„Имало една змия, която всявала ужас в едно село. Тя хапела и убивала хора. Там пристигнал мъдрец, проповядващ своята философия за любов и духовно разбиране. Змията случайно чула една от лекциите на мъдреца и така се трогнала, че решила да приложи поученията му на практика. През нощта преживяла „внезапно просветление“ и се зарекла да не хапе хората и вече да не бъде гадна. Около месец след това преобразената змия се държала като светец. Междувременно мъдрецът отишъл в друго село (обикалял селата). Накрая се завърнал в селището на змията. Пак я срещнал, но могъщата някога змия била в окаяно състояние – изтормозена, бита, подритвана и използвана. Змията заговорила мъдреца и казала: „Искам си парите обратно. Опитах от твоята философия на любов и духовност и виж докъде ме докара. Сега се предполага да съм просветена, но я ме погледни – полумъртва съм.“ Мъдрецът и отговорил кратко: „Никога не съм ти казвал да не съскаш.“
(История от Ведите)
Вижте също: Веда Словена и Индийските Веди
Показват се публикациите с етикет легенди. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет легенди. Показване на всички публикации
Вахагн u вишабите - легенда
Арменски мит
В началото бил хаосът. После се появили земята и небето. От техния съюз се родил първият бог. Небето стенело в родилни мъки, когато се раждал бог Вахагн. Сред пламъците на тръстиката се появил млад мъж с огнени коси, брадата му била от пламъци и очите му светели като малки слънца. Вахагн бил много красив и много силен. Той владеел небето и светкавици. Дошъл с мисия на този свят. Трябвало да спаси хората от страшните летящи дракони, наречени вишаби, които били адски създания и владеели гръмотевичните бури и виелици. Тези страшилища живеели в планините, много високо в облаците.
Вишабите причинявали на хората хиляди бедствия и страдания. Когато вишабите скачали на земята, ставали страшни земетресения. Случвало някой вишаб да захапе Слънцето – тогава ставало затъмнение и хората изпадали в ужас. Ако вишаб треперел от студ, си правел вулкан, за да се стопли, а за хората пак настъпвали страшни мигове.
Ваханг искал да направи добрина на хората, като се бори със злите вишаби и ги унищожи. При една от битките в небето му дотрябвал огън. Ваханг взел наръч слама и поискал да го запали от слънцето, но сламките се разхвърчали и така се образувал Млечния път в небето.
Вахагн подмамвал вишабите един по един и ги убивал. След много страшни битки той ги избил всичките и по света зацарували мир и ред.
В началото бил хаосът. После се появили земята и небето. От техния съюз се родил първият бог. Небето стенело в родилни мъки, когато се раждал бог Вахагн. Сред пламъците на тръстиката се появил млад мъж с огнени коси, брадата му била от пламъци и очите му светели като малки слънца. Вахагн бил много красив и много силен. Той владеел небето и светкавици. Дошъл с мисия на този свят. Трябвало да спаси хората от страшните летящи дракони, наречени вишаби, които били адски създания и владеели гръмотевичните бури и виелици. Тези страшилища живеели в планините, много високо в облаците.Вишабите причинявали на хората хиляди бедствия и страдания. Когато вишабите скачали на земята, ставали страшни земетресения. Случвало някой вишаб да захапе Слънцето – тогава ставало затъмнение и хората изпадали в ужас. Ако вишаб треперел от студ, си правел вулкан, за да се стопли, а за хората пак настъпвали страшни мигове.
Ваханг искал да направи добрина на хората, като се бори със злите вишаби и ги унищожи. При една от битките в небето му дотрябвал огън. Ваханг взел наръч слама и поискал да го запали от слънцето, но сламките се разхвърчали и така се образувал Млечния път в небето.
Вахагн подмамвал вишабите един по един и ги убивал. След много страшни битки той ги избил всичките и по света зацарували мир и ред.
Легенда за Девненските извори
Истинското начало на р. Девня, Варненско, са седемте изворни групи, в които бликат около 30 извора. Те са най-големите карстови извори в нашата родина.
Най-многоводният от Девненските извори е Дипсиза. Образува внушително езеро, което в недалечното минало бе обрасло в периферните части с растителност. По дъното му са зинали широки сякаш бездънни гърла, от които на едри букли блика кристална бистра вода. От време на време от дълбочината излитат малки мехурчета. На места водните букли изхвърлят пясък чак до повърхността на езерото. Трудно е да откъснеш поглед от този жив ненагледен извор, който наричат още Бездънен.
За този извор стари местни жители разказват чудната легенда за овчарската гега. В нея се говори за беден момък от Силистренско, ратай при богат турски бей. Дълги години от ранна сутрин до късна вечер той пасял огромно стадо овце. Въпреки жестокия грабеж на бея, момъкът събрал за 11 години слугуване единадесет турски жълтици. Както е обичаят у овчарите, той отсякъл от близката гора дрянов кривак, превърнал го на гега и грижливо го украсил с ножа си. Гегата му станала и спестовна каса. На долния й край пестеливият овчар издълбал кухина, в която наредил спестените жълтици, и я затворил с дървено капаче.
Един ден, когато пасял овцете край водите на р. Дунав, той сложил гегата под главата си и полегнал край стръмния бряг на реката. Кучешки лай нарушил покоя му. Овчарят скочил, но гегата се търкулила по стръмния бряг и цамбурнала в мътните води на Дунав. Отчаян, понеже не можел да плува, той проследил с поглед гегата – спестовна каса, докато най-после тя изчезнала. На другия ден, съсипан от мъка по загубеното богатство, овчарят се запътил на юг да търси отново своето щастие.
След няколко дни достигнал до Девненските извори. Хората му се видели по-добри, а земята по-хубава. Постъпил като ратай у заможен селянин. Един ден господарят му го изпратил с каруца жито на голямата воденица до Бездънния извор. Когато влязъл във воденицата, погледът му бил прикован от дряновата тояга, сложена върху гредите. От радост сърцето му трепнало, защото в тоягата той познал своята загубена гега. Пред погледа на учудения мелничар момъкът отворил почернялото от водата капаче на гегата и изсипал на земята жълтиците.
Легенда се предавала от поколение на поколение, с което в миналото се поддържала вярата, че Девненските извори черпят водите си от Дунава.
Най-многоводният от Девненските извори е Дипсиза. Образува внушително езеро, което в недалечното минало бе обрасло в периферните части с растителност. По дъното му са зинали широки сякаш бездънни гърла, от които на едри букли блика кристална бистра вода. От време на време от дълбочината излитат малки мехурчета. На места водните букли изхвърлят пясък чак до повърхността на езерото. Трудно е да откъснеш поглед от този жив ненагледен извор, който наричат още Бездънен.
За този извор стари местни жители разказват чудната легенда за овчарската гега. В нея се говори за беден момък от Силистренско, ратай при богат турски бей. Дълги години от ранна сутрин до късна вечер той пасял огромно стадо овце. Въпреки жестокия грабеж на бея, момъкът събрал за 11 години слугуване единадесет турски жълтици. Както е обичаят у овчарите, той отсякъл от близката гора дрянов кривак, превърнал го на гега и грижливо го украсил с ножа си. Гегата му станала и спестовна каса. На долния й край пестеливият овчар издълбал кухина, в която наредил спестените жълтици, и я затворил с дървено капаче.
Един ден, когато пасял овцете край водите на р. Дунав, той сложил гегата под главата си и полегнал край стръмния бряг на реката. Кучешки лай нарушил покоя му. Овчарят скочил, но гегата се търкулила по стръмния бряг и цамбурнала в мътните води на Дунав. Отчаян, понеже не можел да плува, той проследил с поглед гегата – спестовна каса, докато най-после тя изчезнала. На другия ден, съсипан от мъка по загубеното богатство, овчарят се запътил на юг да търси отново своето щастие.
След няколко дни достигнал до Девненските извори. Хората му се видели по-добри, а земята по-хубава. Постъпил като ратай у заможен селянин. Един ден господарят му го изпратил с каруца жито на голямата воденица до Бездънния извор. Когато влязъл във воденицата, погледът му бил прикован от дряновата тояга, сложена върху гредите. От радост сърцето му трепнало, защото в тоягата той познал своята загубена гега. Пред погледа на учудения мелничар момъкът отворил почернялото от водата капаче на гегата и изсипал на земята жълтиците.
Легенда се предавала от поколение на поколение, с което в миналото се поддържала вярата, че Девненските извори черпят водите си от Дунава.
