Юрген Хабермас: Човешкото достойнство като източник на самоуважение

Източник: http://cao.bg/

Лекция на философа Юрген Хабермас: „Правото на достойнство”

През ноември 2009 година философът Юрген  Хабермас изнесе в  Москва лекция за връзката между спазването на човешките права и уважението на човешкото достойнство. Предлагаме опорните точки на тази великолепна лекция, като се позоваваме на бележките на списание „the new times” (сп. „Новое время”).

Първият член на Всеобщата декларация за правата на човека гласи: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”. Същите думи са записани и в Конституцията на Германия. Днес връзката между човешкото достойнство и правата на човека се обсъжда активно не само от интелектуалците, но и от политиците и широката общественост.  

Максимата на Кант 

След терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г. в Германия бе приет закон за осигуряване на въздушната безопасност, който даде право на държавата да унищожава завзет от терористи самолет със заложници, за да се запази живота на хората на земята. Но през 2006 г. Конституционният съд на Германия прие, че този закон е неконституционен.

Съдът постанови: не може поради безопасността на хората на земята да се жертва живота на хората, намиращи се на борда на самолета. И ако държавата реши да унищожи самолета, нейните действия принизяват човешкото достойнство на пътниците и нарушават известната максима на Кант: „Никога не се отнасяйте към човека като към средство, а винаги като към цел”.

Тази философска концепция за човешкото достойнство, съществуваща още от антични времена, получи широко разпространение и законодателно беше закрепена в документите на международно равнище и в националните конституции след Втората световна война. Масовите престъпления против човечеството, извършени от нацисткия режим, фокусираха вниманието на световната общност не само върху проблема за защитата на правата на личността, а и върху въпроса за защитата на човешкото достойнство.

Границите на държавата 

Между правата на човека и човешкото достойнство съществува неявна, но концептуална връзка, която се е появила заедно с развитието на първите правни системи. Интуицията ни подсказва, че появата на концепцията за правата на човека е свързана със съпротивата на хората срещу подтискането, унижението и деспотизма, идващи от държавата или от мощните социални групи. Заявявайки днес, че „никой не може да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко, унизително за човешкото му достойнство отношение или наказание”, ние веднага чуваме ехото от стоновете на неизброимите жертви.

Концепцията за човешкото достойнство се явява ключ, логическа връзка между най-важните права на човека, свързани с личната му неприкосновеност, свободата на икономическата дейност (включително защитата на правото на собственост) и свободата на вероизповедание. Именно тези права са призвани да не допуснат намесата на държавата в частния живот на хората.

Заедно с демократичните права, гарантиращи участието на гражданите в дейността на държавата, те образуват така наречения „пакет от класически граждански права”. И все пак не всички хора имат възможността да се ползват от тях в еднаква степен. Личността може да формира своята индивидуалност в конкретна културна среда и да не бъде дискриминирана за това само при условие, че частните и икономическите права на човека са защитени и гарантирани в достатъчна степен от държавата.

Източникът на самоуважение 

Концепцията за човешкото достойнство е започнала активното си развитие още в древен Рим. Именно тогава са възникнали такива явления като индивидуалната и групова чест. През Средновековието и ранното Възраждане тази концепция е била свързвана с конкретни социални групи – рицари, свещеници или университетски професори, броят на които е нараствал поради икономическото и политическо развитие на държавите.

Затова моралното  право, свързано с една или  друга социална група, е започнало да придобива юридическа форма. И тази трансформация е парадоксална, доколкото концепцията за човешкото достойнство първоначално е защитавала интересите на високостатусните, властнически групи. Но като резултат под нейна защита са попаднали всички останали групи. И тази нова, доста абстрактна концепция за човешкото достойнство, се е освободила от корпоративни характеристики. Но най-важното, което се е случило по това време и по-нататък в течение на вековете: за източник на самоуважение на хората се е възприемал вече фактът, че всички граждани са започнали да признават субективните права на всеки отделен конкретен човек.

Милионите достойни 

Но ако хората признават взаимно своите права, това означава ли, че и достойнството на различните хора има еднаква тежест? Да, защото в такова общество хората започват да ценят не статуса на човека, поставен в система от вертикални връзки, а достойнството на отделната личност и нейния принос за човешката общност. Така представата за превъзходството на един човек над друг се заменя с концепцията за абсолютната ценност на личността и нейната уникалност.

