия, която може да бъде оправдана. Това ни довежда до сблъсъка на две ценности – на справедливостта и на свободата, основна тема на съвременния свят. В днешно време много обичат да противопоставят ценността на социалната справедливост и ценността на свободата, като предлагат да се направи избор между двете.

Тези основополагащи ценности в обществения живот ги разполагат географски по следния начин: Съветска Русия е за социална справедливост, Америка – за свободата. Поради това конфликтът се смята за неизбежен. Лично мен сега ме интересува не политическата злободневност, а вечния въпрос за справедливостта и свободата. Свободата е нещо много по-изначално от справедливостта. Преди всичко справедливостта (юстиция) съвсем не е християнска идея, а законова и безблагодатна.

Християнството създава и издига не идеята за справедливостта, а идеята за правдата. Насилственото осъществяване на правдата – справедливост с цената на всичко, може да бъде много неблагоприятно за свободата, също както утвърждаването на формалната свобода може да поражда грандиозни несправедливости. В това се проявяват противоречията на човешкия живот.

Същото противоречие и конфликт може да има между свободата и любовта, между любовта и справедливостта и т.н. Трагизмът на човешкия живот е не толкова в конфликта на доброто и злото, а в конфликта на положителните ценности. В името на свободата човек може да пожертва любовта, в името на социалната справедливост – да пожертва свободата и т.н.

Съществува свобода, от която човек няма право да се отказва, ако иска да запази своето човешко достойнство – такава е свободата на съвестта, също и свободата на духа. Отчуждаването на съвестта не може да бъде търпяно под никакъв предлог. На нея – съвестта – принадлежи първенството. Никаква социална справедливост не може да поставя това изискване.”

Откъси от „Йерархия на ценностите. Цели и средства”; Николай Бердяев

„Царството на духа и царството на кесаря”; Издателство „Захарий Стоянов”,

София, 2002 година

Снимки: www.chaskor.ru; expert.ru;