Легенда за странния камък
Някога в далечен край, където слънцето започва своя път из глъбините на морето, минавала река. От векове тя се стремяла към океанските вълни. Не малко земи видяла реката по своя път, селища, хора, които живели в тях. Тя бълбука и разказва легендата за камъка.
Там, където нейните води били още бистри и хладни, бил построен един мост от червеникаво дърво, каквото растяло по тези места в изобилие. По него минавал път, който водел до близкия град.
Хората, които живеели в близкото село сред зелените хълмове, идвали на моста всяка есен да продават това, което произвеждали сами. Те водели кози, крави; други донасяли медни и глинени съдове; трети докарвали кошове със зеленчуци и плодове; храна за коне и други животни. Говорели си, смеели се, били щастливи и доволни.
През останалото време мостът бил често пуст и самотен. Дъното на реката било покрито със сиви и жълтеникавочервени гладки камъни, тук-там имало водорасли, сред които играели малки рибки. В средата на реката било дълбоко до колене, имало дюна от пясък, от която към повърхността се издигали тънки стебла на лотос. Пътят преминавал заедно с моста през реката, а накрая имало една красива скала, висока колкото четири човешки ръста. Скалата завършвала с огромен камък с размер на голям бик. Цялата му повърхност била изписана с йероглифи, оставени от изчезнали народи.
Отстрани на хората им се струвало, че той виси във въздуха, очите не можели да повярват, че той се държи за високата скала на малка площ колкото човешка длан. Векове минавали, поколения хора израснали, а камъкът си стоял все там. Вятър и дъжд не го разрушавали, нищо не го променяло. От града идвали учени хора, мъчели се да разшифроват йероглифите, но никой нищо не разбирал. Значението на руните било отдавна забравено.
Макар и рядко да ходели в града, минаващите по моста вземали малък червен камък и го хвърлял с голяма сила към върха на скалата. Имало такава традиция сред местните хора. Ако камъкът отскокнел встрани, особено на изток, се смятало, че човекът ще има късмет, ако паднел към страната на човека – неуспех. Ако камъкът се разбиел на парчета в древния голям камък, човекът го чакала скорошна смърт. Никой не пропускал да хвърли камъче, щом се налагало да мине по моста.
И накрая настъпил ден, когато един мъж хвърлил камъче и загадъчният камък се сринал в гъстите гори, незнайно точно къде. Този човек провъзгласил, че има божествени сили, щом е сринал скалата. Хората го вдигнали на ръце и го понесли, забравили работата си, смеха, добротата. Започнали да слушат новия властелин и да му се подчиняват. Скоро пламнала война. Хиляди загинали, села изгорели, настъпил глад. Докато хората се опомнят, всичко било съсипано.
Триста години по-късно учените намерили камъка в гъстите гори и постепенно разшифровали написаното на него. Пред изумените им погледи се подредил надписът: „Огромни беди ще донесе този камък на всички, които повярват, че това е нещо повече от камък.”
Легенда за Побитите камъни
Побитите камъни са скални образувания, които се намират на 18 км от град Варна. За тях се разказват много легенди. Една от тях е за лековита вода.
Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог.
Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл.
Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред.
Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.
Това е легендата за лековитата вода, дарена от Бог на хората.
Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог.
Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл.
Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред.
Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.
Това е легендата за лековитата вода, дарена от Бог на хората.
Легенда за звездния сапфир
През много далечни времена, когато в Цейлон имало непроходими гори с цъфтящи акации, боабаби и вечнозелени кокосови палми, там живял юноша на име Джампал. Той бил толкова красив, че никоя жена не смеела да го погледне.
Като всички юноши и мъже от този край, Джампал ходел на лов в джунглата. Неговите съселяни носели лъкове и стрели, чиито върхове били намазани със змийска отрова. Джампал предпочитал да носи със себе си бумеранг.
Един ден, когато мусонът духал от океана и зверовете се скрили в гората Пидуруталагала, младият момък не се върнал в колибата си, а останал да спи на открито. Цяла нощ той не успял да заспи, защото над него, над самата му глава, светела една звездичка. Тя ту изчезвала зад светлите облаци, ту се показвала, като момиче, което в съня си отмята ефирните завеси около леглото си.
И Джампал се влюбил в звездичката. Той започнал всяка вечер да спи на открито, но всъщност не спял, а се взирал в любимата си. И когато сутрин звездите избледнявали и небето ставало светлосиньо, звездичката се спускала ниско над земята и кимало на юношата, мамила го все повече със своя сребрист блясък. Веднъж се спуснала толкова ниско, че едва не докоснала младежа по къдравата коса.
Джампал прошепнал:
- Послушай, звездичке, бъди моя пътеводна звезда.
Звездата нищо не отвърнала и се разтопила в опаловата мъгла...
Скоро огряло ясно слънце. В миг то изсушило горите от росата и Джампал се отправил със своя бумеранг на лов. Целият ден бродил, но не открил никакъв дивеч. Изморил се много. Вечерта стигнал до любимата си поляна и видял в тюркоазеното небе своята любима звездичка.
Изведнъж от храстите край поляната изскочил виторог черен козел с бяло петно на челото. Момчето метнало своя бумеранг, но козелът само наклонил глава и издал боен звук. В този момент от рогата му се разнесли вихренни ветрове. Вятърът подхванал бумеранга, вдигнал го във въздуха и го носел все по-нагоре и по-нагоре. Долитайки до самото небе, бумерангът със страшна сила отсякъл част от него, където била и звездичката. И когато куполът падал към земята, от него се пръскали блестящи капки. Накрая куполът рухнал върху една висока скала и се разлетял на дребни парчета. Едно парченце паднало в краката на Джампал. Юношата вдигнал камъчето. В него светела любимата му звездичка.
Затова, когато погледнете звезден сапфир, виждате блясъка на лъчите й.
Като всички юноши и мъже от този край, Джампал ходел на лов в джунглата. Неговите съселяни носели лъкове и стрели, чиито върхове били намазани със змийска отрова. Джампал предпочитал да носи със себе си бумеранг.
Един ден, когато мусонът духал от океана и зверовете се скрили в гората Пидуруталагала, младият момък не се върнал в колибата си, а останал да спи на открито. Цяла нощ той не успял да заспи, защото над него, над самата му глава, светела една звездичка. Тя ту изчезвала зад светлите облаци, ту се показвала, като момиче, което в съня си отмята ефирните завеси около леглото си.
И Джампал се влюбил в звездичката. Той започнал всяка вечер да спи на открито, но всъщност не спял, а се взирал в любимата си. И когато сутрин звездите избледнявали и небето ставало светлосиньо, звездичката се спускала ниско над земята и кимало на юношата, мамила го все повече със своя сребрист блясък. Веднъж се спуснала толкова ниско, че едва не докоснала младежа по къдравата коса.
Джампал прошепнал:
- Послушай, звездичке, бъди моя пътеводна звезда.
Звездата нищо не отвърнала и се разтопила в опаловата мъгла...
Скоро огряло ясно слънце. В миг то изсушило горите от росата и Джампал се отправил със своя бумеранг на лов. Целият ден бродил, но не открил никакъв дивеч. Изморил се много. Вечерта стигнал до любимата си поляна и видял в тюркоазеното небе своята любима звездичка.
Изведнъж от храстите край поляната изскочил виторог черен козел с бяло петно на челото. Момчето метнало своя бумеранг, но козелът само наклонил глава и издал боен звук. В този момент от рогата му се разнесли вихренни ветрове. Вятърът подхванал бумеранга, вдигнал го във въздуха и го носел все по-нагоре и по-нагоре. Долитайки до самото небе, бумерангът със страшна сила отсякъл част от него, където била и звездичката. И когато куполът падал към земята, от него се пръскали блестящи капки. Накрая куполът рухнал върху една висока скала и се разлетял на дребни парчета. Едно парченце паднало в краката на Джампал. Юношата вдигнал камъчето. В него светела любимата му звездичка.
Затова, когато погледнете звезден сапфир, виждате блясъка на лъчите й.
Легенда за Смолистото езеро
Тринидад
По градове, села и паланки в Тринидад навсякъде ще чуете легендата за Смолистото езеро, черното езеро, по което човек може да ходи и от което вече толкова години хората взимат гъста черна смола или зифт, за да настилат улиците и пътищата по цялата широка земя. И колкото повече смола се гребе от това езеро, толкова повече извира от дъното му. В целия свят няма друго подобно езеро.
Тия неща за Смолистото езеро се знаят по цялата земя. Но чернокожите хора от Тринидад разказват една много стара легенда за това езеро – легенда, която ни пренася назад с хиляди години и в която се говори за времето, когато в Тринидад не е имало хора с бяла кожа, нито с черна, а само червенокожи индианци.
