ВЪЗРАСТ - Ивайло Балабанов

Капчуците потракват като часовник воден.

Където беше текло - протече и преля

и щъркел се понесе, подобно Дух Господен,

над голите баири, над черните поля.

" Тук - тук ! " - капчукът пееше. Повярвах на капчука:

потърсих се възторжено и в пъпка , и във цвят,

ала душата рече : " Ти беше вече тука.

това е твое минало.Търси се по - назад !"

Завърнах се при лятото, а лятото кипеше

под бялата петура на младите листа

и жадна за любов през този свят вървеше

едно момиче бяло и жадно - Любовта.

" Къде съм аз?" - попитах, ала душата пряма

отвърна пак : " Не се търси ни в лист, ни в грозд налят.

" Тук - тук " кълвачът пее, но в лятото те няма.

И то е твое минало.Търси се по- назад."

Преминал светлината на младите сезони,

в последния сезон аз уморен видях

самотен лист,самотно жив в обрулените клони...

Душата не попитах - във него се познах.

Ивайло Балабанов

ПОВЕРИЕ - Ивайло Балабанов

ПОВЕРИЕ
Според писмено сведение от самото начало на XV век, намерено на остров Крит, българка на име Гюша е отвлечена от родното си селище Перперакион (дн. Перперек) и продадена като робиня на острова.

България има свое поверие бяло
за щъркела, който носи деца от небето.
Повярвайте в него. Неговото начало
е в лето господне хиляда четиристотин и пето.
Април е и белият щъркел ще литне на север.
До него робиня, потънала в скръбен несвяст,
го пита дали ще си спомни отново къде е
небесният път за селцето с големия бряст.
Гнездото ти, ланшното - казва му тя - беше свито
на този бряг. Помня те. Помниш как прелетя
над моята сватба, когато крещяха "честито"
и кръвта ми моминска по ризата заблестя.
Заченала, млада и светла бях, но се изсипа
над мен черен град, женихът ми падна убит.
И скубех косите си черни из белия Кипър,
с дете във утробата плачех из черния Крит.
Родих го, но тайно го кърмя: ще го убият
или ще потурчат кръвта му... Господи, срам!
Затуй ще завържа детето за твоята шия,
върни го при майка ми, тя ще го кръсти там.
Оттам взех любов - връщам род на рода си по тебе.
За мен ако питат - скалата си лобна избрах...
И белият щъркел понесе детето на север,
над Бяло море, над джамиите на аллах,
над кървава Арда, която се мяташе лудо,
над пламнали църкви и изгорели селца...
И всички повярваха в бялото божие чудо,
че белите щъркели в Българско носят деца;
че род не загива, когато си има светици,
които зачеват в небето - от своя си бог,
и всеки един от избитите мъченици
сменяват напролет със раждан в небето отрок.
Летя дълго щъркелът бял и отнесе до края
детето. И род се завъди: от зрънцето - клас.
Не питайте кой е родът му сега. Не зная,
но знам, че това е родът на някой от нас.

Ивайло Балабанов

Ивайло Балабанов - ЖЕНА В ДЪЖДА

ЖЕНА В ДЪЖДА

Една мълния опна жълтото си въже
Тя го прескочи и по клокочещия гръм премина.
От балконите по нея валяха очи на мъже
и димеше от страст и възторг мократа и коприна.
В синята мъгла на роклята жената вървеше гола.
Виждаше се вятърът как тече през светлите и бедра.
И защо сравнявата хубава жена с топола
в този час и най-нелиричният между нас разбра.
Пороят на погледите спря пред оня жилищен вход,
в който угасна сънят ни горещ и лунен...
Мъжете вече псуваха наум щастливият идиот,
който ще я посрещне, но ще забрави да я целуне...

Ивайло Балабанов

Ивайло Балабанов - ЗАРЪКА

ЗАРЪКА

Не искам надгробни слова и увяхнало цвете,
ни паметник, който от траурен бронз е отлят.
Когато умря - в ръката ми жълъд сложете.
Покълне ли, с него ще тръгна към белия свят.
И белият вятър отново край мен ще лудува.
А белият вятър е старият горски сеяч:
сее жълъди, дъбове сее той. С него пътува
гората от пролет до първия есенен здрач.
Ще тръгна след него. Мойте жълъди той ще посее.
Ще стана гора и ще имам хиляда ръце.
И птици ще нося в хиляда ръце - да ми пеят.
Дано само лоша ръка не ги посече!
Този втори живот ще е вечният, той ще ме радва.
Покълне ли жълъдът, пак ще съм жив, ще съм млад.
Но казвам: Сечете без милост, ако ви трябва
прът за сватбен байрак или здраво дърво за приклад.

Ивайло Балабанов

Ивайло Балабанов

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах...
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,
тя плуваше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха - пет за грош.

Когато тя строеше катедрали,
и замъци... във зимния Балкан,
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа.
И турците не стигнаха Париж!

Ивайло Балабанов

Ивайло Балабанов...

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна, в която няма прокопсия…
Великите и царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта-пияна,
а ореолите - алъш-веришни
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е Свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е нахалост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне както в турско време
„Къде си, вярна ти, любов народна?”

Ивайло Балабанов

ГОСПОДИ, СЛЕЗ ДА ВЕЧЕРЯМЕ - ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ

ГОСПОДИ, СЛЕЗ ДА ВЕЧЕРЯМЕ!


Господи, слез да вечеряме! Слез, че духът ми, бедният,
три нощи вече вечеря с една Дебелянова строфа.
Добрите вести лежат в общинската ортопедия,
с потрошени нозе от една демократическа катастрофа.
Господи, слез да вечеряме! Става сърцеопасно
да се живее с този, лудият мой дух сиамски,
с бялата земна надежда – в черно калугерско расо,
с мойта набожна воля, с моя нрав балкански...
Господи, слез да вечеряме! Няма да се похваля,
че ти харесва мойто ивайловградско вино,
че се загледа в жената, която нощем галя,
но вече десет години не съм завел на кино.
Господи, слез да вечеряме! Няма да се оплаквам,
но искам твойта тайна божествена да науча:
кажи ми защо животът ни цял живот е очакване,
че нещо добро, че нещо хубаво ще се случи?
Господи, слез да вечеряме! Няма да те помоля
нито за хляб, ни за сол, ни за живот без тревога.
Виждам те как се мъчиш да бъде твоята воля –
Затуй – като мъж и българин, искам да ти помогна.
Господи, слез да вечеряме! Имам и вино, и песни...
От тебе ми трябва само едно евангелско сведение:
Кажи ми – онези сакати и катастрофирали вести
ще оздравеят ли скоро в общинската ортопедия?!

ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ Ивайло Балабанов

ЖЕНАТА С БЕЛИЯТ ШАЛ

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

Как така бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.

Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

Ивайло Балабанов