Източник на публикацията: http://cao.bg/философът-николай-бердяев-за-йерархи/

Неинституционалният характер на морала

Мария Димитрова

В общностите на традиционната рационалност моралът се разбира като съвкупност от т. нар. неписани закони. Те са в сила за всеки от участниците в тях по протежение на целия му жизнен път: съществуват модели за мястото и функциите на възрастните и децата, мъжете и жените, земеделците и животновъдите, енориашите и духовниците, ратаите и техните господари през пролетта и лятото, есента и зимата, по време на работа и по време на почивка, и пр. Произходът на тези модели е социален, но тъкмо социалната им производност не се проблематизира и те се следват от членовете на общността като природна и очевидна даденост. Утвърдените и предавани по традиция модели се възпроизвеждат с всяко ново поколение като естествено състояние на нещата и естествено поведение на хората. „В такива случаи така се постъпва“ - в това се състои повелята на традиционния морал.          В обществото на ранната модерност, обаче, моделите на едно или друго общностно предание се оказват крайно недостатъчни, за да ориентират индивидите, тъй като те създават и осъзнават промяната на отношенията си един към друг в рамките на метаобщността на държавата. Взаимодействията между самите индивиди стават все по анонимни, доколкото те функционират в системата на новата за това време държавна организация. В ранната модерност, когато възникват индустриалните градове, а старите селски общности се разпадат, националната държава разчита на правото, т.е. на Закона, при изграждането на нов вид социална онтология, в чийто център застава автономната личност. Кант изказва моралния императив, определящ дълга на всеки един, бидейки равноправен анонимен субект на общественото цяло: действай по такъв начин, че максимата на твоето поведение да би могла да стане универсален закон. Разбира се, като ранномодерен мислител, обсебен от идеята за приоритета на универсалната човешка природа над несъществените емпирични – индивидуални и групови - своеобразия в човешкото поведение, Кант поддържа идеята за прогреса на човешкия род. За него достигането на все-общността в преодоляването на провинциалната ограниченост – било на индивида, било на общността - е задачата, или по-точно е идеалът, осмислящ стремежите и дейността на всички хора. „Писаните закони“ би следвало да бъдат усъвършенствани с оглед на този идеал. Пътят към тази цел, т.е. към осъществяването на идеала, е коригирането на законодателството (в случаите, когато това се налага) в съгласие с категоричния императив. Моралът е признат за висшата инстанция, която надзирава правото.          Можем да обобщим, че както при традиционните, така и при модерните начини на съжителство моралът се мисли като правилност на човешкото поведение. Индивидите са подведени като частни случаи в режима на писаните и неписаните норми, които действат като регулативи в подредбата на Цялото – независимо дали цялото на общността или цялото на обществото. Тази правилност е залегнала в основата на институциите – традиционните и модерните. Така че най-напред чрез институционализирането се упражнява регулацията и контрола над взаимодействията. „За институционализация може да се говори винаги, когато има реципрочна типизация на хабитуализирани действия от типове действащи лица. Иначе казано, всяка такава типизация е институция. Това, което трябва да се подчертае, е реципрочността на институционализираните типизации и типичността не само на действията , а и на действащите в институциите.“1          Но реципрочността не се появява изневиделица, а е винаги предшествана от първоначалната асиметрия и нереципрочност на отношенията. Общуването започва с обръщението на Единия към Другия и едва в последващия разговор благодарение на обратимостта на ролите се установява взаимност между събеседващите. Типизациите не са нито началото, нито краят на връзките между хората – те по-скоро само ги формализират. Индивидите започват да се отнасят един към друг според общата форма или общото правило, редуциращи разнообразието на отношенията до типичното и повтарящото се. Чрез типизациите обаче са пренебрегнати различията между участниците, трансцендиращи рамката на поведението „както обикновено“. Различията стават „препъни камъка“ пред модерното желание да се придава по-голямо значение на общото пред частното, т.е. на формализма на системата и нейните принципи. Но щом подчертаваме разнообразието и различията, вече сме напуснали модерната представа за универсалната човешка природа, т.е. за разума, общ за всички, привилегироващ повторяемостта на едно-и-същото. Модерността е поставена под въпрос в постмодерността, където на преден план изпъкват различията и неповторимостта на ситуациите и където самият формализъм има вече статуса не на цел, а на заплаха.          В модерния начин на живот самото общуване се схваща като вид дейност, докато в постмодерността дейността е осъществяването на казаното и следователно се приема за вид общуване, продължение на общуването или част от общуването. Дейността е реализацията на смисъла. Няма човешка дейност без смисъл, а той се определя чрез означаването. Означаването тръгва оттам, че Единият дава знак на Другия. Именно различието, а не общата природа, приписвана на общуващите, е мотивът, който кара единият да обръща внимание на другия и така да поставя начало на разговора, невъзможен по-нататък без означаването. Но не е ли операцията на означаването вид дейност? Разбира се, доколкото всяка дейност е субект-обектно отношение, то означаването е дейността на свързване на субекта със знака и означеното, обаче общуването е преди всичко субект-субектно отношение. Едва в лоното на интерсубективността се учредява значимостта на обектите, както и нагласата на всеки от участниците към обективността, направеното, казаното и означеното. Най-първичното значение, т.е. значимостта като такава, е самото присъствие на Другия. С оглед на него се предприема говоренето и съобразно с него се търси и открива адекватността на казаното и осъщественото, на информацията и използването й. Изразът на лицето на Другия е началната точка, но също и критерият за успех в разбирането. Едва впоследствие се учредяват симетрията, реципрочността, взаимността и типизациите, които биват възпроизвеждани с оглед на тяхната приложимост и полезност всекидневно все отново и отново.          Тази промяна на перспективата, при която са разменени местата на фундаменталните философски категории, каквита са дейността и общуването, довежда до различно разбиране на морала. Той не е вече правилност на нашето поведение в съответствие с разумните норми на общността и обществото, а е личната отговорност на Единия за Другия. В срещата си с Другия Азът може да прояви пълно безразличие към него/нея, но дори и безразличието е вид отговор - в такъв смисъл от отговорността не може да се избяга. Всички наши срещи, разговори, отношения, нагласи, взаимодействия носят със себе си морално измерение - моралът е вездесъщ. Тъй като обаче се срещаме не с един единствен друг, а с множество други и всеки от тях е друг сам по себе си, отговорът на другите или отговорността за другите е извънредно обременителна. Много често искаме да се изплъзнем от личната отговорност и се опитваме да я прехвърлим върху някого другиго, оправдавайки се, че тя не е наша лична работа, а се пада на институциите, че не зависи персонално от нас, а от законите, нормите, традициите, практиките, системата и пр. Но всъщност за морал изобщо не може да става и дума без поемането на лична отговорност. Автентичното място на морала е междуличностната връзка, където единият е заради другия и в такъв ракурс трябва да признаем неговия неинституционален характер. Но тъй като връзките между хората са не просто и само преки, живи, непосредствени, лице-в-лице, а също така опосредствани, групови, нормирани и институционализирани, то моралът в тях също присъства, но в снет вид и вече има друго име – справедливост. Справедливостта именно се обляга на реда, законите, категоризациите и класификациите и там не можем да минем без съгласуването на частния случай с общото правило. Това съгласуване е работа на рефлексията и именно благодарение на нея биват организирани и групирани индивидите според някакво тяхно общо качество - например, защото са в пенсионна възраст, или защото са членове на една и съща партия, или защото имат обща националност и пр. Но общността, в която сме обединени въз основа на споделяната от всички ни природа или общата ни функция, не е автентичната човешка общност - тя винаги предполага прилагането на обща мярка и съизмерването на индивидите чрез нея от някаква по-висша инстанция така, сякаш те са обекти, видими отвън и сведени до абстрактни представители на типа. Това, което наричаме „автентична общност“ и е истинското „ние“, се създава не чрез мултиплицирането на типизирани участници, а чрез общуването, в което „Единият е заради Другия“: не просто и само рамо до рамо, заедно с другия, не срещу, не преди или след другия, а като грижа на Единия, който се отнася с внимание към Другия и отговаря на Другия. Автентичната общност е „Аз-Ти“ връзката, несводима и несравнима с връзката на „Аз – Той, Тя, То, Те“, т.е. граматически третите лица, които са предмет или тема на говоренето, а не събеседниците в разговора. Обаче, всяко типизиране, тематизиране, нормиране и третиране съобразно с „правото“ има своята отправната точка, както и последното си оправдание в морала. Институционализираните взаимоотношения се преценяват и променят, ако и когато е необходимо, в светлината на изначалния неинституционален характер на морала.          Кантовият морал и представата за автономията на личността са ревизирани от Левинас, който казва, че Другият ме засяга не в индикатив, а в императив. Изначално Азът не е в позиция, от която по своя воля и съзнателно да подхожда към Другия, а по-скоро Другият предхожда, призовава и командва Аза. Какво е съдържанието на тази команда или този призив? Според Левинас тя гласи „Не убивай!“. Разбирането й предполага, че Азът няма да третира Другия като безмълвен и безразличен обект, т.е. няма да го унищожава в качеството му на човек, а ще допусне да бъде чут гласа му и ще му отговори. В срещата между Другия и мен, Аз съм чул в себе си заповедта, изписана сякаш на лицето на Другия, но отекваща в мен и разбираема чрез моя отговор. Хетерономията тук предшества автономията, а не е изхвърлена от драмата на човешките отношения, както това става при Кант. Но при Кант въпросът е за хетерономията на емпирията, докато при Левинас за хетерономията на Другия. Едва в отговорността, която е неизбежна, едва в отговор на Другия мога да кажа „Що се отнася до мен ...“ или „За мен нещата стоят така и така“. В Кантовата философия има опасност моята гледна точка да бъде разпростряна върху Другия и така да се упражнява насилие не вече като явен деспотизъм на индивидуалния или частногруповия интерес, а като прикрит деспотизъм на същия този интерес, но въздигнат до ранга на всеобщ. Според духа на Левиназианската философия, чрез Кантовия императив моралът е представен като вид законодателство – „моралният закон в мен“ - и е приел институционалната форма на норма, валидна за всеки. В концепцията на Левинас, обаче, моралът е коректив на закона, тъкмо поради това, че самият морал не е закон и не е съвкупността от „неписаните закони“, а има – поне преди да е снет в тях - неинституционален характер. Моралът е там, където ме е грижа – мен ме е грижа – за другия човек в неговата другост, независимо от институциите и правилата, и чак след това ме е грижа, вторично, за дълга, и вече за закона, институционализиран, валиден за всеки. --- Бележки: 1 Питър Бъргър и Томас Лукман. Социалното конструиране на реалността. Прев. Кольо Коев. ИК“Критика и хуманизъм“, София, 1996, с. 72 Електронна публикация на 23. април 2014 г. г1998-2014 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