Индианците от Тринидад разказвали тази легенда на чернокожите мъже и жени, които били докарани от бреговете на Африка като роби.
Това се случило по времето, когато индианците наричали остров Тринидад – Йере, което значи колибра – най-хубавата птичка. Колибрата била любимка на Великия дух на живота и се смятала за свещена птица.
По онова време индианците от племето чайма живеели в богата, красива долина – долината, в която сега се намира Смолистото езеро. Тая долина била красива като рай – в нея имало всякакви плодове и цветя, и птици, и пеперуди. Тя давала обилна храна и на хора, и на животни. Най-красивите обитатели на долината били колибрите, които Великият дух грижливо пазел, защото в тях се поселявали душите на хората, които напускали този свят.
Веднъж индианците от племето чайма отишли да воюват с едно съседно племе. Те спечелили войната и се върнали по домовете си с богата плячка. По цели дни и нощи пеели и танцували в чест на победата. Тъй много се възгордели те, че забравили Великия дух. Забравили да му пренесат в жертва това, което му се падало от плячката. Забравили, че в колибрите били душите на умрелите, че Великия дух ги обичал и покровителствал. Опиянени от своята победа над враговете си, те почнали да избиват тези невинни птички със стрелите си. Избили толкова много колибри, че имало достатъчно месо да се нахрани цялото племе. С перата на колибрите индианците почнали да украсяват копията, лъковете и телата си. Те нарушили строгия закон на Великия дух и на свещенослужителите.
Великия дух видял всичко това и страшно се ядосал.
– Аз ще накажа тия хора, у които няма никаква милост, никакво уважение! – рекъл той.
Ала индианците от племето чайма, опиянени от победата, се почувствали всесилни. Те не чули думите на Великия дух, нито пък си спомнили за него. Продължавали да убиват красивите птички и да се кичат с техните пера.
Тогава гневът на Великия дух се развихрил като тъмен облак пред буря и нещо много страшно се случило в богатата, райска долина: тя се разтворила широко и погълнала цялото индианско племе чайма. Погълнала къщите, дърветата и цялата буйна растителност.
И на мястото на долината се появило голямо езеро от черна, гъста смола. Все по-високо и по-високо се издигало то, докато изпълнило цялата местност. Само по краищата останали тесни зелени ивици. А там долу, дълбоко под гъстата черна смола, останали индианците, които убивали за свое удоволствие и нарушавали законите на Великия дух.
Оттогава, та и до днес си стои там това Смолисто езеро, а под него лежат индианците от племето чайма заедно със своите къщи. Веднъж от това черно подземие поникнало някакво дърво, клонесто и свежо. То пораснало и станало доста високо. Но като видяло как наоколо работели чернокожите роби и чуло техните тъжни песни, то потънало и се скрило отново в своя черен, подземен сняг.
Понякога хората, които копаят смола от черното езеро, намират човешки кости. Тия кости показват, че това, което ни разказват черните роби, докарани от Африка, наистина се е случило някога така, както ви го разказах и аз.
По градове, села и паланки в Тринидад навсякъде ще чуете легендата за Смолистото езеро, черното езеро, по което човек може да ходи и от което вече толкова години хората взимат гъста черна смола или зифт, за да настилат улиците и пътищата по цялата широка земя. И колкото повече смола се гребе от това езеро, толкова повече извира от дъното му. В целия свят няма друго подобно езеро.
Тия неща за Смолистото езеро се знаят по цялата земя. Но чернокожите хора от Тринидад разказват една много стара легенда за това езеро – легенда, която ни пренася назад с хиляди години и в която се говори за времето, когато в Тринидад не е имало хора с бяла кожа, нито с черна, а само червенокожи индианци.
Индианците от Тринидад разказвали тази легенда на чернокожите мъже и жени, които били докарани от бреговете на Африка като роби.
Това се случило по времето, когато индианците наричали остров Тринидад – Йере, което значи колибра – най-хубавата птичка. Колибрата била любимка на Великия дух на живота и се смятала за свещена птица.
По онова време индианците от племето чайма живеели в богата, красива долина – долината, в която сега се намира Смолистото езеро. Тая долина била красива като рай – в нея имало всякакви плодове и цветя, и птици, и пеперуди. Тя давала обилна храна и на хора, и на животни. Най-красивите обитатели на долината били колибрите, които Великият дух грижливо пазел, защото в тях се поселявали душите на хората, които напускали този свят.
Веднъж индианците от племето чайма отишли да воюват с едно съседно племе. Те спечелили войната и се върнали по домовете си с богата плячка. По цели дни и нощи пеели и танцували в чест на победата. Тъй много се възгордели те, че забравили Великия дух. Забравили да му пренесат в жертва това, което му се падало от плячката. Забравили, че в колибрите били душите на умрелите, че Великия дух ги обичал и покровителствал. Опиянени от своята победа над враговете си, те почнали да избиват тези невинни птички със стрелите си. Избили толкова много колибри, че имало достатъчно месо да се нахрани цялото племе. С перата на колибрите индианците почнали да украсяват копията, лъковете и телата си. Те нарушили строгия закон на Великия дух и на свещенослужителите.
Великия дух видял всичко това и страшно се ядосал.
– Аз ще накажа тия хора, у които няма никаква милост, никакво уважение! – рекъл той.
Ала индианците от племето чайма, опиянени от победата, се почувствали всесилни. Те не чули думите на Великия дух, нито пък си спомнили за него. Продължавали да убиват красивите птички и да се кичат с техните пера.
Тогава гневът на Великия дух се развихрил като тъмен облак пред буря и нещо много страшно се случило в богатата, райска долина: тя се разтворила широко и погълнала цялото индианско племе чайма. Погълнала къщите, дърветата и цялата буйна растителност.
И на мястото на долината се появило голямо езеро от черна, гъста смола. Все по-високо и по-високо се издигало то, докато изпълнило цялата местност. Само по краищата останали тесни зелени ивици. А там долу, дълбоко под гъстата черна смола, останали индианците, които убивали за свое удоволствие и нарушавали законите на Великия дух.
Оттогава, та и до днес си стои там това Смолисто езеро, а под него лежат индианците от племето чайма заедно със своите къщи. Веднъж от това черно подземие поникнало някакво дърво, клонесто и свежо. То пораснало и станало доста високо. Но като видяло как наоколо работели чернокожите роби и чуло техните тъжни песни, то потънало и се скрило отново в своя черен, подземен сняг.
Понякога хората, които копаят смола от черното езеро, намират човешки кости. Тия кости показват, че това, което ни разказват черните роби, докарани от Африка, наистина се е случило някога така, както ви го разказах и аз.
Легенди за Св. Никола - Никулден
Никулден се празнува от източноправославните християни на 6 декември, когато се чества паметта на Св. Никола.
Легендарното и реалното се преплитат, когато се говори за Свeти Никола Чудотворец. Знае се, че Никола Мираликийски, първобраз на светеца, е роден през 270 година от н.е. в Патара - Ликия, (днешна Турция). Още като младеж Никола Мираликийски става известен с благочестието и добротата си, защото раздава наследеното си богатство на бедните.
В източноправославната религиозна традиция Св. Никола е почитан и като покровител на мореплавателите. Една легенда разказва как по време на страшна буря той спасил с молитви моряците на кораба, когато пътувал към Божи гроб, друга легенда твърди, че спасил моряците, като запушил пробойна в корпуса на кораба с шаран.
В България Св. Никола е почитан като закрилник на моряците и рибарите; покровител на океаните, моретата, реките и езерата. На неговия гняв моряците приписват бурите и ураганите. По тази причина на Никулден моряците не излизат с кораби и лодки, а остават на сушата и честват светеца.
Една местна легенда свързва нос Калиакра с името на светеца. Твърди се, че когато Св. Никола бягал от турските преследвачи, земята се удължавала към морето, за да му помогне и така се образувал нос Калиакра.
За свой покровител го приемат и банкерите и търговците.
В Западна Европа християните също почитат Св. Никола (Николаус). В Холандия и Белгия в нощта на 5 срещу 6 декември малките децата оставят почистените си обувки, вярвайки, че ако са слушали, добрият светец ще им дари лакомства и подаръци
Свети Никола почива на 6. 12. 345 година. Християнската църква почита паметта му на този ден и на 9 май, когато са пренесени неговите свети мощи от град Мир (Древна Лигия) в Бари (Италия).
Много народи приемат, че Св. Никола всъщност е Дядо Коледа.
На 6 декември празнуват Никола, Николай, Николина, Николета, Кольо, Кунка и всички производни от тези имена.