Всеки път, когато човек е преследван за политическите си убеждения и затова го затварят или депортират от страната, държавата  принизява неговото човешко достойнство. Страданията на хората, подложени на преследвания, лишения и дискриминация, не са тяхна естествена съдба. Задължението на държавата е да уважава достойнството на всеки човек.

Всеобщата декларация за правата на човека, включена в конституциите на много страни, налага на институцията „държава” юридическа отговорност за нарушаването на тези права. Примерите за това, как държавата е принизявала достойнството на човека – особено по време на войни и политически репресии – са останали завинаги в колективната памет на човечеството.

Юрген Хабермас е немски философ и социолог, роден на 18 юни 1929 година в Дюселдорф. Оценяван като един от най-значимите съвременни интелектуалци, който проявява завиден граждански ангажимент.

Със съкращения от www.newtimes.ru; 23.11.09, „the new times”(сп. Новое время);

Снимки: de.wikipedia.org; justinlewis.me;

Забранява ли лустрация Европейската конвенция за правата на човека?

13.10.2013 г.
Александър Кашъмов

„Казаното отлита, писаното остава”, гласи древна римска поговорка. У нас често предпочитаме да слушаме пред това да четем. На 11 октомври 2013 г. Конституционният съд взе решение № 8 за 2013 г. със 7 на 3 гласа, с което обяви за противоконституционна нормата от Закона за радиото и телевизията /ЗРТ/, забраняваща лица с принадлежност към бившата ДС да са членове на регулаторния орган на електронните медии – СЕМ и на управителните съвети на БНР и БНТ. За да си представим ефекта на решението, е достатъчно да си спомним, че аудиторията на електронните медии е милионна дори в рамките на минути, за разлика от останалите медии. За да стигат до извод, че текстът от ЗРТ е дискриминационен, седемте конституционни съдии са се позовали и на практиката на Европейския съд по правата на човека / ЕСПЧ/. Според тях ЕСПЧ „отстоява разбирането, че лустрационните мерки могат да имат само временен характер, докато съществува заплаха за демократичния ред. При липса на такава заплаха лустрацията би била непропорционална по смисъла на конвенцията. Както отбелязва Съдът в Страсбург това с още по-голяма сила е валидно за държава членка на Европейския съюз, „защото демократичното й устройство е извън съмнение” (вж. Sidabras and Dziautas vs Lithuania – Applications; Rainys and Gasparavicius vs Lithuania – Applications nos 70665/01 and 74345/01; Zdanoka vs Latvia – Application no 58278/00). Поради това оспорените законови текстове са изцяло в несъответствие с чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, доколкото той изисква упражняването на правата и свободите, предвидени в конвенцията, да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на какъвто и да е признак.”
 А сега да видим какво разбиране отстоява ЕСПЧ в цитираните решения. В решението по делото Sidabras и Dziautas с/у Литва, окончателно от 27 октомври 2004 г., жалбоподателите се оплакват от прилагането на закон, който забранява на служители с принадлежност към бившата КГБ да заемат държавна служба и редица позиции в частния сектор (нотариуси, адвокати, учители, служители в банки, фирми в сферата на сигурността и др.). Съдът изрично отбелязва, че оплакването е единствено срещу забраната за заемане на позиции в частния, но не и в публичния сектор (§ 36 от решението). Още припомня утвърдената си практика, че „липсата на достъп до държавна служба сама по себе си не може да бъде основание за жалба по Конвенцията” (§ 46 от решението), а „Конвенцията не гарантира само по себе си правото на достъп до дадена професия” (§ 52 от решението). Обаче, „една далеч разпростираща се забрана за заемане на служба в частния сектор засяга личния живот” (§ 47 ). Съдът приема, че различното третиране според литовския закон има легитимната цел да защити националната сигурност, обществената безопасност, икономическото благосъстояние на страната и правата и свободите на другите (§ 55 ). ЕСПЧ приема по-нататък, че изискването за лоялност към държавата е необходимо условие за работа в държавна институция, но ограничението да се заеме работа в частна компания по съображения за липса на лоялност към държавата не може да се оправдае по същия начин от гледна точка на Конвенцията (§ 58 от решението). Що се отнася до дългото време, изтекло от преустановяване на принадлежността на жалбоподателите към КГБ, според Съда то „не е решаващо”, но все пак може да бъде сметнато за относимо към цялостната оценка на пропорционалността на мярката (§ 60 ).
 Също от уволнение служители в частния сектор при същите обстоятелства и същия закон се оплакват жалбоподателите и в другото цитирано решение – Rainys и Gasparavicius с/у Литва, § 33. В третото решение – по делото Zdanoka с/у Латвия пък първо става въпрос за кандидати за избор за евродепутати, оплакването е за нарушение на правото на свободни избори (чл.3 от Протокол №1), така че липсва въобще относимост към ситуацията, а освен това жалбата е отхвърлена от ЕСПЧ.
 От прочита става ясно, че липсва идентичност на цитираните случаи с нашия. Преди всичко, СЕМ е държавна институция, чиито членове се избират от Народното събрание, а не частна компания. Изискването на ЗРТ за лоялност към държавата не противоречи на Конвенцията, а лустрацията в контекста на държавните длъжности не попада в обхвата на Конвенцията, както се изясни. Членството в управителните съвети на БНР и БНТ пък не представлява работа нито в частния, нито в публичния сектор, поради което решенията на ЕСПЧ са напълно неотносими. За несъмнената демократичност на всички държави-членки на Европейския съюз, която обосновава недопустимост на каквато и да е лустрация, не прочитаме никъде в решенията.
 Дали конституционните съдии са се мотивирали непрецизно, дали някой не е чел решенията на ЕСПЧ, или не ги е превел правилно, или е разчитал, че хората в България не четат, може и да не узнаем. Но едно поне е ясно – че ако не в България, то поне в останалите 46 държави-членки на Съвета на Европа гражданите могат да дишат спокойно – Съдът в Страсбург никога не е заявявал, че изискванията за непринадлежност към бившите тайни служби на хора, заемащи държавни длъжности, представлява недопустима дискриминация.