Д-р Коста Костов за морала като обществено понятие

Автор: Д-р Коста Костов

Човек е бил създаден в края на седмицата, когато Бог е бил уморен.” Марк Твен

Надеждите на българите за по-достойно бъдеще ще се удвоят, ако възвърнем отношението си към личния и обществен морал. България е все още благодатно място за моралната низост и високопарната лъжа. Има много български последователи на Ницше, за които истината е само за безхарактерните, а силните и с характер лъжат като бакшиши. За тях Макиавели е гуру, защото е писал, че да излъжеш лъжеца е двойно удоволствие, а те лъжат държавата всеки ден и по всички начини. Това си ни е направо хоби.

С Държавата се надпреварваме, кой от кого ще вземе повече – Тя от нас или ние от Нея. Стремежът за повече притежание е стремеж за контрол върху законността. Защото колкото повече собственост имаш, толкова по-голям процент от законността притежаваш. Или накратко: отношението собственост/закон е 9/10. Парите имат същата сила на въздействие и успех, каквато имат гениалните оратори като Ганди, Кастро и Кенеди.

Няма защо да се чудим, че немалко българи се стремят да се прехранват с измами още преди навлизане в полова зрелост. Малко след това спират да си плащат и данъците, следвайки посланията на собственика на IKEA Ингвар Кампрад, според когото „данъците са вид разход като всеки друг, а разходите трябва да се свеждат до минимум”.