На трапезата задължително трябва да има шаран, чиито кости после се закопават в земята или се хвърлят в реката. Запазва се само теменната костица на рибата, която се зашива в шапка на малко дете, за да го пази от лоши очи и болести. В различните региони шаранът се приготвя по различни рецепти, но трябва да е цял. Пекат се обредни хлябове - Богов хляб, боговица, никулденски кравай, светец; вари се фасул.
Трапезата не се вдига целия ден.
Легендарното и реалното се преплитат, когато се говори за Свeти Никола Чудотворец. Знае се, че Никола Мираликийски, първобраз на светеца, е роден през 270 година от н.е. в Патара - Ликия, (днешна Турция). Още като младеж Никола Мираликийски става известен с благочестието и добротата си, защото раздава наследеното си богатство на бедните.
В източноправославната религиозна традиция Св. Никола е почитан и като покровител на мореплавателите. Една легенда разказва как по време на страшна буря той спасил с молитви моряците на кораба, когато пътувал към Божи гроб, друга легенда твърди, че спасил моряците, като запушил пробойна в корпуса на кораба с шаран.
В България Св. Никола е почитан като закрилник на моряците и рибарите; покровител на океаните, моретата, реките и езерата. На неговия гняв моряците приписват бурите и ураганите. По тази причина на Никулден моряците не излизат с кораби и лодки, а остават на сушата и честват светеца.
Една местна легенда свързва нос Калиакра с името на светеца. Твърди се, че когато Св. Никола бягал от турските преследвачи, земята се удължавала към морето, за да му помогне и така се образувал нос Калиакра.
За свой покровител го приемат и банкерите и търговците.
В Западна Европа християните също почитат Св. Никола (Николаус). В Холандия и Белгия в нощта на 5 срещу 6 декември малките децата оставят почистените си обувки, вярвайки, че ако са слушали, добрият светец ще им дари лакомства и подаръци
Свети Никола почива на 6. 12. 345 година. Християнската църква почита паметта му на този ден и на 9 май, когато са пренесени неговите свети мощи от град Мир (Древна Лигия) в Бари (Италия).
Много народи приемат, че Св. Никола всъщност е Дядо Коледа.
На 6 декември празнуват Никола, Николай, Николина, Николета, Кольо, Кунка и всички производни от тези имена.
На трапезата задължително трябва да има шаран, чиито кости после се закопават в земята или се хвърлят в реката. Запазва се само теменната костица на рибата, която се зашива в шапка на малко дете, за да го пази от лоши очи и болести. В различните региони шаранът се приготвя по различни рецепти, но трябва да е цял. Пекат се обредни хлябове - Богов хляб, боговица, никулденски кравай, светец; вари се фасул.
Трапезата не се вдига целия ден.
Легенди за Свети Иван Рилски
Малкият Свети Иван, като станал на 13 години, ценил се говедарче у един скринчанин. Като пасял веднъж говедата, една крава минала отвъд Струма във Вуковско и там се отелила. Детето обадило на господаря си, че кравата се отелила отсреща, но не можало да премине и докара кравата и телето поради голямата вода. Господарят бил суров човек: той сгълчал детето и го проводил да докара кравата с теленцето, па сам се скрил да гледа как детето ще прегази водата. Струма била дотекла като море, та Свети Иван не посмял да я прегази; но като се боял от злия си господар, помолил се на Бога, метнал връхната си дреха (долама) на вълните, седнал отгоре и така преминал. Свети Иван взел със себе си теленцето, качил се на доламата си по същия начин и се върнал в Скрино, а след него преплавала и кравата. Господарят, който бил видял чудото и се уплашил, повикал пастирчето, съобщил му, че вече не му е потребно, та да си дири другаде работа. Свети Иван вместо припадащата му се заплата поискал шареното теленце и то му било дадено.
След това пастирчето се загубило от селото и никой не знаел къде е отишло. А то се било оттеглило в гората на Руен в една пещера. Телето, което пораснало и станало вече вол, било вързано за бора до същата пещера.
Свети Иван бил открит от някои ловци, чиито кучета надушили вола и постоянно лаели. Ловците били много гладни, та поискали от Свети Иван хляб. Той им сложил няколко малки късчета хляб, наситил ги и дори останало. Един от ловците си взел скрито една троха от този чуден хляб, но когато рекли да си вървят, всички останали на местата си и не могли да се мръднат. Само когато светецът ги поканил да оставят, каквото са взели, тогава могли да станат и да си отидат.
Скоро мълвата за чудото се пръснала из цялото село. Някои селяни помислили, че чудото е дяволска работа, че човекът в гората е някой магьосник, който им обира плодородието, та се надигнали да го изпъдят от пещерата, а вола му да убият.
Когато по едно време Свети Иван забелязал своите гонители, той се досетил защо идат, уловил вола си, побягнал с него надолу низ Струма. Когато стигнал на едно равно място, което много харесало, рекъл на своя другар: „Шарко, тук е добро за нас, но понеже ни гонят, не бива да се спираме!" На това място, разказва преданието, сега е разположено село Доброво. По-надолу на едно място, дето щели да ги застигнат гонителите от Скрино, побутнал вола да бягат по-скоро, като му рекъл: „Мърдай, воле, домърдахме го, ще ни уловят..." Това място и сега се вика Мърдище. Най-сетне при един голям бряст били застигнати. Свети Иван се качил на бряста, пък оттам викал на вола да не го уловят: „Околе, воле, заобиколиха ни!" Оттогава това място се нарича Околище.
Волът обаче бил уловен, заклан, месото му поделено и събрано в торбите на селяните. На една скала и сега посочват петна от кръвта на вола. След това рекли да уловят и свети Ивана, но като не можали да се покачат, заели се да секат бряста. За да се спаси, свети Иван хвръкнал, прелетял към Рила и стъпил на високата канара над с. Рила, наричана Орлица. Там го наклеветили орлите на скринци и той не знаел вече къде да се скрие, когато му се явил божи ангел и му рекъл: „Гледай сега къде ще падне звезда от небето, там да отидеш!" По дадения знак Свети Иван прехвръкнал от Орлица при пещерата в Рила планина над манастира, дето сега е провиралката. Там свети Иван, додето е живял, бил мъчен много от дяволите и много изтеглил.
Скринци, като изгубили от очите си своя чудноват съселянин, повърнали се назад. По пътя седнали на едно място да си изпекат от месото на вола и да похапнат. Но като бръкнали в торбите си, що да видят: вместо месо показала се страшна смрад и почнали да излизат змии, гущери, жаби. Тогава те изтърсили торбите и избягали. Мястото било наречено Смръдливица. И сега там има много змии, гущери и жаби.
Когато след години скринци узнали, че пропъденият техен съселянин не бил магьосник, а светия, съградили му манастир на мястото над тяхното село, където някога живеел, и му се молили да се върне. Свети Иван не ги послушал, защото си бил намерил по-хубаво място, но поради разкаянието той ги веднъж проклел, а два пъти благословил. Населението от околните на Скрино села нарича скринци „светогонци", кога иска да дразни последните. В Скрино по предание и днес посочват от кои къщи са били селяните, които пропъдили някога своя сродник Ивана. Тогава Скрино се състояло от пет къщи: и те до днес си стоят все пет и не се умножават поради проклятието на светеца.
Скринци обикновено неохотно разказват за своя именит съселянин. Мястото пак, дето е обитавал Свети Иван, отстои на около един километър над Скрино. То е скалиста височина, като голяма могила, обрасла с гъста букова гора и няколко бора — около 50 на брой. Боровете не се размножават пак поради клетвата на свети Ивана. В тази гориста местност, в едно непристъпно място се нахожда и пещерата, в която е живял светецът. На стотина метра източно оттам се посочва един усамотен бор с дънер, притиснат от въжето, с което е бил връзван волът на Свети Иван. Под пещерата, нещо на стотина метра, е равнище, на което имало манастир, сега само развалени зидове и купища камъни. На запад от манастира е големият извор, наричан досега „Света вода". Тук на Очевден (денят на отеца Свети Иван Рилски — 19 октомври) идват почитатели на светеца от околното население, колят курбан, а недъгави и болни се мият на светата вода за здраве.
Източник: „Свети Иван Рилски и неговият монастир", Йордан Иванов
След това пастирчето се загубило от селото и никой не знаел къде е отишло. А то се било оттеглило в гората на Руен в една пещера. Телето, което пораснало и станало вече вол, било вързано за бора до същата пещера.