Всеобща декларация за правата на човека

Елинор Рузвелт показва Декларацията

Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Общото събрание на ООН на 10 декември 1948 г. Тя е преведена на поне 375 езика и диалекта, което я прави най-превеждания документ в света.^[1]Декларацията е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Заедно с Международният пакт за икономически, социални и културни права, Международният пакт за гражданските и политическите права и Първия и Втория факултативни протоколи към Международния пакт за граждански и политически права съставяМеждународната харта за правата на човека. Заедно с нея съществуват законово обвързващи договори с регионално приложение - Африканската харта за правата на човека, Американската конвенция за правата на човека и Европейската конвенция за правата на човека. Основният орган, третиращ проблемите на правата на човека в системата на ООН е Комисията по правата на човека към ООН къмИкономическия и социален съвет на ООН включваща 53 представители на страните-членки на ООН. Комитетът има две основни функции - надзор и жалби. Целите и принципите съдържащи се в Международната харта за правата на човека са отразени в конституциите и националните законодателства на държавите-членки.

Концепция 

Историята на моралните и ценностни принципи, заложени в Декларацията, може да бъде проследена в развитието на различни религиозни вярвания и културни традиция по целия свят. Европейските философи от ерата на Просвещението разработват Естествени закони (на латински: lex naturalis), според които всички човешки същества се раждат в едно присъщо и естествено „добро“ състояние. От този факт те стигат до заключението, че трябва да съществуват и фундаментални права, които да важат за всеки един човек. Вижданията на тези философи постепенно изграждат единна концепция, която става основа за приемането на Декларации на правата в Англия и САЩ и Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция. Първите международни документи от подобно естество са Женевската конвенция от 1864 г., отнасяща се до защитата на ранени противникови войници и на медицинския персонал, грижещ се за тях, и Хагската конвенция от 1899 г., която забранява употребата на химически оръжия.

Четирите свободи, гравирани на мемориалаФранклин Делано Рузвелт във Вашингтон.