Моралът в България има странна цена, плаващи параметри и безсрамно покритие като онези 2 милиона за консултант-философ на хидро-електрически възел или далеч по-скромните 130 000 лева за консултация в застрахователен здравен фонд. Истинската цена на морала е повече от едно Vertu, няколко декара край морето или парцел в центъра на София. Тази цена има недостижимите висини на онези 156 500 долара, платени от компютърния специалист Питър Нортън, за да върне обратно на писателя Дж. Д. Селинджър любовните му писма, предложени на търг от невярната му любима Джойс Мейнорд.

Цената на морала, достижима за малцина българи, е равна на няколко безименни часа от живота на никому неизвестния Стефан, който под погледите на безучастни свидетели спасяваше затиснатите под катастрофиралия на магистрала „Тракия” автобус преди няколко месеца. Недостижимата цена на пяната от неговия пожарогасител. Не можеш да се наредиш до безсмъртните, без да имаш висок морал и подадене (стара българска дума за обозначаване на талант).

В противен случай трябва да те сполети късметът на някой си Спонтини, чийто бюст по незнайни причини стои между тези на Моцарт и Бетовен на фасадата на парижката „Гранд Опера”. Същият късмет спохожда днес всички футболисти, които подават пасове на гениалния Лионел Меси. След по-малко от десетилетие никой няма да си спомня и за тях. Кой ли щеше да е чувал за Ринго Стар, ако не беше неразбирателството на останалите от Бийтълс с първия барабанист на групата Pete Best?

Можеш да натрупаш исторически дивиденти, ако се усукваш около изключителни личности, а изключителните личности се създават като върху генетичния им материал се насложат юнашки труд и знания. Това става с добра образователна система и висока личностна и обществена амбиция. Ако това го има, ще трябват и малко повече пари.

Ако всичко това е налице, може да имаме след 500 години български университет на нивото на днешния „Харвард” – класиран за кой ли път на престижното първо място в шанхайската класация на най-добрите 500 университета в света (Shanghai-based Academic Ranking of World Universities).

Както се предполага, в тази класация няма нито един български университет, а въпреки нашите иронични намигвания към недостатъците на американската култура, в първата двайсетица на тази класация, между американските университети са успели да се намърдат само 3 английски.

До 40-то място има само още три-четири неамерикански университета и само още 2 европейски –един швейцарски и Лондонският Imperial College of technology and medicine. Няма да приема „балканските” аргументи на псевдопатриотите, защото в същата тази класация има университети от другите балкански държави – Гърция, Сърбия, Турция и дори Румъния. По-любопитните могат да получат повече информация за класацията на htpp://www.shanghairanking. com.

Някой ще попита защо точно китайска класация е така престижна. Ами ето някои аргументи, подсказани ми от Жоро Чалдъков: в Китай премиерът Вън Цзябао и неговите предшественици Ху Цзинтао и Чжу Жунцзи са технократи от висока класа. Те често казват „Да възродим науката”. Затова Китай има най-високия процент увеличение на финансирането на научните изследвания – годишно с 18 % през последните 5 години (само 3 % в ЕС, Япония и САЩ). И като добавка една китайска мъдрост: „Знаещият не е всезнаещ; всезнаещият не е знаещ”.

Преди една година, по време на посещението си в България, президентът на Израел и автор на повече от 10 книги Шимон Перес ни даде деликатен съвет, който управляващите пропуснаха покрай ушите си: „Светът е в научните лаборатории”. На цялата тази информация приляга един стар български виц, изпратен ми от същия възторжен бургазлия и асоцииран редактор на InSpiro – Г. Чалдъков: на времето, в капиталистическа България виждаш магазин с надпис „Бай Кольо”, влизаш вътре – пълно с месо. По времето на зрелия социализъм виждаш магазин с надпис „Месо”, влизаш вътре – само бай Кольо. Ето тук някъде в този виц е и част от истината за качеството на нашето образование. Пожелавам си, когато прочета надпис „Български университет”, вътре да намеря „наука”, а не „бай Кольо”.

И нещо като несполучливо подбран финал. Преди няколко години посетих Южна Корея и научих, че когато през 1997 г. Южна Корея претърпява финансов срив и е почти пред държавен банкрут, няколко милиона южнокорейци подаряват на страната си златните си бижута и Южна Корея получава от своите граждани доброволен дар от над 200 тона злато.

В подобна политическа и финансова криза България не може да си събере данъците от престъпници и кожодери. Това пиша с пълното съзнание за отчайващата невъзможност да опазим душите си в един погубващ се прагматичен и недуховен свят, в който всички сме роби. Ето един безсрамно откровен цитат на великия Франсис Форд Копола, който затваря темата: „И мафията, и Америка смятат себе си за добронамерени организации. Ръцете и на двете са оцапани с кръв, за да защитават могъществото и интересите си…”.

Quo vadis?