Свети Иван бил открит от някои ловци, чиито кучета надушили вола и постоянно лаели. Ловците били много гладни, та поискали от Свети Иван хляб. Той им сложил няколко малки късчета хляб, наситил ги и дори останало. Един от ловците си взел скрито една троха от този чуден хляб, но когато рекли да си вървят, всички останали на местата си и не могли да се мръднат. Само когато светецът ги поканил да оставят, каквото са взели, тогава могли да станат и да си отидат.
Скоро мълвата за чудото се пръснала из цялото село. Някои селяни помислили, че чудото е дяволска работа, че човекът в гората е някой магьосник, който им обира плодородието, та се надигнали да го изпъдят от пещерата, а вола му да убият.
Когато по едно време Свети Иван забелязал своите гонители, той се досетил защо идат, уловил вола си, побягнал с него надолу низ Струма. Когато стигнал на едно равно място, което много харесало, рекъл на своя другар: „Шарко, тук е добро за нас, но понеже ни гонят, не бива да се спираме!" На това място, разказва преданието, сега е разположено село Доброво. По-надолу на едно място, дето щели да ги застигнат гонителите от Скрино, побутнал вола да бягат по-скоро, като му рекъл: „Мърдай, воле, домърдахме го, ще ни уловят..." Това място и сега се вика Мърдище. Най-сетне при един голям бряст били застигнати. Свети Иван се качил на бряста, пък оттам викал на вола да не го уловят: „Околе, воле, заобиколиха ни!" Оттогава това място се нарича Околище.
Волът обаче бил уловен, заклан, месото му поделено и събрано в торбите на селяните. На една скала и сега посочват петна от кръвта на вола. След това рекли да уловят и свети Ивана, но като не можали да се покачат, заели се да секат бряста. За да се спаси, свети Иван хвръкнал, прелетял към Рила и стъпил на високата канара над с. Рила, наричана Орлица. Там го наклеветили орлите на скринци и той не знаел вече къде да се скрие, когато му се явил божи ангел и му рекъл: „Гледай сега къде ще падне звезда от небето, там да отидеш!" По дадения знак Свети Иван прехвръкнал от Орлица при пещерата в Рила планина над манастира, дето сега е провиралката. Там свети Иван, додето е живял, бил мъчен много от дяволите и много изтеглил.
Скринци, като изгубили от очите си своя чудноват съселянин, повърнали се назад. По пътя седнали на едно място да си изпекат от месото на вола и да похапнат. Но като бръкнали в торбите си, що да видят: вместо месо показала се страшна смрад и почнали да излизат змии, гущери, жаби. Тогава те изтърсили торбите и избягали. Мястото било наречено Смръдливица. И сега там има много змии, гущери и жаби.
Когато след години скринци узнали, че пропъденият техен съселянин не бил магьосник, а светия, съградили му манастир на мястото над тяхното село, където някога живеел, и му се молили да се върне. Свети Иван не ги послушал, защото си бил намерил по-хубаво място, но поради разкаянието той ги веднъж проклел, а два пъти благословил. Населението от околните на Скрино села нарича скринци „светогонци", кога иска да дразни последните. В Скрино по предание и днес посочват от кои къщи са били селяните, които пропъдили някога своя сродник Ивана. Тогава Скрино се състояло от пет къщи: и те до днес си стоят все пет и не се умножават поради проклятието на светеца.
Скринци обикновено неохотно разказват за своя именит съселянин. Мястото пак, дето е обитавал Свети Иван, отстои на около един километър над Скрино. То е скалиста височина, като голяма могила, обрасла с гъста букова гора и няколко бора — около 50 на брой. Боровете не се размножават пак поради клетвата на свети Ивана. В тази гориста местност, в едно непристъпно място се нахожда и пещерата, в която е живял светецът. На стотина метра източно оттам се посочва един усамотен бор с дънер, притиснат от въжето, с което е бил връзван волът на Свети Иван. Под пещерата, нещо на стотина метра, е равнище, на което имало манастир, сега само развалени зидове и купища камъни. На запад от манастира е големият извор, наричан досега „Света вода". Тук на Очевден (денят на отеца Свети Иван Рилски — 19 октомври) идват почитатели на светеца от околното население, колят курбан, а недъгави и болни се мият на светата вода за здраве.
Източник: „Свети Иван Рилски и неговият монастир", Йордан Иванов
Легенда за нестинарите и огъня
Преди много години, когато Дядо Господ бил сам и нямал помощници, искал да има такива, за да следят какво става по земята. Да прощават и да наказват хората за греховете им. Събрал той най-хубавите, най-здравите момчета и за да ги изпита за безстрашието им, наклал голям огън и им казал:
— Ще взема тогова за мой помощник, който играе и издържи в огън!
От всички само един момък се решил и той се казвал Костадин.
Като видял Господ, че на този момък, негов помощник, трябва жена, равна нему, събрал най-хубавите, най-здравите момичета и ги накарал да играят и те в огъня.
От момичетата се решило само едно, което се казвало Елена. То станало жена на Костадин.
Тогава Господ им поверил да бъдат негови помощници, като им поръчал да карат ония, които имат грехове, да играят в огъня. И ги нарекъл светии.
И до днес останал обичай да се играе в огъня и да се празнува празника на Константин и Елена.
— Ще взема тогова за мой помощник, който играе и издържи в огън!
От всички само един момък се решил и той се казвал Костадин.
Като видял Господ, че на този момък, негов помощник, трябва жена, равна нему, събрал най-хубавите, най-здравите момичета и ги накарал да играят и те в огъня.
От момичетата се решило само едно, което се казвало Елена. То станало жена на Костадин.
Тогава Господ им поверил да бъдат негови помощници, като им поръчал да карат ония, които имат грехове, да играят в огъня. И ги нарекъл светии.
И до днес останал обичай да се играе в огъня и да се празнува празника на Константин и Елена.
Откога българите празнуват първи март
Старобългарска легенда
Малка станала земята на българите. Тогава Аспарух, най-малкият син на хан Кубрат, решил да поведе своите хора към нови земи. И той тръгнал на запад заедно с мъжете, жените, децата и всичко, което имали те.
Дълго вървели хората. Най-после стигнали до една голяма река. Преминали я и видели една широка и равна земя. Тук имало много слънце и много вода. Решили хората и останали в тая земя. Започнали да живеят радостно и щастливо.
Дошла пролетта. Аспарух искал да поднесе дар на боговете, че са го довели в тази плодородна земя. Но как да направи това, когато в тази земя нямало копър? А без копър не можело да се поднесе дар на боговете.
Аспарух седнал под едно дърво и започнал да мисли какво да прави. Изведнъж от близкото дърво той чул весело чуруликане. Вдигнал глава и видял една лястовица, дошла от неговата далечна родина. Зарадвал се Аспарух и я помолил да се върне в родината и да му донесе малко копър.
След няколко дни лястовицата се върнала. Тя донесла на Аспарух една връзка копър, която била завързана с един бял и един червен конец. Това било поздрав от неговата родина, поздрав от неговите близки и познати, които му пожелавали много здраве и радост.
Бил първи март. Аспарух заповядал на всички свои хора да се закичат с един бял и един червен конец. Червеният ще ги пази от злото, а белият ще им носи само добро.
Оттогава до ден днешен българите празнуват първи март. Всички се закичват с мартеници, направени от бял и червен конец, и си пожелават здраве, радост, плодородие и щастие.
Малка станала земята на българите. Тогава Аспарух, най-малкият син на хан Кубрат, решил да поведе своите хора към нови земи. И той тръгнал на запад заедно с мъжете, жените, децата и всичко, което имали те.
Дълго вървели хората. Най-после стигнали до една голяма река. Преминали я и видели една широка и равна земя. Тук имало много слънце и много вода. Решили хората и останали в тая земя. Започнали да живеят радостно и щастливо.
Дошла пролетта. Аспарух искал да поднесе дар на боговете, че са го довели в тази плодородна земя. Но как да направи това, когато в тази земя нямало копър? А без копър не можело да се поднесе дар на боговете.
Аспарух седнал под едно дърво и започнал да мисли какво да прави. Изведнъж от близкото дърво той чул весело чуруликане. Вдигнал глава и видял една лястовица, дошла от неговата далечна родина. Зарадвал се Аспарух и я помолил да се върне в родината и да му донесе малко копър.
След няколко дни лястовицата се върнала. Тя донесла на Аспарух една връзка копър, която била завързана с един бял и един червен конец. Това било поздрав от неговата родина, поздрав от неговите близки и познати, които му пожелавали много здраве и радост.
Бил първи март. Аспарух заповядал на всички свои хора да се закичат с един бял и един червен конец. Червеният ще ги пази от злото, а белият ще им носи само добро.