Натискът за приемане на международен документ от подобно естество набира сили по време на Втората световна война. В обръщението си за състоянието на Съюза през 1941 г. американският президент Франклин Рузвелт призовава за защита на четирите, както той ги нарича — „най-важни“, човешки свободи: на словото и изразяването, на религията и вярата, свобода от лишения, свобода от страх.^[2] Това изявление дава тласък на движението, целящо да запише защитата на човешките права част в мирния договор със загубилите войната страни.^[3]Подписаната през 1946 г. Харта на Обединените нации "утвърждава вярата в основните права на човека, в достойнството и ценноста на човешката личност" и задължава всички страни-членки "да работят за общото зачитане и осъществяване на човешките права и основните свободи за всички без разлика по отношение на раса, пол, език или религия."^[4]

Престъпленията срещу човечеството, извършени от Нацистка Германия са силен катализатор на движението за защита на човешките права. След като информацията за жестокостите, причинени по време на войната, стават публично достояние, в ООН се формира становището, че Хартата на Обединените нации твърде общо формулира тази материя. Разпоредбите на Хартата могат да придобият някаква сила само с приемането на всеобща декларация, която изрично да упомене всички човешки права. Като резултат в рамките на Обединените нации е формирана Комисия за правата на човека, която да разработи всеобщата декларация.

Изработване и приемане

Главна роля в изработването на Декларацията играе канадецът Джон Питърс Хъмфри, който току-що е назначен за директор на новосформирания отдел за правата на човека. Задачата му е възложена лично от Генералният секретар на ООН. Останалите членове на комисията за разработване на Декларацията са подбрани така, че да представляват възможно най-широко световната общност. Екипът се състои от представители на следните страни: Австралия, Белгия, ССР Беларус, Египет, Индия,Иран, Китай, Куба, Ливан, Обединеното кралство, Панама, Съединените щати, Съветския съюз, Уругвай, Филипините, Чили,Франция и Югославия. Сред по-известните членове на екипа се открояват имената на Елинор Рузвелт, назначена за председател, нейният заместник - Пенг-чун Чанг, докладчикът Чарлз Малик, Рене Касен, Александър Богомолов и т.н.^[5]

Декларацията е приета без гласове против. От гласуване се въздържат представителите на 8 държави: Саудитска Арабия,ЮАР и държавите от социалистическия блок.^[6] Сред тях обаче не е България, която става член на ООН едва през 1955 г.^[7]

Таблица на гласувалите страни^[6]

Гласове "за"

Въздържали се

Афганистан  Аржентина  Австралия  Белгия  Боливия   Бразилия  Мианмар     Канада       Чили         Китай     Колумбия  Коста Рика  Куба           Дания      Доминиканска република  Египет       Еквадор  Салвадор   Етиопия   Франция   Гърция   Гватемала   Хаити  Исландия   Индия   Ирак   Иран   Либерия   Ливан   Люксембург  Мексико    Нидерландия    Нова Зеландия    Никарагуа    Норвегия  Парагвай  Пакистан  Панама  Перу  Филипини  Тайланд  Швеция  Сирия    Турция    Великобритания    САЩ    Уругвай    Венецуела

Белоруска ССР  Полша  Саудитска Арабия  СССР  Украинска ССР  Чехословакия  Югославия  Южна Африка

Структура 

Пример за фронтон, поддържан от 4 колони

В основата си структурата на Декларацията е дело на френския юрист Рене Касен, който изработва втория вариант на документа, въз основа на подготвения от Хъмфри първоначален проект. Устройството ѝ наподобява това наНаполеоновия кодекс. Касен сравнява Декларацията с портика на гръцки храм, който има фундамент, стъпала, четири колони и фронтон. Първите два члена от документа са блоковете, които крепят сградата със заложените в тях принципи на човешкото достойнство, свободата, равенството и братството. Седемте параграфа от Преамбюла, излагащи причините за приемането на Декларацията, са седемте стъпала, водещи към храма. Основната част на документа оформя четири колони. Първата от тях, включваща членовете от 3-ти до 11-ти, конституира правата на индивида, като правото на живот и отхвърлянето на робството. Втората колона (чл. 12-17) съдържа индивидуалните политически и граждански права. Третата (чл. 18-21) се отнася до свободата на религията, убежденията и изразяването, на събиранията и правото да бъде представляван на политическо ниво. В четвъртата колона (чл. 22-27) са записани социални, икономически и културни права. В модела на Касен последните три члена на Декларацията представляват фронтонът, който се крепи на колоните и същевременно ги свързва една с друга. Тези членове са свързани с дълга на индивида към обществото и със забраната за употребата на правата, заложени в документа, в противоречие с намеренията на Обединените нации.