Оттогава до ден днешен българите празнуват първи март. Всички се закичват с мартеници, направени от бял и червен конец, и си пожелават здраве, радост, плодородие и щастие.
Легенда за Свети Георги и Свети Димитър
Имало един човек, който все ходел за риба, понеже били бедни и нямало какво да ядат. Един ден уловил една малка рибка. Таман да я сложи в торбата, рибката се замолила да я пусне и човекът я пожалил, пуснал я. Прибрал се без риба. След два-три дена пак отишъл за риба и хванал същата рибка, само дето била пораснала малко. Тя пак се замолила да я пусне и той я пуснал. На третия път пак хванал рибката, тя пак била порасла малко. Тъкмо да я пусне, тя рекла:
— Човече, не ме пускай пак. Занеси ме сега у вас и ме изяжте с жена си. Събери всички костички и ги зарови под яслите на кобилата.
На човека му било жал за рибката, но я послушал. Направил както казала.
На другата година жена му родила две момчета, а кобилата две жребчета. Кръстили едното момче Димитър, а другото нарекли Георги. Расли момчетата и станали големи момци. Веднъж оседлали порасналите жребчета и тръгнали на печалба по широкия свят.
Георги рекъл на Димитър:
— Братко близнако, аз ще тръгна наляво, а ти върви надясно. Гледай какво става по света, но ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
И Димитър казал:
— Брате, и ти ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
Разделили се братята и всеки тръгнал според уговореното.
Минало много време и Димитър видял как от една стряха капело кръв. Пришпорил коня си и тръгнал да търси брата си близнак. По едно време видял един кон. Конят на Димитър почнал да цвили силно, защото познал близнака си. Георги го нямало. Едни лами го били изяли.
Димитър накарал ламите да му върнат душата на брата му. Близнаците яхнали конете близнаци и станали светци. Така станали Свети Георги и Свети Димитър.
— Човече, не ме пускай пак. Занеси ме сега у вас и ме изяжте с жена си. Събери всички костички и ги зарови под яслите на кобилата.
На човека му било жал за рибката, но я послушал. Направил както казала.
На другата година жена му родила две момчета, а кобилата две жребчета. Кръстили едното момче Димитър, а другото нарекли Георги. Расли момчетата и станали големи момци. Веднъж оседлали порасналите жребчета и тръгнали на печалба по широкия свят.
Георги рекъл на Димитър:
— Братко близнако, аз ще тръгна наляво, а ти върви надясно. Гледай какво става по света, но ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
И Димитър казал:
— Брате, и ти ако видиш от някоя стряха да капе кръв, да знаеш, че съм умрял.
Разделили се братята и всеки тръгнал според уговореното.
Минало много време и Димитър видял как от една стряха капело кръв. Пришпорил коня си и тръгнал да търси брата си близнак. По едно време видял един кон. Конят на Димитър почнал да цвили силно, защото познал близнака си. Георги го нямало. Едни лами го били изяли.
Димитър накарал ламите да му върнат душата на брата му. Близнаците яхнали конете близнаци и станали светци. Така станали Свети Георги и Свети Димитър.
Свети Георги и ламята
Свети Георги не го уважавали никак едно време, но всичко се променило.
В едно царство имало едно езеро. Там излизал един змей всяка година и вземал по една мома. Дошъл ред и на царската дъщеря. Тя почнала да плаче и ден, и нощ.
Завели я на езерото в уречения ден.
Минал оттам Свети Георги и я попитал защо плаче така горко.
Тя му разправила, че всяка година един змей излиза от езерото и взема по една мома. Сега дошъл нейният ред.
- Не бери грижа – рекъл й той. - Аз ще легна малко да поспя. И като се яви змеят, когато се затресе земята, ме викни.
След час земята се затресла, всичко взело да бучи. Момата се уплашила и почнала да плаче. Една топла сълза паднала на лицето на Св. Георги, той се събудил и скокнал. Попитал:
- Защо плачеш?
- Змеят иде и ще ме изяде, как да не плача!
- Не бери грижа, моме!
Тъкмо змеят отворил паст* да лапне момата и Св. Георги го промушил с копието.
Спасил царкинята и царството, рекъл на момичето:
- Върви сега по живо, по здраво!
И от този момент Свети Георги почнали да го уважават.
В едно царство имало едно езеро. Там излизал един змей всяка година и вземал по една мома. Дошъл ред и на царската дъщеря. Тя почнала да плаче и ден, и нощ.
Завели я на езерото в уречения ден.
Минал оттам Свети Георги и я попитал защо плаче така горко.
Тя му разправила, че всяка година един змей излиза от езерото и взема по една мома. Сега дошъл нейният ред.
- Не бери грижа – рекъл й той. - Аз ще легна малко да поспя. И като се яви змеят, когато се затресе земята, ме викни.
След час земята се затресла, всичко взело да бучи. Момата се уплашила и почнала да плаче. Една топла сълза паднала на лицето на Св. Георги, той се събудил и скокнал. Попитал:
- Защо плачеш?
- Змеят иде и ще ме изяде, как да не плача!
- Не бери грижа, моме!
Тъкмо змеят отворил паст* да лапне момата и Св. Георги го промушил с копието.
Спасил царкинята и царството, рекъл на момичето:
- Върви сега по живо, по здраво!
И от този момент Свети Георги почнали да го уважават.
Как Крали Марко се сдобил със сила и с кон
Българска легенда
Крали Марко, когато бил малък, пасял на баща си конете на една ливади. Нещо изпискало сред тревите и като отишъл там, Марко видял едно малко момиче. Взел го Марко в ръце и почнал да го прегръща и целува, пък после рекъл, че то ще му е сестричка. Тъкмо рекъл това, се появила една чудна жена и казала на момчето, че ще стане брат на дъщеря й , ако бозне от бозките й, защото оттам бозало и момичето.
Марко послушал и бознал.
Тогава жената го пратила да вдигне един голям камък, но той не можал да го помръдне даже.
- Ела и бозни още - рекла жената.
Марко бознал втори път, грабнал камъка и го запокитил надалече.
Жената поръчала да й доведе едно младо конче от стадото и Марко довел любимото си конче. Жената дала на кончето да бозне два пъти и то станало много юначно. Тая жена била самодива.
Така Марко се сдобил със сила, с конче и с посестрима - самодива. Кончето нарекъл Шарколия и не се разделял с него ни денем, ни нощем. А с голямата си сила свършил много добрини на хората.
Крали Марко, когато бил малък, пасял на баща си конете на една ливади. Нещо изпискало сред тревите и като отишъл там, Марко видял едно малко момиче. Взел го Марко в ръце и почнал да го прегръща и целува, пък после рекъл, че то ще му е сестричка. Тъкмо рекъл това, се появила една чудна жена и казала на момчето, че ще стане брат на дъщеря й , ако бозне от бозките й, защото оттам бозало и момичето.
Марко послушал и бознал.
Тогава жената го пратила да вдигне един голям камък, но той не можал да го помръдне даже.
- Ела и бозни още - рекла жената.
Марко бознал втори път, грабнал камъка и го запокитил надалече.
Жената поръчала да й доведе едно младо конче от стадото и Марко довел любимото си конче. Жената дала на кончето да бозне два пъти и то станало много юначно. Тая жена била самодива.
Така Марко се сдобил със сила, с конче и с посестрима - самодива. Кончето нарекъл Шарколия и не се разделял с него ни денем, ни нощем. А с голямата си сила свършил много добрини на хората.
Как е създадена Земята
Българска легенда
В началото имало само вода. Господ бил самотен и си търсел другар. Като се разхождал един ден, срещнал Дявола. Сдружили се двамата.
Веднъж Господ предложил на Дявола да направят земя и хора. Дяволът се съгласил, но не знаел какво да прави. Господ го накарал да се гмурне във водата и да извади от дъното шепа кал. Дяволът се гмурнал и загребал шепа пръст. Господ я взел и направил от нея трон. Тронът бил голям, та можели да седят на него и двамата.
Господ се уморил и заспал, а Дяволът започнал да влачи трона със заспалия Господ към водата. Искал да го удави. Щяло му се да остане да царува само той.
Дяволът влачил трона, влачил, но все не успявал да стигне до водата, защото Земята все растяла и растяла, краят й не се стигал.
Уплашил се Дяволът и решил да събуди Господ. Почнал да го моли да благослови Земята, защото тя станала много голяма и не спирала да расте. Господ му рекъл, че е благословил Земята, докато Дяволът се мъчел да го удави.Дяволът разбрал, че Господ вижда и чува всичко даже когато спи и много се засрамил, а Господ продължил да работи. Създал растенията и животните. Но Земята не спирала да расте. Небето не можело да я покрие. Господ решил да се посъветва с всички живи твари и ги повикал при себе си. Мислили, мислили, докато по едно време таралежът се обадил:
- Господи, не виждаш ли, че аз като се свия на кълбо, ставам по-малък? Ти нали си всемогъщ, защо не посвиеш Земята?
Господ се замислил, па взел една тояга и ударил тук, ударил там Земята, а тя се посмалила и небето вече я покривало.
Тогава Господ създал човека от пръст и го оставил да изсъхне.
Дошъл Дяволът и като завидял на Господ, пробил с шило на четиридесет и едно места човека. Като видял това, Господ запушил четиридесетте дупки с треви, които после добили лековита сила, а четиридесет и първата дупка оставил, та да излиза от нея душата, кога човек умре.
Дяволът поискал да направи нещо и той и създал вълка, но не можал да му вдъхне живот. Бог направил така, че вдъхнал живот на звяра, а той ухапал Дявола за крака и оттогава Дяволът куца.
В началото имало само вода. Господ бил самотен и си търсел другар. Като се разхождал един ден, срещнал Дявола. Сдружили се двамата.
Веднъж Господ предложил на Дявола да направят земя и хора. Дяволът се съгласил, но не знаел какво да прави. Господ го накарал да се гмурне във водата и да извади от дъното шепа кал. Дяволът се гмурнал и загребал шепа пръст. Господ я взел и направил от нея трон. Тронът бил голям, та можели да седят на него и двамата.
Господ се уморил и заспал, а Дяволът започнал да влачи трона със заспалия Господ към водата. Искал да го удави. Щяло му се да остане да царува само той.
Дяволът влачил трона, влачил, но все не успявал да стигне до водата, защото Земята все растяла и растяла, краят й не се стигал.
Уплашил се Дяволът и решил да събуди Господ. Почнал да го моли да благослови Земята, защото тя станала много голяма и не спирала да расте. Господ му рекъл, че е благословил Земята, докато Дяволът се мъчел да го удави.Дяволът разбрал, че Господ вижда и чува всичко даже когато спи и много се засрамил, а Господ продължил да работи. Създал растенията и животните. Но Земята не спирала да расте. Небето не можело да я покрие. Господ решил да се посъветва с всички живи твари и ги повикал при себе си. Мислили, мислили, докато по едно време таралежът се обадил:
- Господи, не виждаш ли, че аз като се свия на кълбо, ставам по-малък? Ти нали си всемогъщ, защо не посвиеш Земята?
Господ се замислил, па взел една тояга и ударил тук, ударил там Земята, а тя се посмалила и небето вече я покривало.
Тогава Господ създал човека от пръст и го оставил да изсъхне.
Дошъл Дяволът и като завидял на Господ, пробил с шило на четиридесет и едно места човека. Като видял това, Господ запушил четиридесетте дупки с треви, които после добили лековита сила, а четиридесет и първата дупка оставил, та да излиза от нея душата, кога човек умре.
Дяволът поискал да направи нещо и той и създал вълка, но не можал да му вдъхне живот. Бог направил така, че вдъхнал живот на звяра, а той ухапал Дявола за крака и оттогава Дяволът куца.
Войните за Перперикон между България и Византия
Богатите Източни Родопи са привличали българите още от създаването на държавата през 681 г. За техните амбиции е благоприятствал и етническият състав на планинското население, което след края на 6 в е силно славянизирано. Византийските хронисти често отбелязват, че българските атаки към Родопите били успешни, защото активно се подпомагали от живеещите там техни съплеменници.
Източните Родопи били трайно завладяни от българската държава скоро след успешното въстание срещу ромейската власт на братята Асен и Петър в 1185 г. По време на епичните войни между цар Калоян и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход(1205-1207) Ахридос, както е известен източният дял на планината през средновековието, е бил главна база на българите за нападение срещу враговете. Картината се запазила чак до 1246 г, когато умрял малолетния наследник на великия Иван Асен, Коломан.
На власт дошъл другият му малолетен син, Михаил Асен, но фактически управлявала неговата майка, Ирина. Дъщеря на византийския император, тя без война върнала на ромеите завладените с десетилетни усилия южни земи, сред които и Източните Родопи. Но в 1254 г възмъжалият цар решил да поправи тази несправедливост и с голяма войска се отправил на юг.
Летописецът Георги Акрополит разказва, че българите за кратко време подчинили обширна територия и много градове край р. Марица. Те навлезли в Родопите и една след друга превзели крепостите край Пловдив - Стенимахос, Перущица, Кричим, Цепина. Нататък победоносната армия се изправила пред твърдините на Източните Родопи, чиито имена са известни от хрониките - тогавашния областен център Мнеакос, Перперикон, Устра, Ефраим, Кривус и Патмос. След драматични обсади паднали всички крепости с изключение на главния град Мнеакос, който, макар с полуразрушени стени, издържал атаката. Накрая българите били принудени да се изтеглят на север.
Повторен опит за овладяване на Източните Родопи направили те през 1343 г, използвайки бушуващата във Византия междуособица за имперския Тпрестол. Само с преговори и без война цар Иван Александър завзел важната Пловдивска област. Както отбелязва хронистът Йоан Кантакузин, тогава той пожелал да завоюва и Ахридос. Изпратеният военен отряд влязъл победно в Перперикон, където бил назначен областен управител, архонт. Изглежда, че до него било отправено важното царско писмо, скрепено с единствения оцелял през вековете златен печат на Иван Александър, намерено на Перперикон преди няколко десетилетия.
Скоро обаче византийците се окопитили и срещу Перперикон била отправена военна експедиция. Българите били победени, а архонтът им безславно напуснал Перперикон. Но и ромеите не задържали дълго Източните Родопи. Скоро османските турци завладели Балканския полуостров. Крепостите на Ахридос били разрушени и техните руини потънали в забрава.
Някои последни проучвания обаче показват, че християнското население продължило да живее в подножието на Перперикон. Един турски регистър от 1626/1627 г. разкрива християнската принадлежност на жителите от околните села. Засилената турска колонизация и масовото изселване на местното население променил етническия облик на района едва в 18-19 в.
 |
| по-голяма снимка |
На власт дошъл другият му малолетен син, Михаил Асен, но фактически управлявала неговата майка, Ирина. Дъщеря на византийския император, тя без война върнала на ромеите завладените с десетилетни усилия южни земи, сред които и Източните Родопи. Но в 1254 г възмъжалият цар решил да поправи тази несправедливост и с голяма войска се отправил на юг.
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
Скоро обаче византийците се окопитили и срещу Перперикон била отправена военна експедиция. Българите били победени, а архонтът им безславно напуснал Перперикон. Но и ромеите не задържали дълго Източните Родопи. Скоро османските турци завладели Балканския полуостров. Крепостите на Ахридос били разрушени и техните руини потънали в забрава.
 |
| по-голяма снимка |
Бесите четат Библията на тракийски език
На 24 февруари 303 г прочутият гонител на християнството, римският император Диоклециан, издава едикт за забрана на религията, проникнала вече до всички кътчета на огромната империя. Само десетина години по-късно един от претендентите за имперския трон, Константин, побеждава с помощта на християните в армията и утвърждава едноличната си власт. Християнството е признато за основна религия в Римската империя.
Утвърждаването му обаче далеч не става безболезнено. През 4 в. в планината Родопи не се променя нищо. Свободолюбивото тракийско племе на бесите съхранява култа към бог Дионис и поддържа неговото светилище в Свещената планина. Тези вкоренени старинни вярвания дълго не позволяват на християнството да се наложи като официална религия. Може би за неговото навлизане допринася отчаянието на местните жители вследствие на бурните исторически събития през 4 в. Могъщата Римска империя неочаквано става плячка на страшни варварски нашествия. Притискани от несметните пълчища на хуните, племената на готите нахлуват на Балканския полуостров. Особено фатална е датата 9 август 378 г., когато, водени от свирепия Фритигерн, те разбиват край Адрианопол(Одрин) римляните и убиват император Валент. Балканските провинции са опожарени и опустошени и тази участ не отбягва Родопите.
В самия край на века настъпва известно успокоение, дало възможност на Източната Римска империя, наричана в съвременната наука Византия, да се обърне към вътрешните си проблеми. Християнски мисионери се насочват към многобройните области с полуезическо или въобще неприело новата вяра население. Според написаното в 409 г. житие от църковния историк Павлин Нолански към Родопите се насочва мисията на Никета, епископ на Ремесиана(днес Бяла Паланка в Източна Сърбия). Именно при него започва масовото кръщение на планинците, продължило през целия 5 в. В житието е неприкрита радостта на християнските мисионери:
"...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце(т.е.копаят в рудници - б.а.),Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира".