В Ислямския свят [ е]

Някои мюсюлмански страни критикуват Всеобщата декларация за правата на човека за това, че текстовете ѝ не взимат предвид спецификите на ислямския начин на живот. През 1982 г. иранският представител в Обединените нации Сайед Раджайе-Кхорасани изразява позицията на своята страна относно Декларацията. Той заявява, че документът отразява само "светското схващане на юдео - християнските традиции", които не могат да бъдат приложени от никой мюсюлманин без той да престъпиШариата.^[8]Това противопоставяне скоро приема и нови форми след като през 1990 г. в Кайро е приета Декларацията за човешките права в исляма. Мюсюлманските страни, членки на Организацията Ислямска конференция приемат тази декларация и препотвърждават тази си позиция на конференция през 2000 г. ^[9] В новия документ се посочва, че хората имат право на "свобода и достоен живот в съответствие с Шариата", без да се гарантират изрично ключови права като свободата на вероизповеданията или равенството на половете.^[10] Освен това тя изключва възможността за прилагането на Всеобщата декларация, заявявайки, че единственият източник за разясняване на членовете ѝ се явява Шериата.^[11]

Образование [ ]

Много поддръжници на алтернативно образование, най вече ънскулинг, влизат в спор с Член 26, който казва, че „Началното образование трябва да бъде задължително“. Във философията на Джон Холт и други, задължителното образование нарушава правото на човек мирно да преследва своите интереси. Това е единственото употребяване на думата „задължително“ в целия документ.

Честване [ ]

Молдовска марка, отпечатана по случай 50-тата годишнина на Декларацията.

По повод на годишнината от декларацията, две години по-късно (1950 г.) ООН обявява 10 декември за Международен ден за правата на човека. Датата се чества от различни обществени и религиозни групи, организации за защита на човешките права, парламенти, правителства и от самите Обединени нации. Празниците по случай кръглите годишнини от подписването на декларацията често са придружени и със събития, целящи да повишат познанията и разбирането на хората за човешките права и тяхната защита. Последната подобна годишнина беше през 2008 г., когато се навършиха шест десетилетия от приемането на документа. През цялата година (от 10 декември 2007 до същата дата на 2008 г.) Обединените нации провеждаха мероприятия под наслов "Достойнство и справедливост за всички нас" по целия свят.^[12]

Източници и бележки [редактиране]

1. ↑ Официална страница на Декларацията - www.ohchr.org
2. ↑ Пълен текст на Обръщението (на английски)
3. ↑ Morsink, Johannes. The Universal Declaration of Human Rights: origins, drafting, and intent. Philadelphia, Pennsylvania, University of Pennsylvania Press, 1999. ISBN 081223474X. с. pp1–4. (на английски)
4. ↑ Харта на Обединените нации — Преамбюл и чл. 55-56
5. ↑ Списък с членовете на комисията за изготвяне на Декларацията (на английски)
6. ↑ ^а б Годишник на Обединените нации 1948-1949 г. стр.553 (на английски)
7. ↑ Членове на ООН според годината, я която се присъединяват към организацията (на английски)
8. ↑ Littman, David. "Universal Human Rights and Human Rights in Islam". Midstream, Февруари/Март 1999 midstream(на английски)
9. ↑ Решение номер 60/27-P за последващи мерки от приемането на Декларацията за човешките права в исляма от Кайро. (на английски)
10. ↑ Текст на Декларацията за човешките права в исляма от Кайро, членове 1, 6 и 10 . (на английски)
11. ↑ Текст на Декларацията за човешките права в исляма от Кайро, член 25. (на английски)
12. ↑ Официална страница посветена на честванията на 60-тата годишнина от подписването на Всеобщата Декларация(на английски)