За да стане по-леко приобщаването към християнството дори е допуснат компромис, направен преди това единствено за готите. Някъде в дебрите на великата планина свещените книги са преведени на езика на бесите, макар според тогавашните виждания те да е трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски. Според легендарни сведения т.нар. "Библия бесика" била преведена на тракийски език в планински "бески манастир".
Естествено днес е трудно да се локализира местонахождението на тази древна обител. Защо обаче това да не се е случило в свещения град Перперикон. Археологическите проучвания в целите Родопи показват, че християните не унищожават старинните тракийски светилища, а напротив -унаследяват ги и ги превръщат в църкви. Едва ли би имало по-подходящо място от търсения на Перперикон прочут храм на бог Дионис.
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
"...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце(т.е.копаят в рудници - б.а.),Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира".
За да стане по-леко приобщаването към християнството дори е допуснат компромис, направен преди това единствено за готите. Някъде в дебрите на великата планина свещените книги са преведени на езика на бесите, макар според тогавашните виждания те да е трябвало да се четат единствено на гръцки, латински и еврейски. Според легендарни сведения т.нар. "Библия бесика" била преведена на тракийски език в планински "бески манастир".
 |
| по-голяма снимка |
Златото на Перперикон
Култът към бог Дионис е бил една от характерните особености на Родопите. Другата е добивът на злато и сребро, скъпоценните метали, на които древната планина е изключително богата. А един от най-големите рудници в античния свят се е намирал само на 2 км от Перперикон, до днешното с. Стремци. И днес посетителят остава изумен, влизайки през десетината запазени входа в достъпните сега на повече от 500 м галерии. Цял един хълм буквално е пробит с гъста мрежа от тунели. На повечето места в тях човек се движи изправен и съвсем спокойно може да се загуби в лабиринта от галерии. В епохата на плейстоцена това е било коритото на подземна река с изключително богати на самородно злато пясъци. По-късно тя е била затрупана и постепенно се е образувала единна скална маса. Работата на бъдещите златотърсачи и миньори се е състояла в разбиване на чакъл на тази скала и в промиването му край близката река.
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
Точно от византийската епоха е единственото съхранено през вековете име на свещения град. В пълния си вид то е Хиперперакион, но древните историци бързо го съкращават - Перперакион или Перперикон. Думата трудно се поддава на пряк превод. "Хиперперос", "хиперпюрос" на гръцки език означава "свръхогнен", "надогнен". Интересно е, че във византийския гръцки език тази дума не съществува. За сметка на това тя е част от езика на Аристотел и е свързана с принасянето на жертви върху олтара. Тук не може да не се направи асоциация с храма на Дионис и с изпълнявания там обряд, в който огънят играе важна роля.
Но историята предлага и други възможности. В 1082 г византийският император Алексий Комнин провежда важна парична реформа, чиято цел е да укрепи златната единица на държавата. Отнякъде е намерено огромно за времето количество злато и скоро е отсечена монета със съдържание 21.1/3 карата. Тя получава и ново име - "хиперперон" или известната на всички "перпера". Днес не е ясно откъде идва това наименование. Някои смятат, че то е свързано с топенето и пречистването през огън на златото. Император Алексий обаче бил известен любител на античното наследство и често използвал термини от древните времена, включително свързани с култовете към езическите божества.
 |
| по-голяма снимка |
Пророчествата в светилището на Дионис
В описанието си за храма на Дионис, гръцкият историк Херодот специално се спира на прорицалището към него. Според летописеца то било равно по слава на светилището на Аполон в Делфи, а оракулът гадаел не по-зле от елинската прорицателка. А изворите показват, че в храма на Дионис са станали поне две предсказания със значение за световната история.
Несъмнено най-важно сведение в това отношение е разказът на римския историк Светоний Транквил за посещението на бащата на бъдещия пръв римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август в родопския храм на Дионис. Светилището се намирало в голяма зала с овална форма и без покрив отгоре, което се налагало от особения обряд извършван в него. Но нека дадем думата на римския историк, отразил това важно събитие:
"...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".
Става ясно, че в родопския храм на Дионис са извършени най-малко две изключително съдбоносни за човечеството предсказания. Александър разбрал там, че ще завоюва Азия и света, а римляните - че ще станат световна империя. За получаване на пророчеството е прилаган т.нар. винено-огнен обряд, при който се гадаело по височината на лумналия огън, след като върху олтара е излято виното. Този обичай е описан и при други тракийски светилища на Дионис. Така например в държания от бизалтите голям и хубав храм на бога се правело жертвоприношение, при което над олтара се издигал голям огнен пламък. Ако годината щяла да бъде плодородна огънят се издигал високо, а ако не - въобще не се появявал.
В това няма нищо чудно като се има предвид, че виното и огънят са основни в култа към бог Дионис. Самото правене на виното се възприемали като символичен разказ за живота и страданията на божеството и то в неговия тракийски първообраз. Мачкането и късането на плода давал асоциация с разкъсването на тракийския Дионис от титаните. Не случайно обработката на гроздето е представлявала тайнство, на което се пеели тъжни и монотонни песни, приличащи по-скоро на оплакване.
Цялата околност на Перперикон е осеяна с хиляди изсечени в скалите преси за вино, по-голямата част от които се намира под земята. Някога в тези мистериозни басейни, преливници, издълбани канали се е правела свещената течност на бог Дионис. С това вино са извършвани ритуалите и предсказанията в храма, а при дионисиите тракийските родове са изпълнявали дивите оргии в опиянението на червената напитка.
 |
| по-голяма снимка |
"...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар".
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
Светилището на Дионис в Свещената планина-Родопите
Вече столетие археолозите търсят прочутото в древността светилище с прорицалище на бог Дионис. Смята се, че неговото намиране по стойност ще е равно на откриването на Троя и Микена. Сведенията за него изключително оскъдни и със сигурност се знае единствено, че храмът е бил в Свещената планина - Родопите.
Основна информация за светилището дава гръцкият историк Херодот. В своето прочуто съчинение, той описва грандиозния поход на персийския цар Ксеркс срещу гърците в 480 г.пр.Хр. Многобройната армия бавно се придвижва по Беломорието. При цар Ксеркс идват пратениците на множество тракийски племена от вътрешността и крайбрежието, принасяйки му клетва за вярност. Единствени не дошли сатрите, които обитавали планината Родопи. Херодот подчертава, че те били най-свободолюбивия тракийски народ и държели храма на бог Дионис с прорицалище, равно на прочутото светилище на Аполон в Делфи. Техни жреци били бесите - име, с което по-късните историци ще наричат цялото племе на сатрите.
Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука залегна становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи - т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа.
Естествено в древността е имало много храмове на бог Дионис, който в Тракия е бил основно божество.Някои казват, че светилището на Дионис било около планината Пангей(в Родопите - б.а.), други - около Хемус". И все пак родопският храм явно е бил основен и това се доказва от данните на по-късните римски историци.
Живелият в края на 1-началото на 2 в. сл.Хр. Светоний Транквил описва поход на бащата на първия римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август, станал в последните десетилетия на старата ера. Честолюбивият баща посещава храма на Дионис в Свещаната планина и получава важно предсказание за бъдещето на сина си. А Дион Касий в своята "Римска история" разказва за настъплението на пълководеца Марк Лициний Крас в 29-28 г.пр.Хр. Като генерал вече на самия Октавиан Август, той отнема от бесите прочутия храм на Дионис в земите им и го дава на народа на одрисите. В 11 г.пр.Хр. между беси и одриси избухва кървава война за владеенето на храма на Дионис.
Войските на бесите се водят от самия първожрец на светилището, Вологес. Според съвременните историци границата между държавата на бесите и Одриското царство е минавала някъде в Източните Родопи, източно от днешния гр. Кърджали. А точно там се намира свещения град Перперикон. От данните на Дион Касий се разбира, че храмът на Дионис е бил в граничната зона между двата големи тракийски народа. А археологическите данни хвърлят все повече светлина за локализирането му в монументалните скали на Перперикон.
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
Естествено в древността е имало много храмове на бог Дионис, който в Тракия е бил основно божество.Някои казват, че светилището на Дионис било около планината Пангей(в Родопите - б.а.), други - около Хемус". И все пак родопският храм явно е бил основен и това се доказва от данните на по-късните римски историци.
 |
| по-голяма снимка |
 |
| по-голяма снимка |
Абонамент за:
Публикации (Atom)